Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наемниците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Servant of the Shard, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
void (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Робърт А. Салваторе. Слугата на отломъка

Американска, първо издание

Серия Наемниците, №1

Превод: Вера Паунова

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Нели Байкова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат 52/84/16

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2008

ISBN: 978-954-761-355-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Пролог

Той крачеше през откритото тържище, обвит в сянка, срещу която бяха безсилни и палещите лъчи на обедното слънце, и прахта, стелеща се навсякъде. Както винаги, наоколо гъмжеше от хора — гръмогласни търговци, купувачи, които се пазаряха за всеки меден грош и, разбира се, джебчии, разположили се по най-оживените места, където никой нямаше да ги усети, докато прерязват връвта на кесията му. А ако все пак ги забележеха, крадците можеха само за миг да потънат в морето от ярки цветове и развети одежди.

Артемис Ентрери обаче ги виждаше съвсем ясно.

Само един поглед му бе достатъчен, за да различи хората, дошли да си напазаруват, от другите, които бяха тук, за да крадат. Въпреки това той не само не си правеше труда да ги избягва, а нарочно минаваше покрай всеки джебчия, когото забележеше, и дори отмяташе лекичко края на плаща си, откривайки препълнената си кесия, както и богато украсената кама, благодарение на която и кесията му, и той самият бяха в пълна безопасност, където и да се намираха. Изумрудената кама бе неговата запазена марка — малко оръжия вдъхваха по-голям ужас из опасните калимпортски улици.

Ентрери се наслаждаваше на респекта, който всяваше у младите крадци, нещо повече — изискваше го от тях. Години наред се бе трудил, за да си извоюва славата на най-страховития наемен убиец в Калимпорт, ала вече остаряваше. Кой знае, може би забележителните му умения бяха започнали да губят някогашния си блясък. Затова той се движеше открито, дори дръзко (много по-дръзко, отколкото би си позволил преди), сякаш ги предизвикваше — нека само посмеят да го нападнат!

Прекоси оживената улица и се насочи към малка пивница, край която под голям навес бяха разположени кръгли маси. Заведението беше препълнено, но Ентрери веднага забеляза онзи, когото търсеше — колоритния Ша’лази Озул с вечния му яркожълт тюрбан. Ша’лази не беше сам, но Ентрери се насочи право към него, тъй като дори отдалеч бе очевидно, че Ша’лази не познава мъжете, насядали край неговата маса — докато те си приказваха весело, той се бе облегнал назад и непрекъснато се оглеждаше.

Ентрери отиде до масата и насочи въпросителен поглед към тримата неканени гости. Ша’лази притеснено сви рамене.

— Не им ли каза, че тази маса е запазена за нашия обяд? — спокойно попита убиецът.

Тримата мъже прекъснаха разговора си и го погледнаха заинтригувано.

— Опитах се да им обясня… — започна Ша’лази, бършейки потта, избила по мургавото му чело, но Ентрери му даде знак да замълчи и се вторачи в тримата натрапници.

— Имаме работа — заяви той.

— Ние пък имаме хапване и пийване — отвърна един от тримата.

Вместо отговор, Ентрери прикова смразяващ поглед в лицето му.

Другите двама подхвърлиха нещо, но палачът не им обърна никакво внимание, просто продължи да се взира в първия обадил се. Възцари се мълчание, погледът на Ентрери и за миг не се откъсваше от лицето на седналия мъж, поглед, изпълнен с покоряваща сила на волята, властен и непреклонен.

— За какво е всичко това? — настоя един от другите и се изправи.

Ша’лази трескаво зашепна началото на една често използвана молитва.

— Попитах те нещо! — не отстъпваше мъжът и посегна да бутне Ентрери.

Ръката на палача се стрелна напред, сграбчи нахалника за палеца и с все сила го изви назад.

Докато правеше всичко това, Ентрери нито трепна, нито свали вледеняващ поглед от лицето на мъжа пред себе си.

Стенейки от болка, онзи, който се бе изправил, посегна със свободната си ръка към извития кинжал в колана си.

Устните на Ша’лази замърдаха още по-бързо.

Мъжът, от чието лице Ентрери не сваляше поглед, даде знак на другаря си да не прави нищо и да не вади оръжие.

