Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Meant to be, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Снежана Йочева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 53 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
- Сканиране
- ?
Издание:
Ан Мейджър. На кръстопът
ИК „Арлекин България“ ЕООД, София 1994
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954–11–0278–6
История
- — Добавяне
Първа глава
Лесли Грант вдигна чашата с горещ ароматен шоколад към устните си и отпи внимателно. Беше застанала до високия еркерен прозорец на хижата и се любуваше на падащия сняг. Приличаше й на нежен пух от току-що изтупана огромна завивка.
Ресторантът на хижата беше пълен със скиори. Смях, писъци и рок, долитащ от музикалния автомат, гърмяха безмилостно. Масите бяха така отрупани с ръкавици, плетени шапки и табли за сервиране, че Лесли едва намери място да седне.
Беше красива. Златисторусата й коса се стелеше по раменете върху плътно прилепналия по тялото скиорски костюм. Очите й наподобяваха изумруденозелените дълбини на планинско езеро, а в ирисите им танцуваха златни точици. Ако не изглеждаше толкова самотна и ако по устните й заиграеше, макар и лека усмивка, щеше да бъде направо пленителна.
Струваше й се, че всеки тук беше с някой. Само тя се криеше в своя уединен ъгъл. Не че не беше свикнала със самотата — от година и половина беше разведена и живееше сама. Но все пак се чувстваше някак неудобно.
Не биваше да оставям Карън през целия ден и дори през нощта при Джини, укори се тя, но прогони тази мисъл. Ако все пак искаше да си запази някаква свобода, не биваше да стои неизменно до седемгодишната си дъщеря. А и не беше честно. Карън се нуждаеше от приятели на нейната възраст и добре че Джини любезно я покани за няколко дни да поиграе с децата й.
Лесли се раздвижи неспокойно на стола. Чувстваше болки по цялото тяло. Карането на ски сигурно е истинско удоволствие за някои, но тя вече започваше да се съмнява в това. Тази сутрин, по време на третия си урок, бе паднала на няколко пъти сериозно. Но ако наистина имаше намерение да живее в Колорадо, би трябвало поне да опита да се научи. И тя го направи. Бе като битка със самата себе си. Бившият й съпруг Тим обичаше често да казва: Винаги всичко вършиш толкова педантично! Сякаш си на осемдесет… Представяш ли си колко е скучно за един мъж да живее с жена като теб!
Винаги бе изпитвала болка при тези думи. Но в обвинението му постепенно прозря нещо повече от истина — за осемте години съпружески живот бе навлязла неусетно в руслото на сивотата на всекидневието. През цялото време бе готвила едни и същи ястия, бе носила едни и същи дрехи, бе общувала с едни и същи приятели. Можеше да намери поне три основателни причини за това: скромният живот, който водеха, кариерата и детето. Винаги бързаше за някъде — никога не й оставаше време за Тим и неговите желания.
Тя неволно потрепери. Дори със скиорския костюм в затоплената хижа усещаше хлад. Дали след времето, прекарано в Остин, Тексас, ще свикне някога с тукашния климат? И дали ще навлезе бързо в новата си работа в агенцията „Ер Би Декстър“, занимаваща се с покупко-продажба на недвижими имоти?
През цялото време, докато бяха женени, бе работила като учителка. Когато пристигна в Колорадо, реши да загърби всичко и да скъса с миналото.
Никога през тези осемнайсет месеца от раздялата с Тим не се бе чувствала толкова самотна, както през двете седмици, откакто се премести в Колорадо. А тези няколко минути тук й се сториха направо непоносими.
Внезапно зеленият й, засенен от тъмни мигли, поглед, беше привлечен от необичайно красив мъж. Чашата с горещия шоколад, от която тя тъкмо се канеше да отпие, тракна върху чинийката.
