Включено в книгата
Оригинално заглавие
Генеральный конструктор, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция
gogo_mir (2010)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 6 от 1975 г.

 

 

Издание:

Автор: Джон Уиндъм; Хенрих Алтов; Робърт Луис Стивънсън

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1975 г.

Преводач: Цвета Пеева; Стефка Христова; Николай Тодоров; Любомир Николов; Лидия Симеонова; Сидер Флорин; Николай Николов

Година на превод: 1973; 1975

Език, от който е преведено: руски; английски; полски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7046


Ураганът беше наситен с електричество. В надвисналите над земята облаци се извиваха огнени ленти. Вихрите връхлитаха върху пулсиращите виолетови пламъци, разкъсваха ги и ги разхвърляха по цялото небе. Плътната дъждовна завеса от време на време избухваше като струя разтопен метал. Вятърът с нетърпим вой шибаше искрящите потоци вода. Те се сблъскваха, сплитаха се в кълбо и мигновено закипяваха, разхвърляйки тъмночервена пяна.

Пилотът дълго стоя до прозореца, вслушвайки се в дрезгавия рев на бурята.

— Спектакъл — каза той. — Пиротехника, а не ураган. За „Синята птица“ са нужни сериозни изпитания. Докторе, това ли е всичко, което могат да направят вашите метеоролози?

— Ураганът съвсем не е лош — отговори лекарят. — Единадесет бала. Центърът му е до площадката за излитане.

— На Юпитер, дори в горните слоеве на атмосферата „Синята птица“ ще срещне урагани десеторно по-силни. Аз донесох снимки, направени от разузнавателни ракети. Зле е, ако за вашите метеоролози единадесет бала е вече предел.

— Не е предел — каза лекарят. — Ние ви очаквахме за утре. За днес на метеоролозите бе поръчан обикновен ураган: и те просто изпълниха поръчката. Ако им поръчаме катастрофален ураган, ще направят катастрофален. Дори свръхкатастрофален.

Пилотът се отдръпна от прозореца и се спря сред стаята. Огледа с едва забележимо недоумение високите рафтове на библиотеката и голямата, отрупана с книги маса. Лекарят познаваше този поглед. На хората, които рядко пребиваваха на Земята, винаги им се струваха странно неикономични просторните земни помещения.

— Машината трябва да се изпита при най-тежки условия — повтори пилотът.

— „Синята птица“ може да не се изпитва. Тя премина вече всички изпитания.

Пилотът се обърна към прозореца и пусна щорите. Веднага стана по-тихо. Лампите, скрити зад матовата повърхност на стъкления таван, светнаха.

— Ще говорим ли? — попита той.

Лекарят мълчаливо му показа креслото. Когато се настани в креслото, пилотът забеляза на масата между страниците на отворената книга синя пластмасова тръбичка.

— Калейдоскоп? — удивено каза той. Светлите му очи се стоплиха и лицето му веднага стана по-добро. — Ваш ли е?

— На Генералния конструктор — отговори лекарят.

— Кажете… Генералният конструктор… никога ли не е летял?

Лекарят сви рамене.

— Какво значи — да лети?

— Да лети — значи да се издигне над земята с машина — вежливо обясни пилотът.

— В такъв случай Генералният конструктор е летял — каза лекарят. — Летя в деня, когато ви посрещнаха след първия рейс към Меркурий. Генералният конструктор тогава беше момче. Искаше да прилича на Вас. Искаше да лети. Този ден той се опита да излети със своята първа машина. Построи я от парчета шперплат и дуралуминий. Играчка. Но машината излетя. На петнадесет метра. А след това падна. Това е, собствено, всичко. Да ходи почна след три години. Отначало с патерици. Не му разрешаваха да лети. Дори с междуградски вертолет.

Ураганът постепенно утихваше. Зад прозореца монотонно свиреше вятърът.

