Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
beertobeer (2010)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Артър Кларк. Среща с Рама.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №4

Превод от английски: Александър Бояджиев

Рецензенти: Светослав Славчев, Светозар Златаров

Редактор: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Английска, І издание. Дадена за набор на 26.ІІІ.1979

Подписана за печат на 28.VІІІ.1979. Излязла от печат на 20.ІX.1979

Формат 32/70×100. Изд. номер 1260. Печ. коли 16. Изд. коли 10,36. Цена: 2.00 лв.

Код 08 95366–21431/5714–57–79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“, София

 

Arthur Clarke. Rendezvous with Rama

Ballantine Books, New York, 1976


Съвременната фантастика е твърде разнолика. Иначе не би могло и да бъде — нейното начало е оплодено от толкова различни пера: Джонатан Суифт, Сирано дьо Бержерак, Жул Верн, Едгар По, Хърбърт Уелз, Карел Чапек. Десетките й метаморфози все още се изплъзват от прилежния и свикнал към класификации мозък на литературоведа. Независимо от това обаче фантастиката от втората половина на XX век става все по-активна, все по-агресивно печели мозъци, читатели и възторзи, все по-настойчиво търси достойно място в съвременната литература. Нещо повече — тя има вече и свои образци, и свои класици. И едно от първите имена, за които познавачът се сеща в този случай, е името Артър Кларк.

Ако трябва да проследим творческата генеалогия на Кларк, обезателно ще стигнем до Жул Верн; Артър Кларк е просто сегашното име на Жул Верн, на „професионалния мечтател“, на „ясновидеца с перо“, на „човека от Републиката на бъдещето“. Защото никой друг наш съвременник не е така близо до бъдещето, до онова красиво, оптимистично, звездно бъдеще на човечеството; никой друг не е пресъздавал с такъв замах и в такива грандиозни мащаби докосването на малките разумни същества от планетата Земя до необозримите стихии на Природата; никой друг не е успявал толкова талантливо да съчетае в себе си учения и художника, философа и поета на научно-техническата революция.

В този смисъл Кларк е най-типичният научен фантаст. Ярък, умен и талантлив писател, едновременно с това във всеки свой ред той е и учен — човек с изключително развито логично и аналитично мислене. Фактът или цифрата са огледани и преценени от всички страни, мисълта е прецизно детайлизирана, идеята винаги има стойността на научно откритие. Кларк е точен, дори бих казал педантичен в описанието и на най-незначителния елемент на средата и повествованието; обича да конструира интериора до най-малките подробности и винаги в абсолютно точно съответствие със законите на науката и техниката. И все пак неговите разкази и романи свободно излизат извън тесните дрехи на художественото научно-популярно произведение, надрастват го, за да се превърнат в тържествен химн на неограничените възможности на хармоничния човек на бъдещето, химн на Разума и Доброто, на вечно търсещото начало, на непресъхващата неудовлетвореност по пътя към идеала.

 

 

Артър Чарлз Кларк е роден на 16 декември 1917 година в Майнхед — едно забравено от бога и кралете селце в Югозападна Англия. Световната война е към своя край, от нея остават разруха и надежди. Борба за хляба и любов към земята — ето генетичната програма в кръвта на малкия Артър Чарлз, потомък на дребни фермери, но той все по-често поглежда нагоре, към спокойното и чисто селско небе, украсено с едри звезди. Едва десетгодишен, Артър прави самоделен телескоп и с него — първия си старт към глъбините на Вселената.

Следват години на упорито учение във физико-математическия факултет на Лондонския кралски колеж, няколко години служба в специалните радарни части на британските ВВС. След края на Втората световна война Кларк е вече председател на Британското астрономическо дружество и член на Съвета на Британската астрономическа асоциация. Пред него е апетитната кариера на голям астроном и астрофизик. И може би животът му щеше да се развие иначе, но Кларк вече беше изкушен: в 1946 година бе отпечатан неговият първи научнофантастичен разказ.

Англия е тясна за романтѝка и търсача на приключения Кларк. В средата на петдесетте години той се преселва със семейството си в Коломбо (Шри Ланка), където живее и досега в усамотено единство с морето и небето. Тишина, екзотика, звезди и примамващи подводни рифове — Кларк е сред своите стихии, завинаги завладян от „дяволския триъгълник“ — телескопа, акваланга и пишещата машина.

