Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Petit Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2006)

Добавени илюстрации: Mummu, 2008

 

Издание:

Антоан дьо Сент Екзюпери МАЛКИЯТ ПРИНЦ

Преведе от френски КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ

Редактор Надя Кехлибарева

Художествен редактор Иван Стоилов

Технически редактор Маргарита Лазарова Коректор Елеонора Христова

Второ издание. ЛГ VI.

Тематичен номер 13/9536-6256-28/78

Дадена за набор на 28.IV.1978 година

Подписана за печат на З.V.1978 година

Излязла от печат на 8.V.1978 година

Поръчка 155.Формат 1/16 70х90

Печатни коли 5,5. Издателски коли 6,42

Цена на книжното тяло 0,58 лева. Цена 0,66 лева

Издателство „Народна младеж“

ДП „Балкан“, София, 1978

 

Antoine De Saint-Exupery. Le Petit Prince

Librairie Gallimard, Paris, 1955

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Малкият принц от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Малкият принц.

„Малкият принц“
Le Petit Prince
АвторАнтоан дьо Сент-Екзюпери
Създаване1943 г.
САЩ, Франция
Първо издание1943 г.
Ню Йорк, САЩ
ИздателствоReynal & Hitchcock – английски,
Gallimard – френски
Оригинален езикфренски
„Малкият принц“ в Общомедия

„Малкият принц“ (на френски: Le Petit Prince) е повест от Антоан дьо Сент-Екзюпери, публикувана за първи път през 1943 година, представляваща неговото най-известно произведение.

Написва я, докато пребивава в хотел в Ню Йорк през 1942 г. Като форма и жанр книгата няма аналог в световната литература. Тя е поетичен и философски разказ под привидното впечатление на приказка за деца, но в същото време съдържа дълбоки и идеалистични мисли за живота, любовта и смъртта. Книгата е писана по лични преживявания на летеца-писател и е илюстрирана с негови рисунки, които са включени в повечето издания. Авторът споделя мислите си за безумията на човечеството и простите мъдрости, които възрастните забравят, когато пораснат. „Малкият принц“ е преведен на 180 езика и продаден в повече от 50 милиона копия по цял свят[1] и е адаптиран за опера[2], театър[3] и кино.

Във всяка глава на книгата малкият принц се среща с различен герой, който може да се разглежда като алегория на даден парадокс или абсурд от света на възрастните. Езикът е прост и обикновен, но в същото време със силно изразена символика. Илюстрациите на книгата, подобни на детски рисунки, са добро допълнение към чистотата и простотата на езика. Книгата може да се разглежда като опит за намиране на детето във всеки възрастен: „Всички възрастни са били преди това деца, но много малко от тях си го спомнят.“ (Toutes les grandes personnes ont d'abord été des enfants. Mais peu d'entre elles s'en souviennent.)

Къщата в Лонг Айлънд, Ню-Йорк, където е написана по-голямата част от книгата

Публикации

Малкият принц е написана през 1942 г. в Ню Йорк. Първата публикация е през 1943 г. в САЩ на издателството Reynal & Hitchcock. За първи път излиза от печат на английски език като The Little Prince, в превод на Катерина Удс. Първото френско издание излиза в „Editions Gallimard“, 1946 г. В превод на руски излиза през 1958 г. На български език е преведена от Константин Константинов и публикувана от издателство „Народна младеж“ през 1962 г.[4]

Сюжет

В книгата разказвачът (в лицето на Сент-Екзюпери) е катастрофирал със самолета си в пустинята Сахара, където среща млад принц, който не е от планетата Земя. Разказвачът е активна фигура в книгата. В първите 9 глави е отразено неговото мнение, след което действието преминава от трето в първо лице. Принцът кара разказвача да му нарисува овца. Не знаейки как да направи това, той рисува друга картина – боа нагълтала слон (което възрастните мислят за шапка). Но принцът иска овца. След няколко неуспешни опита, разказвачът му рисува кутия, като му казва, че овцата почива вътре. Това се харесва на принца, защото той може да „види“ овцата в кутията.

