Валери Лорд
Дуел на страстта (1)

Глава 1

Кралство Англия, Уитби

юни 1153 година

Мейлис сънуваше с отворени очи. Мастилото съхнеше на перото, което тя държеше между два пръста, докато пред погледа й се разгръщаше впечатляваща панорама.

Просторен морски залив. Пристанище. Хора, които се тълпят на брега в очакване. Поздравления. Весели викове, звук на рогове и звън на десетки камбани се смесват в ликуване, което лети над водата към приближаващия се кораб. Гордата увереност, че принадлежи към онези, които са очаквани в пристанището, за момент едва не взриви сърцето й. После започнаха въпросите.

Какво я очакваше на сушата? Кой я очакваше?

Дали той стоеше там, между рицарите на краля? Дали изпитателният поглед на сивите очи се бе устремил към платната, които носеха герба на новия му господар? Подозираше ли, че тя го придружава? Неверницата? Предателката? Жената, която бе потвърдила всичките му предразсъдъци за нейния пол!

— Мейлис! Мейлис!

Гласът се приближи. Виковете я изтръгнаха немилостиво от съня наяве. Мейлис подскочи и забрави перото в ръката си. То падна върху пергамента, но от засъхналото мастило се отрониха само няколко капчици.

Глупачка! Пак ще се наложи да стържеш мастилени петна от пергамента. Толкова ли не можеш да внимаваш? — укори се сърдито тя.

Ала когато се вгледа внимателно, откри вместо очакваните пръски само няколко сухи мастилени прашинки. Спокойно можеше да ги издуха заедно с неприятните фрагменти от мечтанията си. Каква смешна илюзия. Никой нямаше да бие камбаните и да избухне в ликуване само защото тя идва.

В този момент сестра Робърта отвори с трясък вратата и влезе при нея с развени краища на бялото боне и важно изражение. Намираха се в скрипториума на манастира на набожните жени в Уитби.

— Слава на Иисус Христос — поздрави меко Мейлис, преди другата да е успяла да отвори уста. Едновременно с това вдигна въпросително вежди, защото не беше обичайно да се втурват така в стаята за писане. Жестът, за които самата тя не подозираше колко горд и заедно с това плашещ изглежда, бе достатъчен. Сестра Роберта се обърка и забрави грижливо подготвената си реч.

— Майката игуменка ме изпраща… заради мъжа. Трябва веднага да дойдеш. Чакат те в стаята за посетители. Става въпрос за теб.

— Какъв мъж?

— Майката игуменка ще ти каже. Хайде, ела. Остави писането. Тя каза да не се бавиш.

Мейлис послушно затвори мастилницата и остави засъхналото перо при другите. Трескаво зачервеното лице на Роберта, ръцете, които нервно мачкаше под престилката, и очевидното й вълнение събудиха любопитството й. Откакто беше в манастира, не бе дошъл нито един посетител, камо ли пък мъж. Монахините в Уитби живееха в свят, в който имаше само жени.

През 870 година св. Хилда бе основала манастира за мъже и жени, но откакто се присъединиха към ордена на бенедиктинците, влиянието на монахините намаля в същата степен, в каквато нарасна влиянието на монасите от голямото абатство. Майка Магдалена, наследницата на починалата абатиса, беше честолюбива и планираше да промени статуквото. Под нейно ръководство само за няколко месеца бяха настъпили доста промени.

Мейлис, единствената в малкия манастир, която умееше да пише, беше по-осведомена от другите сестри за намеренията й. Всички писма на майка Магдалена до епископа бяха написани с нейния красив, гладък почерк. Знаеше също, че игуменката все още не е получила отговор. Може би посетителят идваше от страна на епископа? Защо негово преосвещенство отказваше да разшири манастира и да разреши приемането на повече послушнички?

Мейлис нямаше намерение да разпитва сестра Роберта. Само я последва мълчаливо до стаята за посетители, разположена в близост до покоите на абатисата и толкова рядко използвана, че почти бяха забравили за съществуването й. Докато вървеше, младата жена приглади послушническата си одежда и премести панделката на десния ръкав, за да не личи мастиленото петно на ръба. Майката игуменка държеше много на безупречна чистота.

— Ето я и сестра Мейлис, достопочтена майко — обяви Роберта.

— Сестра Мейлис? — отговори дрезгав мъжки глас вместо абатисата. — Направили сте я монахиня? Нямате право! Беше ви поверена само временно.

