Кора Пърл
Стая за любов (1)

Мемоарите на Кора Пърл от 1886-та година

Историята на тази книга е покрита с известна тайна.

Елиза Ема Кроуч е родена в Плимут през 1837 г. и под името Кора Пърл става една от най-прочутите куртизанки на Втората Френска империя. Известността й е била толкова голяма, че името й е включено в Националния библиографичен речник на сър Лесли Стивън. Когато през осемдесетте години на миналия век се разнесъл слухът, че Кора Пърл, повалена от рак в Париж пише спомени, били организирани големи безредици — англичанката била обичана от хора с най-високо потекло: принц Наполеон, принц Ахил Мурат, принц Гилерм де Оранж, херцог де Морни, та дори и от самия император, както казвали.

Въпреки това, когато през пролетта на 1886 г. се появили „Мемоарите на Кора Пърл“ (още същата година те били преведени на английски), се оказало, че са много блудкава книга. Не било трудно да се разкрият псевдонимите, с които била нарекла любовниците си (очевидно Дюк Ситрон бил принц де Оранж; Годефрой Дюмон-Барберус представлявал изцяло Людвиг, херцог Грамон-Кадерус; а Дюк Жан-Жан бил самият принц Наполеон, с прякор Плон-Плон), но не разказвала нищо скандално за тях. Веднага възникнало обяснението, че Кора, както и Хариет Уилсън петдесет години по-рано, е трябвало да извади цели глави от автобиографията си заради своите бивши любовници. Те, изглежда, й били платили, за да зачеркне най-непристойните пасажи. Каквато и да е истината, „Мемоарите“ бързо били забравени и никога не били преиздавани.

Настоящата книга има друга история. Един мой приятел насочи моето внимание към нея преди година и половина — каза ми, че му я бил препоръчал немски колекционер на еротична литература, живеещ в Швейцария. Ставаше дума за книга, озаглавена „Спомените на Кора Пърл“, издадено на английски през 1890 г. от Волуптополис. Такова издателство, естествено, не е имало. Касаеше се за едно от многобройните фиктивни имена, под които в края на миналия век са се издавали книгите от този жанр. Други апокрифни издателства са Приапевил и Мердианополис. Тиражът на въпросното издание, изглежда, е бил ограничен — колекционерът отбеляза, че това е единственият екземпляр, достигнал до него (макар че бил чувал за съществуването на немско издание). А и аз самият не успях да намеря книгата в най-големите обществени книгохранилища: Британската библиотека и Фи де ла Бодлейн, Пет звезди на Публичната библиотека в Ню Йорк и Делта на библиотеката на Конгреса. Успях да транскрибирам текста благодарение на своята упоритост (бях принуден да го направя в библиотеката на колекционера, без да мога да използувам фотокопирна машина). Благодаря на собственика, че ми позволи да го публикувам.

Твърдеше се, че книгата е написана от Кора Пърл доста преди Мемоарите, може би някъде около 1873 г., когато авторката все още е живяла в Южна Франция заедно с друга куртизанка нейна приятелка — Каролин Летесие, по онова време любима на принца на Монако. Текстът е близък до типа книга, който би следвало да се очаква (за да не кажа желае) от Кора. Редакцията излъчва хубавото чувство за хумор на авторката и почти пълното й безразличие към чувствата на евентуалния читател — бивш неин любовник. От друга страна, става ясно, че откровеността на текста по общоизвестен начин и без заобикалки изключва разгласяването на еротични описания, по-малко евфемистични от познатите на съвременните писателки.

Голяма част от еротичната литература, писана от жени, (включително и публикациите на известната Мери Уилсън, през XVIII век) би следвало да се припише на писатели мъже. Не става ли дума за фалшификация в случая с тези Спомени? Почти невъзможно е да изкаже мнение по въпроса. Няма начин да се проверят интимните подробности на физическото и еротично поведение на любовниците на Кора Пърл (макар че същността на нещата до голяма степен съвпада с доказателствата, приведени от слухове и клюки). Не може да се твърди, че книгата съдържа нещо, написано възможно не от нея. В същото време, са изложени и неща, които един интелигентен писател, запознат с живота и връзките й би могъл да фалшифицира. Стилът значително се отличава от стила на Мемоарите. Тук се откроява фактът, че тъй като Мемоарите са били редактирани на френски — Кора Пърл никога не е владяла този език дори говоримо, да не говорим за писмено — твърде вероятно е, както вече беше посочено, Мемоарите в основната си част да се родени от перото на граф Ирисон Д’Ерисон, офицер в оставка, близък приятел на Кора от последните й години. Езикът на настоящия том не е много литературен, небрежен е и е малко „антикварен“. Синтактичният стил (словореда) напомня повече на XVIII, отколкото на XIX век — нещо логично за жена, израснала в провинциален град, с не особено големи познания по английския език, говорен във висшето общество.

Текстът отразява личното отношение към живота доста по-точно, от онова, което прозира в спомените от 1886 г. Там, например, пише: „Никога никого не съм лъгала, защото никога на никого не съм принадлежала. Моята независимост беше цялото ми богатство. Друго щастие не съм познавала…“ И по-долу: „Ще кажа, никога не съм имала предпочитание към някой от любовниците си… Нито сляпа страст, нито фатално привличане! За късмет на моето вътрешно спокойствие и щастие, не познавам такова нещо. Винаги съм смятала приказките за предпочитания любовник за мит, празни думи… Всеки ласкав мъж с хубава външност, отдал ми без задръжки тялото, любовта и парите си, има пълно право да счита себе си и да се нарича мой предпочитан любовник, мой любовник за един час, мой партньор за един месец и мой приятел завинаги. Така разбирам аз тази търговия.“

В текста на настоящата книга нищо не противоречи на подобно поведение. Без съмнение, парите са били един от основните мотиви на Кора Пърл, но само в рамките на възможностите, разкриващи се с тяхна помощ в областта на материалното, в изкачването на социалната стълбица. Никога не ги е трупала скъпернически.

Що се отнася до любовта, то авторката на тази книга като жена, написала или подпомогната да напише Мемоарите, не се вписва особено в традиционната щампа на проститутката, мразеща в душата си мъжете. Ако има нещо очевидно на страниците на настоящото произведение, това е въодушевлението, с което Кора се отдава на плътската любов. И макар че е продавала секса като услуга, в някои случаи е намирала удоволствие в него (например епизодът с младежа Марсел в парка на замъка Вюсежур, глава VII, и връзката с Анде или Хенри Хюрион, приятел на принц Наполеон).

Някои случки от Мемоарите липсват в този текст или изглеждат леко променени. Книгата несъмнено е била написана бързо, с ударение върху еротичните пасажи — вероятен показател за меркантилните цели на написването. Ако е било така, резултатите не са били постигнати — няма свидетелства за публикацията на текста приживе на Кора Пърл. Може би е пазила ръкописа за черни дни. И когато те дошли, болестта, отнесла я в гроба, я принудила да се откаже от публикацията му и да редактира един по-дискретен заместител. А може би на прага на смъртта е почувствала същият порив, както Обрей Бръдсли, разпоредил да се унищожат всичките му еротични графични произведения. Възможно е, да е изпратила пасажи от книгата на старите си любовници и те да са платили за пропускането им. Начините, по които Кора е получавала средства през последните си години — тогава вече не е могла да се обръща към богати покровители — са покрити с известна тайна. От друга страна, шантажът трудно се връзва с нейната, в общи линии, доброжелателна личност.

Даже и читателят, който няма да одобри еротичният елемент в тези страници, със сигурност може да допусне, че от тях излиза една Кора Пърл, много по-симпатична от героинята на официалните Мемоари. Всъщност, отношението й към любовниците (а те със сигурност са били повече отколкото тя споменава) е по-приветливо и ни разкрива чертите на една личност, много по-привлекателна, от описаната в повечето нейни биографии. В „Перлата от Плимут“^[1] (1950), проникваща най-дълбоко в нейния характер, У. Х. Холдън сочи съществуването на неопровержими доказателства, че Кора периодично е изпращала пари на майка си в Англия и на баща си в Америка. Освен това, винаги незаинтересованите коментари на нейните съвременници, са твърде благосклонни към нея.

От тези свидетелства произтича заключението, че на Кора Пърл, макар и смятана за паразит, са гледали като на привлекателен и забавен паразит. Доставяното удоволствие е било предостатъчна компенсация за злото, което би могла да причини. Държанието й по време на обсадата на Париж и периода на Комуната, съвсем не е било държане на егоистична жена. Дала е недвусмислени доказателства за добросърдечност (макар че, на пръв поглед, е в противодействие на един решителен и смел темперамент).

На онези, които си задават въпроса, как това обикновено и не особено образовано момиче се е превърнало в изключително красива жена (ако се съди по многобройните й запазени снимки) и е станало най-прочутата куртизанка на своето време, препоръчвам да прочетат уводът към „Удоволствие на Париж“ от Алфред Делво, публикувани през 1867 г.:

„Всъщност, мадам, вие сте любимата тема, грижата, скандалът и девизът на тостовете в Париж. За вас се говори навсякъде — бедните ви завиждат, богатите ви презират, народът се прекланя пред вас. Що се отнася до мен, тъй като не съм нито беден, нито богат, нито средняк, нито от друга прослойка, си честитя поставянето на вашето име вместо знаме в портика на този жизнерадостен храм, издигнат в чест на удоволствията на Париж. В него вие несъмнено ще бъдете най-изящното, най-великолепното и най-обичаното божество.“

Кембридж, 1982 г.

Уилиам Блечфорд