Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beguiled, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 41 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Лора Паркър. Прелъстена

ИК „Ирис“, София, 2002

Редактор: Виолета Иванова

Коректор: Пенчо Иванов

ISBN: 954–455–045–1

История

  1. — Добавяне

1

Чикаго, април 1875 година

 

Сеньор Едуардо Доминго Ксавиер Таварес искаше да види резултата от отмъщението си. Под позлатения таван в салона на Хънт Хаус се беше събрал каймакът на чикагското общество, за да проследи как ще продадат на търг имуществото на починалия Уендъл Хънт, който наскоро бе банкрутирал. След като се убедеше със собствените си очи в позора на врага си, Доминго можеше да напусне къщата, без да хвърли поглед назад. Но остана.

Той се бе стремил с всички сили към победата над отколешния враг. Заради справедливостта, която не беше в състояние да му осигури нито един съд в света. Най-после годините на коварни планове, маневри и интриги приключиха. Преди три седмици всички вестници обявиха на първите си страници банкрута на Първа чикагска банка и най-съкровеното желание на Едуардо се изпълни. Но той не беше очаквал, че Уендъл Флетчър Хънт, основател и президент на Първа чикагска банка, ще посегне на живота си само седмица след банкрута.

За негово собствено смайване тази безсмислена смърт го вбеси. Надяваше се да види как Хънт страда — унизен, безпомощен, изоставен от всичките си приятели. На Уендъл се оказа твърде страхлив, за да погледне бъдещето си в очите, и избра самоубийството. Само от това се оплакваше Едуардо, от нищо друго.

Естествено Тайрън, партньорът му в отмъщението, щеше да се подиграе с това съжаление, защото презираше всеки признак на слабост. Пестелив на думи, темпераментен и авантюрист, той си създаваше много неприятели сред мъжете и силно привличаше жените. Всички го ухажваха усилено — със страх и в същото време готови да изпробват уменията му. С Едуардо се бяха запознали случайно и се съюзиха, защото преследваха едни и същи трима неприятели.

Едуардо потисна едно проклятие. Партньорът му много лесно си навличаше враждебността на околните — той беше имал възможност да изпита това през дългите години сътрудничество. През последните седем години Тайрън беше надежден, безскрупулен съюзник. И предпочиташе да остава на заден план. Само когато имаха нужда от него, се появяваше като призрачен ангел на отмъщението. Двамата няколко пъти си бяха спасявали живота и взаимното уважение постепенно прерасна в дружба — ако изобщо някой можеше да нарече Тайрън свой приятел. Защото, докато умело планираното отмъщение натоварваше по неочакван начин съвестта на Едуардо, една тайна ярост отдавна беше унищожила всички благородни чувства в душата на Тайрън.

Едуардо бързо прогони грозния спомен за стрелците, които някой беше изпратил да ги убият и които Тайрън бе подложил на безмилостно мъчение. За разлика от Тайрън Едуардо не беше склонен към жестокост. Не се харесваше в ролята на отмъстител, беше влязъл в нея само защото беше задължен от кръвна връзка. И не му беше нужно да разкъса победения неприятел като лешояд, за да си достави удовлетворение. Всъщност той обичаше красотата, мира и хармонията.

Защо тогава беше тук? Той погледна към стъклените врати на салона, широко отворени, за да пропускат свежия следобеден въздух. Огледа с възхищение прекрасните градини с яркоцветни малви, гладиоли и теменужки. Щеше да се оттегли в тази идилия, за да изпуши една пура, без да обръща внимание на гълчавата наоколо. Ала гласовете се усилиха и го отклониха от неприятните мисли.

Тогава я видя на прага на салона — едра, стройна фигура, цялата в черно. Макар че никога не я беше виждал, веднага разбра, че беше дошъл тук само заради нея. Тя беше забулена, но той въпреки това усети виталното й излъчване, гнева, аристократичната гордост — и едно вътрешно спокойствие, което укротяваше напиращите чувства. Учудващо лесно той попадна във водовъртежа на емоциите й — неусетно, но безмилостно, както морето е подвластно на привличащата сила на луната. Когато дамата влезе в салона, той едва не изтича насреща й. После чу един от организаторите на търга да споменава името й.