Мейлис видя как лицето на достопочтената майка се намръщи още повече, отколкото и без това беше. Без да поздрави, тя влезе в помещението със сводест таван, чиито варосани стени оставаха хладни и в най-горещите летни дни. Пред високия прозорец стоеше мъж в ризница и рицарска наметка, с високи ботуши, въоръжен с нож и къс меч. Стоманеносивата, късо подрязана брада и черната превръзка върху лявото око събудиха в сърцето й далечен неприятен спомен.

— Чичо?

Когато видя чичо си за последен път, беше осемгодишна. Именно той я доведе при монахините в Уитби. Дете без майка, което отчаяно копнееше за топлина и обич и не можеше да разбере защо трябва да напусне дома си. Да го види точно сега — това събуди най-лошите й опасения. Предполагаше, че вкъщи, в Бърнард Касъл, отдавна са я забравили, фактът, че са си спомнили за нея, със сигурност не означаваше нищо добро.

— Нима баща ми си е спомнил, че има дъщеря? Сигурно идвате да ме отведете вкъщи?

Мейлис се постара да изличи от гласа си покълналата надежда. Макар че още преди години беше престанала да очаква новини от къщи, присъствието на чичо й моментално срути всичките й защитни стени.

— Дошъл съм да отведа вкъщи благородна госпожица. Не знам какво да правя с монахиня. Разбирате ли, племеннице? — попита рязко рицарят.

— Не съм монахиня.

Мейлис с мъка издържа заплашителния поглед на черното око. Още като дете се страхуваше от Уолтър, от Балиол. Междувременно обаче се бе научила да овладява чувствата си.

— Вашата племенница носи послушническа одежда, защото нашите гости също са длъжни да се подчиняват на предписанията на ордена — намеси се в разговора достопочтената майка. — Мейлис не е положила клетвите. В нашата малка общност се обръщаме към всяка жена със „сестро“, уважаеми рицарю. Несправедливо ни обвинявате.

Докато при този специален тон на новата абатиса, Мейлис и другите обитателки на манастира свеждаха глави и обещаваха да се поправят, Уолтър от Балиол изобщо не се трогна. Само кратко кимна с глава.

— Толкова по-добре — отговори той и огледа по-внимателно племенницата си.

Тя усети с цялото си същество как единственото му око се впи в нея и не можа да потисне тръпката, която я разтърси. Дали бе причинена от хладното помещение или от предчувствие за бъдещия й живот?

— Събери вещите си и се облечи според положението, което заемаш — заповяда той, без да губи време в излишни обяснения. — Утре потегляме за Бърнард Касъл. Баща ти те очаква там. Избрал ти е съпруг. Сватбата ще започне веднага след пристигането ни.

— Значи ще се омъжа?

Мейлис беше толкова шокирана, че не можа да каже нищо повече.

— Какво толкова необикновено има? Ти си здрава и красива млада жена, навършила си необходимата възраст. Време е да изпълниш дълга си.

Възпитана от монахините в абсолютно подчинение и смирение, Мейлис се пребори с бунта в сърцето си. Въпреки това от устните й се изплъзна сърдит въпрос:

— Значи баща ми ви е изпратил, за да ми съобщите, че възнамерява да ме омъжи? Защо не дойде самият той?

— Защото има по-важна работа.

— Какво по-важно може да има от това, да говори с дъщеря си, която не е виждал от десет години? Защо така внезапно е решил да ме омъжи? Мисля, че съм заслужила поне едно обяснение.

— Женитбата е предопределението на жените, племеннице — Уолтър от Балиол отговори с видимо нежелание. Очевидно считаше обясненията за излишни. — Вече си достатъчно възрастна. Време е да се омъжиш. Баща ти има нужда от помощ. Бърнард Касъл се нуждае от синове.

— Бърнард Касъл има синове — моите братя.

— Братята ти останаха на бойното поле. Твоята задача е да запазиш честта на дома Балиол в кръвта на синовете си.

Мейлис пребледня като мъртвец. Никой не беше сметнал за нужно да я уведоми за смъртта на двамата й братя. Смътно помнеше двама младежи, които много обичаха да дразнят сестричката си. Когато ги изпратиха да служат като пажове в дома на един близък благородник, тя бе изпитала облекчение. Въпреки това беше ужасно, че няма да ги види като възрастни мъже.

В мълчанието й имаше разкаяние, ужас и тъга едновременно. Уолтър от Балиол я изгледа подозрително.

— Надявам се, че тук си получила възпитание, което те прави достойна да бъдеш послушна съпруга и да водиш образцово домакинството на мъжа си.

