Аделин Мак Елфреш
Докторе помогнете (1)

1.

Беше топъл юлски ден — един от тези, през които всичко изглежда различно, сякаш омагьосано. И може би точно затова сестра Андреа Ноеле възприе болницата на Рудолф Бринкман с просторния парк като древен фамилен замък. Ранното утро беше виновно. Иначе улицата, която пресичаше, за да поеме по алеята на парка си бе съвсем съвременна. А болницата наистина се помещаваше в някогашен замък. В онова далечно време първият доктор Бринкман основал частна лечебница с три-четири болнични легла, а неговият чичо построил „новото“ крило, което било по-голямо от останалата част на сградата и си беше истинска клиника. Било е проектирано от архитект, който не се е интересувал от чара на старата постройка, а от удобствата на едно лечебно заведение. Добре, че новото, антисептично крило, не се виждаше от улицата.

Възстановяващите се и малките пациенти от детското отделение, които населяваха „старата къща“, така я наричаха в града, също бяха усетили магията на деня. Онези, които имаха по-лек режим и не бяха толкова болни, че да са на легло, но не и достатъчно здрави, за да ги изпишат, се разхождаха из градината, край розовите храсти или стояха на верандата. Децата играеха в голямата стая, била някога салон на старата госпожа Бринкман и от широко отворените прозорци долитаха техните весели, кресливи гласчета. Някога госпожа Бринкман гледала през тези прозорци как си играят в градината нейните деца — Рудолф, Роберт и Ана.

Тежката професия си казва своето и една медицинска сестра не може да бъде сантиментална, но „старата къща“ винаги въздействаше на Андреа, възбуждаше въображението й, заради тайнственото излъчване, което напомняше за старина и традиция.

В „новата къща“ нямаше и следа от подобно въздействие. Там се помещаваше хирургическото отделение. На горния етаж бяха разположени двете операционни зали, лабораторията, стаята за най-тежките случаи. На този етаж работният ден започваше винаги рано. И вече нямаше време за мечти. Поне за Андреа.

С операциите се занимаваше петият доктор в рода — Рудолф Бринкман. За този ден те бяха успешни, всички до една, но в три часа операционната сестра Андреа беше съвсем изтощена, вършеше работата си с чувството, че е работила повече от осем часа. Все така ставаше, щом бе в един екип с доктор Бринкман. Той беше неуморим и изискваше същата издръжливост и от останалите.

Сестрите си позволяваха да коментират операциите само в банята, докато се преобличаха. Най-разстроена беше Люси Фишер. Тя свали обувките с антисептични подметки — само с такива можеха да влизат в операционната — и вдигна измъченото си личице към Андреа.

— Понякога ми се иска тази болница да е от онези огромни градски клиники — сподели с треперещ глас. — Все пак вероятността да срещнеш познат в тях е много малка. Тук обаче… Познавам госпожа Лайнвебер от трети клас… Беше моята учителка.

— Тя ми разказа, докато я подготвях за операцията — въздъхна Андреа и приглади зеления хирургически халат, който не скриваше стройната и фигурка, въпреки свободната кройка. — Спомена, че ти си рецитирала най-добре от всички.

Споменът беше приятен, но Люси не се усмихна. Водата шуртеше по ръцете й, но не можеше да заглуши треперещия глас, макар че момичето се стараеше да го овладее.

— За първи път си помислих да стана медицинска сестра, когато госпожа Лайнвебер водеше класа ни.

— Тя много се гордее с теб.

Люси затвори крана. Ако предстоеше операция, щеше да го направи с лакът, но за този ден бяха приключили.

— Аз… аз зная, но… Само да не бях обещавала, че ще съм при нея, след като се събуди!

— Ако искаш, ще те заместя — предложи Андреа.

— Мислех, че ще дежуриш в приемната!

Налагаше се да дават дежурство в приемната или в някое от отделенията, защото болницата имаше много пациенти и малко персонал.

— Не — поклати глава Андреа. — Този път не. Имам уговорка.