— Мис Филаделфия Хънт.

Естествено… Коя друга можеше да бъде?

Едуардо проследи сцената като омагьосан. Не можа да разбере какво й говореха аукционерите. Когато тя приседна на един стол в редицата, ритъмът на сърцето му се ускори. Крайно време беше да се махне оттук. Ала му попречи изпълнената с очакване възбуда, която изпитват зрителите в театъра преди вдигането на завесата. В този салон щеше да се случи нещо. И той не биваше да го пропусне на никаква цена.

 

 

Филаделфия Хънт влезе в салона на бившия си дом и неволно се вслуша в неясния шепот на гостите.

— Невероятно… наистина дойде…

— След всичко, което се случи…

— Самоубийство…

— Можеше да ни спести това неудобство…

— Какво може да се очаква, след като баща й…

— Разпродажба на цялото имущество… А тя е тук… Какво смелост!

Думите се носеха насреща й като ледени пориви на вятъра. Ала Филаделфия едва ги чуваше. Ужасът на последните седмици я бе тласнал в емоционална изолация, която беше още по-студена. Чувстваше се сигурно предпазена в траурното си облекло, защитена от любопитните погледи. Беше дошла в тази къща по една-единствена причина. Допреди седмица тук беше нейният дом. Сега го бе изгубила, както загуби сигурността си, душевния си мир — завинаги. Нека всички я зяпат и дано да разберат, че дъщерята на Уендъл Хънт имаше пълното право да присъства на търга.

Макар че си заповядваше да запази спокойствие, в гърдите й се надигна луд гняв, докато прекосяваше салона, следвана от враждебни погледи. По-рано тези хора бяха приятели на баща й, благодарни за благосклонността му. А сега седяха тук като лешояди, готови да погълнат остатъците от един човешки живот.

Стиснала в юмруци тънките си ръце в черни ръкавици, Филаделфия вървеше право напред, без да се оглежда. Щеше да покаже на всички колко ги презира — на всички, които подло напуснаха баща й в часовете на нужда. Сега тя беше останала единственият представител на три поколения Хънтовци от Чикаго! Нека градските клюкари си шепнат, нека я осъждат и обиждат. Тя знаеше нещо, което другите не знаеха. В този салон имаше човек, който беше виновен за смъртта на баща й — може би дори убиец…

— Мис Хънт! — Филаделфия спря. Висок, мършав, облечен в черно мъж вървеше с бързи стъпки към нея. Ако иглата на връзката му не беше украсена с рубини, а жилетката избродирана с мънички яркочервени фигурки, можеше да се помисли, че и той като Филаделфия е в траур. Но това не беше вярно — той беше само още едно необходимо зло, с което трябваше да общува.

— Мистър Хувър…

Макар че се стараеше да се усмихне, мъжът събра неодобрително посивелите си вежди.

— Може би не биваше, мис Хънт… искам да кажа… не ви очаквахме.

Тя отговори учтиво на усмивката му.

— Е, след като вече съм тук, няма ли да започваме?

Преди мъжът да е успял да отговори, към двамата се присъедини партньорът му. При вида на елегантно облечената млада жена лицето му пламна.

— Какво неочаквано удоволствие, мис Хънт. — Когато размени поглед с Хувър, усмивката му замръзна. После посегна с подчертано бащински жест към лакътя на Филаделфия, но тя веднага се отдръпна. Мъжът се покашля смутено и отпусна ръка. — Естествено ние се радваме да ви видим тук, мис Хънт. Ала съм длъжен да ви предупредя. Събитията от днешния следобед ще бъдат крайно неприятни за вас. Бих ви посъветвал да почакате в друго помещение. Или, още по-добре, каретата ми ще ви отведе на място по ваш избор. Обещавам да ви информирам незабавно, щом… щом…

— Щом търгът завърши, мистър Синклер. Аз произнасям тази дума, без да ми трепне окото. Все пак вие си вършите работата и това е единствената причина, поради която общуваме. Днес следобед имуществото ми ще бъде разпродадено на търг. Всичко — от тенджерите и тиганите до бельото ми в шкафа на рубиненочервената спалня.