Непознатият беше висок, тъмноок и чернокос, доста добре сложен. Кожата на лицето му бе придобила златистокафяв тен от многото време, прекарано на открито. Черен скиорски костюм със златисти кантове подчертаваше силното му атлетично тяло. Имаше нещо в него, което го открояваше сред тълпата наоколо, но Лесли не можа да разбере веднага какво е то. Дали не беше суровият му мъжествен вид, заради който можеше да мине по-скоро за алпинист, отколкото за скиор? Или причината се криеше в това, че въпреки младежкото си излъчване, той не беше вече толкова млад като повечето присъстващи тук? Ситни бръчици личаха около очите му, а от двете страни на устните му се спускаха дълбоки резки. Лесли прецени, че непознатият е вероятно с десетина години по-възрастен от нея, а тя беше почти на трийсет.
Около мъжа се тълпяха десетина съвсем млади момичета. Едно от тях отметна назад гъстата си червеникава коса и му се усмихна подканващо. За миг суровите черти на лицето му се смекчиха и мрачният му поглед се проясни. Той се наклони леко към нея и й прошепна нещо в ухото.
Господи! Та той може да й бъде баща, огорчено въздъхна Лесли не толкова заради постъпката на непознатия, колкото заради болезнения спомен, който пробуди у нея.
Тим я беше изоставил, защото твърдеше, че тя е причината да се чувства стар. Когато навърши четиридесет, съпругът й най-неочаквано си купи спортна кола. Промени и стила си на обличане. Накрая реши, че на новия му външен вид би подхождала и друга съпруга.
Много хора изпадат в криза към средата на четиридесетте и Лесли знаеше това. Но то не й носеше успокоение.
Непознатият като че ли усети погледа й, обърна се и през тълпата срещна за част от секундата очите й. За миг изпита необяснимо вълнение, тръпки полазиха по гърба й, сетивата й се изостриха. В душата й се промъкна странното усещане, че го е познавала някога, че са се срещали някъде, че са се обичали… Вече знаеше, че никога не ще забрави изгарящия му поглед.
За свой ужас обаче Лесли забеляза как усмивката му изведнъж се стопи и на лицето му се изписа неподправена изненада. Изражението му стана гневно, дори зло. Тя неволно потрепери. Краката й се подкосиха. Откъслечните звуци в залата се превърнаха в далечно глухо жужене. Дивият огън в очите му я накара да настръхне. Погледът му издаваше презрение. Чувствените му устни се изкривиха подигравателно. Той се наведе към момичетата и им каза нещо.
Сърцето на Лесли заби лудо, когато го видя да се насочва към нея. Тя грабна бързо ръкавиците и кожената си шапка и панически си запробива път през тълпата. Скиорските обувки се впиваха в глезените й и затрудняваха нормалните й движения. С крайчеца на окото си забеляза, че един друг мъж, вероятно приятел на непознатия, го хвана за рамото и го заговори. Това му попречи да я последва навън.
По-късно, когато вече седеше в кабината на лифта, мисълта й отново се върна към него. Кой беше той? Защо я гледаше така гневно? Дали не му напомняше за някого? И защо тя — трийсетгодишна жена — се изплаши и хукна като малко момиче? Лесли се отдалечи доста от хижата, около която се простираха вековни гори чак до подножието на планината. Девствен сняг покриваше възвишенията километри напред. Заснежени ели и смърчове възправяха мощни стволове към небесата.
Спусна се няколко пъти по пистата за начинаещи и се разходи още веднъж до хижата. Следобед реши да се изкачи до близкия невисок връх.
Слънцето внезапно се скри зад тъмни облаци и тя почувства силен студ. Страните й станаха аленочервени, пръстите на ръцете и краката й се вкочанясаха. Когато се приготви да се спусне от върха, усети, че губи координация. Налагаше й се да спира от време на време, за да си почине. Така се бе концентрирала върху движенията си, че не забеляза как неусетно напусна пистата за начинаещи и пропускайки предупредителния знак, навлезе в успоредно преминаващата състезателна лента. Теренът стана необичайно стръмен, а зейналата белота под нея бе осеяна с бабуни и дупки. Обзе я истински ужас. Вече никога няма да мога да се пързалям, мина й светкавично през ума, когато ските й внезапно се забиха в огромен леден праг и тя загуби контрол. Ръкомахайки отчаяно, се опита да запази равновесие, но не успя и се претърколи в снега. Започна да се свлича неудържимо надолу, подобно на огромна мокра снежна топка, докато най-после изчезна в дълбока преспа.
