Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spy Book: the encyclopedia of espionage, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
dave (2010 г.)

Издание:

Норман Полмар, Томас Б. Алън. Енциклопедия на шпионажа

Американска, първо издание

Редактор: Райчо Радулов

Коректор: Юлия Шопова

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Виктор Паунов, 2001 г.

ИК „Труд“, 2001 г.

ISBN: 954–528–213–4


На бойците от невидимия фронт, които ни помогнаха (включително и тези, чиито имена не могат да бъдат назовани), се посвещава тази книга.

Исторически преглед на шпионажа

Откак свят светува, шпионирането се приема като втората най-древна професия след проституцията. И за двете са характерни парите, тайнствеността, сексът, големият обществен интерес. Залага се репутацията на мнозина и на мнозина се загубва завинаги. И наистина, сексът и шпионирането често са свързани. Съгледвачите на библейския Исус Навин намират пристан в дома на блудницата Рааб. А по-късни примери са Мата Хари и аферата Профумо — скандал на сексуална почва, довел до подаване на оставка на британското правителство. Може да припомним и „грехопадението“ на морския пехотинец Клейтън Лоунтри, прелъстен от очарователна млада жена, сътрудничка на КГБ, чиято задача била да хване в клопка морските пехотинци от охраната на посолството на САЩ в Москва.

Откога датира шпионажът на този свят като особен род дейност? Ветеранът от Централното разузнавателно управление (ЦРУ) Уолтър Пфорцхаймър смята, че води началото си още от времето на Едема (Райската градина). Ако се използва неговата терминология, станалите там събития могат да се опишат така: агент на дявола, работещ под „прикритие“ на змия, завербува Ева, за да внесе нестабилност между Господ и Едема. Безусловно разузнавачите се появяват далеч преди съвременните държави. Йосиф обвинява в шпионаж братята си, които пристигат в Египет и не разпознават в първия министър на фараона своя роднина. А когато евреите напускат Египет и започват да скитат в Синайската пустиня, Моисей изпраща тайно по един човек от всяко от дванайсетте племена израилови, за да разузнаят Обетованата земя.

Археолози са намерили в Сирия обгорена от слънцето дъсчица с древно писмо от XVIII в. пр.н.е. От него става ясно, че още тогава разузнавачите са използвали заложници. В това послание управителят на един град държава се оплаква на управителя на друг град, че е пуснал неговите съгледвачи съгласно уговорката, но все още не е получил откупа за тях. За по-нататъшната съдба на тези съгледвачи не е известно нищо. От най-древни времена владетелите на Китай и Япония са използвали шпионажа като средство за държавно управление. На Изток шпионажът понякога придобива особени черти, по-различни, отколкото на Запад. Така например на измамата и операциите по заблуждаването на противника тук се отделя толкова голямо внимание, колкото и на събирането на собствена разузнавателна информация. Древнокитайският мислител Конфуций, живял през VI в. пр.н.е., казва: „Когато заплахата от вражеско нападение е непосредствена, следва да се прибегне до измамата, която може да се окаже напълно достатъчна за отблъскването на врага.“

Сун Дзъ — велик китайски пълководец и военен теоретик, прославил се с трактата „Пин фа“ (Изкуството да побеждаваш), акцентира върху особеното значение на разузнаването: „Ако познаваш силата на врага и своята собствена, не трябва да се страхуваш от стотиците сражения. Ако познаваш своята сила, а не познаваш силата на врага, след всяка твоя победа ще следва и по едно поражение. Ако не познаваш нито своята сила, нито тази на врага си, то си обречен винаги на поражение.“ През XX в., включително през 1941 г., когато японският флот планира тайното си нападение над Пърл Харбър, трактатът на Сун Дзъ е бил задължително четиво за японските военни.

Документи от времето на Римската империя сочат, че римският чиновник Антоний преминал на страната на неприятелите през 358 г., като взел със себе си плановете за разположение на римските легиони. Дезертирал при персите войник римлянин скоро се върнал превербуван от тях, за да шпионира в полза на Персия. На византийския император Юстиниан I била дадена точна информация за системата на укрепление на обсадения град, но той не й придал значение и според преданията прогонил тези, които я били осигурили (подобни случаи има и в наше време).