— Как го направи? — учуди се Люси. — Да не би да си хипнотизирала сестра Елзе и тя се е решила да те освободи?

Андреа се усмихна. Сестрите не обичаха особено старшата сестра. Тя винаги налагаше своето мнение и не търпеше възражения, когато възлагаше някаква работа.

— Среща ли имаш? — блеснаха очите на другото момиче. — Няма да стане тогава — въздъхна то, — няма да можеш…

— Е, Том няма да дойде преди седем и половина — успокои я Андреа. — Канени сме на вечеря у Елен Файфер. И доктор Харден също. Мога да закъснея малко. Ще ме разберат.

Русото момиче признателно я погледна. Андреа продължи да се усмихва. Люси беше най-добрата й приятелка, а приятелките са за това — да си помагат. Особено в заведение като клиниката на Рудолф Бринкман.

— Не се безпокой — потупа приятелката си по ръката. — До седем и половина твоята госпожа Лайнвебер ще бъде настанена вече в отделението.

Люси Фишер направи изящен поклон. Сръчните пръсти закопчаваха копчетата на бялата, колосана престилка, а очите дяволито блестяха.

— Питам се дали Елен Файфер и Том Рудемахер си дават сметка на какво се обричат? И двамата ще създават семейство с хора, които страшно държат на професията си. Не, миличка, няма да стане. Благодаря за предложението, но аз обещах на госпожа Лайнвебер да бъда при нея и ще бъда! Не съм толкова амбициозна — призна с въздишка и устните й се разтрепериха, — но когато тя се събуди, ще види моето лице. Поздрави Том от мен и си почини добре.

Андреа не успя да възрази. Люси беше побързала да изчезне, но тя прекрасно разбираше какво изпитва приятелката й. Операцията на госпожа Лайнвебер започна с рутинна биопсия. Малкото парченце тъкан беше изпратено за изследване и резултатът се оказа съкрушителен. Рак на гърдата. Доктор Бринкман оперира веднага. Така трябваше, само по този начин можеше да се попречи на проклетия тумор да се разраства, да се стигне до метастази. Болната знаеше истината. Шансът й беше в отстраняването на засегнатия орган. Операцията бе тежка и точно Люси, която тя познаваше от години, можеше да я утеши. Люси го знаеше. Тя щеше да бди над своята учителка, да я успокоява, да вдъхва сили и мъжество. Това беше най-важното нещо в първите часове след операцията.

Момичето прекара пръсти през гъстата си къдрава коса, огледа се за последен път и излезе от банята. Коридорът беше пуст, но тихото потракване на съдове показваше, че операционните се излъскват до блясък. От лабораторията и складовите помещения долитаха приглушени разговори. Изведнъж някой извиси глас, който веднага премина в протестиращ шепот. Андреа пак се усмихна. Беше познала гласа на малката луничава санитарка, която бе дежурна в операционната. Не можеше да й се сърди човек, и за нея денят беше дълъг. А когато е започнал с нещо друго, когато красивият млад колега си е откраднал целувка… Това й напомни за Том, за неговите целувки, докосването на ръцете му. Там, зад вратата пак се целуваха. Андреа тръсна глава. И тя копнееше за ласките на Том. Явно денят е бил много тежък, щом се разсейваше така, а нито времето, нито мястото бяха подходящи…

На долните етажи беше по-оживено. Започваха следобедните посещения. Някъде звънеше телефон. Асансьорът спря с много скърцане и от кабината излезе сестра Елзе с някакви важни посетители. Андреа кимна с глава и влезе в кабината, натисна копчето за партера. Умората изведнъж нахлу в цялото й тяло и тя се облегна на дървената стена. Клетката се спускаше надолу, но тя почти не го осъзнаваше. Знаеше само, че след минута ще бъде пред голямата стъклена врата, където спираха линейките, и след още минута ще прекоси улицата и ще бъде пред старата къща, където двете с Люси живееха. Копнееше за гореща баня и малко почивка, които щяха да я освежат. А така искаше да поспи…

