Иван Серафимов
Професия — уподобител

… Няма смисъл от тишината!

Вечни истини премълчаваш,

птичи полети в тебе се късат,

стръкове се повалят.

Много бавни промени стават.

Немотата с години трае.

Немотата е страшна, защото

непрекъснато я съзнаваш!

Най-напред интересът към професията на уподобителите беше огромен. Постепенно започнаха да я забравят, сякаш че не съществува. Шегуваха се с тях, но свикнаха с приумиците им в далечните космически експедиции. Той беше един от малкото мохикани, възрастен вече, ветеран, надхвърлящ тридесетте, който се чувствуваше обречен на своята работа. В какво се състоеше тя? На пръв поглед — нищо особено. При непрестанните срещи с други цивилизации и други форми на живот, с други планети, треви, дървета, животни, птици, форми на съществуване, странни механични уреди или съвършени технически постижения, необясними, непознати, невиждани досега у нас, които дори да се заснемат, да се изследват години наред, пак може да се загуби първоначалното, най-истинско впечатление. Уподобителите измисляха метафори. Или просто сравняваха видяното с нещо друго, съществувало вече или съществуващо на Земята.

Степените бяха три, според значимостта на обектите. Сравнение (едно или няколко), метафора и хипербола. Всъщност най-неправдоподобното, най-далечното — хиперболата, беше най-съществената част от тестовете, които изготвяха уподобителите. Той виждаше огромна, пълзяща по цялата повърхност на някаква планета плетеница от кабели, тънки сребристи нишки и скромно, но с пълно удовлетворение, отбелязваше хрумналото му сравнение: „Паяжина, обвила змийско яйце!“ С удивителна накрая.

Изследваха дърво, чиито плодове растяха в земята, и той записваше, ако му искаха тест, разбира се: „Заспали къртици в пръстта, гнезда на къртици.“ Ако това беше цяла гора, добавяше: „Картофена нива.“

На пръв поглед никой не искаше от уподобителите логика, точност, прецизност и т.н., и т.н., което си беше закон в десетки други професии на всеки кораб. Именно от това идваше неприязнеността на останалите към тях. Смятаха ги за чудаци, безделници, някакви странни ленивци, чието допотопно въображение им даваше право да се чувствуват равноправни с всички останали.

Уподобителите бяха търпеливи и безропотни мъже и жени. Понасяха студ, жега, кислороден глад, изнемога, разранявания и облъчвания наравно с другите. Но все пак резултатът от техния труд бяха… думите…

Огромните дървета с криви и грозни клони им приличаха на скелети. Примитивните съоръжения на някаква изостанала цивилизация по пустите поля, хълмове и сипеи бяха за тях безброй вятърни мелници, а полегналото от сушата и ветровете дърво — побягнал срещу тях рицар. Тенекиените късове, опожарени от безумна и примитивна война — доспехите на Дон Кихот. Тройното слънце — октопод, необичайните скални късове сред зелените ниви — къшеи хляб…

Изпълняваха всякакви мисии. Смесваха се с тълпите. Той трябваше да уподобява най-невероятни ситуации, някои напълно непонятни за него, така че само уподобяване понякога можеше да ги превърне в ключ към истината. Други бяха познати до втръсване и известни на учените в археологията и етнографията на народите, населяващи неговата Земя. Беше прецизен и изобретателен, но никога не изменяше на същността си. Смееха му се, когато диханието на треви, които съдържаха някакъв опиат, характеризираше със стиховете: „С целебността на бурята тревата никне. Уханието, скътано в пръстта, веднъж ще ни насити…“ Или набраздените от бръчките и немота лица на старци и бавно помръдващите им устни, той наричаше: „Една непосилна нежност!“… Но какво да се прави? Работа като работа.

…

Безкрайни бяха формите на живот, на общуване, на съществуване, безкрайни бяха сравненията, метафорите и хиперболите му за треви и дървета, криви храсти, лишеи, мъхове и цветя.