За нейно удовлетворение бледото лице на мъжа пламна като огън. Да стъписва противника и да поема инициативата — от днес нататък щеше да използва много често тази тактика.

За да задоволи любопитството на някои хора, които седяха наблизо и явно бяха наострили уши, тя повиши глас:

— Аз ще остана тук, мистър Синклер, защото съм длъжна да ви помогна да извоювате възможно най-високи цени за предметите, които съм ви поверила. Доколкото разбирам от изражението ви, не ви е приятно, че говоря за пари. За съжаление аз вече не мога да спазвам правилата на изисканото общество, в което израснах. Аз съм бедна като църковна мишка, обременена с непосилни дългове. Вероятно е също така неприлично да се говори за дългове, но моите са всеобщо известни, нали?

Без да чака отговор, тя мина между редиците позлатени столове с добре познатата кралскосиня дамаска. Досега мястото им беше в балната зала. А тази вечер щяха да идат в къщата на едно от лицата, които седяха на тях.

Филаделфия нарочно беше избрала този салон за разпродажбата. Тъй като беше разположен в западния край на къщата, сребърните прибори, кристалните съдове, картините, копринените материи и бисерите щяха да се покажат в целия си блясък под следобедното слънце. Баща й много държеше да представи сбирките си от предмети на изкуството в най-добрата светлина. Той беше страстен колекционер и единственото му дете споделяше любовта му към красиви и скъпи неща. Останала без майка почти веднага след раждането си, Филаделфия пазеше скъп спомен за вечерите, когато често отсъстващият баща се връщаше от далечно пътуване и й показваше най-новите си придобивки. Тогава той сияеше с цялото си лице, очаквайки похвалата й… Заради него тя бе започнала да се занимава с история на изкуството още от най-ранни години и даваше точни, трезви преценки на съкровищата му.

Филаделфия пое дълбоко въздух и потисна сълзите си. Сега не биваше да мисли за баща си, иначе щеше да я заболи сърцето. Намираше се сред врагове, които бяха унищожили баща й и доброто му име. Нямаше да си позволи дори едничка сълза, която би им дала възможност да тържествуват. Тя се отпусна на последния свободен стол на задната редица. Едва когато намери сигурна опора, забеляза колко силно трепереха коленете и.

Филаделфия се възстанови бързо от този малък пристъп на слабост. Седна с гордо изправен гръб и зачака мистър Хувър да открие разпродажбата. Знаеше какво ще бъде продадено на първо място. Предмет, който не означаваше почти нищо за нея — средновековен немски свещник от еленови рога, украсен със сребърен бюст на сирена. Баща й го беше купил само защото се възхищаваше на майсторството, с което някой беше изработил нещо толкова невероятно грозно. Тя проследи с иронична усмивка как аукционерът постави свещника на масата и се помоли още първата вещ да й донесе едно малко състояние.

Ала предложението за петдесет долара първоначално цена бе посрещнато с ледено мълчание.

— Лейди и джентълмени, намираме се на разпродажба — започна с окуражителна усмивка Хенри Хувър. — Може би вие, сър, ще бъдете така любезен да предложите петдесетте долара — помоли той и посочи един мъж на първата редица.

— За това чудовище не бих дал и половин долар.

— Петдесет цента! — извика един джентълмен от втората редица.

— Петдесет и един цент! — обади се трети и в залата се разнесе тих смях.

— Но моля ви, джентълмени! — укори ги Хувър и въздъхна измъчено. — Дори само среброто струва сто долара.

— Два долара! — извика мъжът от първата редица. — Тогава банката на Хънт ще ми дължи само деветдесет и осем.

Съседите му се изсмяха подигравателно, макар че повечето присъстващи в залата се чувстваха неудобно след идването на Филаделфия.

— Чувам ли предложение за петдесет долара? — попита с треперещ глас Хувър.

— Никой няма да ви ги даде — отговори мъжът, който бе предложил два долара, и стана. — Нали сте направили този търг, за да платите дълговете на Хънт. Значи не можете да очаквате помощ от жертвите му. Все пак той ни ограби! — Мъжът заплаши аукционера с вдигнат юмрук и няколко джентълмени наскачаха да го подкрепят.

