Катрин Крамер
Циганско небе (1)

Кастилия, 1491 година

Под бледата светлина на луната пъстрите дървени коли трополяха по тесния път с много завои, който излизаше от град Толедо и се стремеше към неизбродната гора. Начело на кервана яздеше циганинът Рудолфо, възседнал грамаден гарвановочерен жребец. Ръката, която стискаше юздите беше все така сигурна и здрава. Годините бяха оставили своите следи по лицето му, но Рудолфо все още беше внушителен, красив мъж с широки рамене, силна брадичка, предизвикателни черни очи и провиснали черни мустаци. Докато триеше потта от челото си с яркозелена кърпа, той вдигна ръка, за да даде знак, че им предстои да разпънат шатрите си в края на гората, на речния бряг.

Следвайки заповедите му, мъжете от рода разположиха конете и колите в кръг. След това издигнаха палатки и пуснаха конете да пасат свободно свежата трева. Жените и децата събраха дърва за огньовете, които щяха да запалят както всяка вечер.

Топъл вятър разлюля клоните на дърветата и се зарови в неукротимата грива от тъмнокестеняви коси, която стигаше почти до талията на младата жена, току-що скочила от първата кола. Според прастарата традиция циганките не режеха косите си, защото това можеше да им донесе нещастие, и Алисия не беше загубила нито една къдрица от разкошната си коса. Когато вятърът развя къдриците и, тя се засмя и отметна глава назад, за да се наслади на чувството за безгранична свобода.

Алисия беше красиво седемнайсетгодишно момиче, силно и жизнено. Зелените й очи святкаха като звезди под лунната светлина. Всички млади цигани я проследиха с погледи, възхитени от необикновената й хубост.

— Алисия! — Гласът на Рудолфо прозвуча меко, почти нежно. Той произнасяше името на дъщеря си без обичайния властен тон, с който умееше да завоюва уважението на хората от рода си. — Алисия!

Тя се обърна към него с омайна усмивка и надиплените й поли зашумяха. Дълбоко изрязаната бяла блуза беше избродирана с пъстри конци, свежи и завладяващи като крилцата на пеперуда, златните й обички се полюшваха при всяка нейна стъпка.

— Какво има, татко? — попита тя и когато погледите им се срещнаха, в зелените зеници светна топлина.

— Исках само да видя милото ти лице — рече той, докато слизаше от седлото със сръчността на младеж. — Тази дълга езда така ме раздруса, че костите ми се разместиха. Имам чувството, че ще се разпадна, затова потърсих балсама на усмивката ти.

Алисия го погледна загрижено и забеляза болезнената линия около устата му, докато разкършваше ръце и крака. Баща й остаряваше: лицето му беше бледо и набраздено от тънки линии. Понякога й се искаше някой млад циганин да заеме мястото му на водач, да поведе кервана, да свали товара от раменете му, но знаеше, че Рудолфо никога няма да даде съгласието си. Той щеше да остане вожд на малката група цигани до смъртта си и тя не можеше да направи нищо, за да промени решението му.

Когато с мил жест отмахна назад една къдрица от непокорната й коса, Рудолфо усети как доброто му настроение се върна. Лицето му се разведри, мъката отстъпи място на гордостта. Припомни си прекрасното дете, което някога му бе донесла една безсърдечна жена, и въздъхна. Никога нямаше да забрави лицето на жената. Още като малка Алисия имаше извънредно фини черти на лицето и големи изразителни очи.

— Каква красива млада жена си станала — пошепна той. — Но аз отдавна знаех, че един ден ще затъмниш звездите. Само някой принц е достоен за теб.

— Какъв ти принц! — Алисия сложи ръка на рамото му. — Не искам принц, татко. Ще се омъжа за циганин — може би за Вито, Стиво, Рамон или пък за Ксенос, който е толкова мил с големите си замислени очи…

Рудолфо не отговори, само я погледна с безмълвна тъга — сякаш имаше нещо, което искаше да й каже. Алисия остана много учудена от тази внезапна промяна в настроението му, но после си спомни, че в последно време баща и често беше загрижен. Може би беше дошъл моментът да задоволи любопитството си.