Тогава малкият принц му разказва за своята „планета“ – астероид, който е голям колкото къща и се казва B612. На него има 3 вулкана – два активни и един заспал, и една роза. Той прекарва дните си, грижейки се за астероида и най-вече за розата, като постоянно къса баобабовите дървета, които се опитват да пораснат там. Те биха разрушили малкия му свят, ако им се позволи да порастат. Един ден принцът решава да напусне астероида, за да види каква е останалата вселена и посещава шест други астероида, на всеки от които живее възрастен, който има своите особености.

В 24 глава лицето се сменя отново от първо в трето. Разказвачът и принцът са в пустинята и принцът позволява на змията да го ухапе, като обяснява на разказвача, че макар и да изглежда мъртъв, той няма да е. Разказвачът е спасен от пустинята.

Истинският случай

На 30 декември 1935 г. в 14:45 часа, след 18 часа и 36 минути във въздуха, Aнтоан дьо Сент-Екзюпери и неговият навигатор, Андре Прево̀, разбиват самолета си в пустинята Сахара. Те се опитват да подобрят рекорда за пътуване от Париж до Сайгон и да получат наградата от 150 000 франка. И двамата оцеляват след катастрофата, но след това настъпва бързо обезводняване. Картите им са примитивни и заблуждаващи. Те се загубват в пустинята, а със себе си имат само няколко зърна грозде, един портокал и малко вино, които им стигат за един ден. На втория ден започват да виждат миражи, дори да получават халюцинации. Сент-Екзюпери среща фенек (пустинна лисица), което може би го вдъхновява да създаде образа на лисицата в книгата. На четвъртия ден ги откриват бедуини, които спасяват живота им.

Герои и прототипи

Малкият принц

Образът на Малкия принц е дълбоко автобиографичен, макар в същото време да е разграничен от възрастния автор-летец. Той е роден от тъгата по умиращия в него малък Тонио – потомък на дворянски род, когото в семейството наричат „Кралят-Слънце“ заради златистите му коси, а в колежа „Лунатикът“ за навика му да гледа дълго звездите. В 1940 година в почивките между престрелките и боевете с нацистите, Екзюпери често рисува на лист хартия момче – понякога с крила, понякога на облак. Постепенно крилата стават дълъг шал, какъвто носи както Малкият принц така и самият Екзюпери, а облакът се превръща в астероид.

Разказвачът

Разказвачът е човек, който се опитва да разсъждава и да се държи като дете, осъзнавайки обаче, че това е невъзможно, защото колкото повече се опитва да извика детето в себе си, толкова повече разбира, че го е загубил завинаги. Но този образ в същото време ни напомня, че има два начина да се гледа на нещата – с разума или със сърцето т.е. така както виждаме нещата в действителност и така, както трябва да ги виждаме.

Лисицата

Лисицата, или по-скоро фенекът (ако се съди по големите уши) е един от най-интересните и многозначителни образи в книгата. Той е предмет на много спорове. За някои това е съперницата на Розата. Но проблемът произлиза от това, че думата лисица (на френски: le renard) е от мъжки род. Другият проблем е, че в „Малкият принц“ тя е по-скоро приятел на принца и го учи на вярност, отговорност и грижа за любимите хора. Причината Екзюпери да избере фенека за герой в своята книга е, че той наистина се сприятелява с тях по време на своята служба в Мароко. Когато на Земята принцът вижда много рози и се натъжава, защото мисли, че неговата е единствена в цялата Вселена, лисицата му обяснява, че неговата Роза наистина е уникална, единствена и специална, защото е единствената, която той обича. Лисицата символизира приятелството, дружбата.

Розата

Образът на розата е също добре известен. Това не е обикновена роза, не е обикновено цвете, а символ на любовта – единствената, истинската, така както розата е единствена на планетата на Малкия принц. Тя е красива, деликатна, трогателна, но в същото време със своите недостатъци – капризна и взискателна. Но Малкият принц се грижи за нея с голямо удоволствие и се стреми да я предпази от опасностите. Антоан дьо Сент-Екзюпери очевидно има предвид своята жена Консуело[5], когато създава този образ. Консуело е импулсивна латиноамериканка, която писателят среща в Буенос Айрес и която приятелите ѝ наричат „малък салвадорски вулкан“. Всъщност в книгата на френски език авторът използва la fleur – цветето, но в превод на много езици е влязло розата, първо – защото нарисуваното цвете в книгата наистина е роза, и второ – защото чертите, приписвани на цветето подхождат най-много на роза – красива, очарователна, но с бодли.