Първото по-голямо произведение на Кларк е „Пясъците на Марс“ (1951). Критиката веднага реагира: „Най-лъчезарният оптимист в Англия“. Цейлон го вдъхновява за „Голямата дълбочина“ (1957). За този роман съветският критик В. Фиников пише: „Тук, като във фокус, могат да се видят всички основни нишки, характерни за творчеството на писателя: идеята да се служи на обществото, хуманизъм, вяра в науката, оптимизъм, търсене на винаги нови пътища за разрешаване на научните проблеми. Целият роман е пронизан от удивителна жизнерадост, увереност в победата на човека над неразкритите още загадки на природата… Психологическата идея на романа може да бъде сведена до следната формула: от гнетящата самотност към радостта от битието, скрита в непрекъснатото общуване с хората.“

В „Голямата дълбочина“ Кларк свързва в неотделимо единство любимите си стихии — морето и космоса, — като символи на примамващата загадка на света, пред която могъщият човешки мозък се изправя без страх и предразсъдъци.

Човешката непобедимост е тема на друг известен роман на Артър Кларк — „Лунен прах“ (издаден на български в 1975 година). Трагичната съдба на всъдехода „Селена“ е само повод да се надникне в сложната душевност на човека на бъдещето, който носи в себе си атавистичното наследство на своите предци, но успява да го превъзмогне благодарение на своя разум и на осъзнатото чувство за колективна защита.

„Нашата малка Земя е само кратка почивка по пътя към Вселенския океан, накъдето ние сме устремили нашето въображение. Вълнуващото предизвикателство на космоса е жизнено необходимо на човечеството“ — пише Артър Кларк в своята статия „Върху гребена на вълната“. И веднага след това обяснява: „Цивилизацията не може да съществува без нови хоризонти. Тя се нуждае от тях и в материалния, и в духовния смисъл на думата.“ Дори само тези няколко изречения показват недвусмислено какво отличава Кларк от много други западни писатели-фантасти. Колко ли съвременни книги започват или завършват с ужаса на третата световна война? Колко ли хартия е изписана, за да изглежда неизбежно апокалиптичното бъдеще на човечеството? И трябва да си наистина до болка влюбен в своя разумен събрат, за да се отърсиш от пророкуваната гибел на хомо сапиенса, от кошмарната неизбежност на неговия близък край, и изпод лавината от отчаяние и песимизъм да изкрещиш: „Аз вярвам!“

„Смятам, че истинската оценка за човешките стойности ще се появи, когато материалните ценности ще се обезценят — пише Кларк в цитираната по-горе статия. — Науката ще ни даде абсолютна власт над материалната Вселена и нищо няма да може да ни изкуши, защото всичко ще бъде прекалено достъпно. И тогава нашите потомци, лишени от страстта за притежание, ще си спомнят за това, което са забравили много от нас — единственото, което е важно в живота! — неосезаемите неща като красотата и мъдростта, смеха и любовта.“

Това е истинското лице на Артър Кларк.

Макар и да не познава някои от хубавите книги на Кларк, („Краят на детството“, „Град и звезди“, „Земя имперска“), българският читател няма основание да бъде недоволен. В последните години в периодичните издания бяха публикувани някои от най-хубавите негови разкази: „Стрелата на времето“, „О, тези туземци“, „Часовой“, „Надпревара във въоръжаването“, „Депресия“, „Зелената загадка“, „Лято на Икар“, „Отвъд небето“, „Клопката на времето“, „Не всичко, което блести“ и много други. И като приятна добавка — върхът в творчеството на английския писател: „Една одисея в Космоса през 2001-та година“ (ДИ „Наука и изкуство“, 1974).

Някои наричат тази книга „библията на научната фантастика“. Разбира се, запазваме си правото за резерви към тази суперлативна оценка, но в едно трябва да се съгласим: „Одисеята“ заема особено място в съвременната научнофантастична литература.

Тази книга ни поразява преди всичко с мащабите на изобразеното. Повествованието започва от преди три милиона години и завършва във вечността, в една „инфлексна“ точка, където понятията време и пространство губят своя смисъл. В началото на това огромно платно с вселенски мащаби стои първият хомо сапиенс Муун Уочър, а в края — командирът на „Дискавъри“ Дейвид Боумън, който преодолява черупката на временно-пространствения континуум, преживява транслациите на материята и духа, за да се слее завинаги в безкрайността.