След малко отвори очи, свали скиорските си очила и се ослуша. Наоколо цареше мъртва тишина. Режеща болка разкъсваше сухожилието и глезена й. Стисна зъби и започна да рие снега.
— Хей! Има ли някой там? Нуждаете ли се от помощ? — разсече тишината плътен мъжки глас.
Въпреки облекчението, което изпита, Лесли не можа да не се подразни от доловеното в тона на непознатия пренебрежение. Та не беше ли очевидна опасността, в която тя се намираше? Какъв отговор очакваха от нея?
— Помогнете ми! — извика тя с треперещ глас.
Две силни ръце я прихванаха здраво и тя усети мъжки длани да притискат тялото й, докато спасителят й я изтегляше предпазливо нагоре. Изведнъж се озова очи в очи с него. Погледът му бе по-тъмен от нощта, а студеният вятър си играеше с кичур гарвановочерна коса, измъкнал се изпод плетената скиорска шапка.
— Ти?! — Гласът му прозвуча почти заплашително, а когато се втренчи в нея, Лесли помисли, че ще я разкъса с поглед.
Беше непознатият от хижата.
Изненадата й бе толкова голяма, че тя пребледня и потрепери. Направо се вцепени при мисълта, че е сама с него в планинската пустош.
— Познаваме ли се отнякъде? — запита го, като се стараеше да запази спокойствие.
Мъжът я изгледа продължително. Очите му пробягаха от нежния овал на лицето към плътните устни и се спуснаха надолу — по извивките на стегнатата й фигура. Лесли се смути. Изпитателният му поглед беше твърде интимен. Но тя забеляза и друго: по лицето му се четеше горчивина и обида.
За нейна изненада обаче изражението му неочаквано се смекчи и той се усмихна.
— Не, мисля, че не се познаваме.
— Да не ви напомням за…
— Не, не! — прекъсна я бързо непознатият. — Съжалявам, че се държах грубо. Вината не е ваша… — Гневът му се беше стопил. — Но сега трябва да решим как да ви свалим до хижата.
Лесли кимна.
— Какво искахте да направите — да се самоубиете ли?
— Н-не…
— Добре, че не сте улучили дървото — посочи й смърча на около метър и половина от тях.
— Не разбирам… Какво се случи?
— Знаете ли, тази писта е трудна дори за мен, а аз карам ски от малък. За начинаещ е направо рисковано да се спуска по нея.
— Сигурно съм объркала пистите… Аз… — Гласът й потрепери, в очите й се появиха сълзи. Стоеше пред него изнемощяла и премръзнала.
Той неочаквано я съжали:
— Добре, ще ви помогна да стигнете до хижата.
— Глезенът наистина ме боли. Не знам дали ще мога… — колебливо изрече тя.
— Ако не сте в състояние да се движите, ще сляза долу и ще доведа някой от планинската спасителна служба, но никак не ми се иска да ви оставя тук сама.
— О, не! — Идеята да я остави сама в планината не бе от най-добрите.
— Мисля, че ще успеем — каза той окуражително. Ако се спускаме съвсем бавно, всичко ще е наред.
Беше толкова убеден, че ще се справят, че самоувереността му се предаде и на нея.
— Всъщност как се казвате?
— Лесли — отвърна тя и почувства леко неудобство.
— Лесли… — повтори бавно той.
Имаше странното усещане, че непознатият като че ли несъзнателно се мъчи да съпостави друго име с нейното.
Въпреки необичайните обстоятелства, в които се намираха, Лесли изпита необяснимо доверие към него. Мъжът я вълнуваше. С всяка своя фибра тя натрапчиво усещаше присъствието му. Дори Тим не я беше привличал така силно.
Но защо? Какво й ставаше? Когато гледаше замисленото му лице, й се струваше, че дълбоко е бил наранен по някакъв начин и мълчаливо страда. Не й бе чужда гордостта му, която го караше да се преструва пред другите, за да скрие отчаянието си.
— Знам какво ще направим, ще минем напряко, между дърветата. Отсреща е пистата за начинаещи. Само не бързайте. Стръмно е, затова ще карам близо до вас, за да не паднете отново.
