Неочаквано и приятно откритие: две нови за мен книги за Илайджа Бейли и Данийл Оливо.
„Роботите на зората“ и „Роботите и империята“, писани към края на живота на Азимов и много години след „Стоманените пещери“ и „Голото слънце“ свързват двата цикъла (Роботи и Фондация), обясняват някои необясними неща и най-вече осигуряват на читателя приятни часове с любимите герои от нашето детство.
В първата повествованието е линейно, при втората автора ’монтира’ парчета от спомени и настояще успешно, за да достигне до един вид кулминация.
Драмата често е мелодрама. Няколко приятни и неочаквани обрата поддържат интереса и носят удовлетворение на читателя.
Истинският голям герой в сянка в двата романа е Жискар Ревентлов. Образите на роботите се отдават по-добре на Азимов, с неговия сух и ненюансиран стил на писане.
Тук става най-после ясно (макар и сглобено в последствие) откъде тръгва идеята за психоисторията и как Р. Данийл Оливо се превръща в безсмъртния, неуловим и доброжелателен кукловод на човечеството — богът-робот.
Радвам се, че се случи да прочета тези два романа много време след останалите. След разочарованието от разностилието и миш-маша при повечето от книгите за Фондация/Империя, тук автора запазва контрол. Светът все още е компактен, но чудовищните мащаби на бъдещето някак заплашително надничат зад ъгъла.
Естествено, има моменти, когато нещата звучат по детски, ситуации и реплики са до толкова неубедителни, че дразнят. Но за сметка на това текстът се чете лесно.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.