Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечтата на хората
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

„Софтис“, Варна, 2004 г.

Източник: http://softisbg.com

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Мракът на джунглата

I

Експедицията навлизаше дълбоко във влажната джунгла. Водачите бавно, едва-едва, проправяха път всред избуялата, гъста и преплетена, ужасно жилава растителност. Сякаш оттук не беше минавал човешки крак. Може би това беше истина, защото от сутринта водачите не можеха да се ориентират и цялата група, наброяваща двадесет и пет души, навлизаше още по-навътре в девствената екваториална гора. От влажността и по невнимание на радиста, батериите, които захранваха предавателя, се бяха повредили и не можеше да се установи връзка с външния свят. Положението не беше много добро. И затова сега хората вървяха неохотно, сякаш нямаше смисъл да се измъкват от джунглата. Раниците с принадлежностите и автоматичните пушки тежаха двойно и тройно върху морните плещи на жадните за почивка участници в експедицията.

Двадесетте и пет души потеглиха преди един месец от малко градче, намиращо се близо до джунглата. Всички, освен петимата водачи, бяха все хора на науката, жадни за повече знания, за нови открития, пълни с ентусиазъм, вярващи в бъдещето, гледащи на живота от хубавата му страна.

Организатор и водач на експедицията беше Симон Бланк, французин по народност. И той, както всички, се беше заловил с радост да изпълни задачата на Световната Академия на науките — да организира и поведе експедиция в ненаселените области на екваториалния лес.

Но сега всички вървяха с оклюмали глави. Нямаше ли го вече оня ентусиазъм, оная вяра в бъдещето? Къде се бяха изпарили надеждите и вярата на хората? Бихме помислили, че и самият Симон Бланк беше изпаднал в отчаяние, от външния му окаян вид. Но не. Тази твърда натура, този вярващ дух го крепяха, викаха разума в него. И разбира се, целия ден той окуражаваше спътниците си, ала вече и него го напускаха силите от изморителния път. Дори и най-здравият и силен човек трудно би издържал на този мъчителен преход.

Трябваше вече да се спират, да отдъхнат след този труден път. Бяха стигнали до брега на една рекичка, която им даде нови надежди, че ще намерят изхода от това положение.

На брега на рекичката разпънаха трите големи палатки, запалиха голям огън в средата на лагера и сякаш душите им се поотпуснаха.

Започнаха разговори, които накараха хората да забравят окаяното си положение. Духът, веселият и жизнерадостен дух, се възвърна отново, дори се чуха и песни, някой от групата засвири с хармоника.

Но Симон Бланк стоеше замислен настрана. Започналата веселба не достигаше до сетивните му органи, които сякаш бяха освободени временно от длъжността си. Цялото му същество беше заето само от една мисъл — как да избави експедицията от явната гибел, която криеше неизвестността в джунглата. Диви животни, мочурища, болести… Хиляди явни и скрити опасности! Симон Бланк не мислеше за себе си, а за живота на своите другари, съратници — как да спаси, и пак — как да спаси цялата експедиция. Тази натрапваща се мисъл караше здравия му разум да работи по-усилено. Едно след друго в паметта му се заизреждаха познати лица — усмихнати, жизнерадостни, щастливи. Но това беше само началото! Да, началото! А и сега, въпреки че тези лица бяха радостни, утре щяха сигурно да се помрачат от нови неудачи, може би и нещастия… „Ех, какво да се прави?! Всички сме силни и здрави, но само със сила не можем да се преборим с природата — трябва и разум“ — мислеше си Бланк. Неговата длъжност на ръководител предизвикваше в собствената му душа чувство за отговорност към тези хора на науката, които бяха поверени на него. Самият той беше от тяхната среда, с техните, дори по-богати познания за много неща, и затова много добре разбираше, че загине ли експедицията, щеше да се нанесе дълбока рана на научния свят.

II

Пит Стендсън, учен-зоолог, забеляза замислеността на своя най-добър приятел — водача на експедицията — Симон Бланк. Зоологът отиде до него и се изкашля, за да привлече вниманието му. Изкашля се втори път — безрезултатно, както и първия път. Затова Пит откачи канчето, в което се хранеше, и го изпусна върху един камък до Симон Бланк. Ръководителят на експедицията сякаш се събуди и се върна към действителността. Той любопитно погледна към Стендсън.