Арабски чиновник от XI в. отбелязва, че владетелите изпращали посланици не само като дипломатически представители, а и като шпиони, които да се опитат тайничко да научат за „състоянието на пътищата, планинските проходи, реките, пасищата… колко човека наброява армията, как е въоръжена и екипирана“. Освен това да събират и информация за самия владетел: дали пие, дали „спазва стриктно религиозните канони… юноши или момичета предпочита“.

В Япония от древни времена за разузнавателна информация са се обръщали към астролози, звездобройци, гадатели по числа и ветрове, специалисти по магии, оракули и т.н. Към XII в. от н.е., когато в страната дошли на власт военните кланове, за добиване на информация за противника все по-малко се опирали на свръхестествените и окултните сили и все повече разчитали на обикновените осведомители. Японската империя, както пише един западен историк, „представлява истинска шпионска мрежа… подозрението е въведено в ранг на основен закон на тази система на държавна власт“. От знатни самурайски семейства са били набирани разузнавачи нинджа. Нинджа е самурай, „постигнал изкуството да бъде невидим“ и занимаващ се преди всичко с разузнаване.

В Англия, където традицията на вътрешното разузнаване е стара, външното разузнаване се заражда благодарение на сър Франсис Уолсингам — държавен секретар и съветник на кралица Елизабет I. Девизът на Уолсингам гласи: „Информираността никога не излиза прекалено скъпо.“ Той създава обширна разузнавателна мрежа в Англия, за да събира уличаващи сведения срещу католиците, в чието лице вижда главния враг на държавата. Въпреки че имал благословията на кралицата, Уолсингам сам финансирал агентите и шпионските си операции. През 1573 г. той изцяло се заел с външното разузнаване, създавайки шпионска мрежа, която разполагала с агенти във Франция, Германия, Италия, Нидерландия, Испания и Турция. Дори успял да проникне в кралските дворове на някои от тези страни. Подобно на много от агентите, които вербувал, Уолсингам бил възпитаник на Кеймбридж. След няколко столетия този старинен английски университет ще стане любимо място за работа на вербовчиците от НКВД (вж. ПЕТОРКАТА ОТ КЕЙМБРИДЖ).

В началото на XIX в. големите държави, развивайки международна търговия, започват да осъзнават необходимостта от официални и постоянни държавни специални служби. Във Франция Наполеон Бонапарт създава тайна служба, чиято работа била преди всичко да преглежда пощата. Във Великобритания, където отдавна има апарат за прехващане на частната кореспонденция, към лондонската полиция е създаден Специален отдел за борба с подривните действия и престъпления както на вътрешните, така и на чуждестранните терористи. В Съединените щати през 1882 г. е създадено Управление за морско разузнаване — първата постоянна разузнавателна организация, занимаваща се със събиране на информация за въоръжените сили на чуждестранните държави. През 1909 г. Комитетът за отбрана на Британската империя създава Бюро на тайните служби, от което по-късно израстват Службата за сигурност (МИ–5) и Секретната разузнавателна служба (МИ–6). Апаратът на британските специални служби става образец, към който се ориентират разузнавателните общности на останалите западни страни. Точно както кралица Елизабет I поощрява дейността на Уолсингам, когато короната е била в опасност, така и Уинстън Чърчил оказва всяческа подкрепа на британските специални ведомства, занимаващи се с разузнаване и шифроване, когато над страната отново надвисва заплаха. През 1940 г. той произнася знаменитите думи: „Знанието на истинското положение на нещата, каквото и да е, е велико нещо.“

Всяка специална служба има своите национални особености, но техниката на шпионажа основно е една и съща. Шпионажът е стар като света и е доста консервативен по своя дух. Много поколения шпиони преминават подготовка в разузнавателни школи, където в продължение на десетилетия и дори столетия ги учат фактически на едни и същи неща.

