Греъм Мастертън
Маниту. Кошмар в Манхатън (7)

Шеста глава
През мъглите

Пеещата скала и аз щяхме да дежурим през цялата нощ край леглото на Карин Тенди. И двамата се съгласихме, че д-р Хюс трябва да се прибере и да се наспи, защото ако успеехме да върнем духа на Карин в тялото й, той трябваше да е достатъчно бодър, за да успее да я съживи.

Нанесохме се в стаята до тази на Карин и докато Пеещата скала спеше, аз седях в коридора и наблюдавах затворената й врата. Вътре при нея имаше за всеки случай един санитар, който беше предупреден, че ако започне да става нещо необичайно, трябва веднага да ме извика.

Успях да намеря един екземпляр от книгата на д-р Сноу за племето хидаца и я четях на студеното болнично луминесцентно осветление. В по-голямата си част тя беше доста скучна, но авторът й явно разбираше доста от индиански магии.

Към два през нощта очите ми започнаха да се затварят. Помислих си, че нищо не би могло да се сравни в този момент с един топъл душ и десет часа сън. Изкривих се още малко на стола, за да се разсъня, но не след дълго ме обзе отпуснатост, унесе ме отново и заспах.

И в дрямката си, без да съзнавам, започнах да сънувам. Сънувах, че съм заобиколен от топла и хлъзгава тъмнина, която въобще не беше неприятна. Имах усещането, че съм в нечия утроба, която ми даваше сили и храна. Сякаш чаках подходящия момент нещо да се случи. Когато този момент настъпеше, аз щях да съм в състояние да изпълзя от топлата тъмнина в едно непознато място. Едно страховито и чуждо място.

Това усещане за страх ме събуди. Веднага погледнах часовника си, за да видя колко време съм спал. Прецених, че не беше повече от пет или десет минути. Отидох до прозорчето и погледнах в стаята на Карин. Тя лежеше, покрита само с един чаршаф, който скриваше кошмарната торба на гърба й. Изглеждаше на прага на смъртта. Само мигащите светлинки по апаратурата до нея показваха, че в тялото й все още има искрица живот.

Санитарят Майкъл седеше с кръстосани крака и четеше някаква научнофантастична книга, наречена „Момичето от Зелената планета“. С удоволствие бих я разменил срещу моята монография върху хидаците.

Върнах се и отново си седнах на стола. Пеещата скала трябваше да ме смени в три часа, а на мене вече не ми се чакаше. Пушех и се изнервях. В тия часове на нощта човек има чувството, че целият свят е пуст и че той живее сам в едно тайно и отделно време, време, в което пулсът замира и ти потъваш в една бездънна яма на безконечни кошмари и ужасни сънища.

Допуших цигарата си, изгасих я и отново си погледнах часовника. Два и половина. Вечерта отдавна беше свършила, а утрото беше още далеч. Срещата с Мискемакус през нощта изглеждаше някак си по-страшна, отколкото през деня. През нощта, човек има чувството, че злите духове са много по-близо и дори сянката на собствените ти дрехи, наметнати на облегалката на някой стол, добива собствен живот.

Когато бях дете се страхувах да отида в тоалетната през нощта, тъй като трябваше да се премине покрай вратата на хола. Страхувах се, че някоя нощ, когато лунната светлина се плъзга през щорите, ще видя неподвижни и мълчаливи хора по столовете. Хора, които не се мърдат, не говорят, дори не мигат с очи. Предишните обитатели, които отдавна са измрели, а сега си почиват на старите си столове. Сега изпитвах същото чувство. Поглеждах надолу по дългия коридор, за да видя дали в далечината няма някоя размазана сянка. Огледах всичките му врати да не би някоя от тях да се отваря тихо. Нощта е времето на магьосниците и магиите, а таро ме бяха предупредили да се пазя от нощта и хората, които вършат зли чудеса. Сега бях изправен срещу всичко това наведнъж.

В три без петнайсет запалих нова цигара и бавно издухах дима в пълната тишина на коридора. По това време и асансьорите вече не работеха, а стъпките на нощната смяна потъваха в меките килими. Сякаш бях останал сам, последният човек на земята. Плашех се всеки път, когато си мръднех краката.