Като опитен водач той знаеше как точно да улесни всяко нейно движение. Тя непрекъснато усещаше лекия допир на ръката му върху лакътя си.
— Минахме най-трудния участък — окуражи я мъжът след първите няколко метра. Гласът му бе тих и нежен като докосването на пръстите му.
— Това е добре — промълви тя.
— Трябва да ви призная, че жена като вас — на ски в планината — представлява красива гледка… — Тъмният му поглед издаваше пробудилия се у него мъжки интерес.
Лесли затаи дъх. Нещо беше станало. Нещо наистина се бе случило между тях. Усети нарастващо влечение към непознатия. Ала вътрешният й глас се разбунтува: оставяше се да бъде въвлечена в авантюра, за която едва ли беше готова…
Мъжът се изправи пред нея и тя се почувства дребна и крехка. Беше приятно изживяване. В този момент осъзна колко много са й липсвали досега мъжка близост и силно мъжко рамо.
Разводът бе оставил неизлечим отпечатък върху самочувствието и достойнството й. За да си отмъсти на Тим за всичките обиди и унижения, които трябваше да изтърпи, тя промени изцяло външността си. Остави светлокестенявата си коса да израсте до раменете, а след това я изруси до златисто. Отслабна с няколко килограма и се превърна в образец на елегантност. Внимателно подбраните дрехи, с които започна да се облича, я правеха да изглежда великолепно. Но чудесната й външност не можеше да излъже опитното око. В действителност Лесли бе плаха, нерешителна и не съумяваше да се приспособи към новия си начин на живот.
Но, разбира се, този мъж пред нея сега не би могъл да знае всичко това.
Тя го погледна закачливо, с подканваща усмивка и очите й се спряха на твърдата извивка на чувствените му устни. Потисна въздишката си при мисълта за удоволствието, което би изпитала при докосването им.
Странно, но възхищението, с което я гледаше, я накара да се почувства харесвана.
— Оттук ще се спуснем по най-леката писта — прекъсна мислите й той.
— О, извинете! Аз… аз… Съжалявам, че ви създадох толкова много грижи! Оттук вероятно ще мога вече и сама…
— Обещах, че ще ви помогна, и когато го казах, имах точно това предвид!
Покровителственият му тон я успокои и тя се отпусна. С благодарност вдигна блеснал зелен поглед към него.
— Готова ли сте?
В отговор Лесли заби щеките си в снега и се приготви да се спусне по склона. Но стартът й не беше добре изчислен и само след миг тя отново се озова в преспа.
Когато силните му ръце я вдигнаха за втори път и той неочаквано я притисна към себе си, тя не се възпротиви. Останаха така няколко мига.
— Добре, достатъчно. — Нерешителността й и този път надделя. Нервна усмивка заигра по устните й.
Той я погледна изпитателно. Лицето му беше толкова близо, че усети парещия му дъх. Лесли бе почувствала допира на силните му бедра, топлината на твърдия му плосък корем, мощта на широкия му гръден кош и така й се искаше да се притисне отново към него…
Отгатнал като че ли мислите й, той й се усмихна мило. Радостна тръпка премина през нея: усмихваше й се за първи път!
— А сега не се престаравайте! — посъветва я той, когато тя отново стъпи на ските.
Всеки път, когато падаше, той се втурваше да й помага. А когато грабна шапката й и я нахлупи на своята глава и косите й се разпиляха като златен дъжд по раменете, тя се почувства безкрайно щастлива.
Какво се бе случило с нея? Дали съдбата не я бе лишавала толкова дълго от мъжко внимание, за да я дари накрая с любовта на един чудесен мъж?
Когато слязоха в подножието на планината, Лесли впери поглед в загорялото красиво лице на спътника си.
— Не знам как да ви благодаря… Аз… — не намираше думи тя. — Все още не знам как се казвате…
— Бун — отвърна кратко той.
— Благодаря ти, Бун… Не знам какво щях да правя, ако…
— Не мисли за това. — Очите му нерешително се спряха на развълнуваното й лице. — С кола ли си тук?
— Защо? — сбърчи Лесли учудено вежди.
— Последният автобус току-що замина — посочи Бун с глава светлосиньото петно в далечината, което само след секунди изчезна зад завоя.
— О-о-о! — Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й.
— Бих могъл да те откарам до града… — В гласа му се долавяше и молба, и надежда, и обещание да й предложи нещо повече от обикновена приятелска услуга.
Лесли отклони поглед от топлите му тъмни очи и отрони:
— Не би било справедливо да те моля и за това…
— Не е и необходимо. — Той я прихвана през кръста, придърпа я към себе си и дори през дебелия скиорски костюм тя усети силните му пръсти да изгарят плътта й. — Аз те моля!
Всичко, което Лесли трябваше да направи в този момент, беше да каже „не“, но тя само прошепна:
— Добре, съгласна съм… — И прочете желание в тъмния му поглед.
За година и половина почти не бе излизала с мъж, освен деловите отношения с колегите си. Няколкото срещи, които прие, се оказаха нелепи недоразумения. Повечето от обожателите й я пожелаваха само за една нощ, нито един не й определи среща втори път. И ето че сега тя се чувстваше истински увлечена по мъж и чувството бе така опияняващо, че беше готова на всичко, за да го съхрани.
— Надявам се, че не бързаш. Трябва да оставя ските си в хижата — обърна се тя към Бун.
— И аз ще дойда.
Когато се запътиха към сградата, Лесли забеляза, че внушителната осанка на Бун веднага привлече възхитените погледи на няколко момичета. Но той като че ли не ги забелязваше. Цялото му внимание бе насочено към нея. Помогна й да си свали ските, а след това ги отнесе заедно със своите на гардероб. Когато отвори пред нея тежката дъбова врата и я пропусна да влезе в хижата, Лесли се почувства истински поласкана. Досега не бе осъзнавала липсата на дребните жестове на внимание, съпътстващи едно любовно чувство.
Наведе се, за да откопчее токите на скиорските си обувки, и усети пронизваща болка във вкочанените си пръсти.
— Ох!…
Бун хвана ръцете й и ги задържа между своите, за да ги стопли.
— Ще се нараниш… — нежно разтърка той върховете на пръстите й. — Дори си мисля, че карането на ски не е най-подходящият спорт за теб. Първо глезена, сега ръката…
Той се наведе, разкопча токите и събу обувките й.
— Кой крак те боли?
— Левият — изкриви тя лице в болезнена гримаса.
Бун разгледа глезена й внимателно. Начинът, по който я преглеждаше, й напомни за Тим. Бившият й съпруг беше хирург.
— Да не си лекар?
— Щях да стана, но се ожених последната година от следването си и напуснах академията… Глезенът ти не е счупен. Мисля, че ще ти мине след няколко дни.
Женен! И за миг не й бе минало през ума, че той може да е женен. Светът рухна под краката й.
— А съпругата ти… — Лесли се запъна. — Тя… къде е?
— Почина — бързо отвърна Бун. Топлотата в погледа му изчезна и на лицето му отново легна сянката на тъга и отчаяние.
— Съжалявам… — Лесли се смути. Думите й пропаднаха като в празно пространство. — Не знаех…
— Случи се миналата година. — Гласът му звучеше приглушено. — Колата й отказала точно на железопътен прелез и влакът връхлетял върху нея… Загинала на място.
Той я погледна ядосано, като че ли тя беше причината за болката, която изпитваше. Но Лесли го разбра. Знаеше, че Бун не би споделил с никого мъката си. Но с нея го направи.
— Готова ли си? — запита той рязко и когато тя кимна, плъзна ръка около кръста й и й помогна да стане.
Отправиха се към изхода. Навън започваше снежна буря.
— Искам да те помоля нещо — обърна се Бун към Лесли. — Обещай ми да не ме питаш никога за нея! Никога! Разбра ли? Тя принадлежи на миналото и там ще остане.
— Мисля, че разбирам — отзова се тихо Лесли.
— Не, не разбираш! — Той изговаряше думите с видимо усилие. — Просто не можеш и ако искаш да забравим всичко това, никога вече не я споменавай!