Лиза Джексън
Богинята на любовта (1)

Пролог

Замъкът Сереног, ноември 1283 година

 

— Искаш от мен нещо невъзможно! — извика възмутено Ейприл и в погледа й блесна светкавица. Тя подаде юздите на неспокойната си кобила на оборския ратай и намръщено вдигна глава към небето, което не предвещаваше нищо добро. Над хълмовете се събираха тъмни зимни облаци, вятърът свиреше остро и заплашваше да събори замъка, който през всичките двадесет и две години от живота й беше нейният дом, най-скъпото място на земята.

Полите й бяха кални, проклетата буря развяваше косите й и тя побърза да се скрие в голямата зала. Несъщият й брат Пейтън вървеше по петите й и явно не се беше отказал от безумната си идея.

— Не можеш да искаш от мен да се промъкна в Блек Торн и да омагьосам лорда с… очарованието си, нали така каза? Наистина ли искаш да прелъстя онзи звяр, докато ти… докато ти откраднеш конете и скъпоценностите му? Това е лудост!

— Не е нужно да се „промъкнеш“ в замъка, както се изрази. Сега е Коледа, хората празнуват. Решетката на подвижния мост е вдигната, портите на Блек Торн са широко отворени — отговори спокойно Пейтън. Вирнатата брадичка и острите черти на лицето издаваха твърда решителност. Той направи крачка напред и я хвана за раменете, за да я спре. В този миг започнаха да падат първите тежки дъждовни капки. — Огледай се — заповяда мъжът и в гласа му звъннаха отчаяние и жажда за отмъщение. Ейприл изпълни заповедта и неволно въздъхна. Някога това беше най-красивият замък в околността, а сега домът им се разпадаше. Повечето колиби в двора бяха без покриви, вятърът беше отвял сламата. Навсякъде изгнили греди и ронеща се мазилка от могъщите стени. Избуяла трева, осеяна с камъни. По оголелите дървета висяха зимни ябълки, сбръчкани и пълни с червеи. Малко стадо овце се гушеше до стената, напразно търсейки защита от студения вятър. Козината на животните беше черна от кал и тор, жалното им блеене изпълни сърцето й с болка.

— Огледай се и виж какво ни чака — повтори настойчиво Пейтън. — Не си толкова сляпа, та да не разбереш, че в цялата гора няма достатъчно дърва, за да изкараме зимата. Стадата са болни, хамбарите с жито са пълни с плъхове, конете са останали само кожа и кости. Складовете с пшеница и подправки са почти празни, овцете умират и нямаме вълна да изтъчем нови дрехи. Ти си господарка на този замък — извика подире й той, когато тя се освободи от ръцете му и се запъти към вратата. Мина бързо през вътрешния двор, обитаван само от няколко кокошки, търсещи нещо за ядене между камъните. Алеята беше цялата в локви, по които плуваха пера. — Твой дълг е да помагаш на хората, които ти служат.

— Да, Пейтън, знам, че трябва да направя нещо — отговори с тежка въздишка младата жена. Няколко дърводелци се опитваха да се преборят с дупките по покрива. В ковачницата гореше буен огън, но скоро песента на наковалнята щеше да замлъкне — вече нямаха нито едно парче стомана. Две момчета притичаха през двора, натоварени с жълъди, които бяха събрали в гората за свинете. Много скоро запасите от храна, събрани с толкова мъка от полето, щяха да свършат. Ейприл се загърна в изтънялата си наметка, прехапа устни и тръгна по стълбите към вратата.

Отвори й мършав иконом с белези от едра шарка по лицето и тъжни очи.

— Милейди — поздрави той, опитвайки се да се усмихне.

— Джефри. — Ейприл спря на прага и усети как дъждът проникна през качулката и намокри косите й. — Как е жена ви?

Мъжът сведе поглед към пода и стисна здраво устни.

— Мери е добре — отговори след малко той. — Щом се родят бебетата — акушерката казва, че са близнаци, — тя ще се вдигне бързо на крака, вярвайте ми. Мери е силна жена. — Ала тъгата в погледа му уличи в лъжа смелите думи.