Както бях уморен, се замислих върху цялата тази ситуация, за това дали тя наистина съществува или аз си я измислях. Но ако Мискемакус не съществуваше, откъде тогава му знаех името и какво правех тук, пред тази врата, пазейки празния коридор? Пушех и се опитвах да чета книгата на д-р Сноу, но буквите танцуваха пред очите ми и аз се отказах от четенето.

Вероятно лекият шум от потъркване на кожа по стъкло ме накара да вдигна поглед към вратата на стаята на Карин. Това беше тих, почти неуловим шум, сякаш в съседна стая някой лъскаше сребърни прибори.

Скръц, ссскръъъц…

Подскочих от изненада. На прозорчето на вратата имаше долепено лице с изкривени черти. Очите му бяха изпъкнали, а устните — разтегнати в дълъг, беззвучен вик.

То стоя там само миг, след което се чу свистящ звук и целият прозорец се обля с кръв. Струйка кръв дори изхвърча през ключалката и започна да тече по външната страна на вратата.

— Пееща скала! — извиках аз и се втурнах в съседната стая, където спеше. Запалих лампата, а той вече се беше надигнал в леглото и триеше подутите си от съня очи. Той ги разтвори широко в очакване и страх.

— Какво стана? — попита той, докато ставаше от леглото и се отправяше към вратата.

— Там имаше едно лице… На прозореца… Само за секунда. А след това имаше само кръв.

— Излязъл е — каза спокойно Пеещата скала — или почти е излязъл. Това, което си видял на прозореца, сигурно е бил санитарят.

— Санитарят? Че какво, по дяволите, е направил с него Мискемакус?

— Стара индианска магия. Вероятно е извикал духа на тялото и го е обърнал отвътре навън.

— Отвътре навън?

Пеещата скала не ми обърна внимание. Той извади мъниста, амулети и една кожена манерка, пълна с някаква течност. Един от амулетите, с изобразено на него отровнозелено лице, той закачи на врата ми. Поръси косата и раменете ми с червеникав прах и ме докосна над сърцето с края на един кокал.

— Сега си горе-долу защитен — каза той. — Поне няма да свършиш като Майкъл.

— Слушай, Пееща скала, мисля, че трябва да вземем и един пистолет. Знам, че това би убило Карин Тенди, но в краен случай, все пак трябва да сме готови да убием Мискемакус.

Пеещата скала поклати глава.

— Не. Ако убием Мискемакус, неговият маниту ще ни гони до края на живота ни, за да си отмъсти. Можем да го победим единствено чрез магия. Така той никога няма да се върне. А и освен това, при всяко магьосничество, пистолетът е по-опасен за този, който го използва, отколкото за този, срещу когото се стреля. Хайде сега, нямаме време за губене.

Той ме поведе към стаята на Карин Тенди. Кръвта по прозореца отчасти се беше стекла надолу и вътре се виждаше само бледочервената светлина на нощната лампа. Зад вратата имаше нещо мокро и лепкаво и Пеещата скала трябваше да натисне с всичка сила, за да го отмести. Миришеше силно на повръщано и на изпражнения и краката ми се хлъзгаха по пода. Това, което беше останало от Майкъл, лежеше на червена купчинка, омотана с черва и вени, и аз се стараех да не поглеждам към нея. Имах чувството, че всеки момент ще повърна. Кръв имаше навсякъде — по стените, по чаршафите и по пода. В средата на тази кървава баня лежеше Карин Тенди и се гърчеше под завивките като голяма бяла буба, която иска да излезе от пашкула си.

— Все още е рано — прошепна Пеещата скала. — Тя сигурно е започнала да се гърчи и Майкъл е отишъл да й помогне. Вероятно затова Мискемакус го е убил.

Аз наблюдавах с ужас как огромната торба на гърба на Карин се вие и гърчи, като се опитвах да спра стомаха си да се вълнува. Вече беше толкова голяма, че тялото й приличаше на хартиено карнавално чучело, а ръцете и краката й се подмятаха от родилните мъки на чудовището на гърба й.

— Гиче Маниту, дай ми сила. Доведи при мен духовете на могъществото и мрака. Гиче Маниту, чуй зова ми — мърмореше Пеещата скала. Ръцете му описваха във въздуха сложни фигури с дългите магически кости. Той започна да разхвърля наоколо различни прахове и въздухът се изпълни с миризмата на сушени билки и цветя.