Филаделфия не можеше да повярва на ушите си. Познаваше много от тези мъже, откак се помнеше — заможни, влиятелни, уважавани членове на висшето чикагско общество, повечето работеха в банките и в търговията. Нима сега щяха да се превърнат в обезумяла тълпа?

Когато аукционерът удари с чукчето си по масата, за да въдвори ред, жените задърпаха възбудените си мъже за ръкавите и крясъците лека-полека утихнаха.

— Чувам ли други предложения? — попита дрезгаво Хувър.

— Вече получихте последното — отговори мъжът от първата редица. — Два долара, нито цент повече. А сега извадете скъпоценностите. Имам още десетина долара, с които смятам да си купя шепа смарагди и диамантена коронка!

Подигравателният му смях бе последван от категоричното искане на няколко джентълмени веднага да се пристъпи към разпродажба на известната в цяла Америка сбирка от бисери на Уендъл Хънт.

Без да се помръдва, Филаделфия проследи как мистър Хувър изтри челото си с кърпичка и даде знак на партньора си, който нареди на сребърна табла половин дузина кутийки с кадифена подплата. Ала когато Хувър отвори едно ковчеже и извади от него перлена огърлица с диамантена закопчалка, дъхът й спря. Тази огърлица не биваше да бъде продадена, тя беше любимият накит на баща й, той бе обещал да й я подари в деня на сватбата й.

— О, това ми харесва повече! — отбеляза един от кресливите джентълмени. — Един долар!

— Бъди почтен, Ангъс — упрекна го през смях съседът му. — Тези перли струват поне два пъти повече. Давам два долара!

С нарастващ ужас Филаделфия разбра, че в ход беше коварен заговор. За да си отмъстят за претърпените загуби, тези мъже възнамеряваха да се сдобият със скъпи предмети и накити, като платят за тях жалки цени.

— Не! Сложете край на търга, мистър Хувър! Веднага! — Филаделфия скочи и се втурна към високата маса. Без да обръща внимание на слисания аукционер, тя извади прекрасната перлена огърлица от кутийката, отметна булото си и се обърна към зрителите. Лицата им се сляха в аморфна, анонимна маса.

— Господа, вие естествено имате право да не предлагате свръхвисоки цени за собствеността на един банкрутирал длъжник. Но нямате никакво право да обиждате този прекрасен накит, като игнорирате стойността му! — Тя направи крачка напред и вдигна перлите към светлината. — Погледнете насам! Две дузини съвършени перли с отличен цвят. — Тя видя публиката малко по-ясно и откри познато лице. — Доктор Ричардс! Сигурно помните историята на тези перли, която ви разказа баща ми. Тъкмо се бе върнал от пътуване до Сан Франциско. Много добре помня, че ви покани на вечеря, за да ви покаже тази прекрасна огърлица.

От дъното на залата прозвуча груб мъжки глас:

— Баща ви сигурно я е платил с парите на клиентите си!

— Кой каза това? — Когато не й отговориха, Филаделфия се запъти с решителни стъпки към задните редици. — Толкова ли ви е страх? Наистина ли няма да се представите, след като изрекохте такава страшна обида? — В продължение на секунди никой не се помръдна, после от последната редица се надигна мъж в кафяв кариран костюм. — Сър, не ви познавам и изобщо не искам да ви познавам. Само ми кажете, кесията ви съдържа ли действителната стойност на перлите? Или сте един от онези жадни за сензации репортери?

Очевидно беше отгатнала правилно, защото мъжът веднага се разкрещя, че пресата има право да узнае цялата истина. Десетина джентълмени наблизо наскачаха възмутено. Висшето чикагско общество не понасяше журналистите. В това отношение Филаделфия не правеше изключение.

За да използва моментното си предимство, тя посочи мъжа с пръст.

— Това е частен дом — и до края на този търг все още мой дом. Тук не сте добре дошъл, сър. — Обърна се към аукционера и допълни студено: — Наредете веднага да изведат този човек, мистър Хувър.

