Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crystal Spheres, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Изгубеното бъдеще

Съвременна американска фантастика

SF разкази и новели

 

Съставител-редактор: Петър Кърджилов

Художествено оформление: Любомир Михайлов

Художник на корицата: Фико Фиков

Технически редактор: Младения Яначкова

Коректор: Стоян Панайотов

София, ноември 1992 година

 

ИК „Златното пате“

Печатница „София принт“

 

ISBN 954-431-023-1

История

  1. — Добавяне

1.

Беше просто щастлив шанс да ме размразят точно в годината, когато изследователска станция 992573-аа4 съобщи за откриването на добра звезда с разчупена Кристална сфера. Бях един от дванадесетте космически вълци, стоплени към живот по това време, така че естествено бе да взема участие в начинанието.

В началото не знаех нищо за това. Когато се появи фливерът, аз се катерех по склоновете на Сицилианското плато, из необятната долина, в която наскорошната ледникова епоха бе превърнала Средиземно море. Аз и още пет новосъбудени кръстосвахме и къмпингувахме из това чудо, докато се аклиматизираме към времето.

Бяхме разноцветен подбор от различни епохи, но нямаше по-стар от мене. Тъкмо бяхме приключили с посещението на руините на Атлантида, потънала преди хилядолетия, и се тътрехме по горска пътека под вечерното сияние на града-пръстен високо над нас. През вековете, които бях проспал в дълбок сън, земната реалност бе променена до неузнаваемост. В средните ширини нощта сега бе нещо доста бледичко. Към Екватора тя почти не се различаваше от деня — толкова грандиозни бяха светещите гирлянди в небето.

Не че нощта можеше вече да бъде това, което е била по времето на прадядо ми, дори ако изключим всичко, що е дело на човека. Защото още от двадесет и втори век насам съществуват Парчетата, хвърлящи разноцветни отблясъци там, където преди се виждаха галактики и слънца.

Тъй като бях размразен само от година, не се чувствах готов да питам кой век сме, камо ли да си потърся подходяща работа за този живот. Обикновено на новосъбудените се даваха десетина години, за да се запознаят и нарадват на настъпилите промени на Земята и в Слънчевата система, преди да получат възможност за избор. Това бе особено нужно на нас — космическите вълци, представителите на една почти изчезнала професия. Затова не очаквах да ме безпокоят по време на пътешествието ми като новороден. Толкова по-изненадан бях, когато в онази вечер на гористия склон на Сицилия видях от дантелените облаци да се спуска кремавият правителствен фливер и да планира към лагера, където нашата група от скитници във времето се бе разположила за празни приказки и дрямка.

Всички станахме и го проследихме с поглед. После се заоглеждахме подозрително, зачудени кой от нас е толкова важен, че да накара винаги вежливите Световни компютри да нарушат покоя ни, изпращайки тази сълзичка тук, долу, под възвишенията на Палермо, където хич не й беше мястото.

Запазих чувствата си в тайна. Това нещо бе дошло за мене. Знаех го. Не ме питайте как. Космическият вълк ЗНАЕ някои неща. Просто така. Ние, които сме били отвъд разчупените Парчета на пропуканата Кристална сфера на Слънцето и сме се взирали през стените на други Сфери към живите светове вътре в тях…

Ние сме тези, които притискаха лица към витрината на сладкарския магазин с очи, вперени в това, което не можем да получим. Ние сме тези, които ПОЗНАВАМЕ болката от лишението, шегата, която Вселената си направи с нас.

Запътих се към площадката, където бе кацнал правителственият фливер. Така поне дадох на другарите си цел, към която да отправят упреците си. Усещах с гърба си изгарящите им погледи.

Люкът се отвори и от него излезе стройна жена. Притежаваше онзи тип статуеткова красота, която бе извън мода по време на моите четири предишни живота на Земята, но явно бе естествено дело на природата, а не на биоскулптирането.

Трябва честно да призная, че в първия миг не я познах, макар да сме били женени три пъти през тези дълги години на очакване.

Първото нещо, което разпознах, най-първото, бе, че носи нашата униформа… Униформата на Службата, която бе „нафталинизирана“ (о, какъв термин!) преди хиляди години.

Сребърно и тъмносиньо и очи, които са в тон…

— Алис — въздъхнах след дълга пауза, — нима наистина, най-накрая?

Тя се приближи и хвана ръката ми. Трябва да е усещала колко слаб и напрегнат се чувствам.

— Да, Джошуа. Една от станциите е открила друга разчупена черупка.

— И няма грешка? Това е добра звезда?

Тя разтърси глава, казвайки ДА с очите си. Черни къдрици очертаваха лицето й, блестящи като следа от ракета.

— Станцията излъчи клас А сигнал — тя се усмихна. — Навсякъде около звездата има Парчета, блещукащи като тези в нашето небе. Станцията съобщи, че вътре има СВЯТ! Свят, който можем да докоснем!

Разсмях се високо. Притеглих я към себе си и се прегърнахме. По реакцията на хората зад мен можех да определя, че са от епохи, в които това не е било прието.

— Кога? Кога дойде новината?

— Разбрахме преди няколко месеца, малко след като са се опитвали да те разубедят. Един от Световните компютри настояваше да ти оставим поне година за събуждане и аз дойдох веднага, след като тя изтече. Чакали сме достатъчно дълго, Джошуа. Мойше Бок събира всички космически вълци, които са живи в епохата. Джошуа, искаме да дойдеш и ти. Нуждаем се от теб. Експедицията ни тръгва след три дни. Ще се присъединиш ли към нас?

Не беше нужно да пита. Прегърнахме се отново. И този път трябваше да преглътна сълзите си.

През последните седмици на моите скитания се бях чудил с каква професия да се захвана в този живот. Но такова щастие… Нито за миг не бях предполагал, че ще бъда космически вълк отново! Че ще облека още веднъж униформата и ще пътувам надалече към звездите!