Дороти Гарлок
Завинаги твоя (9)

Девета глава

— Влизайте! — провикна се Руби.

Те отвориха вратата и влязоха. Дора веднага изтича до Руби, която се бе отпуснала на колене на пода до един отворен шкаф. Застанала до вратата, Нели оглеждаше малката, но уютна стая, в която ухаеше на рози. В единия край бе кухнята, а нататък продължаваше всекидневната, но мебелите бяха разположени така, че бе трудно да се установи къде завършва едното и започва другото. Навсякъде изобилстваше от картини, вази и малки дървени фигурки.

— Ето ви и вас! Аз нали ти казвах, детето ми, че имам панделки? Я виж таз! — Руби вдигна една червена лента. — Ей сегинка ще ти завържа косата на опашка и ще пусна къдриците ти да падат надолу. — Руби се изправи и Дора, засмяна до ушите, с готовност се обърна. — Ама не е ли красива, а, Нели? Кат порасте, ще стане такваз красавица, че ще трябва с пръчка да се пази от обожателите си!

— Можем да издигнем стена около нея — пошегува се Нели.

— Такваз хубавица може даже до сцената да стигне. — Руби улови двете ръце на детето и започна да се върти с него из стаята. Движеше се леко за годините си, а мощната й гръд се тресеше при всяка крачка.

Руби запя с нисък дрезгав глас:

Ръжено уиски, ръжено уиски искам!

Ще пия ръжено уиски, докато се скрия в гроба!

Тя продължи да върти Дора из стаята, докато се умори, отпусна се на един стол и я придърпа към себе си. Двете се смееха като малки деца и Нели разбра, че сестра й е възхитена от възрастната жена.

— Май не бях много любезна към сестра ти, детето ми. Нели, ти кат да си мислиш, че не съм с всичкия си. Не е тъй. Ама от време на време трябва да поохлаждам кръвчицата си. Много обичам да танцувам. Разбира се, не бих дала моя си Стоунуол заради танците. Точно тъй стана, както знайте. Аз танцувах в един бар, когат той ме доведе тук. Туй си е моят дом. Туй местенце е единствената къща, дет съм искала, откак за пръв път видях моя Стоунуол. — Тя скочи и взе едно перо, закачено на пирон на стената. — Стоунуол ми донесе туй, когат беше в Денвър със стария мистър Маккена. Пък туй на ми го купи по-късно. — Измъкна един шал от шкафа и го обви около раменете си.

— Прекрасен е. Стоунуол ли е правил тези дървени фигурки?

— О, божке, не! Той не ги умей тез неща. Сейдж ми ги направи. Всичките! — Ръката й описа кръг около стаята. — Пък още колко имам в тоз долап! Я виж тоз бухал. Не прилича ли съвсем на истински? Туй момче сичко може. — Порови из шкафа и извади нещо, увито в плат. — А ето туй е най-красивата дрънкулка, дет някогаж сте виждали.

Руби внимателно разгърна пакета и извади една птица с дълга, протегната шия, разтворила криле за полет, фигурката не беше по-голяма от дланта на ръката, но детайлите бяха така старателно издълбани, че можеха да се видят дори перата върху гърдите й. Тъмното дърво беше лакирано. Руби погледна творението с любов.

— Сейдж ми го направи, когат му казах колко обичам да гледам как дивите гъски летят на север през пролетта.

— Толкова е крехка и красива! — възкликна Нели.

— Не мога да му намеря таквоз място, дет да не ме е страх, че ще го счупя, затуй го пазя в долапа и само понякогаш си го гледам.

— Ако го окачиш на конец на тавана, ще можеш да го гледаш през цялото време — предложи Нели.

— Виж, туй е идея. Ама само почакай, докът видиш кво още ми направи Сейдж. — Тя внимателно уви птицата, прибра я обратно в шкафа и извади по-голям пакет. Грижливо разтвори плата и показа фигура на мъж. Въпреки че беше виждала Стоунуол само веднъж, и то за кратко, Нели го разпозна веднага.

— Та това е съпругът ти!