В същността си разузнаването е доста прозаично занятие и се приема в романтична светлина само от дилетанти. Истинският шпионин се стреми да не привлича вниманието върху себе си, стреми се да се слее с тълпата. От общото правило се открояват малцина. Светът е запомнил например Мата Хари, но тя е била по-скоро наивна, отколкото опасна. Даже в литературата повече са реалистичните образи на разузнавачите — не Джеймс Бонд на Ян Флеминг, а Джордж Смайли и Алек Лемъс на Льо Каре. Льо Каре пише: „За човек като Смайли, на когото се налага дълго да живее сред враговете на страната си, има едно главно правило: Не привличай вниманието върху себе си, не дай Бог да те забележат!“ В по-голямата си част съвременните шпиони са обикновени сътрудници на специалните служби, които се занимават със събиране на напълно обикновена информация. Голяма част от информацията, която е изпратил в Москва съветският супершпионин Рудолф Абел, е взета от Ню Йорк таймс и Сайънтифик американ. Британският историк А. Дж. П. Тейлър заявява, че 90 на сто от информацията, изпращана от разузнавателните служби, може да бъде открита в средствата за масова информация. Шърман Кент — американски историк и разузнавач от ЦРУ, покачва процента на 95 по отношение на Съединените щати поради откритостта на американското общество.

За да докаже твърдението си, Кент възлага на петима професори от Йейлския университет да подготвят доклад за състоянието на въоръжените сили на САЩ — числен състав на военните части и съединения от дивизия на горе, мощ на военноморския флот и бойната авиация (с описание на корабите и самолетите), задължавайки учените да използват само открити източници на информация. Работата продължава цяло лято. В резултат учените предоставят на Кент неколкостотин страници със справки, придружени с обобщен обзор от 30 страници. По преценка на Кент докладът е бил с точност 90 на сто. По ирония на съдбата ЦРУ моментално засекретява резултатите от проведеното изследване, станало известно като Йейлския доклад.

На правителствата е нужна информация, за да имат по-голяма увереност във взаимоотношенията си, за по-изгодни начални позиции в преговорите с опонентите. Именно такава роля изиграва разкриването на японските дипломатически шифри, които дават увереност на Съединените щати в преговорите с Япония, особено на Вашингтонската международна конференция през 1922 г., завършила с подписването на военноморски договор. Но и японците не остават по-назад. Имайки свой агент на Хавай, те получават точна информация, какви и колко са американските кораби в Пърл Харбър. Това им дава възможност да се подготвят много добре за внезапното нападение над главната тихоокеанска база на САЩ. Но разчитането на шифрите и шпионажът, колкото и успешни да са, не могат да осигурят пълна информация. Така например американското ръководство, въпреки че е имало пълен достъп до японските дипломатически шифри и кодове, не успява да предотврати нападението над Пърл Харбър, а японците пък от своя страна не са узнали, че на 7.12.1941 г. в базата не е имало нито един кораб самолетоносач, чието унищожение би нанесло особено тежък удар на САЩ. „Суровата“ информация е недостатъчна, а понякога и изопачава истинското положение на нещата, особено когато е извън контекста.

Страните трябва не просто да събират информация една за друга, а и да я анализират и оценяват — така тя става разузнавателна. След това те са длъжни да знаят не само как да я използват, а и дали да я използват въобще. Съветският диктатор Йосиф Сталин е повярвал на информацията на знаменития съветски разузнавач Рихард Зорге, че японците не възнамеряват да нападнат Съветския съюз през 1941 г. Това му позволява да прехвърли от Далечния изток няколко „свежи“ армии край Москва, където обстановката е била усложнена от германското настъпление. Но същият Сталин не е повярвал на Зорге, когато далеч по-рано е предупреждавал за това, че Германия ще нахлуе в Съветския съюз на 22 юни 1941 г. Защо? Та нали Сталин е получавал предупреждения за това не само от съветските разузнавачи, но даже и от англичаните. Възможно е да е решил, че от страна на британците това е своего рода провокация и че те просто искат да противопоставят руснаците и германците за своя изгода. Но той не се е доверил и на своите разузнавачи (неколкостотин от чиито колеги е унищожил през 30-те години). Изглежда, националните лидери (особено диктаторите) обикновено са склонни да се доверяват на своите, а не на страничните съждения и се съгласяват със своите разузнавачи, когато мнението им съвпада с тяхното.