В главата й се въртяха думите на Люси. Дали наистина Том и Елен Файфер осъзнаваха какво ги очаква? Елен май изобщо нямаше представа. При нея и Том нещата стояха малко по-различно. След сватбата тя нямаше да е сестра Андреа Ноеле, а госпожа Рудемахер. Животът й щеше да се промени. Вероятно щеше да посвети вниманието си на работата на Том и на новото си положение, да се мести с него от град на град, навсякъде, където се строеше, по-точно, където неговата фирма строеше. Бяха се разбрали с Том, че тя не може да бъде едновременно медицинска сестра и съпруга. Жалко, но така трябваше…

Асансьорът рязко спря и прекъсна мислите й, прекъсна ги както ножицата прерязва хирургическия конец. Кога ли щеше да се откаже от тези сравнения? И защо ли сестра Хана маха така енергично? Тя беше дежурна днес в приемната. Говореше по телефона и я викаше. Андреа забрави умората.

— Доктор Харден е на телефона — каза й сестрата и подаде слушалката.

— Ало! — извика весело Андреа. — Какво има, господин докторе? Надявам се, че Елен е приготвила дебели пържоли, поне два сантиметра. Умирам от глад…

— Андреа… — гласът на доктор Харден идваше сякаш много отдалеч. — Андреа — повтори името й и с мъка продължи, — има авария на строежа. Пожар, причинен от експлозия. Сестра Хана вече знае какво трябва да прави. Но… Андреа… Том също е ранен.

В последвалите часове Андреа беше благодарна за много неща на своите преподаватели от медицинското училище и най-вече за това, че я бяха научили да се сдържа, да се владее, да има своя вътрешна самодисциплина. Шокът от първото известие беше преодолян бързо. Тя веднага се стегна, но в ушите й продължаваха да звучат страшните думи, които доктор Харден каза с много запъване: „Вдлъбнат участък на черепната кутия…“ Сякаш някой й нанесе тежък удар в стомаха. Болката си остана, но без външен израз, без паника. Сестра Хана беше успяла да съобщи на доктор Бринкман, който заедно с Андреа бе прекарал деня в операционната, но не почиваше, открили го на някаква късна лекарска визита.

— Том също е ранен — промълви с усилие Андреа.

По-възрастната сестра я погледна съчувствено през очилата и бързайки към приемната, извика:

— Знам. Доктор Харден ми каза. Седем мъже са получили обгаряния, трима от тях много тежки. Благодарете на щастливата си звезда, че Том не е сред тях.

— Да, но…

Андреа някак смутено и изплашено замлъкна. Нямаше смисъл да обсъжда със сестра Хана какви опасности крие нараняването на черепа. Нямаше смисъл и някой да я успокоява. И двете знаеха, че при такива травми може да е засегната твърдата мозъчна ципа, която обвива мозъка, че може да се получи кръвоизлив или нещо още по-лошо. И тогава… Не, не искаше да мисли за най-лошото. Беше забравила, че дежурството й е свършило, тръгна след сестра Хана и влезе в приемната. По-възрастната колежка объркано я погледна и някак пресилено съобщи:

— Пожарът е избухнал в склад за бои лакове и разредители…

Така казал доктор Харден. Андреа трябваше да го знае, защото екстремната ситуация налагаше да се включи в екипа, който ще приема пострадалите, за да оказва първа помощ. В такива случаи в действие влизаше целият персонал.

Андреа познаваше строежа. Точно до склада беше бараката, в която се помещаваше канцеларията. Всъщност там бе разположен мозъчният център на фирмата Рудемахер. Строежът беше огромен и будеше основателни надежди у хората. Щеше да има работа за всички, а това бе от голямо значение за градчето, засегнато тежко от стопанската криза. То изведнъж се пробуди. Всички, които можеха да забиват пирони и да разчитат хелиографски копия се стичаха към канцеларията на Том, настояваха за работа. Том се беше настанил в бараката и Андреа често се отбиваше там, бъбреше с Хорст Шулц, докато го чакаше. Бяха учили в едно и също училище с неговата жена Карен и чудесно се разбираха. Хорст надзираваше строежа и когато излизаше, тя оставаше да седи тихо и да чака. Вслушвайки се в грохота отвън — чукане, рязане, шум на мотори и какво ли не.