Докато двамата помощници на аукционера извеждаха журналиста от залата, Филаделфия се помъчи да се овладее. Щом вратите се затвориха зад него, тя отвори диамантената закопчалка и сложи огърлицата на шията си.

Обърна се към зрителите и заговори с тих, но ясен глас:

— Баща ми купил тази огърлица в Чайнатаун и бижутерът му разказал историята й. Преди много години, дълго преди перлите да бъдат преработени в огърлица, те спасили живота на една изискана дама. Името й било Мей Лин, тя била любимата дъщеря на китайския император. По онова време в Китай имало много военни феодали и не всички били верни на императора. Един ден най-могъщият феодал влязъл с войската си в столицата като почетен гост на владетеля. Като всички хора в страната и той бил чувал за безупречната красота на Мей Лин. Непрекъснато молел императора да му я представи и той обещавал да си помисли. Ала когато Мей Лин не се появила цяла седмица, воинът решил да разбере дали тя наистина е толкова красива, колкото твърдели слуховете. Една вечер се изкатерил неустрашимо по стената, обграждаща женското крило, и видял Мей Лин сред слугините й. Онемял от възхищение и решил да я отвлече — тласкан не от любов, а от жаждата да притежава тази несравнима красавица. Неутешимият баща не успял да събере достатъчно войници, защото никой не се осмелявал да воюва срещу могъщия феодал. Умният император обаче знаел, че похитителят бил подтикнат към грозното си дело не от любов, а от чиста алчност, затова обещал, че ще изпълни „най-искреното желание“ на воина, който успее да откупи Мей Лин. Безброй благородници посетили крепостта на феодала, натоварени със скъпи коприни, парфюми и порцелан, феодалът заповядал да ги убият и задържал съкровищата — и момичето. Накрая императорът се отчаял и обещал, че ще изпълни „най-съкровеното желание“ на всеки жител на страната си, все едно богат или беден. За негово учудване се явил само един обикновен събирач на перли, който при нормални обстоятелства никога не би бил допуснат да влезе в столицата. След като се уверил, че императорът ще удържи на думата си, беднякът потеглил към крепостта на феодала. Минал цял месец, без да получат вест от него, и императорът предположил, че събирачът на перли е бил убит също като другите. Ала на тридесет и шестия ден младежът, само с препаска на слабините и сламени сандали на краката, докарал в столицата бял вол, на чийто гръб седяла Мей Лин. Всички се смаяли. Историята, която им разказал, звучала като приказка.

Филаделфия помилва с обич скъпоценните перли.

— Откупът, който бедният младеж предложил на могъщия господар, била първата от тези перли. Макар и силно впечатлен, феодалът заявил, че Мей Лин струва повече от една-единствена перла. Събирачът на перли му отговорил, че е извадил само една от скривалището й в морските дълбини и не е посмял да се спусне отново. Пещерата на перлите била охранявана от страшен дракон. Феодалът попитал колко перли има в пещерата и получил отговор, че са поне няколко дузини. Може би ако могъщият господар посмее да се спусне на дъното на морето, за да убие дракона с меча си… ще се сдобие с най-прекрасните перли на света.

Филаделфия огледа предизвикателно затаилата дъх публика.

— Алчността е опасно изкушение. Като видял жадния блясък в очите на господаря, бедният събирач на перли разбрал, че е намерил вярната примамка. Обяснил, че ще е най-добре да отидат само двамата, така никой друг нямало да знае къде е скривалището на прекрасните перли. Самоувереният феодал се съгласил, без да се колебае.

Когато стигнали на морския бряг, двамата устроили лагера си под една скала. Събирачът на перли се спускал всеки ден и носел на господаря по една раковина с прекрасна перла. Ала на тридесет и петия ден излязъл от водата с празни ръце и съобщил, че чудовището от дълбините е побесняло от гняв и му е забранило да взема повече перли. Феодалът го заплашил със смърт, но бедният момък устоял, извинявайки се със страха от чудовището. Освен алчност и егоизъм най-лошият порок на феодала била гордостта. Изкрещял гневно, че не го е страх от някакво си чудовище и ще отиде да обере всичките перли от морското дъно. Спуснал се във водата и повече не се появил. Събирачът на перли чакал цял ден, но от феодала нямало и следа.