— Ще изпратя да повикат лекаря, за да я прегледа, а готвачката ще й сготви най-хубавата си супа. Аз лично ще й я занеса.

— Много сте добра, милейди. — Джефри кимна с благодарност и побърза да затвори вратата зад гърба на господарката си. В сърцето на Ейприл беше по-студено от зимата навън.

— Жена му ще умре след по-малко от седмица — предрече мрачно Пейтън. Масите в голямата зала бяха преместени до стените. Мъжът удари ръцете си в дебели ръкавици една в друга, за да ги постопли. — А що се отнася до неродените й бебета… — Той цъкна с език и съжалително поклати глава. — Това е позор.

— За бога, Пейтън, бебетата още не са се родили! Мери вече даде живот на две силни момчета. Не пращай близначетата отсега в гроба. — Ейприл отказваше да повярва на истината в думите му. Мери с блестящата яркочервена коса и широката си усмивка беше силна, енергична жена. Близнаците щяха да оцелеят. Все едно как.

Потискащата атмосфера в замъка с рушащите се стени и прашните греди, целите в паяжини, увеличи студа в душата й. Ами ако бебетата умрат, а след тях и други деца, кой ще бъде виновен за това? — Ти, Ейприл.

В камината беше запален огън, но огромната, подобна на пещера зала беше толкова студена, като че зад овехтелите завеси дебнеше духът на вечните ледове. Преди години прясно боядисаните стени бяха покрити с пъстри килими, разпръснатата по пода слама беше винаги прясна и ухаеше приятно, а миризмите от кухнята бяха толкова примамливи, че децата час по час тичаха при готвачката. Ейприл си припомни колко сладко миришеше свинското печено, което се въртеше на шиш над огъня и мазнината съскаше в пламъците, и какви прекрасни сладкиши с плодове приготвяше готвачката. Ами аромата на прясно пушените змиорки… Всички тези миризми се смесваха и се носеха по коридорите и етажите чак до голямата зала. Изпълваха дори тайните ъгълчета, където Ейприл играеше с любимите си кучета или с други деца. Това беше много, много отдавна. Време, когато никога не беше студено, когато всички се смееха, пееха и се радваха на живота. Време, когато майка й беше жива. Ейприл беше любимката на баща си, разглезена хлапачка, на която нищо не се отказваше. Все едно дали си отмъкваше сладки неща от кухнята, играеше на криеница в прясното сено, събрано за зимата, или се обличаше за поредното празненство, тя бе принцесата на замъка. Седеше на коленете на баща си и дърпаше червеникавата му брада. Оттогава бе минала цяла вечност.

Това беше, преди проклятието на Блек Торн да се стовари върху нас…

Ейприл потрепери и разтърка ръцете си, за да прогони студа.

За разлика от нея Пейтън не помнеше безгрижния живот и слънцето в голямата зала.

— Съкровищницата е почти празна — напомни й грубо той. Тя свали ръкавиците си, опитвайки се да не забелязва новата дупка в единия от пръстите, и ги пъхна в джоба на полата си. Свали качулката и протегна ръце към огъня. Камината беше пълна с пепел, железните пръчки, украсени с кучешки глави, върху които бяха струпани горящите цепеници, я гледаха втренчено със злите си черни очи. — Никога не сме имали толкова малко храна за животните. А иде зима.

Ейприл прехапа устни и се опита да запази спокойствие. Знаеше какво щеше да чуе. След всяко предсказание за разруха и гибел на дома им Пейтън я изненадваше с предложения как да подобрят живота си. И днес нямаше да я разочарова.

— Много е просто, Ейприл. Или ще се омъжиш — но непременно за много богат мъж, — или няма да изкараме зимата. Хората, за които носиш отговорност, ще умрат от глад.

— Няма да се омъжа!

— Лорд Джеймисън отново поиска ръката ти — напомни й Пейтън.