— Какво се е случило? — запита Симон Бланк, още не съвсем ориентиран в обстановката.

— Нищо, но гледам, че си нещо много замислен — заговори зоологът, взимайки от земята своето канче. Ех, сигурно пак за тази проклета експедиция мислиш. Не биваше да я предприемаме, преди да се бяхме подготвили хубаво. Не само че нямаме повече резервни батерии, но нямаме и друг, резервен компас, който да замени счупения. А и картата къде изчезна? Дявол да го вземе, не е ли това глупаво положение?!

— Глупаво, глупаво, но трябва да се излезе някак си от него — Симон Бланк се изправи и стройната му, висока и добре сложена фигура, вдъхваща възторг и страхопочитание, се приближи към големия лагерен огън, около който се веселяха до забрава двадесетте и тримата души от експедицията. Той помоли за тишина и даде да се разбере, че иска да говори. Всички, разбрали желанието на водача, спряха песните и виковете. Симон Бланк говори кратко, но ясно:

— Приятели, знаете, че сме в критично положение, от което трябва да се измъкнем по някакъв начин. Да ви приказвам много, няма смисъл. Ще ви кажа само — утре сутринта тръгваме по течението на реката.

Трикратно „ура“ поздрави неговото решение.

След това забавата продължи докъм полунощ. Най-после, двойно изморените участници в тази злополучна експедиция влязоха в трите палатки и бързо се завряха в спалните си чували, стиснали в ръце пушките. Всички заспаха почти веднага. И Симон Бланк беше победен от съня. Целият лагер вече спеше.

Никой не очакваше, че може да се случи нещо през нощта и затова не бяха поставени постове. И наистина, всички спаха спокойно.

III

Зората освети всичко наоколо, хиляди птици запяха в хор, маймуните заскачаха от клон на клон, джунглата се оживи. Събудиха се и хората и след обилна закуска с тропически плодове, се приготвиха за нов и дълъг преход.

Симон Бланк реши да направят един сал, с който по-лесно щяха да се спуснат по течението на рекичката, пълноводна през този сезон.

Салът стана бързо — за около два часа. Всички се качиха на него и потеглиха на път.

Наближаваше обяд. Всички бяха огладнели, въпреки че сутринта ядоха много. Но само с плодове трудно се поддържаше сит стомахът. Поради това хората извадиха от раниците си консерви.

Природата наоколо радваше очите на учените, повечето от които бяха естественици. Безбройните видове огромни дървета, оплетени от увивните стъбла на лианите, навяваха и страх, който беше естествен, предизвикан от мисълта за ужасите и опасностите, криещи се между тях.

Симон Бланк, Пит Стендсън и Карло Ендриго — италианец, по професия лекар, седяха на кърмата и тихо разговаряха.

— Предчувствам, че и по течението на тази рекичка няма да стигнем до никъде — каза Ендриго, като смръщи лицето си. — Ако се ориентираме по слънцето, ще видим, че сме тръгнали в обратна посока на тази, в която трябваше да вървим. Тези петима водачи не ми вдъхват никакво доверие. Даже още в началото се усъмних, дали са истински водачи. Не говорят английски, а само местните наречия, но аз съм живял дълги години сред тези племена, лекувал съм много от тукашните хора и съм им научил езика; макар и да не го говоря без акцент, аз чувствам, когато чужденец го говори. А тези петима души приказват завалено, смятайки, че никой не ги разбира.

— Е, и ти мислиш, че те не са водачи, а са…

— Шпиони! — завърши мисълта на Симон Бланк приятелят му Пит Стендсън.

— Да, точно това щях да кажа и аз, въпреки че не съм съвсем сигурен — допълни Карло Ендриго. — Не сме сигурни съвсем, но разговора ни ще запазим в тайна, нали сте съгласни с мен?

— Разбира се — отвърнаха тихо в един глас двамата приятели.

— Ето ги, че пак се промъкват към нас — каза Симон Бланк тихо и продължи на висок глас: — Трябва да сме изминали около двадесет мили по течението на тази рекичка. Ако вървяхме пеш, сигурно щяхме да сме на една трета от пътя.