— Така — каза пилотът. — Трябва да имате добри изпитатели. На Конструктора не му е било леко, щом никога не е летял с истинска машина.

— Ние нямаме изпитатели. Генералният конструктор винаги сам изпитваше своите машини. Сам проведе и изпитанията на „Синята птица“. Днес… днес той също летя.

— Но нали загина преди осем дена — бавно каза пилотът. — Мъртвите не летят.

Лекарят отрицателно поклати глава. Трябваше да обясни много неща; това го гнетеше. Взе лежащия върху книгата калейдоскоп и премести книгата към пилота.

— Ето, погледнете. Орелът летя към Слънцето — и загина. Загина по време на полета… и не падна, а продължи да лети.

Книгата беше отворена на други стихове, но пилотът позна автора и цитираните редове[1]. Каза кротко:

— Това е поезия.

— Да, поезия е — машинално повтори лекарят.

 

 

— Така — бавно каза пилотът след продължително мълчание. — Но вие сам казахте, че Генералният конструктор никога не се е издигал с истинска машина. Автопилоти? Не. За изпитания на нова машина, за полет през ураган е нужен човек. Нужни са ум, смелост, воля, изобретателност.

— Да — каза лекарят. — Машините правят само това, което могат. Човекът може да прави и невъзможното.

— Значи, не става дума за автопилоти. Генералният конструктор е управлявал кораба от Земята. Но ако това е обикновено радиоуправление, тогава е необходима точна координация на движенията. Трябва да умееш мигновено да местиш ръката си от единия лост за управление на другия, трябва… Не, и това е изключено. Остава една възможност — биоелектронно управление от разстояние. Така ли?

— Да — отговори кратко лекарят.

— Добре — продължи пилотът. Сега той говореше по-уверено, по-рязко. — Значи, биоелектроника. Човекът седи на земята до пулта за управление, следи чрез уредите полета на машината и мислено превключва лостовете за управление. Апаратурата усилва възникващите в мозъка и мускулите биотокове, радиостанцията предава сигналите на машината. Аз съм виждал такъв полет. В ясно безветрено време тази машина се издигна на около сто метра и без да бърза описа кръг над площадката. След това се приземи. Летящ диван…

Лекарят нетърпеливо го прекъсна:

— „Синята птица“ е четвъртата му машина. И всичките са изпробвани само от него. Съвсем по друг начин. Той си седи в креслото. И никакъв пулт, никакви прибори. Разбирате ли — нищо! Седи със затворени очи и мислено си представя целия полет — от излитането до приземяването. Представя си — в детайли — условията, при които се извършва полетът и действията на летеца. Биотоковете се записват. На лентата се получават две серии колебания: едната са мислените условия на полета, втората — мислените действия на човека в тези условия. По-късно този запис служи за програма на електронните автомати на ракетоплана. Автоматите възпроизвеждат полета, извършен мислено от човека. Анализират външните условия, например скоростта на вятъра, или наклона на машината, издирват в електрограмите съответната необходима реакция — и управляват кораба, като изменят режима на работа на двигателите. Зная какво искате да кажете. Зная. Да, може да се случат и непредвидени обстоятелства. Но машината има различни записи. Човекът мислено преживява полети при най-различни условия. Предвижда всички случаи, които могат да се срещнат в реалния полет. И затова в програмата на автоматите има съответни реакции за всички възможни по време на полета случаи.

— Всичко не може да се предвиди — възрази пилотът. Стараеше се да говори спокойно. — То е като калейдоскопа. Можете ли да предвидите безчислените съчетания на стъкълцата.