— Разбира се, че е той — потвърди Руби и направи място на Дора до себе си. — Ще ти кажа кво ще направим, детето ми. Ще накараме Сейдж да направи глава за кукла, пък ний ще й измайсторим тялото от парцали. — Обърна се към Нели: — Винаги съм искала да си имам малко момиченце кат туй тук. Ще ми се нещата да не бяха такива за Стоунуол и мен, нито пък за Виктори. Не ми се иска да се местим оттук.

Нели остави Дора да си поиграе при Руби. Докато се връщаше към къщата, мислеше върху думите на възрастната жена. Тя беше прекрасен човек и Дора запълваше празнината в сърцето й. Но през цялото време от съзнанието й не излизаше високият, сериозен мъж, който й бе казал, че е най-красивото момиче и чието лице толкова се променяше, когато се усмихнеше. Дали и той беше престъпник, както твърдеше Клей? Дали и той не обикаляше като останалите, за да краде и убива? Но щом Виктория и Руби го харесваха толкова, не би могъл да бъде лош.

— О, надявам се да не е! — високо каза тя.

Облегна се на парапета на верандата, все още мислейки за Сейдж. Какво ли го беше довело по тези места? Намръщи се замислено. Как можеше един мъж да се задоволява с положението на скитник? Дали някога се беше осмелявал да мисли за собствен дом? А за съпруга? За семейство? Той беше толкова мълчалив, толкова тъжен. Какво ли го бе направило такъв? Загледа се в далечните очертания на планината и реши, че е най-добре никога да не узнае.

Вдигна поглед към слънцето. Беше почти обяд. С какво да убие остатъка от деня? Дора чудесно се забавляваше у Руби, а близнаците бяха отишли някъде из долината със Стоунуол. Дуни беше излязъл с Гофър. Ще излъскам всички лампи, внезапно реши тя. Ще изчистя и всички прибори, докато Виктория се върне.

Нели влезе, тананикайки си, в къщата и разбута огъня в готварската печка. Взе чайника и се запъти да го напълни с вода от ведрото.

— О! — Затисна устата си с ръка, за да не извика.

На вратата стоеше огромен мъж и мълчаливо се взираше в нея.

Стори й се, че измина цяла вечност. Нели свали ръка от устата и я притисна към сърцето си, което биеше така, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й.

— Какво искате?

Мъжът просто стоеше там, без да продума или да направи някакво движение. Заля я паника. Това беше същият човек, който се беше бил с Мейсън тази сутрин! Същият, когото бяха изгонили от ранчото! Устата и носът му бяха разранени и по цялото му лице се виждаха драскотини. Ала не това я уплаши, а гневът и омразата, които блестяха в очите му.

Замаяна, тя повтори:

— Какво искате?

Той отново не отговори.

Умът й работеше трескаво. Той не би могъл да ми направи нищо тук. Ако се развикам, все някой ще ме чуе. Но дори тези мисли не успяха да прогонят ужаса, който се надигаше у нея. Защо не казва нищо? Колкото по-дълго продължаваше това мълчание, толкова по-уплашена и объркана се чувстваше тя. Сякаш ледена ръка бе сграбчила сърцето й.

— Къде е мис Виктори?

Нели изпита облекчение, когато го чу да говори.

— Не е тук. Отиде в града.

— Отишла в града? — повтори той, сякаш не й вярваше.

— Замина тази сутрин с Мей… — Млъкна по средата на думата и тръгна към печката, понесла чайника пред себе си, като че ли искаше да си осигури някаква преграда. Без да я изпуска от поглед, мъжът присви очи.

— Вий отде дойдохте?

— От Колорадо. — Нели извърна очи от израненото лице и си помисли, че би могла да повика Дора. Така би могла да го заблуди, че в къщата има още някой. Отново го погледна. Той чакаше напрегнато. Значи знаеше, че е съвсем сама! От колко ли време се криеше в къщата? Насили се да говори спокойно:

— Трябва да приготвя обеда. Братята ми скоро ще се върнат.

— Те излязоха със Стоунуол.

— Но скоро ще си дойдат.

— Не, няма. — Лицето му се промени. Очите му я наблюдаваха дръзко.

— По-добре си тръгвайте. Вървете си! На Виктория няма да й хареса, че сте били тук.

