Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
gogo_mir (2011)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е отличен с „откупка“ на третия конкурс за НФ разказ на сп. „Космос“ през 1969 год.

Публикуван в списание „Космос“, брой 3 от 1970 г.

 

 

Издание:

Автор: Хърбърт Уелс; Йосиф Перец; Клифърд Саймък

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1970 г.

Преводач: Александър Хрусанов; Цвета Пеева; Наталия Воронова

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: английски; руски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; разказ; очерк; новела

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7041

История

  1. — Добавяне

1

Дребните планински кончета упорито се катереха по стръмното, изпънали жилести вратове. Висок скалист скат, из пукнатините на който виреха рошави глави недорасли борчета, притискаше ездачите към ръба на дълбока урва.

Добринов си припомни онзи стих на Абу-Фарадж Шехани, изсичан от незнайни каменоделци за оброк по керванските пътища на Памир:

Страннико, повери съдбата си

на бога, тук животът ти виси

като сълза върху мигла!

Това беше Пирин. Но пътеката напомняше вит момински клепач, на чийто връх се поклаща едра прозрачна сълза. Миг на колебание, една погрешна стъпка или случайна уплаха ще запрати несретника в пропастта. А оттам до бога или дявола не остава много път…

Добринов запали цигара и предпазливо се намести върху неудобния самар:

— Колко има до превала?

Водачът, русокосо и заергеняло се момче с копринен мъх над горната устна, наперено отвърна:

— Цигара време, бачо Иване. Скоро ще излезем на стария път, който отвежда до оброчището. Дядо казваше, че навремето търговците се събирали на големи кервани, за да го минат. Хайдутите стигали билото по тази пътека и ги причаквали на една-две пушки от Русалията.

— Това пък какво е?

— Оброчището. Тъй му викали заради кладенеца, от който само русалки можели да си наливат вода в златно менче. Дивания! Ама хората го вярвали…

— Хм! А ти пил ли си вода от този кладенец?

Момчето се разсмя с традиционното чувство за превъзходство на всеки местен човек към ябанджиите:

— Къде ти! Кладенецът е дълбок. Въже не го стига. Някъде долу лъщи водата като сребърна паричка. Мнозина търговци спирали на нощувка край кладенеца. Но нито един не зачерпил вода. Докато се чудели или псували, хайдутите налитали. Измъкнел ли се някой чевръст — по-долу го пречуквала засадата.

Иван слушаше, лениво отпуснат върху самара. Кончето му грижливо избираше къде да стъпи. Разказът на момчето не се различаваше от приказките, на които се беше наслушал долу в селото. Тамошните хора се гордееха с отколешната си слава на хайдути и контрабандисти. На времето шътали по хайдушки. Сетне стягали комитски чети срещу турския аскер и гръцките андарти. А до преди четиридесет години въртели контрабанда и по пръстите им лепнели тежки златни лири срещу афион и басма-тютюн, срещу зехтин, коприна и оръжие. Бившите комити и контрабандисти, сега вехти старци от кафенето на Гьорче, горделиво сучеха изшилени мустаци, като си припомняха отколешни набези и престрелки.

Старите разказваха и за пътя по билото на планината, и за недостъпния кладенец. Неколцина измежду най-старите добавяха, че по тяхно време край кладенеца стърчели порутени зидове, наричани „Русалийско Кале“. Но дори и най-приказливите, отегчили всичко живо с разкази за безбройните си подвизи, отказваха да са черпили вода от това място и кой знае защо, юнашки вирнатите мустаци оклюмваха като попарени ластари.

Добринов предполагаше, че горният път е дело на римляните и вероятно свързваше система от караулки, които държели под контрол античните любители на забранена печалба. По всяка вероятност кладенецът и развалините са останки от пощенска станция или укрепление. Само огледът на място ще определи дали Русалията е перспективен археологически обект.