— Какво не е наред, татко? — Тя подръпна ръкава на светло–зелената му риза и го потегли към близките дървета, докато другите бяха заети с устройването на лагера. Далече от шума и бъркотията напрежението му щеше да се разсее и той щеше да й разкрие причините за тревогата си.

Стъблата на могъщите горски великани се издигаха гордо към небето и гъстите им зелени корони затъмняваха светлината на луната. Алисия и Рудолфо седнаха във влажната трева под едно дърво и се вслушаха в звуковете, които идваха от гората и се смесваха с глъчката от лагера — вечерните песни на птиците, доволният крясък на сова в далечината, неуморното стържене на щурците. Звуци, които успокояваха.

Няколко минути нито Алисия, нито баща й не проговориха, после Алисия решително прекъсна мълчанието и поиска да разбере защо баща й е загрижен.

Рудолфо много искаше да й отговори, да й се довери, но не намираше думи. Как да й съобщи, че тя не беше от техните? Как да разбие сърцето й? Не можеше да разкаже на това щастливо, безгрижно дете, че не му е родна дъщеря, нито можеше да му говори за жената, която го беше донесла в циганския лагер преди цели четиринайсет години.

Детето беше „горгио“, не циганка, но още тогава невинните му очи проникнаха в сърцето му и въпреки всичко, на което го бяха учили, Рудолфо го прие и го обяви за свое. Ала законите на рода, според които ромската кръв трябваше да се опази чиста, бяха много строги. Алисия нямаше право да се омъжи за младеж от племето. Можеше ли да й заговори за това сега, докато седеше до него и се усмихваше нищо неподозираща? Не, не можеше.

— Татко!

— Вече не съм млад — заговори Рудолфо и улови ръката й. — Често си мисля какво ще стане с теб, когато си отида от тази земя, затова съм загрижен.

— Да си отидеш? Няма да позволя да ме напуснеш, татко. Винаги сме били заедно. — Така поне изглеждаше. Но имаше периоди, когато я връхлитаха кошмарни сънища, ужасни спомени за друго време и друго място. В спомена си тичаше с протегнати ръце и се опитваше да стигне до една непозната жена, но някой грубо я отблъскваше. Смяташе, че тази жена е майка й, но Рудолфо много пъти я беше уверявал, че майка й е починала при раждането й. Въпросите за детството и рано починалата й майка очевидно го притесняваха и с времето тя се научи да мълчи. Това не беше чак толкова страшно, защото разполагаше с цялата любов на баща си.

— Винаги? — усмихна се Рудолфо. — Ти си отдавна при мен и аз съм благодарен за всеки ден от живота си, откакто се появи. Ти ми донесе толкова много щастие…

Алисия се зарадва на силата, с която пръстите му стиснаха ръката й. „Въпреки годините си той е по-силен от повечето мъже в рода“ — помисли си тя. Един ден щеше да се омъжи за някой като него.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам. — Рудолфо се усмихна тъжно. — Всички те обичат, дете мое. Ти си красива, дива и темпераментна като младо конче.

— Нали съм циганка! — засмя се тя, изправи се и вирна брадичка. Беше доволна от живота, който водеше. Обичаше вечното пътуване, лагерите под открито небе. Не искаше да бъде „горгио“. Когато мислеше за хората, които не бяха цигани, погледът й помрачняваше. Крехки мъже и жени с млечнобели лица, които се кръстеха страхливо, щом видеха циганин със „зъл поглед“, и зяпаха колите им, сякаш бяха излезли направо от ада.

— Алисия… — В погледа на Рудолфо отново се появи онази странна светлинка, сякаш искаше да й каже нещо важно и това му причиняваше мъка.

— Да, татко? — Тя се обърна към него с усмивка и зачака да чуе думите му.

Само ако можеше да й намери някой мъж от нейния народ, мъж, който да се ожени за нея, да я обича и да се грижи за нея, след като баща й си отидеше от този свят. Ако намереше такъв мъж, всичко щеше да се оправи и Алисия никога нямаше да научи истината за произхода си.