Филаделфия спря, за да си поеме дъх, и една нетърпелива слушателка попита почти сърдито:

— Е, какво станало с феодала?

— Погълнало го чудовището — едно силно, коварно течение, с което дори най-могъщият воин не е в състояние да се пребори.

— Ами бедният събирач? — попита развълнувано друга дама.

— Императорът изпълнил най-съкровеното му желание. Макар че отдавна знаел къде е скривалището на най-прекрасните перли, момъкът се боял от течението и не смеел да се спусне дотам. Сега любовта и верността към императора го дарили с онова, за което копнеел толкова отдавна — със смелостта да се гмурне в дълбините и да извади най-прекрасните бисери на света.

— Не се ли оженил за императорската дъщеря?

— О, не — отговори Филаделфия, — защото вече бил женен и имал половин дузина деца. Но императорът го назначил за свой личен събирач на перли. Така беднякът станал уважаван, прославен мъж. — Тя свали огърлицата и я вдигна високо към лъчите на залязващото слънце. — Нима ще допуснете легендарната плячка на бедния китайски събирач на перли да бъде продадена за няколко гроша?

Публиката се възпротиви бурно.

— Петстотин долара! — извика една жена от третата редица. Още преди аукционерът да се е качил на подиума, предложенията заваляха:

— Седемстотин и петдесет!

— Осемстотин!

— Деветстотин!

— Аз давам хиляда!

Докато крясъците на наддаващите изпълваха помещението, Филаделфия несъзнателно милваше скъпите на сърцето й перли. Накрая един джентълмен купи огърлицата за пет хиляди долара. Сърцето не й позволи да погледне в лицето му. Е, поне беше извоювала добра цена. Тя предаде огърлицата на аукционера и забърза към вратата, без да хвърли поглед назад.

Изведнъж се почувства изтощена до смърт. Нямаше да има сили да остане до края на търга. Гневът й угасна и тя се почувства безпомощна и ранима, твърде слаба от спомените за един живот, който вече нямаше да бъде нейният. Сега съжали, че беше споделила чувствата си с тези жалки глупаци. Те никога нямаше да изпитат дребните и големите радости, които двамата с баща й бяха преживели под този покрив. Подобно на китайския феодал, и те се ръководеха единствено от безогледна алчност.

При това прозрение започна да й се гади и тя ускори крачка, за да избяга от шумната гълчава в залата.

Малко преди да стигне до вратата, един задъхан мъжки глас извика името й.

— Мис Хънт! — Мистър Хувър тичаше да я спре. — Защо ни напускате, след като постигнахте такъв невероятен успех?

Тя се обърна и се опита да се усмихне.

— Бяхте прав, не биваше да идвам тук…

— Напротив, напротив! Само благодарение на вас успяхме да получим тази чудесна цена за перлите и сега всички горят от желание да видят другите скъпоценности. И те ли имат своя история?

— О, да, баща ми купуваше само уникални накити. Някои са преживели наистина вълнуващи неща.

— Няма ли да ни разкажете още нещо? Нали разбирате, ако успеем да вдигнем цените, дълговете на баща ви ще намалеят.

Тъй като беше абсолютно убедена в невинността на баща си, Филаделфия се бе заклела публично да изплати всеки цент, който той беше „изхарчил незаконно“. Но дълговете бяха огромни. Предупредиха я, че търгът и продажбата на къщата няма да задоволят кредиторите. Но тя беше готова да даде всичко от себе си, за да изплати колкото се може по-голяма част от дълговете. Ръката й неволно попипа писмата, които носеше до сърцето си, откакто намери трупа на баща си. Дясната му ръка стискаше все още димящия пистолет, писмата бяха в лявата. Полицията не знаеше нищо за тези документи. И никой нямаше да узнае, преди тя да е намерила подателя.

— Е, добре, мистър Хувър. Щом мислите, че присъствието ми ще е полезно, ще остана.

 

 

Едуардо Таварес се разхождаше нетърпеливо в градината и чакаше последните купувачи да вземат току-що придобитата си собственост. Търгът се бе проточил безкрайно. Ако Филаделфия Хънт не бе показала тази невероятна издръжливост, дори най-алчните купувачи нямаше да останат до късно вечерта. Той трябваше да си отиде още преди часове. Но беше неспособен да се откъсне от този мек, мелодичен глас.