— Отде знайш кво ще й се хареса на мис Виктори? Аз я познавам по-отдавна, отколкото ти.

Лицето на Нели пребледня още повече от обидния му поглед и мислите й отново се завъртяха в кръг. Какво да направи? Ако може само да го накара да се отмести от вратата! Страхът я правеше толкова слаба, че дори чайникът в ръката й тежеше.

По нараненото лице плъзна дяволска усмивка и тя усети тръпки по гърба си. Нямаше къде да бяга!

— Доста време мина, откак за последно съм целувал хубава жена. — Докато говореше, устните му едва се помръдваха. Очите му не се откъсваха от нея и нещо в гърдите й се стегна.

— Не! — Ужасът я връхлетя като огромно космато чудовище и краката й се подкосиха. Той се отмести от вратата и в гърлото й се надигна писък. Отърсвайки се от страха, тя заобиколи масата и се втурна навън, но той беше много бърз. Настигна я само с две широки крачки. Огромни ръце я сграбчиха и я завъртяха.

Нели отвори уста, но не успя да извика. Груби, твърди устни се притиснаха към нейните. Мъжът я притисна към себе си, обхванал с една ръка кръста й, а с другата — врата. Тя започна да се съпротивлява. Той гневно отвори устата й и пъхна език в нея. Чайникът падна на пода е трясък, който стигна до слуха й като далечен гръм.

Замаяна от ужас, Нели се изви и се обърна. Грубите, жестоки пръсти се вкопчиха в косата й, дръпнаха я силно и я накараха да вдигне глава.

— Стой мирно! — изръмжа мъжът.

Срамът и уплахата я накараха да извика леко. Звукът заглъхна в огромната влажна уста, която отново се притискаше към нейната. През мъглата от болка и унижение усети огромната му ръка върху гърдите си. Боже мили, замоли се тя, моля те, нека се събудя! Нека всичко това да е само сън! Последните й сили започнаха да я напускат. Дали не умираше? Замоли се да е точно така и почувства, че потъва в някаква мрачна бездна и отвсякъде я обгръща тъмнина.

Това се случи малко преди Келсо да разбере, че момичето е съвсем отпуснато в ръцете му. Когато най-после забеляза, повдигна главата му и се загледа в хубавото лице. Устните кървяха, разранени от зъбите му, и тя сякаш не дишаше. Заля го непознато неприятно чувство. Та тя беше само едно слабичко дете! Дори не можеше да усети тежестта й в ръцете си. Какво, по дяволите, го бе накарало да се нахвърли върху това момиче? Боже господи! Би могъл да бъде обесен заради това, което направи. А той искаше само да поговори с мис Виктори, да й каже своята версия за онова, което се бе случило, и да й обясни, че е живял тук прекалено дълго, за да бъде изхвърлен сега. Да, беше искал само да види Виктори! И ето че трябваше завинаги да се откаже от мечтата си да я притежава и да стане господар на „Дабъл М“. Ами ако тази глупачка умре? Ако някой влезе в този момент? Руби би могла да се появи всяка минута! Боже! Та те ще го застрелят като куче! Келсо се опита да преглътне страха, надигнал се с усещането, че бе направил най-голямата грешка в живота си.

— Дяволите да ви вземат! — обърна се високо към припадналата Нели. — Проклети да сте, задето дойдохте тук!

Обзе го паника и ръцете му се отдръпнаха от отпуснатото тяло, сякаш то беше от нагорещено желязо. Момичето безсилно се отпусна на пода. По-уплашен от когато и да било през живота си, Келсо излезе, прекоси коридора и се озова пред къщата. Спря и се огледа внимателно. След като не забеляза никого, продължи напред. Намери коня си точно там, където го беше оставил — между дърветата. Възседна го и препусна бързо, толкова потресен от стореното, че не можеше да овладее разтърсващите го тръпки.

Проклет да си, Стоунуол! Проклет да си, задето започна цялата тази работа. И ти, Махафи! Ще убия тоз кучи син! Ако не беше Стоунуол, аз щях да управлявам цялото ранчо. И мис Виктори щеше да ме гледа с други очи.