— Нищо. — Той разтърси глава и почука с пръст по върха на носа й. — Ти си циганка с цялата страст и огън на древния народ рома. — Още не беше готов да умре. Трябваше да свърши нещо важно.

Надигна се хор от мъжки гласове като песен.

— Рудолфо! — Мъжете от рода го викаха да се присъедини към тях. Към небето вече се издигаха гъсти кълба дим от огньовете, цигулките свиреха весели мелодии. Лагерът беше готов и младите циганки и цигани вече танцуваха и пееха, докато вечерята им се готвеше в котлетата и на шишовете.

— Хайде, Алисия, да отидем при тях. — Рудолфо стана от меката трева. — Иначе ще тръгнат да ни търсят.

— Ти върви, татко, аз ще дойда след малко. Птиците тъкмо пеят любимата ми песен. — Смехът й беше мелодичен като потока, който се плискаше наблизо.

Рудолфо я целуна по бузата.

— Разбирам те, детето ми. Но бъди внимателна. Човек никога не знае какво се крие в тези гори. Наоколо бродят чудовища.

— Ще внимавам. — Тя знаеше за какво говореше баща й — за хората, които мразеха циганите. Времената бяха опасни. Някакъв мъж на име Торкемада бе казал, че циганите не могат да бъдат християни, защото живеят диво и свободно. И ги бе нарекъл магьосници, еретици, богохулници, привърженици на чуждоземни ритуали. Алисия не знаеше какво означаваха тези думи, но й беше известно, че онзи мъж носеше отговорност за преследването на евреите и така наречените „маранос“ — хората, които бяха приели християнската вяра, но се знаеше, че тайно продължават да изпълняват еврейските ритуали. Тя попила малкия нож, който беше скрит в колана и. — Ще внимавам да не ми се случи нищо, татко.

Тя вдигна глава към луната, която блещукаше иззад перестите облаци, и изведнъж се почувства заобиколена от някаква първична магия. Същата магия, която сигурно са усещали и предците ми, каза си тя. Без да съзнава какво прави, хукна да бяга и босите й крака се понесоха като вихър по влажната трева и мекия мъх на гората.

Скри се под сянката на могъщите дървета, но след малко отново излезе на светло и се остави на тихата омая на нощта. Звездите бяха като мънички лагерни огньове, които трепкаха високо над земята, и тя спря, вдигна глава и се загледа като замаяна в светлината, която пулсираше в същия ритъм като любовните напеви на щурците.

Изведнъж до ушите й достигна остър шум, който в никакъв случай не беше причинен от обитателите на нощта. Бе чула човешки глас! Алисия затаи дъх и се вслуша напрегнато. Гласове. Мъжки гласове, които говореха на испански.

Първият й порив беше да избяга, знаеше, че това е най-умното, което можеше да направи, но любопитството взе връх. Кой беше нахлул така внезапно в меката, топла нощ? Ами ако тези мъже представляваха опасност за циганите? Тя се промъкна предпазливо към сянката на дърветата, решена да разбере.

— Исусе! Ти си го убил, Мануел — изсъска една от фигурите, изправени до брега. Какво, по дяволите, търсеха там? Дали да избяга и да повика баща си?

— Млъквай, Хосе! Трябваше да го ударя по-силничко. Или ти предпочиташ да го помоля учтиво да ни даде парите и скъпоценностите си?

— Не, разбира се, че не, но трябваше ли да го убием? Какво ще стане, ако мине някой…? — От устните на безжизнената фигура, която лежеше в тревата, се изтръгна тих стон. — О, не е мъртъв!

— Хвърли го в реката. Бързо, преди да е дошъл на себе си. — Заповедта бе произнесена с толкова студен и режещ глас, че Алисия се разтрепери.

— Да го хвърля?

— Да. Хайде, или и ти ще го последваш, кълна се във всички светци!

Алисия видя как двамата мъже вдигнаха жертвата си и я хвърлиха в буйните води на реката, след което побягнаха. Разбойници. Крадци. Убиха човек пред очите й! Хвърлиха го в реката, за да се удави. Горгио. Проклети крадци! А имаха наглостта да наричат циганите крадци и разбойници! Никой циганин не би се осмелил да извърши такова престъпление, каза си възмутено младото момиче. Дали мъжът в реката беше горгио — или може би циганин от друг род? Но нима това имаше значение? Този човек щеше да умре, със сигурност щеше да се удави, ако тя не реагираше незабавно. Какво друго можеше да направи, освен да се опита да го спаси?

Без да размишлява повече, тя се хвърли в реката и неволно изписка от досега с ледената вода. Макар да беше отлична плувкиня, водовъртежът я повлече към дъното. Спря да диша и скоро дробовете й запариха болезнено, а ушите й забучаха. Мокрите поли неумолимо я теглеха надолу.

— О Дел! О Дел! — извика тя, призовавайки циганския бог да й помогне. Нима щеше да умре заедно с непознатия? Не. Трябваше да оцелее. Тя беше циганка.

Побеждавайки страха си, тя зарита силно с крака и успя да се покаже над повърхността на водата. Шумно изпусна въздуха от дробовете си и пое на големи глътки сладкия нектар на нощта — нектара на живота. На няколко метра от себе си видя тялото на непознатия, което бавно потъваше. Без да се бави, Алисия заплува към него с учудващо силни удари на крехките си ръце. Бог й бе отговорил.

Баща й я научи да плува още като дете, плуването беше за нея естествено като дишането, но досега беше плувала само през лятото, когато водата беше топла, и никога не беше влизала в студените есенни реки. Въпреки това, докато се бореше с течението, беше убедена, че ще победи тя, а не реката.

Все пак, докато се стремеше напред с мощни удари, водната повърхност й изглеждаше безкрайна. Накрая успя да улови ръката на мъжа, сграбчи със здрави пръсти косите му и го измъкна на повърхността. Трябваше обаче да го извлече на брега, иначе нямаше никакъв шанс. Отчаяната борба с течението продължи.

С последни сили Алисия извади чужденеца от водата, щастлива да усети под краката си твърдата скала. Наведе се над безжизнената фигура и се опита да намери пулса му. Усети го — слаб, но достатъчно ясен, — и въздъхна облекчено.

— Ти ще живееш, чуваш ли! — извика тя и започна да разтрива тялото му, вслушвайки се в стоновете му. — Живей! — Той не биваше да умре. Не и сега, когато заедно победиха ледената вода. Нямаше никакво значение дали беше горгио или циганин. Сега най-важното беше да остане жив.

Тя го обърна по гръб, притисна устни в неговите и се опита да му вдъхне част от своята сила, усети с цялото си същество как искрите и запалиха огън в тялото му, когато дишането им се смеси. Той беше едър мъж, мускулест, с дълга и гъста черна коса, която падаше в безредие по челото му. Алисия остана смаяна от дълбочината на чувството, което я обзе при докосването до устата му. Отдръпна се, сякаш искаше да избяга от нещо, което не беше в състояние да назове. Беше готова да го остави, но гласът му я задържа.

— Не… не си отивай… Коя си ти? — прошепна дрезгаво той. Гледаше я изненадано и объркано, докато се опитваше да седне. Алисия се стресна още повече от силата на погледа му. Този човек притежаваше магически способности! Само с големи усилия успя да откъсне погледа си.

— Легнете, моля ви. Трябва да пестите силите си — пошепна тя на испански. Той се разтрепери от хладината на нощта и тя покри тялото му със своето, за да го стопли. Когато го погледна в лицето, бе хипнотизирана от силата и красотата на чертите му. Очите му бяха обкръжени от гъсти черни мигли и тя се опита да си представи цвета им на дневна светлина. Не приличаше на циганин — кожата, косите и очите му бяха по-светли. Не, със сигурност не беше циганин. Въпреки това беше достоен за възхищение. Проклетите крадци сигурно го бяха нападнали от засада.

Когато погледите им се срещнаха, Алисия въздъхна тежко. Нещо й подсказваше, че от този ден нататък непознатият щеше да стане част от нейната съдба.