Понякога има разузнавателна информация, но или се забавя обработването й, или пък не й се обръща внимание. Така през лятото на 1995 г. американците узнават, че босненските сърби разполагат с ракети земя-въздух, и то в район, където летят американски бойни самолети. Но тази информация не е предадена навреме на военновъздушното командване, което планира тези полети. И като резултат самолетът на капитан Скот Ф. О’Грейди F–16 е свален по време на полет над Босна. Неговият изтребител е летял без съпровождащи специални самолети, които могат да засичат и да блокират противниковите радари. И капитанът е бил изненадан, защото не е очаквал ракета да улучи F–16. Той оцелява, държи се като истински герой и в края на краищата е спасен, но всички негови изпитания са вследствие на небрежността на тези, които са задължени да отговарят за придвижването на разузнавателната информация, за да стигне, когато и където трябва.

Тази книга има за цел да разкаже за разузнавачите, за техния занаят, за операциите, в които са участвали, за организациите, където работят, и, не на последно място — за техниката на шпионажа. В продължение на близо 4000 години, от времето, когато в Стария завет за първи път се споменава за шпиониране, хиляди мъже и жени са избирали за своя професия опасния занаят на разузнавач, стотици ръководители и десетки специални служби в различни страни са направлявали тяхната дейност. Сред това множество сме избрали тези, които според нас са оказали най-голямо влияние върху световните събития и които са ни се сторили най-интригуващи.

Затова в книгата може да се прочете както за такива известни „ръководители на разузнаването“, като Моисей и генерал Джордж Вашингтон, така и за съвършена неизвестната сладкарка от Сайгон или за френския шпионин, който написва „донесение върху кучешка кожа“. В енциклопедията са представени както Бюрото за информация от времето на Гражданската война в САЩ, просъществувало съвсем кратко време, така и Управлението за военноморско разузнаване на САЩ, действащо от 1882 г. до ден-днешен. Разделът за техниката на шпионажа обхваща различни исторически епохи и национални особености, като се започне от метода на тайнопис, изобретен от древните спартанци, и се стигне до космическите спътници от последното десетилетие. В книгата може да се прочете за Мата Хари, която трудно можем да наречем разузнавачка в пълния смисъл на думата, и за съветския полковник Олег Пенковски, от чиято информация се ползва американският президент Кенеди по време на Берлинската криза през 1961 г. и на Кубинската ракетна криза през 1962 г. (2 случая, когато САЩ и СССР са на ръба на ядрената война).