Като си представи едрия барон и жестокия му поглед, Ейприл потрепери от ужас. Дебел, с отвратителен характер. При един лов се бе ядосал, че плячката, един наистина впечатляващ елен, му се е изплъзнала, и в пристъп на ярост така нашиба с камшик нещастните кучета и коня си, че едва не ги уби. При това от очите му святкаха светкавици, а от устата му пръскаше слюнка. Отвратителна гледка…

— Той се е женил четири пъти, братко, и нито една от жените му не е издържала повече от три години. Наистина ли смяташ, че ще остана жива, ако стана петата му съпруга?

— Ти си силна…

— Не!

— Добре, добре. Щом не искаш Джеймисън, защо не вземеш барон Уйлям Балдур? Той също поиска ръката ти. Уверен съм, че ще бъде добър съпруг.

— Тогава ти се ожени за него — изсъска ядно Ейприл и изтръска дъждовните капки от косата си. — Отвращавам се от този човек.

— Ти се отвращаваш от всички мъже — установи делово Пейтън.

— Не е вярно!

— Най-малкото се отвращаваш от всички мъже, които искат ръката ти. Крайно време е да се омъжиш. И без това си закъсняла. На твоята възраст младите дами вече имат поне по две деца.

— Няма да се омъжа за лорд Уйлям — отсече твърдо Ейприл. Макар да изглеждаше добре, той имаше нечист поглед и беше изключително горд. Гледаше отвисоко на всеки, който се изпречваше на пътя му, все едно селянин, слуга, рицар или равен по положение лорд. Като че на света нямаше човек, който заслужаваше благоволението му, а всички бяха родени, за да му служат. В тъмните, с арогантен блясък очи се криеха тайни, от които я полазваха студени тръпки. Тайни, които тя в никакъв случай не искаше да разкрие.

— А какво ще кажеш за…?

— Не искам да слушам повече — прекъсна го остро тя. — Няма нужда да ми изброяваш колко благородни барони са готови да проявят милост към бедната наследница и да спасят Сереног. Чувала съм имената им стотици пъти!

Пейтън се усмихна покровителствено и сложи ръка на рамото й. Огънят пращеше, към многократно кърпения таван се издигаха облаци пушек. По стените се стичаха дъждовни капки и образуваха локви по каменния под.

— Знам, че не искаш да се жениш, затова ти предлагам друг изход. — Гласът на несъщия й брат звучеше успокояващо и сериозно. Въпреки това й беше ясно, че в плана му да ограбят Блек Торн бяха скрити негови лични подбуди и основания.

Вятърът свиреше протяжно през дупките в стените, отнякъде долиташе детски плач. В разпадащия се замък все още се раждаха бебета. Проклета да е черната ти душа, Пейтън, каза си с болка Ейприл, но ти имаш право. Много скоро болестта, която наскоро беше повалила няколко души от замъка, щеше да се разпространи и в селото и да убие всички деца, старци, слаби и немощни. Щяха да оцелеят само онези, които бяха достатъчно силни и имаха късмет — за да се борят после с глада и студа.

— Положението ни наистина е лошо.

— Чуй ме, Ейприл, ти си господарка на този замък и дългът ти изисква да се погрижиш за тези хора — повтори настойчиво Пейтън и като забеляза свития в един ъгъл паж, извика заповеднически: — Ей, момче! Веднага донеси вино за дамата и за мен! — Той щракна с пръсти и Ейприл отново потрепери от вътрешен студ. В това положение беше крайно неприлично да пият вино. По-добре да го запазят за болните. — И се погрижи да го затоплят, защото сме премръзнали. — От вълнената му наметка се вдигаше пара и разнасяше миризма на гранясало. Сините очи, иначе светли като лятно небе, тъмнееха. — За всичките ни грижи са виновни господарите на Блек Торн. Техните войници донесоха проклятието над Сереног. Лордът трябва да плати за подлостта си. Справедливо е да се реваншираме.

— Значи искаш отмъщение — установи сухо тя и огледа скритом лицето му, опитвайки се да открие колко дълбока беше омразата му.