Двама от водачите се приближиха до тримата разговарящи; като се наведоха да вземат един кол, служещ за управляване на сала, те се позабавиха и отидоха напред да помагат на останалите трима да управляват сала.

Останалите участници в експедицията разговаряха шумно; макар и учени, те не се изслушваха и изказваха един през друг своите мнения. Това беше тъй, защото животът в джунглата, далеч от обществото на други хора, ги беше отучил от много навици. Но това нямаше, разбира се, голямо значение.

Ала не всички участваха в този шумен разговор. Освен тримата — Симон Бланк, Пит Стендсън и Карло Ендриго, и петимата водачи, настрана стоеше един младеж — голобрад, с черна буйна коса и тъмни очи, умни и завладяващи. Той пишеше нещо — навярно си водеше дневник. Това беше младият български палеонтолог Светослав Петров.

Когато Симон Бланк го заговори, той бързо затвори тетрадката.

— Момчето е недоверчиво — каза Симон Бланк, връщайки се при Стендсън и Ендриго. — И все пак, това е добре. Но въпреки всичко, то е невнимателно. На чуждо влияние няма да се подаде, но лесно могат да му научат тайните.

— Защо мислите така? — запита Карло. — Пък и какви тайни би могъл да има един палеонтолог. Той изучава стари неща.

— Тук грешите, мили ми Ендриго — започна да го опровергава Стендсън. — Да тук грешите, защото научният шпионаж действа да научи всичко, а аз мисля, че този българин не е само палеонтолог, и затова трябва да го предпазим — и него, и откритията му, които не ме интересуват и засягат пряко, както и вас. Но научният шпионаж — това вече е друго.

— Да, и затова ще се постараем да се сближим с този младеж. Изглежда ми много умен, а и навярно е направил някое важно откритие, което трябва да остане до края на експедицията в тайна — изказа се Симон Бланк. — Но… но какъв е този шум, който се чува някъде в далечината?! Нещо бучи, прилично на буря или артилерийска канонада!

— Да, наистина много интересно! — каза бавно и замислено Карло Ендриго. — Този шум навярно е от водопад.

В същото време няколко души от експедицията се доближиха до своя водач. Един русокос младеж с големи сини очи, много висок, с внушителни мускулести ръце, заговори на Симон Бланк. Това беше полякът Станислав Яницки. Той рече:

— Мосю, навярно наближаваме някакъв водопад, затова предлагам да слезем от сала и да продължим пеша.

След половин час всички участници в експедицията вървяха пеш по брега на реката. Наближаваше вечер.

IV

Скоро шумът от падащата вода се усили страхотно и не след дълго групата стигна до ръба на една пропаст, в която падаше реката. Гледката беше изумяваща. Една голяма долина, обрасла в пищна тропическа растителност, хиляди птици, носещи се във въздуха и омайващи със своите песни и едно голямо езеро по средата на долината — всичко това предизвика големия възторг на учените. Ако не се беше повредила камерата, сигурно щяха да заснемат този вълшебен и величествен пейзаж.

Всички стояха като омагьосани и не можеха да се опомнят.

Японецът Сейтьо, който беше художникът на групата, веднага започна да рисува прекрасната картина. Моливът се местеше автоматически от ръката на Сейтьо, който не беше се съвзел напълно, както и другите. Като вълшебна пръчица, моливът оживи пейзажа на мъртвия лист.

Най-после всички се върнаха към действителността.

Пръв заговори Симон Бланк:

— Тази долина е много привлекателна и ме навежда на мисълта, че ще ни помогне да се измъкнем от тази отдалечена, сякаш на край света, страна.

Думите му бяха посрещнати с одобрение. Бланк продължи.

— Първо ще трябва да слезем в долината и да намерим място за пренощуване, а на сутринта ще мислим какво ще правим. Тя е по-мъдра от морната вечер.

Пак се чу одобрително шумене и групата тръгна да намери подходящо място за слизане. Ала такова не се намери. Решиха да направят стълба от лиани, която стана още преди да се стъмни.