Палачът кимна и безмълвно му нареди да взима приятелите си и да се маха, после пусна ръката на неуспелия побойник, който стисна наранения си палец и го изгледа заплашително, но не го нападна повторно. Без да се разправят повече, тримата мъже взеха чиниите си от масата и побързаха да се отдалечат. Никой от тях не бе разпознал Ентрери, а ето че без дори да вади оръжие, той им бе дал да разберат с какъв човек си имат работа.

— И аз се канех да сторя същото — изкиска се Ша’лази, когато тримата си тръгнаха и палачът се настани срещу него.

Ентрери не каза нищо, само го изгледа изпитателно. Ша’лази винаги изглеждаше някак гротескно — имаше масивна глава и кръгло лице, които изобщо не подхождаха на хилавото му, почти изпосталяло тяло. Нещо повече, кръглото му лице винаги грееше в широка усмивка, разкриваща едри, искрящо бели зъби, които изпъкваха странно на фона на мургавата кожа и черните му очи.

Ша’лази отново си прочисти гърлото:

— Изненадан съм, че дойде. Доста врагове си създаде по пътя към върха с гилдията на Басадони. Не се ли боиш от измяна, о, всесилни? — довърши той саркастично и се изкиска.

Ентрери продължи да се взира безмълвно в него.

Всъщност наистина се страхуваше от предателство, но освен това трябваше да говори с Ша’лази. Кимуриел Облодра, псионистът, чиито услуги Джарлаксъл използваше, беше проникнал в най-потайните кътчета на мозъка на Ша’лази, без да открие и следа от заговор.

Въпреки това Ентрери не беше напълно спокоен — Кимуриел Облодра беше елф на мрака, който на всичкото отгоре не хранеше особено топли чувства към него.

— Властта може да бъде по-лоша и от затвор — продължи да бъбри Ша’лази. — За онези, които я притежават, имам предвид. Повечето паши не смеят да излязат на улицата, ако не ги придружава цял отряд стражи.

— Аз не съм паша.

— Така е, но гилдията е твоя. Твоя и на Шарлота.

Ша’лази говореше за Шарлота Веспърс, чиято находчивост не само я бе превърнала във втория по важност човек след стария Басадони, но й бе помогнала да оцелее, когато Мрачните завзеха гилдията, и дори да се превърне в нейно лице за пред жителите на Калимпорт.

А оттогава насам гилдията се бе сдобила с власт, каквато малцина си бяха представяли.

— Това не е тайна за никого — довърши Ша’лази и пак се изкиска с дразнещия си смях. — Винаги съм знаел, че имаш забележителна дарба, приятелю, но чак пък толкова!

Ентрери се усмихна, ала не на неговите думи — току-що си бе представил как забива камата си в кльощавия врат на мъжа пред себе си, не за друго, а просто защото не можеше да понася този паразит.

Паразит, който обаче можеше да му бъде полезен.

Всъщност Ша’лази бе оцелял досега именно по този начин. Известен в цял Калимпорт, той бе превърнал събирането на сведения не просто в поприще, а в истинско изкуство. Толкова добър бе колоритният доносник в набавянето на информация, толкова нашироко се простираше здраво изплетената му мрежа, обхващаща както властващите семейства, така и дребните улични мошеници, че враждуващите помежду си гилдии до една го смятаха за твърде полезен, за да бъде премахнат.

— Е, откъде идва могъществото на гилдията? — полюбопитства Ша’лази и се ухили широко. — Не ще да сте само вие с Шарлота.

Ентрери трябваше да положи немалко усилие, за да запази непроницаемото си изражение — дори една усмивка би издала твърде много. А как само му се искаше да се надсмее над искреното неведение на Ша’лази! Уж всезнаещият информатор и представа си нямаше, че използвайки гилдията на Басадони като фасада, в Калимпорт се бе разположила армия от елфи на мрака.

— Доколкото си спомням, уговорката бе да обсъждаме Далабадския оазис — рече палачът в отговор.

Ша’лази въздъхна и сви рамене:

— Толкова много интересни неща можем да обсъдим — подхвърли той. — Далабадският оазис, боя се, не е едно от тях.

— Така мислиш ти.

— Там всичко си е все същото вече двайсет години — отвърна Ша’лази. — Не мога да ти съобщя нищо, което и сам да не знаеш.