След около тридесетина минути се надигна на седлото и забеляза срещу себе си самотен конник — обекта на цялата му омраза. Страхът, свиващ стомаха му, се изпари и на негово място се появи твърдо решение.

 

 

Нели бавно излизаше от черния облак, който я беше обгърнал. Някъде дълбоко от подсъзнанието й изплува мисълта, че лежи на пода и устните я болят. Заедно с това прозрение се върна и страхът. Докосна устата си с ръка и веднага я отдръпна. Кръв? Ужасът я разтърсваше на вълни. Онзи мъж! Огледа се неспокойно и с усилие се изправи. Къде ли беше отишъл? Боже мили, нека да се измъкна оттук, преди той да се е върнал! Ридаейки, се запрепъва към верандата.

— Руби! Руби! — Спъна се и се свлече на колене до задните стълби. Надигна се, опита се да се хване за парапета и отново падна. Разтърси глава, изправи се и се опита да се затича. Едва беше направила две крачки, когато две силни ръце я обгърнаха.

Хълцайки истерично, тя се вкопчи в мъжа, застанал пред нея. Между разпилените черни коси лицето й изглеждаше призрачнобяло. Погледна уплашено към къщата. Между две ридания успя да изрече:

— Един мъж!… Там… има един мъж… Той… Той се нахвърли върху мен… — Погледна сериозното лице на този, който я държеше, и прочете тревога в очите му.

— Нели? Какво се е случило? Какъв мъж?

Сълзи се стичаха по лицето й и се смесваха с кръвта от устните. Ръцете й стискаха Сейдж през кръста, сякаш нямаше намерение да го пусне никога. Зарови глава в гърдите му и се разтресе от ридания.

Сейдж бе забелязал бягството й от къщата, бе я видял да пада и отново да тича. Преди да успее да стигне до нея, тя отново се бе свлякла на земята. Почти не си спомняше как я бе настигнал. Ала сега я държеше здраво и галеше косите й.

— Какъв мъж, Нели? Кой ти стори това? — В гърдите му се надигаше дива ярост.

— Той беше там… В къщата! — Тя отчаяно се опитваше да каже нещо смислено. Двете силни ръце я притискаха здраво. Вече беше в безопасност!

Сейдж внимателно я отдръпна от себе си.

— Сега си по-добре. Аз ще отида да видя…

— Не! Моля те! — Изпитанието бе изсмукало всичките й сили и коленете й се огъваха.

Сейдж се наведе и я вдигна на ръце. Главата й се отпусна на раменете му. Обзет от гняв, объркан, той я понесе към дома на Руби, смътно усещащ крехките и деликатни форми на момичето.

Руби и Дора го забелязаха и забързаха да го пресрещнат.

— Какво е станало с Нели? Да не би пак да не е добре? — Дора първа стигна до него. — Защо я носиш? Тя не може ли да ходи?

— Божичко, Сейдж! Кво е станало пак? — Руби се беше задъхала от бързане и притеснение. Бе забелязала убийствения гняв в очите на младия мъж.

— Нямам представа, но погледни лицето й. — Думите ядно се процеждаха през стиснатите му зъби. — Каза ми, че някой в къщата се нахвърлил върху нея. Ще го убия!

— Божичко! Вкарай я сега вътре и нека разберем кво се е случило, преди да говорим кой кого ще трепе.

Сейдж настани Нели на големия стол на Стоунуол и нежно отметна косите от лицето й. Ръцете й се отпуснаха от врата му. Срамът и унижението от преживяното не й даваха смелост да го погледне. Започна да трепери, сякаш й беше студено.

Сейдж се наведе над нея.

— Кой беше, Нели? Кой те нарани?

— Онзи човек, който се би с Мейсън. Първо стоеше до вратата, после се нахвърли върху мен. — Говореше толкова тихо, че думите й едва се чуваха.

— Келсо! По дяволите! — изруга той и тръгна към вратата.

— Сейдж! — Руби го улови за ръката. — Гофър каза, че Келсо си бил заминал рано таз заран. Може да е някой друг скитник или пък…

— Ще видим — отблъсна ръката й Сейдж.