— Аз не мога — твърдо каза лекарят, гледайки калейдоскопа. — Генералният конструктор… можеше. Той познаваше своите машини. Започваше с обикновени полети и постепенно преминаваше към по-сложни. След всеки мислен полет се извършваха контролни действителни полети. Корабите летяха, управлявани от автомати, и в конструкциите им се внасяха необходимите изменения. Досега не сме имали нито една авария. Изпитанията на „Синята птица“ се извършват вече половин година. Това са стотици действителни полети и хиляди мислели. А освен това, тридесет и шест полета до Юпитер. Обикновено кресло и обикновена стая. Всеки път въображаемите полети навлизаха все по-дълбоко в атмосферата на Юпитер. Вие… всъщност едва ли ще се докоснете до атмосферата на Юпитер. Претоварване. Докато на ракетоплана има човек, повече не може да се постигне. Корабът ще издържи, човекът — не. Генералният конструктор можеше мислено да се спуска дълбоко в атмосферата. Той знаеше, че после автоматът ще повтори това на кораба. В условия, които човек не би могъл да понесе… Ето кое е преимуществото на неговия метод. И още, че може да се съберат електрограмите на мислените и реалните полети, изпълнени от най-добрите пилоти — и тогава автоматите ще имат обобщения човешки опит. Не само опита, но и човешката смелост, човешката самоотверженост. Човешкия стил, който липсва у обикновените електронни машини. Комплексът електрограми може да се отпечата хиляди пъти. За много кораби. За много машини тук, на Земята. Да. Ние не успяхме…

— Така — каза пилотът. — Въображаеми полети към въображаем Юпитер. Можеш да си представиш и най-страшния ураган, но ще бъде ли той като действителния!

— Ще бъде! — с неочаквана злоба извика лекарят. — Няма такива урагани, които човек да не може да си въобрази. Мисълта на човека е… е… Разберете простата истина. Физическите възможности на човека са ограничени. Природата скъпернически е отмерила някакви предели. Да, да, разбира се, би могло да се създадат триметрови хора, силни и издръжливи. Но това всъщност нищо няма да промени. Граници ще има, можем само малко да ги изместим. И само една способност на човека не познава никакви предели — това е способността му да мисли. Нали разбирате?

Пилотът кимна с глава.

— Разбирам. Всичко разбирам, освен едно. Мен ме покани Генералният конструктор. А сега тук гледат на мен като на враг. Защо?

Лекарят остави на масата калейдоскопа и уморено разтри очите си.

— Трудно е да се обясни — каза той. — Разбирате ли, ние всички някога се съмнявахме, че Главният конструктор… ще може… След това повярвахме и оттогава всички тук работеха и живееха в името на едно. Разбрахме какво е човешката мисъл. Не, не това исках да кажа. Представете си, например, че хората работят с някакъв мощен реактор. Или с електронна апаратура. Това са машини. Можеш да им се възхищаваш — и толкова. А ние експериментирахме с човешката мисъл. Виждахме нейната безгранична сила. Работата даже не е в силата. Чувствувахме обаянието на човешката мисъл, могъщата и красота. Знаехме, че нашите машини летят по-добре от всички пилоти — освен вас. С вашето име тук свързваха последния рубеж, който трябва да се преодолее.

— И вие — го преодоляхте? — попита пилотът.

Лекарят го погледна в очите и твърдо отговори:

— Да, разбира се. Генералният конструктор… го няма, но вие сте тук.

 

 

По стъклото на прозореца настойчиво се стичаше дъждът.

Пилотът разглеждаше актовете за изпитанията на „Синята птица“. Изпитвали я бяха при най-различни условия. Заедно с актовете в папката се намираха написани на ръка три страници — нещо като чернова от докладна записка. Генералният конструктор не беше успял да я довърши. Бе прекъсната на половината фраза: „Считам, че полета до Юпитер корабът трябва…“

Пилотът стана и отвори прозореца. „Дъжд — помисли той, — пак дъжд. На Земята винаги вали.“ Той се усмихна. Невинаги на Земята валеше. Но там, където се провеждаха изпитанията на новите машини, обикновено времето беше лошо.

Дъждът шумолеше по листата на дърветата.