Когато вече се настаниха на едно удобно местенце край езерото и разпънаха палатките, чак тогава започна да се спуска мракът. Големият лагерен огън беше запален и веселата забава отново започна. Полуфалшивият глас на хармониката, която издаваше такъв звук поради това че беше ръждясала от влагата, се обади отново. Но все пак, цареше някакво смътно безпокойство, което хората се мъчеха да надвият с песни и диви крясъци, подражавайки на изостаналите племена.

Но изведнъж във въздуха се чу бръмчене на хеликоптер. То предизвика голяма радост у нещастниците, защото — най-главното — хеликоптерът носеше знака на Световната Академия. Ала преди да успеят да му сигнализират, отнякъде изскочи друг хеликоптер, от който започнаха да стрелят. Въртолетът на Световната Академия се разби и изгоря. Летците не се спасиха.

А другите отлетяха неизвестно къде.

Случилото се предизвика голямо безпокойство. Никой не посмя да спи през тази нощ, а на сутринта осъмнаха с петима по-малко — водачите им бяха изчезнали! Да, бяха изчезнали пред будните очи на двадесет души! Но това беше факт. Да се проследят или да бъдат оставени да избягат, се запитаха много хора от групата. Разбира се, те не бяха нито военни, нито можеха да откриват следи. И най-накрая решиха да ги оставят да вървят където искат. И да бяха шпиони, и да не бяха — все едно — нищо важно не бяха открили. А ако се опитаха тези петима души да спъват още по някакъв начин опитите им да излязат от тази страна, то тогава тежко им!

Изведнъж дотича Мигел ел Гера, млад ботаник, испанец, който извика:

— Хеликоптери! Чужди!

Този вик накара всички да наскачат. Черните очи на Мигел святкаха от възбуда. Мургавата му кожа беше леко побледняла. Никой не би могъл да го упрекне за тези му опасения, защото всички от групата ги споделяха с него.

Чу се гласът на Симон Бланк:

— Спокойствие, приятели! Спокойствие! Веднага трябва да се скрием и да загасим всички огньове. — каза, и сам се залови да събира багажа.

Останалите последваха примера му. Скоро лагерът беше преместен на скрито, а мястото, където беше преди — замаскирано.

V

Вечерта Симон Бланк пак говори пред членовете на експедицията, за да възвърне смелостта и вярата им в скорошното избавление:

— Приятели, всички ние знаем своето положение, но не бива да се отчайваме, а напротив — да си вдъхнем сили и ентусиазъм и да преодолеем всички препятствия по пътя към избавлението от сегашното положение. Нека помислим за своите семейства и за това, че близките ни очакват с нетърпение да се завърнем. Нека помислим, освен това, че сме нужни и на великата наука, за общото благо на човечеството!

Бурни одобрения последваха думите му. Всеки беше готов да направи най-невъзможното, но да излезе от този зелен пъкъл.

Вечерта около лагерния огън се взеха много решения. Георгиос Анастасис, грък по народност, а по професия — геолог, даде предложение няколко души да тръгнат на разузнаване и да намерят място, откъдето да излязат от долината. Анастасис предложи и самия себе си за извършване на тази задача. Ала Симон Бланк не се съгласи да рискува хората си. Той каза:

— Аз бих се съгласил, но ме е страх за всички, които ще отидат на това разузнаване. Дори самият аз бих отишъл, но ако загине някой, после как бих отговарял пред близките му, с какви очи бих ги погледнал?

— Не, не сте прав, мосю Бланк — обади се младият български палеонтолог Светослав Петров. — Ако пратите някой, който няма близки, и да загине, няма пред кого да отговаряте. Например, ако отида аз, никой нищо няма да загуби.

— Глупаво момче! — извика Пит Стендсън. — Как така никой нищо няма да изгуби! Глупости! А науката, за кого оставяш науката?

— Науката ли? — отвърна разпалено младежът. — А ако загине някой друг от нас, тя няма ли пак да загуби?

Този въпрос предизвика шумни спорове между учените, който най-накрая утихна. И сега над всички пак се извиси гласът на Симон Бланк:

— Приятели, съгласен съм да отидат хора на разузнаване, но при условие, че и аз ще бъда с тях.

Вдигна се невъобразим шум и всички пак започнаха да се надвикват. Когато спорът затихна, водачът продължи:

— Тук ще оставя за мой заместник Пит Стендсън, а сега, кои са желаещите за разузнавачи. Трябват ми четирима души, но които да разчитат на собствените си сили.