Руби го наблюдаваше как прекосява двора, вади оръжието си и отново го прибира. Поклати глава и стисна ръце. Нямаше да мине без убийство. Знаеше, че по никакъв начин не би могла да го предотврати, така че насочи цялото си внимание към Нели, която седеше, покрила лицето си с ръце.

— Хайде стига. Донеси мокра кърпа, детето ми — обърна се Руби към Дора. — Това копеле удари ли те? Сейдж ще го убие. Той е много чувствителен към жените.

— Не зная… Бях припаднала. Когато дойдох на себе си, видях, че лежа на пода.

Мисълта за онова, което би могло да се е случило, връхлетя едновременно и двете жени. Нели ужасено погледна предницата на роклята си. Най-горното копче беше откъснато. Не можеше да си спомни…

— О, Руби!

Без никакво колебание възрастната жена хвана полите на Нели, вдигна ги и въздъхна облекчено. Долните й дрехи бяха непокътнати. Пусна я и пое мократа кърпа от Дора.

— Не ти се е случило нищо, за което не знайш, момичето ми. Нямай грижа за туй. Никогаш не съм чувала за някой скитник, дет да е сторил туй, от което се боиш, и после да е поставил чекмеджетата на място.

— И за какво му е да рови из чекмеджетата на Нели? — попита Дора с широко отворени очи.

— Още си много малка да ги знайш тез неща, детето ми. Забрави кво си чула — изхихика Руби.

Но Дора не забрави. Веднага щом Сейдж се появи отново в стаята, тя започна:

— На Нели всичките й чекмеджета са си по местата, така че никой не й е направил това, от което Руби се страхуваше!

— О, Дора! — възкликна Нели и извърна лице настрани.

— Миличка! — извика Руби и погледна състрадателно по-голямото момиче.

— В къщата няма никой. Претърсих всяка стая — съобщи Сейдж и погледна разтревожено Нели.

— Няма смисъл да я питаш накъде е избягал, Сейдж. Тя е припаднала, когат онзи се е нахвърлил върху нея. Лицето й май е издрано от мустаци, ама нищо друго не й е направил.

— Нищо друго? Мили боже! Ще убия този кучи син! Ще отида да го намеря! — Сейдж тръгна отново към вратата.

— Не можеш да вървиш и да ни изоставиш, Сейдж. Ти знайш, че Стоунуол разчита на теб, когат го няма. Иначе никъде нямаше да тръгне. Той винаги проверява дали има сигурни хора, преди да излезе… — Руби го изгледа притеснено, надявайки се да успее да го разубеди.

Сейдж стоеше неподвижно. По лицето му не се четеше никакво вълнение, но Руби знаеше, че той се бори с изкушението да тръгне да търси нападателя. Най-после погледът му се спря върху Нели.

— Може ли да поговоря с нея за малко, Руби? — Въпросът прозвуча почти като молба.

Руби го изгледа продължително. Обичаше това момче. Не, той вече не беше момче. Беше мъж. Съмняваше се дали Сейдж изобщо някога е бил момче и е правил глупави, детински неща. След Стоунуол той й беше най-близкият човек на света. И му трябваше едно хубаво момиче. Всяка жена би извадила късмет с мъж като него. Щом искаше да поговори с милата, сладка Нели, тя щеше да му помогне.

— Разбира се. Ний с Дора ще идем до къщата, та да я заключим и да видим дали всичко е наред. Нели трябва да си поизмие лицето, Сейдж. Ей там, до легена, има мокра кърпа. Ела, детето ми, имаме работа.

— И какво ще правим? Нали щеше да ми разкажеш за времето, когато си танцувала на масата за злато.

— Ще ти разкажа, детето ми. Айде тръгвай с мен.

Сейдж стоеше, загледан в Нели, докато гласовете на Руби и Дора престанаха да се чуват. После отиде до легена, намокри кърпата, изцеди я, върна се и коленичи до нея.

— Нека изтрия лицето ти, Нели. — Протегна ръка, улови брадичката й и я обърна към себе си. Устните й бяха изранени, а очите — зачервени от плача, но тя пак беше затрогващо красива. — Сега вече няма от какво да се страхуваш. Погледни ме.