Така беше и преди три години. Преди три години пилотът за първи път помисли, че ще остане на Земята. Смешна мисъл! Вертолетът, който трябваше да го закара на ракетодрума, бе закъснял седем минути.

Често мислеше за Земята. Откакто, издигнал се в космоса, за пръв път видя оттам Земята. Можеше с часове да гледа синьото кълбо. Възхищаваше се от красотата на Земята и едновременно се радваше, че можеше да се издигне над нея. С годините почна да възприема по друг начин Земята, защото с нея бяха свързани много опасности. Трябваше да преодолява силата на земното притегляне, да пробива радиационния пояс, да избягва привличаните от Земята метеорити.

Обичаше Земята. Но веднъж осъзна, че мисли за нея с непонятна за самия него тъга. Това не беше тъга по Земята. И преди три години, докато чакаше вертолета, неочаквано разбра, що за тъга е това. Вертолетът закъсня със седем минути и през тези седем минути, докато стоеше под мокрия от дъжда клен, изведнъж с пределна яснота осъзна, че рано или късно ще му се наложи завинаги да се върне на Земята.

Оттогава всячески избягваше да бъде на Земята. Налагаше си да не мисли, че това неизбежно трябва някога да се случи.

Внимателно се вслушваше в звуците на дъжда. Невидимите в тъмнината дъждовни струи ритмично чукаха по асфалта. Дъждът имаше множество гласове и това се стори на пилота до странност неочаквано.

„Отвикнал съм — мислеше си той, — но ще се върна на Земята. Ще се върна завинаги. Тогава ще ми остане само едно — мислени полети по въображаеми маршрути. Обидно е…“ Той се засмя. „Докторът е прав: мисълта е по-силна от всичко. По-силна и по-бърза. Но тя не може да даде това, което дава на човека работата.“

Върна се към масата и потърси забодената към един от актовете снимка. Беше увеличено копие на част от електрограма. По дължината й, разделени от скалата за отчитане на времето преминаваха две серии сложни колебания: всяка серия представляваше наслояване на множество биотокове. Дълго разглежда снимката. Гледаше плетеницата от начупени линии и се опитваше да си представи за какво е мислел Генералният конструктор в тази десета част от секундата, когато уредите са фиксирали тези колебания.

Подчинявайки се на някакви свои закони, мислите на пилота отново се върнаха към Земята. Вслуша се в шума на дъжда и си помисли, че въобще зле познава Земята. Забеляза на края на масата все още разтворената книга със стихове. Намери редовете, за които говореше лекарят. Зачете ги и се спря на фразата:

„Машината го омагьоса

и властно превърна сърцето му в Слънце.“

Той остави книгата, отмести бързо встрани актовете за изпитанията и взе последния лист от записките. Едва сега разбра как е трябвало да завърши последната фраза:

„Считам, че полета до Юпитер корабът трябва да извърши без човек.“

Пилотът отново зачете актовете за изпитанията.

 

 

След един час лекарят се върна и покани пилота при заместника на Генералния конструктор. След като прибра актовете за изпитанията в папката, пилотът каза:

— Утре метеоролозите трябва да направят всичко, което е в техните възможности. На мен ми е нужен истински ураган.

— Да — кратко произнесе лекарят.

— Бих искал да видя метеоролозите — продължи пилотът. — Ураганът трябва да бъде… да кажем като на Юпитер.

— Днес трябва да почивате — възразя лекарят.

— Нужен ми е истински ураган — настойчиво повтори пилотът. — Не бива да летим за Юпитер, ако не сме уверени в машината.

— Истински ураган? — повтори лекарят. — Чуйте… Генералният конструктор загина, изследвайки Юпитер. Това беше тридесет и седмият му полет. Въображаем полет до въображаемия Юпитер. Обикновена стая и обикновено кресло. Но сърцето не издържа.

 

 

Постът за наблюдение се намираше дълбоко под земята. Но и тук, през земните пластове проникваше бученето на урагана.