Кралят

Кралят живее на един от астероидите, които Малкият принц посещава и вярва, че може да управлява звездите, защото им заповядва да правят това, което те и бездруго правят. Той счита, че неговите поданици трябва да му се подчиняват, ако неговите заповеди са смислени. Затова той разрешава на принца да напусне астероида му като негов посланик. Той е символ на авторитета.

Суетният

Суетният иска всички да се възхищават от него, но в същото време живее сам на своята планета и е неспособен да чуе какво му се говори, ако това не е комплимент. Символизира егоизма, суетността на повечето хора и желанието им да бъдат приети и харесвани от обществото.

Пияницата

Пияницата пие, за да забрави, че се срамува от пиянството си. Символизира липсата на воля и сила на характера у хората.

Бизнесменът

Бизнесменът е винаги прекалено зает да брои звездите, които си мисли, че притежава. Иска да ги използва, за да си купи повече звезди. Тогава Малкият принц се опитва да обясни на Бизнесмена какво е собственост и защо е невъзможно той да притежава звездите. Символизира алчността и суетността на хората.

Фенерджията

Фенерджията живее на астероид, който се завърта за една минута. Неговата задача е всяка вечер да пали фенера и всяка сутрин да го гаси. Преди време астероидът му се е въртял със сравнително нормална скорост и той имал време да си почива, но сега той трябва да прави това всяка минута. Малкият принц истински симпатизира на Фенерджията, защото той е единственият възрастен, когото среща да мисли за някой друг освен за себе си и да поема отговорност и не му изглежда смешен.

Географът

Географът прекарва времето си в изработката на карти и твърди, че не вярва на неща, които не е видял със собствените си очи, но в същото време никога не напуска бюрото си. От професионален интерес той кара Малкия принц да опише неговата планета. Когато последният споменава Розата, географът казва, че не описва неща с кратък живот. Принцът се натъжава след като осъзнава, че един ден може да загуби своята Роза завинаги. Географът е този, който му препоръчва да посети Земята. Символизира учени, които макар и много начетени и интелигентни, се затварят в своите кабинети и губят реална представа за външния свят и промените, които настъпват в него.

Екранизации

Вижте също

Източници

Външни препратки

XXVI

Встрани до кладенеца имаше развалини от стара каменна стена. На следната вечер, когато се върнах след работа, видях още отдалеч моя малък принц седнал горе на развалините провесил нозе. И го чух, като казваше:

— Та не си ли спомняш? То не е точно тук!

И сигурно някой друг глас му се обади, защото той отвърна:

— Да! Да! Денят е този, но мястото не е това…

Продължих да вървя към стената. Все така не виждах, нито чувах някого. Но малкият принц отново отвърна:

— … Разбира се. Ще видиш де започват следите ми в пясъка. Ще трябва само да ме почакаш там. Аз ще дойда тая нощ.

Аз бях на двадесет метра от стената и все тъй не виждах нищо.

След кратко мълчание малкият принц продължи:

— Имаш ли хубава отрова? Уверена ли си, че няма да ме накараш да се мъча дълго?

Спрях със свито сърце, но все още не можех да разбера.

— Сега отивай си — каза той — … искам да сляза.

petit-prince-40.jpg

Тогава и аз сам наведох очи към подножието на стената и подскочих! Там, насочена към малкия принц, се бе изправила една от ония жълти змии, които умъртвяват човека в тридесет секунди. Бъркайки в джоба, за да измъкна револвера си, аз хукнах, но от шума на стъпките ми змията тихичко се плъзна по пясъка, като ручейче, което замира, и без много да бърза, мушна се с лек металичен звук между два камъка.

Стигнах до стената точно навреме, за да мога да взема на ръце моя мъничък принц, бял като сняг.

— Каква е тая работа? Сега разговаряш със змиите!

Развих златното му шалче, което той постоянно носеше. Намокрих слепите му очи и го накарах да пие вода. И не смеех да го попитам нищо. Той ме погледна сериозно и обви ръце около шията ми. Усещах, че сърцето му бие като сърце на умиращо птиче, ударено с пушка. Той ми каза:

— Доволен съм, че си разбрал в какво се състои повредата на машината ти. Сега ще можеш да си отидеш у вас…

— Отде знаеш?