Като чу едва прикритата критика в тона на госта, достопочтената игуменка се постара да покаже манастира в най-благоприятна светлина.

— Ще видите, че Мейлис притежава всички женски добродетели и е много образована, господин рицарю — намеси се остро тя. — Не само умее да води голямо домакинство, но е способна да управлява и цяло имение, защото умее да чете, да пише и да смята. Говори езика на кралския двор и латинския на църквата. Всички млади дами, поверени на нашите грижи, са украса за своето съсловие.

Мейлис не чуваше оправданията на игуменката. Нещастният й поглед бе прикован в разпятието, което висеше на стената зад абатисата.

Господарю Иисусе, утешителю, остани при мен! В главата ми всичко се върти. Какво да кажа?

— Кого… — тя се покашля и започна отново с висок глас, който моментално прекъсна спора на другите двама. — Кого трябва да взема за съпруг, чичо?

И абатисата, и рицарят я погледнаха недоволно, сякаш бе изрекла крайно неприлични думи. Мейлис издържа погледа на чичо си с лудо биещо сърце. Вече не беше осемгодишно момиченце. Не можеха просто да я местят от едно място на друго и да й заповядват, без да й кажат защо.

— Ами… — за пръв път в гласа на Уолтър от Балиол звънна несигурност. — Брат ми смята да те омъжи за леърд Кайл. Бракът ти ще подсигури мира по границата с Шотландия. Синовете ти ще притежават земя от двете страни и ще заповядват и на шотландци, и на англичани.

— Леърд Кайл? — повтори Мейлис с изтръпнали устни. Даже момиче, прекарало по-голямата част от живота си в манастир, знаеше, че тази титла носят водачите на шотландските кланове. — Баща ми е решил да ме омъжи за шотландец?

— Леърд Кайл има голямо влияние. Ще бъдеш лейди с висок ранг и в Англия, и в Шотландия.

Мейлис го погледна с толкова неподправен ужас, че рицарят се почувства длъжен да даде още едно обяснение.

— Няма как, ще се омъжиш. Този брак е в интерес на семейството ти. Това е единственото, което има значение.

— А ако откажа?

Мейлис не знаеше откъде намери смелост да зададе този въпрос. Чичо й издаде шум, който тя оприличи на ръмжене на раздразнено дворно псе.

— Само от теб зависи дали ще пътуваш до Бърнард Касъл като изискана дама или ще се наложи да ти вържа ръцете и краката, за да те доставя вкъщи, където баща ти ще реши как да те вразуми. Твой дълг е да се подчиняваш.

Под заплашителния поглед на рицаря Мейлис онемя. Чичо й не беше от мъжете, които изричаха празни заплахи. Щеше да направи, каквото бе казал, а тя не познаваше нито един човек, който би могъл да й помогне.

Достопочтената майка без съмнение щеше да й напомни, че законът и правото са на страната на чичо й. Бащата имаше пълното право да разполага с живота на дъщеря си и да определя бъдещето й. Може би дълбоко в себе си абатисата дори се радваше, че ще се отърве от младата послушница, която искрено тъгуваше за предшественицата й и се отнасяше отрицателно към всички честолюбиви новости, въведени от нея.

— Вярвам, че ще се вслушаш в гласа на разума — чичо й бе казал всичко, което имаше да каже. — Ще се видим утре след утринната меса. Чуй ме добре, Мейлис от Балиол; искам утре да видя готова за път, покорна благородна госпожица. Желая ви всичко най-добро, достопочтена майко. Вземете това за положените усилия.

Той подхвърли с небрежен жест малка кожена кесия и тя тупна на масата. Чу се обещаващ звън на монети.

— Няма да ви разочароваме, благородни рицарю — обеща игуменката, зарадвана от полученото възнаграждение.

Мейлис упорито се взираше в пода и мълчеше. Едва когато бравата щракна, от гърлото й се изтръгна дълбока въздишка.

— Не виждам какво има да въздишаш — майка Магдалена имаше остър слух. — Възпитанието в нашия манастир те подготви за задачите, които те очакват навън. Ще бъдеш чест за нашия дом. Възпитахме те в послушание, смирение и скромност. Ще се моля да бъдеш добра жена на съпруга си и небето да те дари с желаните синове.

Мейлис почти не чуваше поученията на игуменката. Знаеше, че тя обича да проповядва. Много се ядосваше, че само свещениците имат право да възвестяват словото божие от амвона, затова използваше всеки удобен случай да поучава поне монахините.