В тясната, с нисък таван стая, пред телевизионния екран седяха двама — инженерът и лекарят.

На екрана се виждаше как „Синята птица“ се приближава към ракетодрума. Край стартовата площадка светнаха мощни прожектори — и веднага изгаснаха. Техните лъчи не можаха да пробият черната маса на урагана. Пурпурният отблясък на мълниите едва проникваше през пресованите от вихрите облаци. От време на време този отблясък се насочваше към „Синята птица“ и тогава зад кораба, върху плътната стена от облаци се появяваше гигантска черна сянка. Мълниите гаснеха, оставяйки бледо мъждукащи процепи, през които минаваше корабът — единствената надарена с разум частица материя в хаоса от вятър, вода и огън.

Машината беше от тези, които извършват космически полети на борда на огромни лайнери, а след това се спускат да разузнават неизследваните планети, „Синята птица“ трябваше да се пребори с онова, което можеше да я дебне в атмосферата на чуждата планета. И всичко на кораба бе предназначено за тази битка.

„Синята птица“ се спускаше, преодолявайки натиска на урагана. Закипя водата, попаднала под невидимото излъчване на дюзите. Главната опасност бяха периодите на мигновено затишие. Ураганът отскачаше назад и корабът потъваше в пустотата, в нищото. В такива мигове от спирачните дюзи изскачаха остри езици бели пламъци.

Над екрана мигна жълта лампичка. От високоговорителя се чу гласът на пилота:

— Тук е „Синята птица“. Викам метеоролога.

Друг глас, треперещ от едва сдържано вълнение, отговори:

— Главният метеоролог слуша.

— Тук е „Синята птица“ — повтори пилотът. — Моля да измените програмата на изпитанието. Можете ли да направите нещо непредвидено?

— Не бива да се изменя програмата за изпитание. Опасно е…

— Аз ви питам: можете ли да направите нещо непредвидено?

След известно колебание метеорологът отговори:

— Да. Ако заповяда заместникът на Главния конструктор.

Инженерът — възрастен, много спокоен човек — придърпа микрофона и каза:

— Разрешавам.

— Да — отново се чу гласът на метеоролога — разбрах… Ще направя…

— Не бива — прекъсна го пилотът, — аз не бива да знам какво точно ще направите. Изпитанието трябва да бъде неочаквано.

Инженерът отмести микрофона.

— Знаех, че ще стане така — каза той на лекаря.

Ръцете на инженера бягаха по клавиатурата за управление. Изображението на екрана се стопи, изчезна, после се появи отново. Сега се виждаше другата част на ракетодрума. Оттук към кораба се движеше облак, приличащ на груба отсечена канара от сив гранит. Тя пълзеше бавно и в това безмълвно движение се криеше по-голяма опасност, отколкото в цялото беснеене на урагана.

Инженерът превъртя лоста за настройка. Мащабът на образа се намали, сега се виждаше целият ракетодрум.

Облакът нарастваше и постепенно изпълваше небето. На площадката за излитане отново блеснаха прожекторите.

— Гледайте — глухо каза лекарят.

Долната повърхност на облака, дотогава почти равна, изведнъж започна да се източва, превръщайки се в бял конус. Върхът на конуса бързо се приближаваше към Земята. Като че от облака се подаде чудовищно голямо пипало. А под него вече се подаваше друго, също чудовищно пипало. Над екрана тревожно замига червен сигнал. Инженерът включи високоговорителя. Млад глас, подчертано бавно, каза:

— Служба за безопасност на полетите. Смерч от югоизток. Ракетите срещу буря са готови за старт. Чакам разпореждане.

— Скоростта… каква е скоростта му? — запита инженерът.

Високоговорителят отговори с гласа на главния метеоролог:

— Седемнадесет метра в секунда.

На екрана се виждаше как смерчът, обвит в облак от пара, се движи към кораба. Приличаше на гигантски змей.