— Значи Нокътя на Шарон все още е у Кохрин Соулз?

Ша’лази кимна:

— Иска ли питане — изкиска се той. — Все още и завинаги. Служи му вече четирийсет години, а когато Соулз умре, без съмнение ще го получи един от трийсетте му синове. Разбира се, в случай че дъщеря му, безцеремонната Ахдания Соулз, не го докопа първа. Много е амбициозна, ще знаеш. Ако си дошъл да ме питаш дали Соулз би се разделил с него, вече знаеш отговора. Защо не си поговорим за нещо по-интересно, като например гилдията на Басадони?

Лицето на Ентрери си възвърна предишното ледено изражение.

— Защо му е на стария Соулз да го продава сега? Ша’лази махна с ръка за повече драматизъм и палачът отново си помисли колко странно изглежда тази мършава ръка, вдигната над огромната му глава. — Колко станаха… като че ли три пъти вече се опитваш да купиш този прекрасен меч? Да, да! Първият път беше още хлапак с двеста-триста жълтици (подарък от Басадони, нали?) в окъсаната кесия.

При тези думи Ентрери неволно потръпна, макар да знаеше, че при всичките си недостатъци Ша’лази няма равен в умението да разчита съвършено правилно чувствата, скрити зад изражението и жестовете на своите събеседници. Въпреки това, пробуденият от доносника спомен, съчетан с разигралото се съвсем наскоро в гилдията, жегна убиеца право в сърцето. Басадони паша наистина му бе дал онези пари — просто ей така, подарък за най-многообещаващия му войник. Ентрери изведнъж осъзна, че Басадони бе навярно единственият, който някога му бе подарявал нещо просто така, без да очаква отплата.

А той, Артемис Ентрери, го бе убил със собствените си ръце.

— Да, да — продължи Ша’лази, повече на себе си, отколкото на палача. — После отново ме попита за меча, този път след падането на Пук паша. Какъв провал само беше неговият, с гръм и трясък!

После обаче, забелязал вледеняващия поглед, с който Ентрери го измерваше, доносникът най-сетне усети, че е отишъл прекалено далеч и притеснено си прочисти гърлото.

— Тогава ти казах, че е невъзможно — довърши той набързо. — Разбира се, че е невъзможно.

— Сега имам много повече злато — тихо отвърна палачът.

— В целия свят няма достатъчно злато! — възкликна Ша’лази.

Ентрери дори не трепна:

— Знаеш ли колко злато има по света, Ша’лази? — попита той спокойно… прекалено спокойно. — Знаеш ли колко злато има в съкровищницата на дом Басадони?

— Искаш да кажеш на дом Ентрери — поправи го доносникът и как само се разшириха очите му, когато убиецът не възрази — надали можеше да има по-красноречиво признание.

Мълвата говореше, че старият Басадони е мъртъв, а Шарлота Веспърс и другите му заместници са просто марионетки в ръцете на онзи, който в действителност дърпаше конците — Артемис Ентрери.

— Нокътя на Шарон, казваш — замислено рече Ша’лази и по лицето му се разля усмивка. — Значи силата зад престола е Ентрери, а силата зад Ентрери е… някой магьосник, предполагам, след като толкова държиш да се сдобиеш точно с този меч. Да, да, магьосник и то магьосник, който започва да става опасен, нали?

— Продължавай да гадаеш.

— И може би накрая ще позная?

— Ако го направиш, ще бъда принуден да те убия — отвърна палачът с все същия ужасяващо спокоен тон. — Говори с шейх Соулз. Разбери колко иска.

— Мечът няма цена — настоя Ша’лази.

По-бърз и от котка, хвърлила се след мишка, Ентрери се приведе напред и като доближи лице на сантиметри от лицето на събеседника си, го стисна за рамото с една ръка, а другата положи върху дръжката на страховитата си кама.

— Това би било крайно неприятно — заяви той. — За теб.

След това бутна доносника назад и като се изправи, се огледа наоколо, сякаш в гърдите му се бе разбудил първичен глад и сега той търсеше плячка, с която да го утоли. С един последен поглед към Ша’лази, Ентрери си тръгна и само след миг потъна в забързаното множество на улицата.