Изведнъж почувствах световъртеж и усещане за нереалност като при изпадане под наркоза. Цялата сцена започна да ми изглежда някак странна и се почувствах дистанциран, сякаш виждах всичко през филтър. Чак когато Пеещата скала ми хвана ръката, това чувство започна да изчезва.

— Той се опитва вече да прави магии — прошепна шаманът. — Знае, че сме тук и ще се опитаме да се борим с него. С разсъдъка ти ще се случат много странни неща. Ще те накара да се почувстваш така, сякаш не съществуваш. Ще те накара да изпиташ страх, да се чувстваш самотен, да искаш да се самоубиеш. Той има силата да го направи. Но това са само трикове. Онова, от което трябва да се пазим, са духовете, които ще повика, защото ще бъде почти невъзможно да бъдат спрени.

Тялото на Карин Тенди се мяташе напред-назад из леглото. Реших, че тя вече е мъртва или почти мъртва. Устата й се отваряше периодично и тя надаваше писък, но това беше само защото гърчещият се шаман притискаше дробовете й.

Пеещата скала хвана ръката ми.

— Погледни — каза той тихо.

Бялата кожа в горната част на гърбицата й бе като притисната с пръст отвътре. Пръстът натискаше все по-силно и по-силно, като се опитваше да разкъса кожата. Стоях вцепенен и чувствах, че ще припадна всеки момент. Гледах, без да мога да откъсна поглед.

Един дълъг нокът проби кожата и отвътре потече жълтеникава течност, примесена с кръв. Стаята се изпълни с тежка, лепкава миризма като от гниеща риба. Туморът на гърба на Карин Тенди се изпразни и околоплодната течност на Мискемакус изтече върху чаршафите.

— Извикай д-р Хюс. Доведи го тук колкото се може по-бързо — нареди Пеещата скала.

Отидох до телефона на стената, почистих го от полепналата кръв и набрах централата на болницата. Гласът на телефонистката беше толкова спокоен и безразличен, като че ли се обаждаше от друг свят.

— Обажда се г-н Ърскин. Можете ли да предадете на д-р Хюс да дойде веднага в стаята на г-ца Тенди. Кажете му, че е започнало и е спешно.

— Да, сър.

— Обадете му се веднага. Благодаря ви.

— Няма защо.

Обърнах се отново към леглото. От разкъсаната кожа се бе подала една тъмна ръка, която разкъсваше и дереше. Шумът, който се чуваше, напомняше късане на пластмаса.

— Не можеш ли да направиш нещо? — прошепнах аз на Пеещата скала. — Не можеш ли да му направиш магия, преди да е излязъл целият?

— Не — отвърна Пеещата скала. Той изглеждаше много спокоен, но от напрегнатото му лице разбирах колко се страхуваше. Вече беше приготвил костите и праховете, но въпреки това ръцете му трепереха.

Цепнатината на гърба на Карин беше дълга около метър. Мъртвешки бледото й лице бе покрито със засъхнала кръв и лепкава течност. Не можех да си представя, че има някакъв начин да бъде съживена. Тя изглеждаше толкова разкъсана, а това, което излизаше от нея, беше така силно и зло.

От цепнатината на гърба й се подаде още една ръка и отворът още повече се разшири. Плъзгайки се бавно, от дупката се надигнаха рамене и глава и аз почувствах как ме побиват тръпки при вида на същото онова лице, което се беше появило върху масата от черешово дърво. Това беше Мискемакус, древният шаман, който се раждаше отново в един нов свят. Дългата и тъмна коса беше сплъстена около голямата му глава. Очите му бяха залепнали затворени, а кожата му блестеше от миризливата утробна течност. Скулите му бяха високи и плоски, а носът — силно извит. По устата и брадата му се стичаха капки околоплодна течност.

И двамата с Пеещата скала стояхме напълно неподвижни и мълчаливи, докато Мискемакус свлече кожата на Карин от голите си и мазни гърди. След това той се изправи и измъкна таза си. Гениталиите му бяха подпухнали и подути като на новородено. Измъкна единия си крак с неприятно жвакащ звук, сякаш вадеше гумен ботуш от лепкава кал. След това измъкна и другия.

Едва сега видяхме пораженията, които рентгеновите лъчи му бяха нанесли. Вместо да бъдат нормални, мускулести крака, и двата му долни крайника свършваха над колената с малки деформирани ходила на джудже. Съвременната техника беше осакатила шамана в утробата.