Значи баща ми си е спомнил, че съществувам. След десет дълги години се е сетил, че е оставил малката си дъщеря при монахините в Уитби. Не мога да се зарадвам, че си отивам вкъщи. О, Господи, ти ни заповядваш да обичаме майка си и баща си. Но как да обичам човек, който ми е напълно чужд? Който ме продава като стока?

— Препоръчвам ти тази нощ да се посветиш на молитви. Помоли нашия господар да ти даде сили — завърши проповедта си абатисата. — Слава на Иисус Христа, Мейлис от Балиол.

— Във вечността. Амин — отговори Мейлис и избяга с такава бързина от стаята за посетители, че полата й за малко не се закачи между рамката и вратата.

По тайнствен начин новината за предстоящото й завръщане у дома и очакващата я сватба беше обиколила целия манастир. Докато стигне до гардеробната, където сестра Мери съхраняваше донесените от послушниците одежди, и последната слугиня в кухнята знаеше какво става. Мейлис се стараеше да не чува въпросите, с които я засипваха, защото не можеше да им отговори. Предпочиташе първо да разреши практическите проблеми.

— Чичо ми иска да бъда облечена според положението, което заемам — разказа тя на сестра Мери. — Но как си го представя? Може би трябва да облека вехтата детска рокличка, с която ме достави тук преди десет години? Не пропусна да плати на майката игуменка за пребиваването ми в манастира, но за мен изобщо не помисли.

— Ще ти намерим нещо подходящо — обеща закръглената сестра и се скри в ниското помещение, осветено само от две тесни, дълги прозорчета, което миришеше задушаващо на стара вълна и камфор.

— Какво знаеш за бъдещия си съпруг? — попита тя през рамо, докато забързано отваряше ракли, развиваше ленени вързопи и разместваше топове плат.

— Нищо — отговори честно Мейлис. Сестра Мери беше една от монахините, които бяха дълбоко предани на починалата абатиса, затова младото момиче се отнасяше с доверие към нея. Спокойно можеше да й каже колко я е страх. — Той е шотландец. Някога чувала ли си нещо добро за шотландците?

Повтарящите се нападения, сблъсъци и пожари в граничните области на кралството бяха донесли на шотландските им съседи славата на жестоки, брутални и безогледни воини. Майките заплашваха непослушните си деца, че ще ги подарят на шотландците, и тази заплаха усмиряваше дори най-големите палавници.

Сестра Мери се върна от килера с вързоп дрехи, увити в неизбелен лен. Мейлис остана дълбоко впечатлена от големината на вързопа. Монахинята го остави на масата пред нея и се постара да вложи в отговора си малко бодрост.

— Преди много години имах възможност да видя леърд Кайл по време на поклонническото пътуване, което сестра ми направи. Стигнахме чак до свети Айдан в Линдисфарн. Леърдът е могъщ, влиятелен човек. Истински великан с медночервена коса.

— Той е старец, нали?

Сестра Мери живееше много отдавна при монахините от Уитби и предположението се налагаше от само себе си. Поклонническото пътуване сигурно беше от преди десетки години.

— Междувременно сигурно е преминал петото десетилетие от живота си — потвърди колебливо Мери. — Но ако питаш мен, това е добре за теб. Възрастните съпрузи са по-спокойни, вече не са така диви и нахални като младите…

Мейлис изобщо не искаше да знае какво точно има предвид посестримата й. Само при мисълта за леърд Кайл я побиваха студени тръпки. Може би странните сънища, които я спохождаха от известно време, бяха предупреждение? Леърдът ли беше онзи загадъчен мъж със сиви очи, чието лице напразно се опитваше да си спомни сутрин след събуждане?

Погледът й падна върху вързопа с дрехи и тя протегна ръка, доволна, че може да отклони вниманието си.

— Какво е това?

Сестра Мери разгърна внимателно неизбеления лен. Мейлис видя такова изобилие от материи и цветове, че бързо отдръпна ръка и я вдигна към устата, за да задуши смаяния си вик.

— Това са чуждоземните дрехи, с които миналата зима пристигна болната дама от кораба — обясни доволно монахинята. — Виждала ли си някога такава фина тъкан?

Смъртта на тежко болната жена беше донесла много вълнения на монахините от Уитби. Не толкова поради треската й, колкото поради обстоятелството, че непознатата не бе дошла в съзнание, за да им каже откъде идва и как се казва. Трябваше да я положат в безименен гроб, защото корабът, с който бе пътувала, бе влязъл в пристанището само за да се отърве от умиращата.