От групата се отделиха младият Светослав, полякът Яницки, гъркът Анастасис и унгарецът-анатом Петер Матиаш.

— Значи, така! — каза сякаш на себе си Симон Бланк и продължи високо — Утре тръгваме. Ако на петнадесетия ден не се върнем, то тогава може да напуснете лагера и да ни търсите и ако сме загинали, то поне вие се постарайте да останете живи. Но, дай Боже, лошото да не става!

Светослав се приближи към Пит Стендсън и му заговори тихо:

— Сър, ако не се завърна жив, вземете тези книжа — това са мои палеонтологични изследвания, и щом се измъкнете оттук, то ги отпечатайте в първия срещнат град. Писани са на английски и лесно ще се препечатат. А ако се върна жив, то тогава сам ще свърша работата си.

VI

Зазоряваше се, когато малката групичка от петима смелчаци напусна лагера. Дулата на пушките им застрашително блестяха на изгряващото слънце. Разузнавачите се упътиха в противоположната посока на тази, от която дойдоха, за да намерят излаз от тази отдалечена от света долина.

Групата бавно и внимателно напредваше, като се мъчеше да се промъква колкото се може по-тихо. Начело на колоната вървеше Симон Бланк, с брадва в ръка. Той проправяше пътя на останалите четирима. Но колкото и да навлизаха в джунглата, толкова повече нямаше надежда да се стигне края.

Вървяха вече два часа и половина, ала всеки мълчеше и се придвижваше напред към целта — нащрек, със слухтящи уши и широко отворени очи. Нямаше защо да се боят от хеликоптерите, защото щяха да ги чуят и да се скрият, а от хората — от петимата водачи, избягали неизвестно къде. Може би те дебнеха сега зад някой ствол или прикрити в някоя огромна корона на тропическо дърво, или пък, може би, бяха избягали вече от тази долина…

При най-малкия подозрителен шум, петимата разузнавачи слагаха пръсти на спусъците и дълго се спираха, ослушвайки се. Така наближи обед.

Нахраниха се „на крак“, вървейки през гората.

Привечер се видя краят на долината. Ала там се издигаха високи отвесни скали, непристъпни за човешки крак. Симон Бланк даде знак да спрат.

— Оттук започват нашите изследвания — каза той на приятелите си.

В същия момент пет тела се стовариха върху смаялите се разузнавачи. Но колкото и да бяха изненадани, те оказаха твърда и ожесточена съпротива на нападателите си. А всъщност това бяха избягалите водачи на експедицията.

Всички се биеха ожесточено. Лицата на нападателите бяха изкривени от дива злоба, отбраняващите си не отстъпваха нито крачка. Прикладите срещаха приклади, пестниците — празно пространство.

Симон Бланк, въпреки високия си ръст, изглеждаше джудже пред великанската фигура на този, с когото се биеше. Но силният физически французин не се огъваше пред мощните удари на противника си и ги посрещаше с приклада. Лицето му беше спокойно, нито един мускул не издаваше вътрешното му напрежение.

А грамадният поляк Яницки беше принудил сравнително по-слабия си противник да отстъпи три-четири крачки назад.

Гъркът Анастасис и унгарецът Матиаш се бяха опрели гръб о гръб и с голямо упорство отблъскваха неприятелите си.

Ала в този момент младият Светослав беше притиснат до едно дърво от врага си — физически много по-развит от него. И въпреки това, българинът се държеше, защото знаеше, че не може да отстъпва повече. Лицето му беше плувнало в пот, ръцете му вече трепереха от големите усилия. И така, той все още се държеше, не се предаваше. „Българинът никога няма да се предаде жив в ръцете на врага“ — си казваше на ум Светослав. — „По-скоро би умрял, но не да извърши такава глупост!“

Тези мисли вдъхнаха нови сили в младежа и той от отбрана премина в нападение.

Яницки пък обърна в бягство противника си, който беше застигнат от бързоногия поляк и принуден да се бие пак, но този път в отбранително положение.