Като Шехеразада тя омагьосваше слушателите си и ги отвеждаше в царството на приказките. Едуардо слушаше историите й, изпълнен със странни чувства. Накрая тя все пак напусна салона, все още незабулена, и мина покрай него. В този момент всичко, което някога беше знаел и чувствал, се промени.

Едуардо вярваше, че познава живота с всичките му лица. В течение на годините той беше познавал стотици жени и беше стигнал до убеждението, че отдавна е стигнал края на емоциите си. Ала красотата на Филаделфия Хънт се заби в сърцето му като стрела. Кехлибарените очи бяха помръкнали от неизплакани сълзи, тъмноруси кичури красяха гъстата медночервена коса. Тя беше не само красива, но и притежаваше единствено по рода си излъчване, което будеше гореща ревност у жените и плашеше дори най-смелите мъже.

В същия момент Едуардо стигна до второто обезпокояващо прозрение — той не само беше унищожил Уендъл Хънт, той беше разрушил завинаги живота на Филаделфия Хънт.

Преди объркващата й красота да проникне до дълбините на душата му, той не си позволяваше да размишлява за последствията от дейността си. Тласкан от сляпа ярост, отмъщаваше на мъжете, които бяха унищожили семейството и дома му и едва не бяха отнели живота му. Хънт заслужаваше съдбата си. Но не и това невинно момиче.

Едуардо се обърна отново към къщата и по вените му протече могъща енергия, опияняваща като младо вино. Филаделфия Хънт беше излязла смело пред озлобените мъже и жени, дошли да се насладят на унижението й и да изкупят евтино имуществото на баща й. Смелостта й беше възхитителна, но той се съмняваше, че тя може да разбере степента на презрението, с което враждебният свят даряваше обеднелите, беззащитни млади жени.

Изведнъж той разбра какво трябваше да направи. Съдбата го бе тласнала към жестоки дела. Сега обаче беше длъжен да помогне на Филаделфия Хънт — само така щеше да се върне към по-добрите страни на характера си. Все още нямаше представа как би могъл да се доближи до нея. Но беше убеден, че ще намери път към сърцето й.

Тази абсурдна мисъл го накара да се засмее. Тайрън щеше да го обяви за луд. Може би наистина беше полудял — или за първи път от много години постъпваше разумно.

Филаделфия изчака, докато аукционерите се сбогуваха. После обиколи за последен път опустелия си дом. На горния етаж мина през почти празни стаи. Повечето мебели бяха разпродадени и къщата с двадесет и пет стаи изглеждаше призрачно пуста. Когато стъпките й отекнаха в голия коридор, ехото предизвика тръпки на страх по гърба й.

Преди да слезе по главното стълбище, тя спря, замаяна от усещането за огромната загуба. Сякаш едва сега бе осъзнала, че е останала сам-сама на света. Имаше чувството, че заедно с баща й си е отишло и цялото й бъдеще.

От сенките на входния салон се отдели висока тъмна фигура. Филаделфия с мъка потисна вика си. През целия ден къщата беше пълна с хора. Сигурно беше някой от работниците. Но този не се движеше като слуга. Застана в подножието на стълбата, гордо изправен, и вдигна очаквателно глава към нея.

Обляно от лъчите на догарящото слънце, лицето с високи скули, широко чело и пълни чувствени устни й се стори неземно красиво. Леко къдравата, сресана назад коса блестеше гарвановочерна. Кожата беше неестествено тъмна, с цвета на полирано черешово дърво. Всичко в този човек изглеждаше чуждоземно, екзотично и много мъжествено. Към късия, чудесно ушит жакет, който стигаше до кръста и подчертаваше широките рамене, мъжът носеше панталон, който се стесняваше надолу. Не, наистина не беше работник. Цялата му фигура издаваше богатство и класово самочувствие — и излъчваше странно усещане за опасност.