— Зная. Аз… Аз просто никога не съм допускала, че някой би могъл да ми стори това. — След първите думи й беше по-лесно да продължи: — Той само стоеше и се взираше в мен. Бях толкова уплашена! Когато се отмести от вратата, помислих, че бих могла да се промъкна покрай него, но… той ме сграбчи и… — Стисна очи, не желаейки отново да преживее случилото се.

— И пусна мръсните си ръце по теб, така ли? — задъха се Сейдж.

— Той… За малко… — отвърна момичето и лицето му почервеня.

— Той вече няма да се върне тук. Знае, че ако се появи, ще бъде мъртъв. — Стисна ръката й успокоително. — По-добре ли си?

Тя кимна и се опита да отметне косата на гърба си. Нито една почтена жена не би могла да си позволи да стои разрошена пред мъж. Той, изглежда, прочете мислите й.

— Косата ти е прекрасна, Нели. Не трябва да се опитваш да я скриеш от мен. — Ръката му се плъзна надолу и улови малката, свита в юмрук длан. Тя не направи движение да го отблъсне и Сейдж се запита дали бе успяла да долови забързаните удари на сърцето му.

Нели не можеше да се насили да сведе поглед. Гледаха се право в очите — неговите, изпълнени с топлина и обич, и нейните — блестящи от току-що пресъхналите сълзи. Ръката й все още беше в неговата и нежната ласка на палеца му предизвикваше сладостен трепет по гърба й.

— Не съм допускал, че ще имам възможност да поговоря с теб толкова скоро.

Тя сведе глава. Какво ли искаше да каже с това? Дали не искаше да й подскаже, че бе търсил повод да поговори именно с нея? Господи! Та тя нямаше никаква представа как трябва да разговаря с непознат мъж! Но беше ли й наистина непознат? Очите й отново потърсиха лицето му. Това не беше лице на непознат. То й изглеждаше толкова близко, толкова скъпо. О! Отново наведе глава.

— Руби ми показа някои от твоите дървени фигурки. Много ми хареса бухалът. — Гласът й беше слаб и треперещ.

— Ще направя един и за теб.

— О, не, не трябва! — Страните й порозовяха.

— Но аз искам. Братята ти ще ми позволят ли да ти го подаря? — Той погледна тежката лъскава коса и пожела да я почувства под ръката си.

Тя също го погледна и сякаш за първи път забеляза тъмните гъсти вежди и правилните му черти. Устните му очевидно рядко се усмихваха, а очите му бяха дълбоки и топли. Нели не си спомняше някога да бе стояла толкова близо до мъж. Никога не бе разглеждала лицата на братята си. Изпита почти непреодолимо желание да улови това лице в дланите си и да го помоли да не бъде толкова тъжно. Дълбоките очи й подсказваха, че в живота си той не беше срещал много неща, които да го карат да се смее.

— И защо биха имали нещо против? — попита тя с бодрост, каквато вътрешно съвсем не изпитваше.

— Те може да сметнат, че не съм подходяща компания за теб.

— А така ли е? — запита Нели и се учуди на смелостта си да зададе подобен въпрос.

— Никой мъж не е достатъчно добър за теб — меко каза той. — Без съмнение те смятат, че съм престъпник или скитник.

— А така ли е? — отново повтори момичето.

— Скитник съм, да. Но не съм престъпник. За главата ми не е обявена награда.

— Не зная защо, но не можех да допусна подобно нещо. — Внезапно я обзе неудобство и тя погледна настрани.

— Ще дойдеш ли отново да си поговорим? — Сейдж изчакваше напрегнато отговора, надявайки се, че въпросът му не е бил много дързък.

— Ами… — Погледите им отново се срещнаха и тя не успя да прикрие вълнението, което я бе обзело. — И защо искаш да говориш с мен? — Господи, каква глупост казах. Той ще си помисли, че си прося комплименти!

— Защото през целия си живот съм търсил точно теб. — В гласа му момичето долови повече чувства, отколкото в който и да било друг глас досега.

— Сейдж… — Обърна ръката си, докато дланите им се докоснаха. Грубите силни пръсти се сплетоха с нейните и ги стиснаха почти до болка.

— Кажи името ми отново. Моля те, Нели!

Дори дишането й костваше усилия.