Мъжът вдигна рамене.

— Както вече казах, ти, милейди, си длъжна да се погрижиш за хората, които ти служат. И според мен нямаш голям избор: или ще се омъжиш за някой богат барон, или ще участваш в плана ми.

Ейприл се отпусна в едно от креслата пред камината. Не можеше да приеме нито едно от двете предложения, без да опетни честта си.

— Ако се съглася с плана ти, ще ми трябват дрехи… красива рокля и накити… да не говорим за покана.

— Вече помислих за всичко това.

— Наистина ли? — Брат й беше много по-хитър и коварен, отколкото бе смятала досега. И невероятно потаен. Трябваше да бъде по-предпазлива.

— Всичко е намерено, липсва ми само поканата. Но според мен тя не ти е нужна.

— Намерил си? — Ейприл се изсмя горчиво и извъртя очи. — Намерил си рокля за мен? Ние нямаме фураж за животните, почти не ни е останала храна, а в склада няма да се намери парче плат даже за престилка на готвачката. И в същото време ти ми твърдиш, че си „намерил“ рокля за мен и накити, достатъчно красиви, за да ги нося на изисканото празненство в Блек Торн? — Тя поклати глава. — Стига, Пейтън. Вече не само предполагам, а съм сигурна, че си полудял.

— Вярвай ми. — Лицето на Пейтън беше все така сериозно, кестенявата му коса блестеше на светлината на огъня. — Този замък все още крие съкровища. Намерих венчалната рокля на майка ни и бисерите й! Опаковали са я много грижливо, със сушени подправки и цветя, и са я скрили в едно от подземията. Нито плъховете, нито молците и плесента са могли да й сторят нещо.

— И ти я откри съвсем случайно.

— Да, с помощта на отец Адриан.

Ейприл се намръщи подозрително. Отецът беше нов в замъка и макар че служеше на бога, любезността му изглеждаше принудена. Тя не бе сигурна, че можеше да му има доверие. Нещо не беше наред у този човек…

— Дори да имаше всички тези неща…

— Имам ги.

— Тогава ми ги покажи и… О, не! Това е лудост, Пейтън. Уверена съм, че има и друг начин да се справим — извика тя и забарабани с пръсти по гладките странични облегалки на стола. Ако откраднеха скъпоценностите на господаря на Блек Торн, щяха да си навлекат още по-големи неприятности.

— Може би. — В очите на брат й светеше злоба. Той свали наметката си и я хвърли върху близкия стол. — Аз обаче твърдя, че няма друг начин и че нямаме никакво време за колебание.

Сякаш беше изрекъл заклинание, защото в същия миг слугата, скрит зад завесата, се закашля мъчително. Кашлицата идваше дълбоко от дробовете му и се удряше в изгнилите греди на тавана.

— Джинайва пак е имала видение…

— Млъкни! Не вярвам в предсказанията на тази жена, макар да твърди, че общувала с духове. Не понасям хора, които мърморят заклинания и се занимават с тъмни изкуства! — Ейприл се прекръсти бързо. В действителност пророчицата беше мила жена, но виденията й бяха крайно обезпокоителни.

— Не помниш ли, че Джинайва предсказа какво ще се случи със сина на мелничаря? — напомни й Пейтън. Ейприл потрепери, защото миналата пролет бедното момче се бе удавило в малкото езеро зад мелницата. — Ами когато отец Бениамин ослепя? Джинайва му бе предрекла, че няма да може да вижда.

— Добре, добре. — Ейприл сведе глава. Тъкмо след ослепяването на симпатичния, изпълнен с доброта свещеник бяха изпратили в Сереног отец Адриан. — Това стана случайно.

— Не вярвам.

Младият паж Джон, чиито руси коси стърчаха като мръсна слама от главата му, се върна със стомна вино и две чаши.