— Кой сте вие? — попита тя и се вкопчи в последните остатъци от самообладанието си. Толкова беше изстрадала през този ден и сега това…

Мъжът не отговори, само се усмихна. Изкачи бавно стъпалата и очарованието на усмивката му я смая. Самоуверена, странно утешителна усмивка. Спря на две крачки от нея, поклони се със съвършена учтивост и й подаде ръка.

— Разрешете, сеньорита Хънт…

Филаделфия не успя да го идентифицира според акцента. Ала улови ръката му, тъй като не виждаше причина да му откаже този учтив жест.

Двамата слязоха в мълчание и тя изобщо не се сети да го попита защо е тук. На входа издърпа ръката си. Въпреки ръкавицата беше усетила твърде ясно топлината на кожата му и пръстите й бяха изтръпнали — чувство, което трябваше веднага да бъде заличено. Когато срещна погледа на тъмните му очи, инстинктът за самосъхранение я накара да се отдръпне.

За нейно облекчение мъжът отвори голямата врата. Тя мина бавно покрай него и отново бе удостоена с омайваща усмивка.

— Вървете си с бога, госпожице.

На ъгъла на улицата чакаше наемен файтон. Кочияшът на капрата клюмаше. Седеше тук почти шест часа. Два пъти беше слизал, за да напои конете, но не бе разменил нито дума с пътника си. Мъжът му даде десет долара, каза адреса и заяви, че при никакви обстоятелства не бива да го смущава, докато не му даде знак. Кочияшът предполагаше, че джентълменът е заспал и е забравил намеренията си.

Който познаваше пътника обаче, щеше да го увери, че джентълменът на име Тайрън никога не спи. Той притежаваше инстинктите на дива котка от джунглата. Привидно ленив, той прекарваше цели часове с полузатворени очи и без да се помръдва, докато в действителност наблюдаваше всичко, което ставаше наоколо, винаги готов да покаже скритите си нокти.

Във вечерния здрач от къщата излязоха последните двама посетители.

Завеската на прозорчето се раздвижи, за да даде възможност на пътника да вижда по-добре. Жената вървеше с бързи стъпки по тротоара, Едуардо Таварес я следваше малко по-бавно. По някое време той спря и я проследи с поглед, докато тя изчезна зад ъгъла. Едва тогава джентълменът махна на един минаващ файтон, качи се и потегли. След секунди завеската бе спусната, в тъмния файтон пламна светлинка и угасна. Кочияшът усети мирис на тютюн.

Тайрън дъвчеше замислено крайчето на пурата си. Нямаше намерение да шпионира Едуардо в часовете на триумфа, но се оказа неспособен да се откаже от навиците си. Затова бе преживял от разстояние последния час на разплатата. Като емоционална личност Едуардо имаше нужда да се наслади на отмъщението си до последната капка. Само това щеше да му донесе желаното удовлетворение. Поради страстната си натура той беше лоялен съюзник и добър боец — единственият човек, който според Тайрън заслужаваше да му бъде приятел. В същото време той завиждаше на Едуардо за чувствата, които отказваше на себе си. Двамата заедно бяха придобили огромно богатство, бяха победили враговете си и щяха да се възползват по най-добрия начин от присвоеното имущество.

Но сега, след като отмъщението беше извършено, Тайрън предполагаше, че приятелят му ще пожелае онова, от което се беше лишавал толкова дълго — дом, мир, семейство. Затова щеше да скъса с миналото и да забрави завинаги старите си приятели. И най-вече него, Тайрън.

При мисълта, че би могъл да загуби дружбата с Едуардо, Тайрън не се развълнува особено. Само пурата затрепери в ръката му. Волята за оцеляване, която многократно го беше предпазвала от сигурна смърт, му подсказваше, че тази връзка още не е приключена. Усещаше, че го очакват неприятности. Нямаше много вяра на чувствата, но никога не се отнасяше несериозно към страха. Ала докато откриеше причината за днешната си боязън, щеше да остави Едуардо на мира.

Изведнъж файтонът се изпълни с тих смях. Погледът, с който Едуардо беше проследил жената, отговаряше поне на един въпрос. Тайрън знаеше къде ще намери приятеля си, щом му дойде времето — между меките бедра на новата му любов.