Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
gogo_mir (2011)

От конкурса за разказ на ужасите — „Върколак ’97“

 

 

Издание:

„Върколак“ — невероятни истории, брой 1 (№5) от 1998 г.

Издателски екип: Агоп Мелконян, Олег Чернев, Петър Кърджилов

Илюстрации: Христо Брайков

Предпечат: Виктор Мелконян

Издателска къща „Ерато“ и „Оларт“

Печат РИК „Елиана — 2000“ ООД, цена 990 лв.

История

  1. — Добавяне

Здрачът падаше бързо. Последните лъчи на слънцето придаваха на сивите облаци зловещ вид. На фона на смраченото небе огнените петна изглеждаха необичайно. Вятърът виеше призрачно между дърветата, гонеше сухите листа, трупаше ги на неравни купчини по пътя и те сякаш имаха свой живот — трептяха, издигаха се внезапно като странни приказни същества, поемаха в различни посоки и неочаквано се пръскаха по шосето, за да се съберат в нови причудливи форми.

В далечината се чуваше бучене, което постепенно се засилваше. Черна кола профуча по пустото шосе, разпръсна сухи листа след себе си и изчезна в далечината. Имаше нещо странно в нея — криволичеше от единия край на пътя до другия и заплашваше всеки миг да се обърне в крайпътната канавка.

В колата бяха трима, всички в особено настроение, явно поради прекалена консумация на алкохол. Шофьорът се чувстваше чудесно. Вече бе забравил кошмарното празненство, на което не направи нищо друго, освен да се налива. Сега се радваше на всичко и като израз на доброто си настроение бе надул касетофона докрай. Безупречното управление на колата бе последната му грижа и на това се дължеше ексцентричното й движение. До него се бе строполил вечно вбесен и сърдит на целия свят неуспял спортист, на когото алкохолът влияеше зле и който не спираше да проклина всичко, за което бе в състояние да се сети. На задната седалка се беше свило рошаво същество, изпаднало в депресия.

Слънцето лягаше все по-ниско, вятърът се усилваше и листата не спираха своя фантастичен танц — сякаш бързаха за някъде, сякаш се стремяха към нещо, което отчаяно се опитваше да избяга. Светлините на фаровете пронизваха сумрака и превръщаха пърхащите из нощта насекоми в белезникави снежинки.

Зад остър завой куп листа стоеше упорито на пътя, въпреки острите пориви на вятъра. Всеки миг колата щеше да връхлети върху него. Дългите светлини осветяваха пътя далеч напред. Шофьорът внезапно и малко късно осъзна, че на пътя има нещо. Натисна спирачката, но не беше достатъчно бърз. И тогава забеляза тъмната купчина, от която му се стори, че проблясват предизвикателно малки огънчета. Предната гума мина върху нея, после задната. Колата спря след няколко метра.

— По дяволите! — шофьорът удари кормилото.

— Господи, ти прегази нещо! — извика момичето и притисна ръце към устата си, за да не заплаче.

— Да му се не види! — размърда се и мъжът отпред. — Винаги става нещо, когато бързам.

Вратите на колата се отвориха със скърцане и тримата слязоха. По средата на шосето лежеше нещо, подобно на парцал. Около него имаше черна локвичка, която миришеше странно.

Някой го побутна с крак.

— Зайче! — изпищя момичето и сякаш едва сега се събуди. — Зайченце…

Протегна ръце и вдигна малката купчина. От нея потече гъста течност и другите чак сега забелязаха стърчащите черни неща, може би уши. Изведнъж те помръднаха.

— Живо е! То е живо — момичето го прегърна и залюля като бебе.

— Каква гадост… Какво й става? — недоумяваше шофьорът.

Другият обясни:

— Като дете е гледала зайци. Оттогава…

Тя продължаваше да държи нещото и да припява песничка за някакво зайче, което се загубило и после…

— Не можеш да го вземеш в колата. Ще изцапа седалките, а тапицерията е съвсем нова. Няма смисъл, и без това няма да изкара дълго.

Но момичето не го чуваше. Приличаше на дете, което не иска да се раздели с любимата си играчка.

— Ще трябва да го качим, каквото и да е. Не можем да го оставим тук.

Внезапен порив на вятъра превърна сенките на дърветата в тъмни същества, които сякаш се бяха притаили зад чернотата на близките стволове и чакаха удобен момент, за да се нахвърлят върху нищо неподозиращия странник. Гората се изпълни с живот и те си дадоха сметка, че ако сега им се случи нещо, ще минат дни, преди някой да ги открие. Тясното планинско шосе бе винаги пусто, но в подножието на масива имаше град. Веднъж да стигнат дотам! Едва сега си дадоха сметка, че пътуването през планината не беше добра идея. Макар да спестява време, не действа добре на нервите — констатира не без сарказъм шофьорът. Ледени тръпки полазиха по гърба му и се почувства като муха в буркан — изложен пред погледа на нещо, което го кара да потръпва, той се опитва да избяга от стъкления си затвор, без да знае, че няма изход. Зарече се да не пие толкова, когато му предстои път. После блъсна момичето към колата и когато тя се разплака, обеща й да сложи мъртвото според него животно в багажника. После отново трябваше да бутат, за да може грохналата кола да запали.