Аз тъкмо смятах да му кажа, че въпреки всяко очакване бях успял да поправя повредата.

Той не отговори на въпроса ми, но добави;

— И аз също тъй днес се връщам в къщи. — Сетне каза тъжно:

— То е много по-далеч… много по-мъчно…

Чувствувах ясно, че ставаше нещо необикновено.

Стисках го в прегръдките си като малко дете и все пак струваше ми се, че той се изплъзва от мене, смъква се отвесно в някаква пропаст и аз не мога да сторя нищо, за да го задържа…

Погледът му бе сериозен, зареян много надалеч.

— Аз имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника…

И се усмихна тъжно.

Аз чаках дълго. Усещах, че той постепенно се затопля.

— Мило мое, тебе те беше страх…

Него, разбира се, го беше страх, но той се засмя тихичко:

— Довечера много повече ще ме е страх…

Отново се усетих смразен от усещането на нещо непоправимо. И разбрах, че не можех да понеса мисълта — да не чуя никога вече тоя смях. За мене той беше като извор в пустинята.

— Мило мое, искам да те чувам да се смееш още… Но той ми каза:

— Тая нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, дето паднах миналата година…

— Мило мое, нали всичко това — змията, срещата и звездата — е само лош сън…

Но той не отговори на въпроса ми. Той ми каза:

— Същественото не се вижда с очи…

— Разбира се…

— То е — както с цветчето. Ако обичаш някое цветче, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.

— Разбира се…

— То е — както бе с водата. Водата, която ти ми даде да пия, беше като музика поради чекръка и въжето… помниш ли… тя беше хубава вода.

— Разбира се…

— Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди… Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…

Той пак се засмя.

— Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!

— Тъкмо това ще бъде моят подарък… както бе с водата…

— Какво искаш да кажеш?

— Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват — звездите са пътеводители. За други — те са само малки светлинки. За трети, които са учени — те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти — ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма…

— Какво искаш да кажеш?

— Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях — когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!

И той пак се засмя.

— И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно… И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер…

И пак се разсмя.

— Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят…

И отново се разсмя. Сетне стана сериозен.

— Тая нощ… виж какво… недей дохожда.

— Аз няма да се отделя от тебе.

— Аз ще изглеждам, като че нещо ме боли… ще изглеждам — като че умирам. Така става. Недей дохожда да гледаш това, не е необходимо.

— Аз няма да се отделя от тебе. Но той беше угрижен.

— Казвам ти го… заради змията. Не бива да те ухапе… Змиите са лоши. Те могат да хапят ей така — за удоволствие…

— Аз няма да се отделя от тебе. Но той се успокои.

— Но те пък имат отрова само за едно ухапване…

Тая нощ аз не видях кога е тръгнал. Той се бе измъкнал безшумно. Когато можах да го настигна, той вървеше решително и бързо. Той ми каза само:

— А, ти си бил тука…

И ме хвана за ръката. Но все още нещо го измъчваше.

— Ти сгреши, че дойде. Ще ти бъде мъчно. Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно…..

Аз мълчах.

— Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко.

Аз мълчах.

— Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно…

Аз мълчах.

Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:

— Знаеш ли, то ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък… Всички звезди ще ми дават вода — да пия…

Аз мълчах.

— То ще бъде много весело! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извори…

Сега и той млъкна, защото плачеше…

— Тук е. Остави ме да пристъпя сам една крачка… И седна, защото го бе страх.

petit-prince-41.jpg

След това каза:

— Знаеш ли… моето цветче… аз съм отговорен за него! И то е толкова слабо! И толкова простодушие То има четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят…

Аз седнах, защото не можех повече да стоя прав. Той каза:

— Ето… Това е всичко…

Подвоуми се малко и сетне стана. Пристъпи една крачка. Аз не можех да помръдна.

Само нещо като жълта мълния блесна до глезена му — и нищо друго. Един миг той остана неподвижен. Не извика. Падна полекичка, както падат дървесата. Поради пясъка нямаше дори и шум.