Всъщност единственото задължително условие в тестовете на професията им беше нито един образ да не се повтаря. Той не се боеше, че въображението ще му измени, но се страхуваше, че всичко наоколо ставаше все по-необозримо, необяснимо, неподдаващо се на описание… Страхът се промъкваше в цялата му същност с всеки изминал ден.

Старателно картотекираше всички уподобявания, всички сравнения от всяка космическа експедиция. После ги систематизираха и обобщаваха и чрез съпоставянето търсеха средства и градяха представите си за бъдещето на самата Земя. Защото всичко, било на нея, би могло да се е случвало вече другаде, както и всичко, което предстоеше да изживеят, би могло да е изживяно някъде.

В една експедиция на някаква планета разпиляха неволно семена от жито. Събираха няколко седмици зърната, нали нямаха никакво право на трайна намеса, на белег, следа в паметта и живота, разпръснат в безкрая. Като мравки се бяха пръснали на километри сред ръждивите пясъци и треви, жълти стъбла. Описа подробно всичко, после направи теста си само с две думи: „Мравки колонизатори.“ Не го пребиха от бой, защото на някой, по-рано от другите, нервите не издържаха от палещото слънце и се разсмя с налудничав смях, който неволно зарази всички. Уподобителят едва ли не се обиди, че не ценят труда му, но нали и той беше ровил с ноктите си земята и беше събирал житни зърна…

Най-странна беше реакцията му, когато попаднаха на някаква октоподобна цивилизация. Наредени в кръг, с бавните си движения и парализиращи погледи, октоподите сломяваха съпротивата на най-обичания от всички в групата… Момчето се съпротивяваше, доколкото можеше, не отронваше нито стон, целият се тресеше от енергийното поле, в което беше попаднал, после дрехите и плътта му потекоха като стъкло, от него остана едно късче пяна… Не научиха нищо, корабът си замина. Пребледнял от ужас, следеше до края всичко, докато другите не се разбягаха и затвориха в стаите. Отбеляза точната дата и час и встрани в дневника си записа: „Люлеещи се медузи.“ После на нов ред: „Общуване“, а встрани някъде: „Когато не стигат думите.“ И накрая: „Немотата пристига внезапно като смърт и природно явление, като вихър, безкрайно кратък, и чудовищно неумение…“

Никой не се замисляше, че с тези си описания той може би подписваше и присъдата на цяла една цивилизация, но кой може да вярва, че има такава присъда…

Една дума не може да бъде присъда, както една глътка вода. Нервите им не издържаха, смятаха, че е виновен с безделието си, със самото освидетелствуване на собствената им безпомощност и невъзможността да се намесят, с това, че съзерцава докрай безкрайните ужаси и драми, които срещаха по пътя си.

Някой го блъсна нарочно по време на вечерята, с вдигнатата нависоко табла, за да не разсипе нещо… Той се просна с целия си ръст на пода… Тъпкаха го, ритаха го… После някой го изправи до стената и го би, докато потече кръв от устните му. От взирането в ослепителната светлина през целия ден го боляха очите, всичко край него — движения, ръце на хора, усмивки — потъваше в синина, в сенки…

Пушиха, пиха кафе, после се пръснаха по стаите си.

Намериха го пак там сутринта. Беше откъснал малко хартия и с разкривени букви бе успял да напише на нея: „Птици, кълвящи нивата с жито, която рисува Ван Гог.“

На сутринта някой подритна късчето бяла хартия, смачка го внимателно на топка и го захвърли.

Щом се съвзе, дълго рови в отпадъците. Подхилкваха се през целия ден, но не му пречеха.

Когато на Земята му поискаха теста за ситуацията, той не написа нищо, макар че му дадоха цял месец отсрочка.

Беше блед и усмихнат едва-едва с крайчето на устните си, овладял се напълно пред строгите погледи на комисията… Разкопча ризата си, след като излезе навън, и заедно със смачканото топче хартия от заповедта за пенсионирането му, захвърли и топчето хартия, на което бе написал още в безкрая: „Птици, кълвящи нивата с жито…“