Някой беше спрял касетофона. И тогава в гробовната тишина в купето се чу шум, който не беше нито от кашлянето на двигателя, нито стържене на спирачки. Шофьорът се досещаше какво е и при тази мисъл по гърба му отново полазиха тръпки, като че бяха мравки, бързащи за някъде. Огледа се. Спътникът му спеше дълбоко, а момичето отзад хълцаше безутешно. „Проклета истеричка!“ — отбеляза той и се опита да се съсредоточи върху пътя. Не успя. Приглушеното хлъзгане на твърда козина върху найлоните в багажника го докарваше до лудост. А преди това козината му се беше сторила мека като на зайче. И сигурно всичко отзад вече беше потънало в кръв. Какви големи бели могат да докарат малките неща! След един остър завой зловещият звук заглъхна, сякаш окончателно удавен в черната течност.

Тихо дращене, сякаш дребно животинче рови предпазливо с острите си нокти. Шофьорът намали и с риск колата да угасне се увери, че шумът идва от багажника. Изпита неистовото желание да спре и да изхвърли онази гадост (каквото и да беше). Едва се удържа да не го направи и сбута масивната фигура до себе си. Накрая спътникът му се събуди и той му нареди да погледне какво става в багажника. Дори намери готово оправдание — трябвало да внимава колата да не загасне. Онзи дори не го попита, но шофьорът си знаеше, че се оправдава пред самия себе си. Защо не иска да го направи? Не му беше лесно да си го признае, но се страхуваше. Или може би се гнусеше от съсирващата се локва кръв? Прекъсна ядосано размишленията си — ако продължава да мисли за толкова незначителни неща, или ще откачи, или ще стане философ.

Шумът от отварянето на багажника го сепна и той нетърпеливо погледна в огледалото за задно виждане. Успя да различи само тъмнеещите сенки на дърветата. Огледалото се беше изкривило и задната част на колата попадаше в мъртвата зона. Опита се да се обърне и чак тогава забеляза, че задната седалка е празна. Монотонното бучене на двигателя му пречеше да чуе какво става и той нетърпеливо се въртеше на мястото си.

Някой изруга приглушено, докато ровеше из багажника, последва го ужасен писък. Видяла е какво е станало — помисли си той не без злоба, която така и не можа да си обясни откъде бе дошла. Неочаквано момичето се появи в огледалото — отстъпваше бавно, онемяла, с изпълнени от страх очи. Приятелят му ругаеше на висок глас и се опитваше да хване нещото, което се криеше сред найлоните в багажника.

И тогава се случи това, което всички знаеха, че ще се случи, но за което се опитваха да не мислят. Шофьорът потръпна от внезапно появилата се остра и задушлива миризма. За миг стана съвсем тихо, после нещо изхриптя и падна тежко на асфалта. Стори му се, че целия свят се удави в непоносимата воня. Пусна кормилото от потните си ръце и извика. Звуците откъм багажника напомняха на второкласен филм на ужасите. Само че докато зрителите се свиват в полутъмните салони и се преструват, че ги е страх от лошо направените макети на чудовища, той твърде осезаемо усещаше как многобройните крачка на страха пъплят по гърба му. Сякаш там, зад колата, в сянката на полуотворения багажник, някой мляскаше нещо твърдо. Или мачкаше кости.

— Крайно време е да се събудя — каза си той и дори се ощипа, за да се убеди, че не сънува.

Кошмарното хрускане ставаше все по-ясно и по-силно. Всичко бе потънало в необяснима тишина, нарушавана единствено от това нестройно мляскане.

После стана тихо. Дори прекалено тихо. Едва тогава го осъзна: какъв глупак беше, какъв идиот — в стремежа си да разбере какво става, беше угасил двигателя! Беше се опитал да се извърне и бе отпуснал педала. Постепенно горчивата самоирония отстъпи място на страха, който с леденостудени пръсти скова гърлото му. Трябваше да бутне колата, което означаваше ДА СЛЕЗЕ от нея. Не знаеше какво бе онова нещо отзад и не искаше да го знае. В далечината проблясваха светлините на града — колко близки и в същото време колко далечни!

Отново бе станало ужасяващо тихо. После се появи лек шум — тихото стържене се приближаваше. Нещото се влачеше по твърдия асфалт. Влачеше се КЪМ НЕГО! Шофьорът замръзна на мястото си.

Трябваше да направи нещо, но не можеше.

Искаше да крещи, но нямаше смисъл.

Листата отново летяха в своя вихър и после леко замираха на пътя. Вятърът стихваше, но отдавна бе заличил всеки особен мирис.

На изток небето просветляваше.

Съвсем самотна, на шосето стоеше голяма и празна черна кола.

Край
Читателите на „Нещо на пътя“ са прочели и: