Игор Росоховатски
Сихомът и Създателят (3)

Старицата

Сихомът я виждаше всеки ден на една и съща пейка. Бързите й ръце с игли за плетене се движеха почти автоматично, докато очите гледаха в една точка, която се намираше някъде на върха на дървото. Старицата плетеше и кълбото конци се развиваше безкрайно и еднообразно от сутрин до късна вечер.

— Вие сигурно имате роднини — каза Сихомът и седна до нея.

Старицата не се учуди на неочаквания въпрос. Обърна се към Сихома и той видя мрежа от бръчки, които разсичаха сивата й отпусната кожа.

— Нито роднини, нито близки — отговори старицата.

— А какво плетете?

— Шалчета и блузи.

— За кого?

— Продавам ги и с парите преживявам.

— Ами ако аз взема това шалче?

Иглите спряха.

— Мога да ви го дам, ако ви харесва.

Сихомът се замисли. В книгите, които Създателят му разреши да прочете, никъде не беше срещнал, че човек може без борба да отстъпи нещо ценно на друг. „В такъв случай тези плетени вещи не представляват за нея някаква ценност.“ Той попита:

— Но щом вие живеете, то значи притежавате нещо скъпо за вас? Аз знам, че за жената главното са любовта, децата, семейството, чувствата. Вие нищо нямате. Вашите чувства са изгаснали. Какво ви е останало?

— Спомени. Аз живея с тях.

Той помисли: „Изглежда, че те са толкова ценни, че заменят всичко останало.“

— Ако ви ги отнемат, ще загинете ли?

Тя го разбра.

— Аз мога да ги споделя с всекиго. На мене това ще ми бъде приятно.

— Не, не искам да ги делим. Искам ги всичките.

— Добре, ще ви ги дам всичките.

Сихомът помисли, че го лъжат.

— И нищо ли няма да оставите за себе си, нищо ли няма да скриете? Даже вълкът скрива някъде кокал за черни дни.

— Те ще си останат с мен.

— Но нали ще ми ги дадете — напомни Сихомът.

— Спомените не са кокали. Те не са и хляб. Ще ви ги дам, но те пак ще останат с мен.

Сихомът попита Създателя:

— Може ли човек да даде на другия най-ценното, което има, и да изпитва радост от това?

— Не — каза Създателят.