И Симон Бланк завоюваше педя по педя, крачка по крачка жизнено пространство. Врагът му губеше сили и все по-отчаяно удряше, докато най-сетне прикладът му не се пръсна на парчета. Той, въпреки високия си ръст и огромната си сила, беше принуден да напусне бойното поле след противника на Яницки, избягал за втори път.

Другите трима бандити също обърнаха гръб и изчезнаха в гъстата шума.

 

Наближаваше нощ. Петимата разузнавачи трябваше да намерят удобни места за пренощуване. Светослав предложи да се качат на някои дървета. Но както вървяха, забелязаха голяма хралупа в един огромен дънер. Симон Бланк се завря пръв в отвора и изчезна. След малко чуха гласа му високо горе:

— Това е отлично жилище! Дори да сме двойно повече, пак ще се поберем.

Всички нахълтаха в хралупата, като последен влезе младият българин и намъкна навътре няколко големи клона, за да замаскира скривалището.

Един не много широк канал извеждаше нагоре до едно разширение — доста голямо помещение. Дотук се стигаше лесно, защото по стените на канала имаше разни издатини.

Всички се разположиха в кръг, извадиха от раниците храната си и започнаха да ядат мълчаливо. Всеки се беше замислил, всеки го занимаваше съдбата на приятелите му, чакащи в лагера, изложени на смъртна опасност от две страни: от една — на неизвестните им врагове с хеликоптерите, а от друга — на избягалите водачи. Петимата не знаеха какво става в лагера и се безпокояха.

След като се навечеряха, морните разузнавачи се пъхнаха в спалните си чували и заспаха дълбоко.

 

Симон Бланк и хората му бяха станали отдавна. Те вървяха покрай стръмните и непристъпни скали, търсейки изход от тази страна на долината.

Изведнъж чуха приглушен шум на течаща вода. Петимата разузнавачи се забързаха нататък, откъдето се чуваше звукът.

Не след дълго, петимата приятели стигнаха до края на езерото, което се изтичаше в една голяма пещера, издълбана през хилядолетията от водата, намираше се в подножието на огромните скали.

— Трябва да влезем в тази пещера — каза Симон Бланк. — Не може да няма някъде изход. В нея са ми надеждите.

— Да, но в нея не можем да проникнем без някакъв плавателен, макар и примитивен, съд — изказа мнението си младият палеонтолог.

— Вярно — съгласи се Симон Бланк. — Тогава ще се върнем в лагера и ще дойдем всички тук, за да извършим нещо по-разумно и обмислено. Да тръгваме!

Петимата смелчаци се запътиха с бърз ход към лагера, където оставиха другите членове на експедицията.

VII

Мястото, където бяха уредили лагера на експедицията, беше пусто. Симон Бланк и другарите му се стъписаха. Къде бяха изчезнали останалите хора? Дали не бяха избягали, дали не бяха загинали?

Какви ли не още мисли терзаеха душите и умовете на петимата разузнавачи.

Изведнъж няколко изстрела ги сепнаха. Те залегнаха веднага, но забелязаха, че петимата им бивши водачи стрелят вече на месо. Симон Бланк и приятелите му забелязаха в същото време, че Пит Стендсън и останалите членове на експедицията се промъкват в тила на петимата им врагове. Но бившите им водачи също ги усетиха и побягнаха към езерото. Ала хората на Пит веднага ги притиснаха към езерото и те бяха принудени да скочат в него и да станат жертва на безбройните крокодили, живеещи там.

Хората на брега извикаха радостно.

Не след дълго Симон Бланк и неговите смели приятели-разузнавачи се намираха вече сред своите.

— Е, как сте, хора на науката — извика Ендриго. — Вие станахте май и хора на оръжието.

— Вижда, Карло, че след като избихте всички нещастни шпиони в тази долина, настроението ви коренно се промени — засмя се Симон Бланк. — И то особено, след като избавлението ни е съвсем близо.

— Какво казвате? За нашето избавление! Ура! Да живеят Симон Бланк и другите разузнавачи! — шумно се разприказва Пит, който в радостта си беше неусмирим. Радвайки се, той вдигна страхотна олелия, която водачът едва успя най-накрая да усмири.

— Тихо, тихо, приятели! Трябва да построим сал и потегляме надолу по езерото. Щом стигнем до края му, ще ви обясня начина, по който ще се измъкнем от тази долина.

За няколко часа построиха сал, който спуснаха в езерото. Натовариха на него цялото имущество на експедицията и потеглиха, като го тласкаха на смени с големи прътове.

Не пътуваха и три часа, когато наближиха пещерата, в която се изтичаха водите на езерото. Симон Бланк обясни какво мислеше да прави. Всички се заеха с подготовка за път.

Навлязоха в пещерата. Мрак и хлад ги обгърна. Симон Бланк нареди да се запалят няколко факли, които поставиха по краищата на сала.

Огромните сводове на подземното творение на природата навяваха на членовете на експедицията страхопочитание. Глухо отекваха плясъците от греблата и друг шум, освен този на водата, не се чуваше наоколо.

Плаваха вече около час. Гигантските сводове на пещерата ту се снижаваха, ту отново се извисяваха още по-високо над нашите герои.

Факлите започнаха да доизгарят. Симон Бланк нареди да запалят други.

 

Минаха се няколко дни. Участниците едва понасяха тягостната тъмнина на пещерата.

И ето, един ден в далечината се появи светла точка. Това беше изходът!

Всички бяха уверени в това, дори да им кажеха очевидци, че там не е изход, то никой нямаше да повярва. И самият Симон Бланк щеше да вземе това за празна приказка.

И наистина, там имаше отвор…

Скоро членовете на експедицията можеха да се радват на тропическото слънце, да поглъщат с дробовете си чистия въздух, да се радват на пищната зеленина.

Изведнъж в далечината се чу бръмчене на мотор. Не след дълго на хоризонта се появи хеликоптер, а след него друг. Във въздуха се понесе страхотно „ура!“, в което надмощие имаше гласът на Пит Стендсън.

Членовете на експедицията бяха разпознали знака на Световната Академия на науките върху хеликоптерите,

Те бяха спасени!

 

(Варна, 19.12.1971 г.)

VIII

Тъкмо в този момент пристигнаха три самолета. Членовете на експедицията се събраха само в единия транспортен самолет.

Скоро нощта щеше да падне, но самолетите, придружавани от хеликоптерите, се отправиха към главната база на Световната Академия на науките.

— Все пак се сетиха за нас, горките мъченици — рече Пит Стендсън, зарадван от това, че скоро щеше да свърши тази злополучна експедиция. А напоследък се бяха напатили много от опасности, застрашаващи живота на всички, който неведнъж вися на косъм…

Учените въздъхваха облекчено, радостните им лица се различаваха коренно от тези в началото.

Симон Бланк беше най-радостен от всички. Той беше щастлив, че нито един човек от експедицията не беше загинал и че всички се завръщаха живи и здрави след толкова неволи. Е, да, разбира се, че всеки беше отслабнал с няколко килограма и че брадите бяха закрили лицата на много, но щом се приберяха, хората щяха да се оправят.

А най-повишено беше настроението на Пит Стендсън. Той помоли мексиканския ботаник Алехо Фернандес да посвири малко на хармониката си, която имаше доста фалшив глас. Но това не попречи на веселбата, която се развихри с цялата си сила на борда на самолета, пътуващ към главната база на Академията.

След около час самолетът започна да се приземява. Долу се виждаха светлините на Базата. Скоро членовете на завършилата вече експедиция усетиха твърдата почва под колелата на самолета.

Всички се бяха преоблекли и когато наскачаха от самолета, нямаше и помен от билите допреди малко окаяници.

А каква радост беше настъпила. Тук бяха дошли много учени, които бяха предложили организирането на тази експедиция.

Председателят на Световната Академия на науките поздрави благополучно завърналите се членове на експедицията и награди всички с почетни звания и парични възнаграждения.

На другия ден Светослав Петров даде да отпечатат дневника му, в който се описваха всички негови открития по време на експедицията и всички приключения на членовете на тази експедиция, ръководена от Симон Бланк.

Макар че не беше много успешна експедицията, Симон Бланк, подкрепен от всичките си приятели, реши да организира нова експедиция, но този път в ледовете на Антарктида.

Решиха в скоро време да тръгнат, но да се екипират по-добре, отколкото в току-що завършилата експедиция сред джунглите.

 

(Плевен, 9.1.1972 г.)