Блеснаха лъчите на прожекторите. Зашариха по черното небе, спряха се върху извиващия се стълб на смерча.

Метеорологът спокойно докладваше:

— Двадесет метра в секунда… двадесет и девет…

В ярките лъчи на прожекторите смерчът изглеждаше полупрозрачен. В него — от горе на долу — стремително преминаваха разкъсаните облаци, които приличаха на тъмнокафяви кълбета дим. Долната част на смерча конвулсивно се мяташе, търсейки опора за скок.

Инженерът нареди да се изключат прожекторите.

Смерчът вървеше към „Синята птица“.

Машината започна да завива и смерчът веднага се устреми към нея. Високоговорителят изхриптя:

— Отнесе покрива на хангара!…

И отново младият глас каза:

— Служба за безопасност на полетите. Ракетите против буря са готови…

Инженерът изключи високоговорителя.

— Край — прошепна лекарят. — С това би могъл да се справи само Генералният конструктор. — Той се обърна към инженера: — Заповядайте… нека предаде управлението на биоавтомата! Чувате ли — нека пилотът предаде управлението…

Инженерът нищо не отговори. Смерчът се надигаше срещу „Синята птица“. Той хищно се изви и в централната му част се появи черен полукръг.

Лекарят се спусна към вратата. Инженерът, без да откъсва очи от екрана, каза:

— Там има ураган. По-внимателно.

 

 

Пилотът и лекарят седяха под крилото на „Синята птица“, на изровената от урагана земя, още влажна. От предния ръб на крилото падаха капки вода. Пилотът погледна небето. От яркото обедно слънце небето изглеждаше безцветно. И само към хоризонта прозираше синева, сливаща се с тъмната ивица далечна гора.

— Кажете… запита лекарят — от самото начало ли преминахте на биоелектронно управление?

— Да — отговори пилотът. Не съм се докосвал до щурвала. Мислех, че ще успея, ако се наложи… нали разбирате. А после видях, че той (пилотът така и каза — „той“) взема решение по-бързо от мен. Със секунда, с половин секунда, миг — но по-бързо. И дори някак… уверено. Сякаш не за първи път преминава през това — и всичко му е известно.

— Да… — каза лекарят, вдигайки яката на шлифера си. — В „Синята птица“ има частица от човешката душа. Маркс казваше за машините: овеществена сила на знанието. Тридесет и седем полета до Юпитер…

— Тридесет и седем — повтори пилотът. — Сега той ще се отправи в тридесет и осмия. Без мен. Когато смерчът приближаваше към машината, аз помислих, че може да се сгъстят електрограмите. Както при снимане на филм: да се направи забавен запис, а после да се прожектира с обикновена скорост. Мисълта е по-бърза от движението на ръката, но ние можем да направим нещо по-бързо и от мисълта.

— Генералният конструктор именно затова ви покани — каза лекарят. — Той знаеше, че ще бъде така. Скоро ще завърши монтажът на новата машина. Тя… тя е за вас.

Пилотът погледна „Синята птица“.

— Нима не може да се създаде машина, която…

— Не — отговори лекарят. — Не бива! С всяка година машините предявяват все по-сурови изисквания към тези, които ги изпитват. След пет години на такава машина ще летят пътници — спокойно, удобно, дори с комфорт. Но тогава ще се появи нова „Синя птица“. И тя ще изисква от изпитателя такива качества, че… А вие сте изпитател. Искате да летите само с истински машини.

Дълго мълчаха. После пилотът, гледайки все още „Синята птица“, каза:

— Овеществена сила на знанието… Да, така е. Добре е казано.

Лекарят се усмихна:

— Това е поезия.

— Да, поезия е — съгласи се пилотът.

Бележки

[1]

Он умер, да! Но он не мог упасть,

Войдя в круги планетного движенья.

Бездонная внизу зияла пасть.

Но были слабы силы притяженья…

Край
Читателите на „Генералният конструктор“ са прочели и: