Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 204 гласа)

Информация

Превръщане от PDF в чист текст: Уфтак Музгашки
uftak (25.08.2006)
Сканиране и разпознаване
cantona
Корекция
e-bookBG (14.04.2006)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Източник: http://e-bookbg.com

Издание:

Джеръм Дейвид Селинджър. Спасителят в ръжта

Преводач: Надя Сотирова

Редактор: Иван Петров

Художник: Трифон Калфов

Техн. редактор: Елена Тонкова

Коректор: Екатерина Тодорова

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна корекция от Еми

Глава VII

През завесите на банята от нашата стая се промъкваше малко светлинка и аз го видях, че лежи в леглото. Много добре знаех, че е съвсем буден.

— Акли — повиках го. — Буден ли си?

— Да.

Беше доста тъмно, та настъпих нечия обувка на пода и едва не се преметнах презглава. Акли се понадигна в леглото и се подпря на лакътя си. Лицето му беше наплескано с нещо бяло за пъпките. Приличаше на привидение в тъмното.

— Абе ти какво правиш? — запитах аз.

— Как какво правя? Ами опитвах се да заспя, когато вие надигнахте тази врява. За какъв дявол се бихте изобщо?

— Къде е ключът за лампата? — Не можех да го намеря. Плъзгах си ръката по цялата стена.

— За какво ти е светлина?… Точно до ръката ти е.

Най-после намерих ключа и го натиснах. Акли заслони очи с ръка, да се предпази от светлината.

— Господи! — възкликна той. — Какво се е случило с тебе? — Имаше предвид кръвта и прочие.

— Малко се сборичкахме със Страдлейтър — отвърнах. После седнах на пода. Никога нямаха столове в тази стая. Дявол знае какво правеха със столовете си.

— Слушай — казах аз. — Играе ли ти се малко канаста?

Беше голям любител на канаста.

— За бога, от тебе още тече кръв. По-добре си сложи нещо на раната.

— Тя ще спре да тече. Слушай. Искаш ли да поиграем канаста, или не щеш?

— Канаста ли? За бога? А знаеш ли кое време е?

— Не е късно. Едва единадесет, единадесет и половина.

— Едва единадесет ли? — каза Акли. — Слушай, аз трябва да ставам рано и да ходя на литургия сутринта, за бога. А вие, момчета, започвате да ревете и да се биете посред нощ. За какъв дявол се бихте изобщо?

— Това е дълга история. Не искам да те отегчавам, Акли. Мисля ти доброто — казах му аз.

Никога не говорех за личния си живот с него. Преди всичко беше по-глупав и от Страдлейтър. Страдлейтър беше цял гений пред Акли.

— Хей — казах аз, — имаш ли нещо против да спя в леглото на Ели тази вечер? Той няма да се върне до утре вечер, нали?

Дяволски добре знаех, че няма да се върне. Ели си ходеше у дома почти всяка събота и неделя.

— Дявол знае кога ще се върне — каза Акли.

Братче, как ме ядоса това.

— Какво искаш да кажеш — че не знаеш кога ще се върне? Та той никога не се връща преди неделя вечер, нали?

— Е да, но, за бога, как мога да кажа на някого да спи в леглото му, ако иска?

Уби ме. Протегнах ръка от мястото, където седях на пода, и го потупах по рамото.

— Ти си цар, Акли, рожбо — казах аз. — Известно ли ти е това?

— Не, сериозно говоря — не мога да тръгна да разправям на хората, че може да спят в…

— Ти си истински цар. Ти си джентълмен и мъдрец, рожбо — казах аз. И така си беше. — Имаш ли случайно цигари? Кажи „не“, иначе ще се сгромолясам мъртъв.

— Нямам наистина. Слушай, за какво се сбихте?

Не му отговорих. Само станах и отидох да погледна от прозореца. Така самотен се почувствах изведнъж. Почти ми се поиска да съм мъртъв.

— За какъв дявол се бихте изобщо? — попита Акли поне за петдесети път. Наистина беше отегчителен в това отношение.

— За тебе — казах аз.

— За мен ли? За бога!

— Да. Защитавах глупавата ти чест. Страдлейтър каза, че си нечистоплътен. Не можех да му простя такива приказки.

Това го засегна.

— Така ли каза? Не ме ли будалкаш? Така ли каза?

Отвърнах му, че само го будалкам, и отидох да легна на леглото на Ели. Братче, как ужасно се чувствах. Така адски самотен!

— Тази стая смърди — казах аз. — Подушвам чорапите ти чак тук. Не ги ли даваш никога за пране?

— Ако не ти харесва, знаеш какво можеш да направиш — каза Акли. Какво остроумно момче!… — Няма ли да загасиш тази проклета лампа?

Аз обаче не я загасих веднага. Просто останах да лежа в леглото на Ели, да си мисля за Джейн и прочие. Просто полудявах, като си помислех, че е била някъде със Страдлейтър с колата на онзи дебелак Ед Банки. Щом се сетех за това, идеше ми да скоча от прозореца. Работата е, че не познавате Страдлейтър. Пък аз го познавам. Повечето от момчетата в Пенси разправяха, че непрекъснато имали полови връзки с момичета — каза Акли например — но Страдлейтър наистина имаше. Лично познавах най-малко две момичета, с които бе имал сношения. Честно слово.

— Разкажи ми историята на очарователния си живот, рожбо — казах аз.

— Няма ли да загасиш тая идиотска лампа? Утре сутринта трябва да ставам рано за литургия.

Станах и я загасих само и само да му направя удоволствие. После пак легнах в леглото на Ели.

— Какво смяташ да направиш — да спиш в леглото на Ели ли? — попита Акли. Това момче беше идеален домакин.

— Може да спя, може и да не спя. Не се тревожи за това.

— Не се тревожа. Само че дяволски ще ми е неприятно, ако Ели се върне внезапно и намери в леглото си…

— Успокой се. Няма да спя тук. Няма да злоупотребя с проклетото ти гостоприемство.

След няколко минути той захърка като луд. Аз обаче продължих да си лежа в тъмното и се мъчех да не мисля за моята Джейн и Страдлейтър в тази идиотска кола на Ед Банки. Но ми беше почти невъзможно. Бедата беше, че познавах подхода на проклетия Страдлейтър. Затова преживявах още по-лошо нещата. Веднъж ние двамата имахме заедно среща с момичета в колата на Ед Банки и Страдлейтър седеше отзад със своето гадже, а аз отпред с моето. Какъв подход имаше това момче! Ето какво правеше. Първо, обсипваше момичето с куп приказки, като говореше с много тих и искрен глас — като че ли беше не само много красиво, но и симпатично и искрено момче. Дяволски ми се приповръща, като го слушах. Момичето все му повтаряше: „Не, моля ти се. Моля ти се, недей. Моля ти се“. Но Страдлейтър продължаваше да й приказва с този искрен абрахамлинкълновски глас и най-после настъпи страшна тишина на задната седалка на колата. Наистина беше неловко. Не мисля, че тази нощ той отиде до крайност с момичето — но почти дотам стигна, много близо дотам.

Докато лежах така и се мъчех да не мисля, чух Страдлейтър да се връща от умивалнята и да влиза в стаята ни. Чуваше се как прибира мръсните си тоалетни принадлежности и прочие и как отвори прозореца. Беше по чистия въздух. После, малко по-късно, загаси лампата. И дори не се огледа да види къде съм.

Дори на улицата цареше потискаща тишина. Не се чуваха вече никакви коли. Толкова самотен се чувствах и толкова ми беше криво. Чак ми се прииска да събудя Акли.

— Хей, Акли — прошепнах аз, за да не ме чуе Страдлейтър през завесите на банята.

Обаче Акли не ме чу.

— Хей, Акли!

Пак не ме чу. Спеше като пън.

— Хей, Акли!

Сега вече ме чу.

— Какво става с тебе, дявол да те вземе! — каза той. — Искам да спя, за бога!

— Слушай. Какви са изискванията, за да те приемат в манастир? — попитах аз. Вече ме човъркаше мисълта да ида в манастир. — Трябва ли непременно да си католик и прочие?

— Разбира се, че трябва да си католик. Ей, копеле, затова ли ме събуди, за да ми зададеш този глупав въпрос.

— Хайде, хайде, заспи си пак. И без това нямам намерение да отивам в манастир. Както ми върви, сигурно ще попадна в манастир с противни калугери. Все глупави копелета. Или просто копелета. — Като изрекох тези думи, наш Акли скочи като ужилен в леглото.

— Слушай — каза той, — не ми пука какво говориш за мене, но ако започнеш да се гавриш с религията ми, бога ми…

— Успокой се — казах аз. — Никой не се гаври с проклетата ти религия.

Станах от леглото на Ели и тръгнах към вратата. Не исках да се мотая повече в тази глупава атмосфера. На тръгване обаче се спрях, грабнах ръката на Акли и крепко, театрално я стиснах. Той си я дръпна.

— Какво означава това?

— Нищо. Просто искам да ти благодаря, че си такъв цар, това е всичко — казах аз. Казах го с много искрен глас. — Ти си ас, рожбо. Известно ти е, нали?

— Умувай, умувай! Някой ден ще ти разбият…

Дори не го доизслушах. Затворих идиотската врата и излязох на коридора.

Всички спяха или бяха навън, или у дома си за края на седмицата и в коридора беше много тихо и потискащо. Пред вратата на Лихи и Хофман видях празна кутия от паста за зъби „Колинос“ и я заподритвах на път към стълбите, обут в домашните си пантофи. Като си мислех какво да правя, хрумна ми да сляза да видя какво прави Мал Бросард. Но изведнъж си промених намерението. Изведнъж реших какво трябва да направя — да офейкам от Пенси още тази нощ. Искам да кажа, да не чакам до сряда. Просто не ми се искаше да се мотая тук повече. Училището ме караше да се чувствам тъжен и самотен. Затова реших да си взема стая в някой хотел в Ню Йорк — някой по-евтин хотел — и просто да лентяйствам до сряда. Тогава, в сряда, да си отида у дома, отпочинал и в отлична форма. Смятах, че преди вторник или сряда родителите ми сигурно няма да са получили писмото от стария Търмър, с което им съобщаваше, че са ме изхвърлили. А не исках да си пристигна у дома, преди да са го получили и напълно смлели. Не исках да съм наблизо в първия момент. Мама веднага изпада в истерия. Но след като смели нещо, не е много лоша. Освен това нуждаех се някак от малко ваканция. Нервите ми се бяха разклатили. Истина.

Във всеки случай така реших да постъпя. Затова си отидох в стаята и запалих лампата, за да започна прибирането на нещата. Вече бях си опаковал доста работи. Моят Страдлейтър дори не се събуди. Запалих си цигара и се облякох, а после прибрах всичко в моите два куфара. Всичко свърших за минути. Много съм бърз, ей богу!

Едно нещо ме натъжи, като си прибирах нещата. Трябваше да прибера и онези нови-новенички кънки, дето мама ми ги беше изпратила само преди няколко дни. Така ме натъжи. Представих си как мама е влязла в спортния магазин и започнала да задава на продавачката милион объркани въпроси, а ето че мене пак ме изхвърлиха. Стана ми доста мъчно. Тя беше сбъркала — аз исках кънки за бягане, а тя ми купила кънки за хокей — но все пак ми стана мъчно. И почти винаги е така — някой ще ми даде подарък, а накрая на мене ще ми стане мъчно.

След като си прибрах всичко, взех, че си преброих пара̀та. Не си спомням точно колко пари имах, но бях добре зареден. Баба тъкмо ми беше изпратила една пачка преди седмица. Имам си една баба, която е доста щедра. Вече откача — трябва да има сто години — и ми изпраща пари за рождения ден поне четири пъти в годината. Така или иначе, макар да бях добре зареден, реших, че от още няколко долара няма да ми стане зле. Знае ли човек какво може да му се случи? Затова слязох на долния етаж и събудих Фредерик Удръф, онова момче, дето му бях заел пишещата си машина. Попитах го колко ще ми даде за нея. Той беше доста богато момче. Каза, че не знае. Не му се искало да я купи. Най-после я купи обаче. Тя струваше деветдесет долара, а той я купи само за двадесет. Беше сърдит, защото го събудих.

Когато вече бях съвсем готов да тръгна с куфарите си и всичко, спрях се за малко до стълбата и погледнах за последен път тоя идиотски коридор. Май че заплаках. Не зная защо. Сложих си ловджийския каскет, обърнах го с козирката назад, както ми харесваше, и изревах колкото ми глас държи: „Спете здравата, простаци!“. Бас държа, че събудих всички копелета в целия етаж. После се изметох. Някой глупак беше хвърлил черупки от фъстъци по стълбите, та за малко щях да си счупя смахнатия врат.