— Даже отец Бениамин, истинският божи слуга, вярва, че господ е надарил Джинайва с дарбата да предвижда бъдещето — изрече тежко Пейтън, напълни чашата си и отпрати пажа с грубо движение. — Джинайва предрече, че Сереног ще се възроди и ще си възвърне старата слава и богатство.

— Благодарение на плана ти да ограбиш Блек Торн?

— Точно така. — Той кръстоса крака и отпи голяма глътка топло вино. Светлината на огъня се отразяваше в очите му, в презрително извитата чувствена уста. От ъглите, в които беше струпана мръсна слама, долитаха цвърчене на мишки и тропот на лапички. Ейприл разбра, че брат й не казваше цялата истина.

— Има нещо, което премълчаваш.

Пейтън вдигна рамене и извърна глава.

— Може би.

— Какво е то?

Той се поколеба и отново отпи глътка вино.

— Ако наистина държиш да стана част от плана ти и да ти съдействам да го осъществиш, трябва да знам всичко.

— Е, добре. — Пейтън остави чашата върху издрасканата малка масичка. — Джинайва… тя… — Той въздъхна, сви ръката си в юмрук и отново я отвори. После разтърси глава, сякаш не беше готов или не желаеше да разкрие истината. Огледа се и извика: — Тук ли си, Джинайва?

Ейприл усети как космите на тила й настръхнаха и по гърба й полази студена тръпка. Сякаш беше усетила злокобния дъх на сатаната.

Джинайва излезе с тихи стъпки иззад един стенен килим и Ейприл предположи, че беше стояла там през цялото време, за да подслушва — по заповед на Пейтън.

Жената беше около тридесетгодишна, едра и стройна, облечена във вехта зелена рокля. На лицето й беше изписано сериозно покорство. Бледосините очи гледаха втренчено Ейприл. По кожата й нямаше нито една бръчица, а цветът й беше толкова бял, че изглеждаше почти прозрачна.

— Милейди — промърмори тя и направи лек поклон.

— Какво знаеш за плана му? — попита Ейприл и Джинайва хвърли бърз поглед към Пейтън.

— Искате ли да й кажа истината, сър Пейтън? — попита тя и в дълбокия, ясен глас звънна укор.

Адамовата ябълка на брат й подскачаше нервно и той избягваше да я погледне в очите. Вятърът свиреше все по-силно и пламъците в камината съскаха заплашително.

— Какво има? — попита настойчиво Ейприл. Нервите й се опънаха, ръцете й изтръпнаха и се вледениха. Онова, което щеше да й каже магьосницата, със сигурност нямаше да й хареса. Когато Пейтън не отговори, тя се обърна към Джинайва: — Тогава ми кажи ти.

Джинайва се поколеба и това изнерви още повече младата жена.

— Веднага — заповяда тя. — Опиши ми видението си.

Жената вдигна тънките си вежди и погледна Ейприл право в очите.

— За да върнете мира и богатството в Сереног — изрече високо и ясно тя, — трябва да се омъжите за господаря на Блек Торн.

Кръвта на Ейприл се вледени.

— Никога — пошепна тя като с чужд глас. Стомахът й се сви на топка, в съзнанието й изникна образът на могъщия, вечно замислен барон. Припомни си какви слухове се носеха за него. Жесток. Безсърдечен. Лорд Девлин от Блек Торн беше страшилище. Известен в цял Уелс с непоколебимата си воля. Хората му се подчиняваха от страх, не от обич. — Говори се, че е убил първата си жена и нероденото им дете…

— Никой не знае точно какво се е случило. — Лицето на Джинайва остана безизразно.

Вятърът изведнъж отслабна. Сърцето на Ейприл биеше до пръсване.

— Наистина ли мислиш, че ще се съглася да му стана жена? — Това беше абсурдно. Тя разтърси глава. — Значи ти си знаел, Пейтън?

Брат й кимна сковано и си наля още една чаша вино.

— Трябва да разберете, че нямате избор — отговори със спокойна убеденост Джинайва, направи крачка към господарката си и я изгледа пронизващо. — Това е съдба, милейди. Вашата съдба.