— Радвам се, че още не сте напуснали болницата, сестра Андреа — сепна я гласът на сестра Хана. — Ще имаме нужда от всяка свободна ръка. Линейките още не са пристигнали, но доктор Харден ми каза, че по-леките случаи ще бъдат извозени с леки коли и първите ще пристигнат всеки момент.

Андреа мълчеше. Другата жена й хвърли кос поглед и съвсем делово продължи:

— Ще имаме нужда от още пеницилин на прах и памук. По всяка вероятност ще ни трябват също марля, еластични бинтове, плазма, гликоза… Ще се обадите ли в склада, сестра Андреа?

Сивите очи на сестрата изразяваха съчувствие, но тя съсредоточено разглеждаше съдържанието на стъкления шкаф, а спокойният й глас върна Андреа към действителността. Девойката въздъхна тежко и благодари с треперлив шепот. Но другата с нищо не показа, че е чула. Трябваше й човек, който владее нервите си, а и само спокойствието щеше да помогне на момичето. Всъщност нямаше време за друго. Първата кола вече завиваше към мястото, определено само за линейки и оттам се чуваха човешки викове.

Порядките в клиниката на доктор Бринкман бяха по-различни от тези в голямата клиника, където Андреа беше стажувала. Там всеки си знаеше смяната, отработените часове и само по изключение можеше да стане така, че някой да пропусне почивния си ден. При доктор Бринкман хората бяха малко… Разликата се състоеше само в това — в числения състав. Иначе се работеше по същия начин, случаите се приемаха със същата експедитивност.

Първите ранени, докарани с частни коли, бяха положени на носилки. Още в приемната се сваляха обгорените дрехи, оказваше се първа помощ, даваше се морфин на тези, чийто болки бяха непоносими. Когато се чу воят на линейката, първите вече бяха настанени, лекари и сестра бяха готови за тежките случаи.

Андреа не прекъсна работата си. Не очакваше Том да е в първата линейка, не и във втората. Доктор Харден беше съобщил за две обгаряния с опасност за живота, предимството щеше да е за тях.

— Пеницилин на прах, когато сте готова, сестра Андреа — напомни сухо доктор Бринкман.

Андреа кимна с глава.

— Пулс и налягане?

Андреа отговори. Мъжът на носилката простена, раздвижи се. Някой беше казал, че името му е Петерс.

— Докторе — помръднаха обгорените устни, — ще се оправя ли?

— Разбира се!

— Аз… аз не мога да си отворя очите…

— И не се опитвайте — помоли доктор Бринкман и потупа Петерс по рамото, останало като по чудо незасегнато. — Лежете спокойно и оставете сестра Андреа да се погрижи за вас.

Разкъсаните, кървящи устни се разтвориха, но човекът нямаше сили за повече приказки. Андреа пъргаво обработваше раните. Втората линейка бе вече на входа и доктор Бринкман бързаше да приеме следващия ранен, но тя не искаше да гледа, да чува, да мисли… Том беше ранен, беше в безсъзнание, но… Господи… поне не бе обгорен… Не като човекът, който стенеше при всяко докосване. Добре, че морфинът най-после подейства и мъжът се успокои, престана да усеща ужасната болка, която би могла да го лиши от разсъдък.

Повече не можеше да му помогне. Но Том! Скоро и той щеше да е в болницата, щеше да лежи като мъртвец на носилката. Не, нямаше да мисли за това, не, преди да е видяла. Андреа прехапа устни и машинално взе пеницилиновия прах от масата. Макар че Том нямаше да има нужда точно от него. До нея долитаха приглушени разговори. Мъжете, докарали първите пострадали, питаха не могат ли да помогнат с още нещо. И разказваха какво се е случило. Хорст Шулц открил огъня, извикал и хукнал към телефона, за да предупреди пожарната. Най-зле обгорени бяха тези, които след вика на Хорст, се втурнали към пламналия склад.

Андреа не искаше да слуша и въпреки това се стараеше да не пропуска дума. Тя наръси обилно пеницилин на прах върху лицето на мъжа, върху подпухналите, изгорели клепачи. Питаше се дали този мъж ще разбере някога какъв късмет е имал все пак. При подобни изгаряния направо беше чудно, че не е поел пламъците и с дробовете си. Така беше станало с другия. Ужасно! Настръхваше само като мислеше за това.

Някакъв чужд глас я стресна.

— Добра работа, сестра Андреа!

— Благодаря — промърмори тя и чак тогава вдигна глава.

Не го познаваше. Беше висок, слаб мъж, облечен в спортна риза. Сините му очи не се откъсваха от покритото с прах лице на пострадалия. Сигурно работи на строежа, реши Андреа и веднага го забрави. Но той огледа още веднъж с одобрение работата й и се представи:

— Името ми е Рихард Герке, лекар съм. Доктор Бринкман сметнал, че ще има нужда от мен…

— Къде Ви намери? — прекъсна го изненадано Андреа.

Чужденецът поклати глава. Усмивката блесна първо в очите, после разтегна устните и той доверително и каза:

— Аз го намерих. Чух сирените и поех след линейките. Искам да помогна, доколкото това е възможно в чужда болница. На разположение съм така да се каже…

— О, вие не можете да си представите колко навреме идвате, доктор Герке! — възкликна сърдечно Андреа. — Чудесно е да имаме трима лекари… Доктор Харден ще се върне и… Ей там е умивалнята, можете да се измиете. След минута ще ви донеса престилка и ръкавици.

Тясното помещение беше пригодено за умивалня, за да е по-удобно на лекарите и сестрите, които дежуриха в приемната. Доктор Герке благодари и веднага се запъти натам. А Андреа предаде пациента си на един санитар и изплашената помощничка, които щяха да го настанят в болнична стая или, ако няма късмет, на коридора, скрит зад параван. Тази мисъл изпълни девойката с горчивина. По-добре беше болницата да не е препълнена толкова. Така беше преди строежът да привлече маса хора. Недостигът на стаи, лекари и сестри се чувстваше и преди пожара, а сега…

Сирената пак разцепи въздуха. Сърцето на Андреа се сви. Сигурно караха Том. Том, който може би умираше! При пропадане на черепна плоча това съвсем не се изключваше. Можеше да има дълбок кръвоизлив или мозъчно увреждане, или — дано да е така — силен шок… „Престани, Андреа! — заповяда си сама. — Ти си медицинска сестра!“

— Сестра — оглуши я гласът на старшата, — господин Рудемахер е в тази кола. Аз ще ви заместя, вървете.

— В умивалнята е някой си доктор Герке. Аз обещах да…

— Знам кой е доктор Герке — побутна я сестра Елзе. Оставете всичко и тичайте!

Линейката спря пред входа. Един от санитарите отвори вратата. Андреа тичаше… срещу доктор Харден.

— Много ли е зле, господин докторе, кажете ми как е. Аз… аз…

— Мозъчен кръвоизлив, сестра Андреа — промълви с мъка лекарят. — Сигурен съм. Кръвното му налягане започна да пада преди няколко минути. Спешно се нуждаем от плазма.

Андреа гледаше Том. Ужасените й очи се спряха на мъртвешки бледото лице, ръцете се разтрепериха. Доктор Харден сложи ръка на рамото й.

— Трябва веднага да го поставим на операционната маса. Повярвайте ми, ще направим всичко, а и вие бихте могли да…

Той не довърши. Искаше от момичето нещо невъзможно, а то само гледаше безжизненото лице на любимия и се олюляваше. Беше затворила очи. После ги отвори и в тях можеше да се открие единствено решителност.

— Ще приготвя всичко — каза твърдо и без да чака други думи продължи: — Ще оперирате веднага, господин докторе, разчитайте на мен.

Беше надвила себе си и страха си. Беше отново само медицинска сестра.