Когато се успокои и си припомни случилото се по време на срещата, убиецът бе принуден да се укори раздразнението като че ли започваше да подкопава обичайната му безпогрешност. С настойчивото си разпитване за Нокътя на Шарон съвсем ясно бе дал да се разбере къде се коренят неприятностите му — заедно със съпътстващата го ръкавица, мечът бе изкован най-вече за двубой с магьосници.

А може би и с псионисти?

Защото именно такива бяха мъчителите на Ентрери, Рай’ги и Кимуриел, двамата лейтенанти на Джарлаксъл — единият беше магьосник, другият — псионист.

Ентрери ги мразеше от дъното на душата си и което бе още по-важно, те също го ненавиждаха. А най-лошото бе, че единствената му защита срещу тях, беше самият Джарлаксъл. И макар за своя изненада Ентрери постепенно да бе започнал да вярва на наемника, отлично знаеше, че неговата подкрепа няма да трае вечно.

В крайна сметка, случваха се и злополуки.

Да, Ентрери се нуждаеше от закрила, но освен това трябваше във всичко да проявява обичайната си търпеливост и находчивост, да прикрива следите си, така че никой да не може да ги разчете и да се бори, както го бе правил преди много години, когато за първи път се бе устремил към върха на опасните калимпортски улици преплитайки лъжа и истина така изкусно, че никой, бил той приятел или враг, да не знае къде свършва едното и къде започва другото. Само ако той единствен знаеше цялата истина, можеше да бъде сигурен, че държи нещата под контрол.

В тази отрезвяваща светлина, далеч не толкова успешната среща с прозорливия Ша’лази му се стори като предупреждение, напомняне, че за да оцелее в това опасно сътрудничество, трябва да се владее до съвършенство. Ами да, ето че доносникът почти се бе досетил за същината на неговия проблем, отгатнал бе ако не цялата, то поне половината от истината и несъмнено би я продал на всеки, който му предложеше достатъчно пари. А из калимпортските улици беше пълно с хора, които изгаряха от желание да разкрият загадката на внезапния, устремен възход на дом Басадони.

Ша’лази беше налучкал половината от истината и сигурно вече прехвърляше през ума си всички възможности — някой особено могъщ архимаг или пък някоя от немалкото магьоснически гилдии.

Въпреки киселото си настроение, Ентрери се засмя, представяйки си каква физиономия би направил доносникът, ако някога научеше и останалото, а именно — че в Калимпорт се беше настанила цяла армия елфи на мрака.

Разбира се, заплахата на палача бе напълно сериозна. Ако Ша’лази откриеше истината, Ентрери или някой друг от стотиците помощници на Джарлаксъл щеше да го убие на място.

Ша’лази Озул остана приседнал край малката, кръгла маса дълго след като Ентрери си тръгна, припомняйки си всяка негова дума и жест. Предположението му, че зад главоломния възход на Басадони стои магьосник, се беше потвърдило, но това не бе тайна за никого. Толкова светкавичен успех и такова пълно опустошение на всички противникови домове ясно говореха, че в цялата работа има пръст поне един, а най-вероятно и повече магьосници.

Не, странното (и крайно показателно) бе друго неочаквано бурната реакция на Ентрери.

Артемис Ентрери притежаваше желязна воля и самоконтрол, които го превръщаха във въплъщение на самата смърт, и никога досега не бе показвал толкова недвусмислени признаци на вътрешна борба (а може би дори на страх?). Никога преди Артемис Ентрери не бе вдигал ръка срещу някого, за да го сплаши. Не, той просто впиваше своя вледеняващ поглед в лицето на жертвата си, давайки й да разбере, извън всякакво съмнение, че да продължи по този път, би означавало сигурна смърт. Ако някой проявеше глупостта да не отстъпи начаса, друго предупреждение нямаше — нито гневно разтърсване, нито тежък юмрук.

Имаше единствено бърза смърт.

Ша’лази бе искрено заинтригуван от тази крайно нетипична реакция. Би дал много, за да разбере какво бе хвърлило палача в такъв смут, но освен това се и боеше — щом нещо бе в състояние да разтърси Артемис Ентрери до такава степен, то със сигурност би могло да унищожи и самия него.

Да, положението бе крайно интригуващо… и дълбоко ужасяващо.