— Сигурно е била някоя важна личност, щом е носила такива дрехи — предположи Мейлис и внимателно опипа един кадифен ръкав.

— Важното е, че бедната душа на мъртвата със сигурност няма да повдигне възражения, че ще облечеш дрехите й. Горе-долу ще ти станат.

Сестра Мери разгърна тъмнозелената рокля и я показа на Мейлис, изпълнена с гордост. Широкият червен ръб на полата, ръкавите и деколтето беше красиво избродиран. Деколтето беше обшито с бледи речни перли, които сияеха между бродерията като чуждоземни цветя. Мейлис никога не беше виждала толкова разкошна рокля. Единственият й недостатък бе, че полата беше замърсена от пръски солена вода.

— Виж, към роклята има наметка, долна дреха, обувки и чорапи. Ако обувките са ти големи, ще сложим отпред малко не предена вълна. Тя ще те топли и ще ти е опора, като ходиш.

Въпреки това Мейлис се отдръпна назад.

— Не бих могла да ги нося.

— И защо не? Одеждата е тъкмо за благородна госпожица. Чичо ти ще остане много доволен от вида ти, уверявам те.

— Какво ме интересува дали ще е доволен! — извика сърдито Мейлис. — Как да облека дрехи на мъртва жена?

— Откога си станала суеверна? — учуди се сестра Мери.

— Не съм…

Мейлис млъкна рязко. Не искаше да лъже. Беше суеверна. Възможно ли беше нещастието на мъртвата да премине върху нея? Възможно ли беше и тя да умре безименна в чуждо място, ако облечеше роклята?

Дори такава участ е по-добра, отколкото да станеш съпруга на леърд Кайл! — обади се вътрешният й глас.

— Няма да я съживиш, ако откажеш да носиш дрехите й — скара й се сестра Мери. — Хайде, вземи ги и внимавай с колана. Обшит е с истински скъпоценни камъни и сигурно струва цяло състояние.

— Това състояние принадлежи на манастира. Майката игуменка сигурно няма да позволи да се нагиздя по такъв начин.

Ядосана от упорството й, Мери извъртя очи.

— Никой не ми е заповядал да махна камъните от роклята. Ако майката игуменка е забравила тази дреболия, то е поради многобройните й други задачи. Но аз не съм виновна за това. Бъди сигурна, че ще имаш полза от тези скъпоценности. В света извън манастира дрехите са много важни. Хората ще се отнасят с повече уважение към теб, ако изглеждаш като дама. Хайде, престани да се противиш.

Мейлис престана да възразява. Десетте години безусловно послушание бяха оставили следите си в сърцето й. Вдигна роклята и я премери на фигурата си. Изненадана от тежестта й, направи няколко крачки. Предишната й собственица явно е била по-дребна от нея.

Тази първа проба насочи вниманието й към друг проблем.

— Деколтето е неприлично голямо. Разкрива шията, раменете и дори част от бюста ми. Не мога да си отида вкъщи полугола.

— Дано Светата дева ме дари с търпение — въздъхна сестра Мери, докато сгъваше лененото платно, от което вече нямаше нужда. — Всяка друга сестра би се зарадвала да облече такава рокля. Виж колко е хубава. Даже монахините ще я намерят красива, а ти не си монахиня. Ти си годеница, а годениците се обличат точно по този начин. Модерно и елегантно.

— Не искам да съм годеница! — извика сърдито Мейлис. — Предпочитам да остана тук и да сложа булото.

— Не знаеш какво говориш — Мери поклати снизходително глава. — Нашата скъпа блаженопочивша майка нямаше да хареса тези думи. Щеше да те изпрати у дома и да се погрижи да носиш точно тази рокля.

Мейлис кимна замислено. Сестра Мери беше права, макар че тя вече не чувстваше Бърнард Касъл като свой дом. Макар да се отвращаваше от предстоящата женитба.

— Какво ще правя там? Чичо и татко виждат в мен само стока, която трябва да се продаде изгодно. А за шотландеца съм само кобила за разплод.

— Въпреки това трябва да се подчиниш на баща си. Това е твой дълг като дъщеря. Момичето няма друг избор.

— Човек винаги има избор — отговори упорито Мейлис и притисна роклята до гърдите си. — Даже между послушание и непослушание.

— Какво ще правиш?

— Още не знам — призна честно момичето. — Но съм сигурна, че ще ми хрумне нещо.

— Опасявам се, че наистина ще ти хрумне нещо — въздъхна примирено сестра Мери.