При работата над ръкописа на „Енциклопедия на шпионажа“ се наложи да вземем трудното решение, какво да не включим. Например какво да правим с т.нар. специални войски. Та нали те имат само косвено отношение към разузнаването. Затова решихме да включим в енциклопедията само определен брой статии, посветени на тези войски. Тук става дума за британското Управление за специални операции (УСО), американското Управление на стратегическите служби (УСС) и съветско-руските части спецназ. Ако УСО и УСС, действащи през Втората световна война, са извършвали предимно разузнавателно-диверсионна дейност, то руските спецназ са в оперативно подчинение на разузнавателните служби. Не са включени статии за британските Въздушнодесантни служби (ВДС) и Специалните корабни служби (СКС), за американските групи Делта, Зелени барети, за командосите на ВВС на САЩ и за морската пехота на ВМС на САЩ. Все пак те са не разузнавателни, а щурмови подразделения. Обикновено се занимават с щурмуване на здание, влак или самолет и обезвреждат терористи, спасяват заложници. Разузнаването в дейността им, ако съществува, има случаен характер. Започнахме работа над „Енциклопедия на шпионажа“ преди повече от десетилетие и проучихме много документи, разговаряхме с десетки действащи разузнавачи и историци. Оказа се, че това е адска работа, за която малко изследователи биха се хванали независимо от това, че шпионажът е играл основна роля в много важни събития в световната история. Написахме тази книга, уверени, че тя ще помогне на читателите по-добре да осмислят историята и съвременността. Трудно е да се пише за разузнаването, което векове живее рамо до рамо с измамата и с всякакъв род мистификация, която го обкръжава отвсякъде. Направихме всичко, което зависеше от нас, за да отсеем истината от лъжата, хвалебствените твърдения на шпионите и техните началници, преувеличаването и завишените оценки на специалните служби от това, което е било в действителност — реалните постижения и провали. Работейки над втората половина на XX в., имахме възможност да разгледаме такива архивни източници, които до неотдавна бяха засекретени. Но тъй като Студената война все повече клонеше към залез, Централното разузнавателно управление (ЦРУ) и Комитет государственной безопасности (КГБ) ставаха все по-открити. И не само те. Не толкова отдавна Агенцията за национална сигурност на САЩ — „ушите“ на американското разузнаване — разсекрети хиляди съобщения, прехванати и дешифрирани още през 40-те години. И това е само началото. Предвижда се да се снеме грифът за секретност на над 60 млн. документи. И въпреки това знаем, че съществуват много тайни в шпионския свят, че много триумфални постижения и горчиви поражения са скрити за хората и все още са засекретени. Други са открити, но едва преди десетилетие. Например блестящите дешифровъчни операции на съюзниците през Втората световна война — Ултра и Меджик. От началото на 30-те до началото на 70-те години цялата информация за тези в своята същност главни постижения на западното разузнаване бяха покрити с плътната завеса на тайната, макар че в детайли с операцията са били посветени стотици американци, англичани и десетки поляци и французи. Едва 4 десетилетия по-късно на по-голямата част от материалите (но не на всички) беше дадена гласност.

Аналогичен е случаят и с американския проект Венона по прехващането и дешифрирането на тайните съобщения между съветския Център и неговата агентура, действаща през 40-те години в Съединените щати. В хода на операция Венона са разобличени немалко съветски агенти, особено ония, които са крали секретни сведения по създаването на атомното оръжие. Процесът по дешифриране продължава десетилетия. През 1996 г. например Венона дава нови имена на американци, работили за съветското разузнаване. А все още много материали от операцията не са дешифрирани и не са разсекретени.

Цялата неотдавнашна история — по своята същност история на Студената война — е наречена „студена“, защото се водеше не толкова по фронтовете на бойните действия, колкото на невидимия фронт на разузнаването. Разпадането на комунистическата система на Източния блок открива нова страница в шпионажа. КГБ официално прекратява своята дейност, а на негово място се създават няколко руски специални служби (макар че много и до ден-днешен се наричат постарому). В Съединените щати са изменени приоритетите. ЦРУ се оглежда към нови обекти, засилвайки икономическото разузнаване (вж. ПРОМИШЛЕН ШПИОНАЖ). Но отзвуците от Студената война напомнят за нея и ударът им за американците е по-тежък от очакваното. През 1994 г. е разобличен кадровият сътрудник на ЦРУ Олдрич Еймс — „шпионин на преходния период“, работил отначало за Съветския съюз, а след това и за руските специални служби.

Арестуването на Еймс разтърсва ЦРУ и довежда до освобождаването на директора му Джеймс Улси от длъжност и до наказания за служителите, които са знаели, че Еймс пие, харчи повече, отколкото получава, и се отнася небрежно с поверителни документи. Случаят с Еймс ускорява процеса на реорганизация на ЦРУ. Когато се изяснява, че шпионинът няколко пъти спокойно минава тест на детектора на лъжата, апаратът е поставен под съмнение. Подобни процеси има и в специалните служби на други държави. Но те продължават да работят, независимо че политиците настоятелно питат: „Защо е нужно разузнаване?“ Най-добрият отговор на този въпрос са думите на Сун Дзъ: „Сто унции сребро, дадени за разузнавателна информация, могат да спасят десетки хиляди унции разходи за война.“