Постепенно, все още със затворени очи, Мискемакус се надигна от тялото на Карин Тенди. Той се хвана за перилата на леглото и се изправи на деформираните си крака, дишайки тежко, а от устата му течеше жълта течност.

В този момент мечтаех единствено да имам пистолет, за да пръсна на парчета тази чудовищна гадост и да приключа цялата история. Но вече бях видял достатъчно от магическите му сили, за да знам, че това би било погрешно. Ако го направех, Мискемакус щеше да ме преследва до края на живота ми, а след смъртта ми неговият маниту щеше да ми устрои нечувано отмъщение.

— Ще имам нужда от твоята подкрепа — прекъсна мислите ми Пеещата скала. — Щом направя някоя магия, искам дълбоко да се концентрираш и да вярваш в успеха й. Двамата заедно може и да успеем да го задържим.

Сякаш чул думите му, деформираният Мискемакус отвори едното си око, после и другото и ни изгледа със смразяваща смесица от любопитство, презрение и омраза. После погледна към пода и видя магическия кръг, очертан с кости и червени и бели прахове.

— Гиче Маниту — произнесе високо Пеещата скала, — чуй ме сега и ми прати на помощ твоята сила.

Той започна да танцува и да прави из въздуха различни движения с ръцете си. Опитах се да се концентрирам върху магията му, както ми беше наредил, но не можех да откъсна лесно поглед от студеното, неподвижно създание на леглото, което ни наблюдаваше съсредоточено и отмъстително.

— Гиче Маниту, — пееше Пеещата скала — прати своите пратеници с катинари и ключове. Задръж този дух, заключи Мискемакус. Задръж го с вериги и лостове, замрази разсъдъка му и спри магическите му сили.

След това той започна да напява дълго индианско заклинание, чийто смисъл не можех да разбера, а аз стоях и се молех, молех се магията му да успее да окове с невидими вериги Мискемакус. Умът ми беше обзет от едно странно чувство — сякаш това, което правехме бе ненужно и безпредметно и че най-добре би било просто да оставим Мискемакус да прави каквото иска. Той беше толкова по-силен от нас, толкова по-мъдър. Струваше ми се, че е безсмислено да се борим против него, защото той щеше да извика някой от индианските си демони и да ни осъди на жестока смърт.

— Хари — изпъшка Пеещата скала, — не го пускай в ума си. Помогни ми, имам нужда от твоята помощ.

Направих опит да отхвърля чувството на безпомощност, което ме беше обзело. Обърнах се към Пеещата скала и видях, че по набразденото му от усилие и напрежение лице се стича пот.

— Хари, помогни ми, помогни ми!

Гледах тъмното и кошмарно създание на леглото и съсредоточих цялата си воля срещу него. То ме гледаше със стъклени жълти очи, сякаш ме подканяше да му се опълча, но аз се опитах да потисна ужаса си и да го притисна с поглед. Ти си безпомощен, мислех си аз, ти не можеш да се мръднеш, ти не можеш да направиш нито една магия.

Въпреки това, Мискемакус малко по малко започна да се придвижва от леглото, като продължаваше да ни гледа. Пеещата скала хвърляше прахове и размахваше кости, но те сякаш не оказваха никакво въздействие върху Мискемакус. Шаманът скочи тежко на пода и приклекна на малките си крачета вътре в магическия кръг. Лицето му беше като маска от нескривана омраза. Бавно и с мъка, използвайки като горила ръцете си, за да се придвижи, той се доближи до очертанието на кръга. Ако това не го задържи, помислих си аз, ще бягам през вратата направо към Канада много преди някой да успее да ме нарече „страхливец“.

Гласът на Пеещата скала ставаше все по-писклив:

— Гиче Маниту, дръж Мискемакус настрана от мен. Задръж го вътре в магическия кръг. Заключи го и го окови.

Мискемакус се спря и се огледа наоколо с омраза. За момент реших, че ще се хвърли през кръга направо към нас, но той се спря и приклекна назад със затворени очи. Пеещата скала каза:

— Задържахме го.

— Искаш да кажеш, че вече не може да излезе ли?

— Не, той ще излезе, но все още не може. Няма сили. Почива си, за да си ги възвърне.

— Колко време ще му трябва? Колко време имаме?

Пеещата скала погледна уморено към свитото тяло на Мискемакус.

— Невъзможно е да се прецени. Може би няколко минути, а може и няколко часа. Мисля, че събрах достатъчно духовна помощ, за да ни осигуря поне трийсет или четирийсет минути почивка.

— А сега какво?

— Трябва да чакаме. Мисля, че щом д-р Хюс пристигне, ще трябва да евакуираме целия етаж. След известно време той ще се събуди и ще бъде ядосан, жаден за мъст и почти неконтролируем, а не ми се иска да има невинни жертви.

Погледнах часовника си.

— Джек трябва всеки миг да пристигне. Все пак не мислиш ли, че няколко пистолета могат да ни бъдат от полза?

— Ти си типичен бял американец — смъмри ме Пеещата скала и избърса лицето си. — Израснал си с каубойските филми по телевизията и си мислиш, че пистолетът е решение за всичко. Искаш ли да спасиш Карин Тенди, или не?

— А ти смяташ ли, че тя наистина може да бъде спасена? Погледни я.

Отпуснатото и безжизнено тяло на Карин лежеше напреко на леглото. Почти не можех да различа в нея момичето, което само преди четири дни беше идвало в апартамента ми и ми беше разказвало за корабите и заливите в сънищата си.

Пеещата скала каза тихо:

— Според индианските предания тя все още може да бъде спасена. Трябва да се опитваме, докато още има надежда.

— Ти си шаманът.

В този момент в стаята влезе д-р Хюс заедно с другия санитар Улф. Те видяха кръвта и застиналия Мискемакус и се вцепениха от ужас.

— Господи! — възкликна Джек Хюс. — Какво се е случило?

Излязохме заедно с него в коридора.

— Той уби Майкъл — обясних аз. — Седях тук, когато това се случи. Стана твърде бързо, за да мога да направя нещо. След това се измъкна от Карин. Пеещата скала мисли, че сме го задържали за малко в магическия кръг, но скоро ще изтече времето ни.

Д-р Хюс прехапа устни.

— Мисля, че трябва да извикаме полицията. Не ме интересува от кой век е дошло това нещо. То вече уби достатъчно много хора.

Пеещата скала го възпря:

— Ако извикаме полицията, той ще убие и тях. Куршумите не могат да решат този проблем, д-р Хюс. Ние решихме да действаме по един определен начин и сега трябва да се придържаме към него. Само магиите могат да ни помогнат.

— Магиите — недоумяваше д-р Хюс. — Кой можеше да предположи, че ще стигна дотук — да се наложи да използвам магии!

— Пеещата скала мисли, че трябва да евакуираме този етаж — прекъснах мислите му аз. — Щом Мискемакус се събуди, ще използва цялата си сила срещу нас, за да си отмъсти.

— Няма нужда — каза д-р Хюс. — На този етаж има само операционни зали. Затова и сложихме Карин тук, за да е по-близо до операционната. На десетия етаж няма други пациенти. Трябва само да предупредя останалия персонал никой да не идва тук.

Той изнесе още столове в коридора и седна като хвърляше по едно око на неподвижното туловище на Мискемакус. Улф отиде до кабинета на д-р Хюс и се върна с две бутилки уиски, с чиято помощ се опитахме да се посъживим. Беше едва четири без петнайсет, а на нас ни предстоеше още доста нощна работа.

— Сега, след като се е показал — попита д-р Хюс, — как ще се справим с него? Как ще го накараме да върне на Карин Тенди нейния… маниту?

Виждаше се, че се притеснява да използва индианската дума за дух.

— Според мен — отвърна Пеещата скала — трябва да накараме по някакъв начин Мискемакус да осъзнае безизходицата, в която се намира. Въпреки че е много могъщ, това е анахронизъм^[1]. Магиите и магьосниците могат да бъдат много опасни, но те имат своите ограничения в един свят, в който никой не вярва в тях. Дори да успее да убие всички нас, както и всички останали хора в тази болница, как ще се оправи в реалния свят, там отвън? Той е деформиран и напълно непригоден да живее при съвременните условия. Той просто ще потъне! Дори и да не се случи точно сега, неминуемо в един момент някой някъде ще му тегли куршума.

— Но как ще го убиеш? — попитах аз Пеещата скала.

— Може би единственият начин е да му се каже — предположи той. — Един от нас ще трябва да го пусне в ума си, за да го убеди в това. Една мислена разходка в двайсети век ще бъде достатъчна.

— Няма ли да реши, че това е само пореден магически трик?

— Може би. Но не виждам какво друго можем да направим.

— Чакай малко — прекъсна ни д-р Хюс. — Току-що ми хрумна нещо. Хари, помниш ли съня на Карин, който ми разказваше? Този с кораба, брега и всичко останало.

— Да, разбира се.

— Това, което ми направи най-силно впечатление в този сън, беше усещането за страх. Явно това е било нещо толкова ужасяващо, че го е накарало да пие врящо олио и да се прероди. От какво според вас може да се е изплашил толкова?

— Интересно — казах аз. — Ти какво мислиш, Пееща скала?

— Хм — замисли се сиуксът. — Може просто да се е изплашил от намерението на холандците да го убият. Това, че маниту продължава да живее след смъртта, не значи, че шаманите не се притесняват от нея. А има и начини да се убие един шаман така, че неговият маниту никога повече да не се върне на земята. Може би холандците са знаели как да го направят и са го заплашили.

— Това не звучи много убедително — каза д-р Хюс. — Ние вече видяхме как умее да се защитава Мискемакус. Никой холандец не би могъл да се пребори с него. И въпреки това той е бил уплашен. Защо? Какво са имали през седемнайсети век холандците, та да го изплашат буквално до смърт?

— Имали са пушки — предположи Улф. — Индианците не са имали пушки, нали?

— Не е това — каза Пеещата скала. — Мискемакус е достатъчно могъщ, за да се противопостави на някакви си пушки. Видяхте какво направи с приятелите на Хари. „Светкавицата, която вижда“. Би било достатъчно само да насочиш пушката си към него, за да я накара да се пръсне в ръцете ти.

— Холандците са били християни — казах аз. — Мислите ли, че в тяхната версия на християнството може да има нещо, което да е било в състояние да прогони духовете и демоните на Мискемакус?

— По никакъв начин — поклати глава Пеещата скала. — В християнството няма нищо, което да е в състояние да се противопостави на старите индиански духове.

Д-р Хюс се мръщеше така, сякаш се опитваше да си спомни нещо, което е чул преди много години. Изведнъж щракна с пръсти.

— Знам — каза той. — Наистина холандците са имали нещо, което е заплашвало индианците. Нещо, което те не са познавали до този момент и затова не са знаели как да се борят с него.

— Какво е било то?

— Болестите. Холандците са пренесли със себе си всевъзможни вируси, които до този момент не са били срещани в Северна Америка. Особено този на инфлуенцата. Цели племена са били унищожени от европейските болести, тъй като не са имали изградени защитни сили срещу тях и не са могли да се борят дори и с обикновената настинка. А и шаманите им са били безпомощни, защото техните магии са били безсилни да се справят с неизвестните и неразбираеми неща. Невидими, смъртоносни и бързи. Ако питате мен, от това се е страхувал Мискемакус. Холандците са унищожавали племето му с невидими магии, които той не е разбирал.

Пеещата скала беше силно развълнуван.

— Страхотно, д-р Хюс, направо страхотно.

— Чакайте малко — прекъснах ги аз. — Сигурно Мискемакус вече има имунитет срещу настинките. Ако прераждането му поне малко прилича на обикновено раждане, то той трябва да е добил имунитет чрез кръвта на Карин.

— Не мисля така — каза д-р Хюс. — Нервната му система беше свързана с тази на Карин, но кръвоносните им системи бяха отделни. Енергията, която той черпеше от нея, беше енергия от мозъчните й клетки и гръбначния стълб. Във физически смисъл не е имало почти никакво съприкосновение между тях.

— Което значи — обобщи Пеещата скала, — че ние бихме могли да заразим Мискемакус с грип! Или поне да го заплашим с това.

— Разбира се — каза д-р Хюс. — Чакайте за момент.

Той отиде до телефона и набра някакъв номер.

— Свържете ме с д-р Уинсъм — каза той, когато операторката от централата се обади.

Пеещата скала погледна безмълвната фигура на Мискемакус, свита и сбръчкана над безжизненото тяло на Карин Тенди. Идеята да заразим това същество с грип изглеждаше някак безполезна. Но освен нея и магиите на Пеещата скала, друг избор нямахме.

— Д-р Уинсъм — каза д-р Хюс, — вижте, съжалявам, че трябва да ви събудя, но имам сериозен проблем и се нуждая спешно от няколко вирусни мостри.

Последва дълга пауза, през която д-р Хюс слушаше слабия глас от другия край на жицата.

— Да, знам, че е четири часът през нощта — извини се той, — но ако нямах спешна нужда от тях, нямаше да ви се обаждам, д-р Уинсъм. Точно така. Имам нужда от грипни вируси. След колко време можете да дойдете?

Той послуша още малко, след което затвори.

— Д-р Уинсъм ще пристигне скоро. Той има в лабораторията си достатъчно грипни вируси, за да зарази цялото население на Кливланд.

— Може би трябва да се пробва някой ден — каза Пеещата скала с неочаквано чувство за хумор.

Вече беше четири и пет, а Мискемакус още не бе помръднал. Стояхме в коридора и внимателно гледахме тъмното му, осакатено тяло, макар вече да бяхме изтощени, а миризмата от разлагащата се плът на Майкъл беше станала нетърпима.

— Как е времето навън? — попитах аз д-р Хюс.

— Студено. Отново вали сняг — отговори ми той. — Надявам се д-р Уинсъм да успее бързо да се придвижи дотук.

Мина още половин час. Скоро щеше да съмне. Седяхме свити на столовете си, пушехме и си търкахме очите, опитвайки се да не заспим. Само напрежението ни държеше будни. Аз не бях спал от неделя, а и тогава ми се събираха само четири-пет часа сън.

В пет без петнайсет чухме шумолене от стаята на Карин Тенди. Погледнахме вътре. Мискемакус все още беше със затворени очи, но като че ли се беше размърдал. Пеещата скала се изправи и събра костите и праховете си.

— Мисля, че се събуди — каза той, а гласът му леко трепереше. Знаеше, че сега старият шаман вече е възвърнал почти цялата си сила. Той влезе тихо в стаята на Карин, а ние го последвахме и застанахме зад него, за да му даваме сила.

Мискемакус бавно протегна силната си, мускулеста ръка, изрисувана с магически символи. Той вдигна главата си, все още със затворени очи, така че тя бе обърната право към нас.

— Буден ли е? — попита Джек Хюс.

— Не знам — каза Пеещата скала, — но сигурно скоро ще бъде.

Изведнъж чухме тежко вдишване откъм леглото. Синьо-белите устни на Карин Тенди сякаш се мърдаха, а през тях със свистене излизаше въздух.

— Та тя все е още жива! — възкликна Улф.

— Не — каза Пеещата скала. — Това е Мискемакус. Мисля, че ще се опита да говори с нас чрез нея, както преди. Той я използва като микрофон, за да може да разговаря с нас на нашия собствен език.

— Но това е невъзможно — каза Джек Хюс. — Той въобще не е близо до нея.

— Може да е технически невъзможно — обясни Пеещата скала тихо, — но това няма нищо общо с науката. Това е индианска магия.

Стояхме неподвижно, вслушвайки се в усилващото се гъргорене, което излизаше от гърлото на Карин. Тя започна да шепти с тих и глух глас, който смрази всички клетки в тялото ми.

— Вие… се… опитахте… да… ми… се… противопоставите… — каза гласът. — Вие… ме… наранихте… и… чувствам… силна… болка. Смятам… да… ви… накажа… за… това.

Мъртвите й дробове колабираха и устните й спряха да се движат. Обърнахме се към Мискемакус. Жълтите му очи внезапно се отвориха и ни погледнаха с дълбока омраза. На лицето му се появи същата усмивка, която бяхме видели върху масата от черешово дърво.

Пеещата скала започна отново да прави своите заклинания като почукваше костите в напевен ритъм, но се виждаше, че неговата сила е нищожна в сравнение с тази на Мискемакус, защото неоновите лампи започнаха да примигват и да отслабват и след няколко минути потънахме в пълен мрак.

Протегнах ръце и се опитах да намеря приятелска ръка, но не можех да достигна никой. Бях ужасен при мисълта, че случайно мога да се докосна до слузестото лице на Мискемакус.

— Не мърдайте! — просъска Пеещата скала. — Никой да не мърда!

Но в стаята нещо или някой мърдаше и се приближаваше към нас с бавни, неумолими стъпки.