— Сейдж. Сейдж. — Нещо в нея я караше да повтаря: — Сейдж.

Името му, изречено от нейната уста, му се струваше като божествен дар. Очите му блеснаха, после леко се присвиха. По лицето му се разля доволна усмивка и Нели бе обзета от щастие. Той се беше изправил и я притегляше към себе си. Тя отметна глава, за да може да го вижда. Нели не беше сигурна защо, но по-късно си спомни, че се бе олюляла, докато се изправяше.

— Здравей, Нели Махафи — прошепна той.

— Здравей, Сейдж…

— Харингтън.

— Харингтън. — Почувства как отново я обзема предишното въодушевление. Тази интимност с мъж, когото току-що бе срещнала, но когото сякаш бе познавала винаги, беше най-вълнуващият момент в живота й.

— На колко години си? — тихо попита той.

— На осемнадесет.

— Изглеждаш по-възрастна.

Тя стоеше смълчана, вперила в него широко отворени, доверчиви очи. Това, което току-що се бе случило между тях, беше последното нещо, което бе очаквала.

Тъй като не му отговори, мъжът продължи:

— Аз съм на двадесет и пет.

— По-добре да тръгвам. Руби… — Нели тръгна към вратата, но той продължаваше да държи ръката й, докато излязоха от къщата. Когато най-накрая се отдръпна, тя закопня отново за топлината и утехата на допира му.

Сейдж вървеше плътно до нея, когато влязоха в голямата къща и бяха посрещнати от Руби и Дора, които сякаш през цялото време ги бяха очаквали.

— Благодаря ти — прошепна Нели, когато той се обърна и се отдалечи. Разкъсваше се от желанието да го проследи с поглед, но продължи напред.

В стаята си Нели се отпусна върху леглото. Беше уморена, лицето й бе издрано и устните я боляха, но се чувстваше замаяна от щастие. Поддаде се на порива да си припомни как Сейдж я бе носил на ръце и как успокояващо й бе подействала топлината му. Внезапно я осени мисълта, че да бъде съпруга на такъв мъж, да има възможност да премахне тъгата от лицето му с ръка и да чувства ръцете му около тялото си, да лежи в прегръдките му през нощта и да носи децата му беше щастието, което бе търсила. Покри лицето си с ръце. Нели Махафи, ти си изгубила разсъдъка си! Та ти току-що се запозна с него!

Въпреки строгите упреци, които си отправяше, Нели лежеше на леглото, отдадена на мечтите си, докато чу вратата да се отваря и Дора нахълта в стаята.

— Нели! Нели! Пит и Клей докараха мистър Стоунуол, а пък Руби вика и плаче!

Нели се изправи толкова рязко, че й се зави свят:

— Какво се е случило?

— Не знам, ама той е целият в кръв. И лицето му е ужасно!

Дора поиска да се върне в къщата на Руби, но Нели не й позволи. Двете изчакаха до оградата, докато Пит и Клей, с помощта на Сейдж, свалиха Стоунуол от коня и го отнесоха вътре.

Пит се приближи към тях и Дора веднага го засипа с въпроси:

— Какво му е? Да не е умрял? Защо е целият в кръв?

Нели, на свой ред, започна да разпитва:

— Мислиш ли, че трябва да отида и да видя дали нямат нужда от помощ?

— Не. Клей ще се справи. Двамата със Сейдж ще направят каквото трябва. Някой го е пребил почти до смърт.

— Ний с Клей го намерихме. Трябваше ни сума време, докато успейм да го качим на коня. Господи, надявам се да се оправи. За пръв път виждам така смазан от бой човек.

— И Нели я биха. Разбиха й устата, ма не са й ровили в чекмеджетата.

— Дора! О, Дора, кога ще се научиш да държиш устата си затворена!

Пит едва сега забеляза разранените устни на Нели и руменината по страните й.

— Какво?… Кво става тук, по дяволите?

Трябваше й доста време, за да му обясни всичко, тъй като Дора непрекъснато се намесваше, но накрая Пит поклати невярващо глава.

— Тук през цялото време нещо се случва!

Ала всичко все още не беше свършило. Час преди да се стъмни, Джим Листър се прибра, водейки коня на Мейсън.