Едновременно с това „Одисеята“ е и най-многоплановата научнофантастична книга. В нея развитието на човешкия мозък е показано в цялостните си мащаби и едновременно с това то е само малка част от грандиозното движение на Материята към Разума. Човекът е съединителната нишка между мъртвата субстанция и космическия мозък. От капризната жива клетка през самоосъзнаващия се човешки мозък към лъчистото човечество на Циолковски — ето превъплъщенията на материята според Артър Кларк.

Тази книга е изключително богата на идеи. Тя показва огромните познания на автора във всички области на човешкото знание. И тук ще прибавим още един щрих към творческата физиономия на Артър Кларк — той е един от най-големите научни журналисти популяризатори на нашата планета, автор на повече от двадесет научно-публицистични книги (една от тях — „Профили на бъдещето“ — преведена и у нас), носител на много международни награди за популяризация на науката.

Кларк обича темата за контакта между различните типове разум — пробният камък за интелигентността на всеки писател-фантаст. Към нея той се връща често, но винаги различен и свободен, без следа от антропоцентризъм. За него чуждият разум е преди всичко загадка, до която можеш да се докоснеш, но никога — да разбереш. Няма и следа от мнителната самоувереност на наивника, който лесно и безотговорно поставя себе си в центъра на света и своя мозък — в чужди черепи; който иска да стандартизира разумните форми по свой образ и подобие и да завърти Вселената върху хилавите нозе на своята логика. Кларк не може да позволи на землянина да бъде егоистичен, себелюбив и самообожествяващ се. „Ние всички сме различни — казва той. — И това ни задължава да бъдем честни един към друг.“

Кларк прекрасно разбира, че трябва да стесним понятието „разумни цивилизации въобще“ до „цивилизации, които се стремят към контакт“. Защото контактността е универсален критерий за отношението на една цивилизация към другите.

А с всяка цивилизация ли можем да установим контакт? На този въпрос западногерманският учен Е. Фазан отговаря лаконично: не! За да можем да контактуваме с другопланетна цивилизация, тя трябва да отговаря на следните няколко характеристики:

Да се бори с ентропията. С други думи, цивилизацията трябва да бъде от антиентропиен вид като нашата, да не плува по течението на нарастващия хаос.

Да реализира свободно волята си. Тоест, да има възможност да прави това.

Да е налице различимост на хора. Нека го разширим — различимост на индивиди, на личности. Ако цялата цивилизация е компактна, макар и нехомогенна маса, контактът с нея е невъзможен.

Тримерност на съществуването или поне някаква дейност в тримерното пространство. Тъй като засега няма идея как ще можем да се пренасяме в пространства с друга измерност, това изискване е наложително. Дори ни се струва, че то още трябва да се разшири: те да съществуват в нашето време и пространство.

Определена, макар и рудиментарна (закърняла) воля към живот. Това е много съществено. Ако една цивилизация няма воля към живот, тя или ще изчезне, или няма да се стреми към контакт, или контактът няма да й направи впечатление.

Могат да съществуват и цивилизации от т.нар. „затворен тип“, за които контактът въобще не е цел. Тази затвореност може да се дължи на отчаяние от продължителното и безплодно търсене на братя по разум, но тя може и да е вродена особеност на самата цивилизация, която въобще да не разбира, че освен нея може да има и други.

Тук можем да направим още една крачка: възможно е цивилизацията не само да не разбира съществуването на други цивилизации, но и да не разбира съществуването на самата себе си. Затова ще прибавим към изискванията на Фазан още едно:

Съществата сами да откриват и разбират своето съществуване. Ако те не се сещат, че ги има, не биха могли да разберат какво значи да се контактува с други, които също ги има.

Струва ни се, че това малко отклонение беше необходимо за пълното и точно разбиране на новата книга на Артър Кларк, която държите в ръцете си. И наистина — какъв е този огромен космически кораб, който се врязва в границите на Слънчевата система? Откъде идва той и накъде лети? Защо минава край нас със самочувствието на вечен и непобедим? На какво се дължи мълчанието му: дали е мнителното самочувствие на боговете пред нищожните, или бариерата този път е непреодолима?

Романът „Среща с Рама“ е поредната среща с Кларк и звездното бъдеще. Той ще ни донесе приятните часове от докосването с нещо колкото далечно, толкова и близко, колкото фантастично, толкова и реално. И, разбира се, с лъчезарния оптимизъм на един писател, който обича човека и му вярва.

Край
Читателите на „Поезия на звездното бъдеще“ са прочели и: