Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (15)

Глава петнадесета
Аслан прави врата във въздуха

Щом зърнаха Аслан, лицата на телмарините потъмняха, а краката им се разтрепериха и мнозина легнаха по очи. До този момент не вярваха в лъвове, затова изпитаха голям ужас. Дори червените джуджета, които знаеха, че идва като приятел, стояха със зяпнали уста и загубиха дар слово. Някои черни джуджета, които бяха на страната на Никабрик, започнаха да отстъпват. Но всички Говорещи зверове се скупчиха около Лъва и мъркаха, сумтяха, квичаха, цвилеха от възторг и го галеха с опашки, отъркваха се в него, докосваха го почтително с носове и сновяха напред-назад под тялото му и между краката му. Ако някога си виждал котенце, което обича голямо куче, което познава и му има доверие, ще добиеш представа за поведението им. Тогава Питър хвана Каспиан за ръка и си проправи път между животните.

— Това е Каспиан, сър — представи го той.

Каспиан коленичи и целуна лъвската лапа.

— Добре дошъл, принце! — поздрави Аслан. — Чувстваш ли се готов да поемеш управлението на Нарния?

— Май… Още не… — отвърна Каспиан плахо. — Та аз съм още хлапе.

— Добре — похвали го Аслан. — Ако се чувстваше готов, това щеше да е признак, че не си. Така че след мен и след Върховния крал ще си крал на Нарния, господар на Каир Паравел, Император на Уединените острови; ти, а и твоите потомци, докато твоята раса съществува. Коронясването ти… Но какво е това?

Точно в този момент се приближи необикновена малка процесия — единадесет мишки, шест от които носеха нещо направено от клонки, но носилката им не бе по-голяма от книга. Никой никога не е виждал по-мрачни мишки — целите оплескани с кал, а някои и с кръв, с клепнали уши, с увиснали мустаци, а опашките им се влачеха по тревата. Предводителят им свиреше тъжна мелодия на мъничка свирка. Върху носилката лежеше нещо подобно на влажна купчина косми. Само това бе останало от Рипичийп. Още дишаше, но беше по-скоро умрял, отколкото жив, осеян с безброй рани, едната му лапичка бе премазана, а на мястото на опашката се виждаше превръзка.

— Твой ред е, Луси — обади се Аслан.

Луси веднага извади бутилчицата си. Раните на Рипичийп се нуждаеха само от по една капка, но бяха толкова много, че за дълго се възцари напрегната тишина, преди тя да се справи и Главната мишка да скочи от носилката. Лапата й тутакси посегна към дръжката на шпагата, а с другата засука мустак. Направи дълбок поклон:

— Привет, Аслан! — чу се тънък гласец. — Имам честта да… — но изведнъж замлъкна.

Фактът си беше факт: опашката му липсваше. Дали Луси забрави да капне и там от вълшебната течност или течността лекуваше рани, но не и откъснати опашки, не е известно. Така или иначе Рипичийп си даде сметка за загубата в момента, когато правеше поклона: вероятно липсата на опашка му пречеше да пази равновесие. Той погледна през рамо, не видя опашката си и изпъна още повече врат, накрая обърна назад глава и цялото му тяло я последва. Тогава и задницата му се извъртя и той пак не видя нищо. Повторно проточи врат през рамо, ала със същия резултат. Едва след третия опит осъзна ужасната истина.

— Аз съм смутен — заяви Рипичийп на Аслан. — Напълно съм объркан. Моля за снизхождение, че се представям в подобен непристоен вид.

— Отива ти, мъничкия ми — увери го Аслан.

— Независимо от това — отвърна Рипичийп, — ако нещо може да бъде направено… Ако Нейно величество… — Той се поклони на Луси.

— Но защо ти е опашката? — попита Аслан.

— Сър — подхвана Рипичийп, — мога да ям, да спя и да умра за моя крал и без опашка. Но опашката е честта и славата на един мишок.

— Понякога съм се чудил, приятелю — призна Аслан, — дали не мислиш прекалено много за честта си.

— Най-върховен от всички върховни крале — обади се Рипичийп, — позволете да ви напомня, че на нас, мишките, ни е даден много малък ръст и ако не браним достойнството си, някои (според които стойността се мери в сантиметри) биха си позволили доста неподходящи шеги и подмятания по наш адрес. Затова винаги давам да се разбере, че няма да допусна подобни приказки — и той вдигна високо шпагата си. — Не, сър, няма да го позволя и на най-високия глупак в Нарния.

При тези думи той доста свирепо изгледа Уимбълуедър, но великанът, както обикновено застанал в най-задната редица, още не бе разбрал какво е това, което говори в краката му, и затова не схвана намека.

— А защо всички твои събратя — обади се Аслан, — са с изтеглени шпаги, ако разрешиш да запитам?

— Ако позволи Ваше величество — обади се втората по важност мишка, Пиписийк, — всички сме готови да отрежем опашките си, ако нашият главатар не си върне своята. Няма да допуснем да носим чест, отказана на Главната мишка.

— Ха! — изрева Аслан. — Сломихте ме! Сърцата ви са огромни. Не заради достойнството ти, Рипичийп, а заради привързаността между теб и твоите събратя и още повече заради добрината, която ми сториха себеподобните ви много отдавна, като прегризаха въжетата, с които бях привързан към Каменната маса (и именно оттогава, макар отдавна да сте го забравили, се превърнахте в Говорещи мишки), ще получиш обратно опашката си.

Преди Аслан да довърши думите си, новата опашка стоеше на мястото си. После по заповед на Аслан Питър посвети Каспиан в рицарството на ордена на Лъва, а Каспиан от своя страна веднага щом получи рицарското звание, произведе Трюфелхънтър, Тръмпкин и Рипичийп в рицари, а доктор Корнилиъс направи свой лорд-канцлер и заповяда големите мечки и тяхното потомство да са за вечни времена съдии при двубой. Последваха бурни аплодисменти.

Дойде ред и на телмаринските войници. Строго, но без удари и ритници ги преведоха през укреплението и ги затвориха в град Беруна, където им поднесоха говеждо и бира. Пленниците възроптаха, защото ги принудиха да нагазят в реката, а те всички мразеха и се страхуваха от течаща вода точно толкова, колкото мразеха и се страхуваха от гори и животни. Най-сетне и това приключи. Започна най-хубавата част от този дълъг ден.

Луси, седнала близо до Аслан, се чувстваше божествено удобно и се чудеше какво ли правят дърветата. Отначало реши, че танцуват: движеха се бавно в два кръга — единият се виеше наляво, а другият надясно. Ала забеляза как непрекъснато подхвърлят нещо в средата на кръговете. Ту й се струваше, че режат дълги кичури от косите си, ту че кършат големи парчета от пръстите си — а и дори така да беше, те имаха пръсти в изобилие и не ги болеше. Но каквото и да подхвърляха, докоснеше ли земята, то се превръщаше в съчки или сухи клонки. После три-четири червени джуджета пристъпиха напред с кутийките си за огниво и подпалиха купчината — първо се чу пращене, после лумнаха пламъци и накрая забуча, както прави огромен огън на открито в хубава лятна нощ. И всички се настаниха в широк кръг наоколо.

Бакхус, Силенус и вакханките се впуснаха в танц, много по-буен от този на дърветата. Това бе танц не само за забавление и красота, а вълшебен танц на много хора — където ръцете им се докосваха или краката стъпваха, се появяваха неща за пир: печени меса, които изпълниха поляната с вкусни аромати, житни и овесени питки, мед и многоцветни захари, гъста, гладка като спокойна вода сметана, праскови, нарове, круши, грозде, ягоди, малини… пирамиди от плодове. После в огромни дървени чаши, купи и бокали, обвити с бръшлян, се появиха вината: тъмни, гъсти като сироп от черница и други с яркочервени цветове, както и жълтеникави вина, зеленикави вина, жълтозеленикави и зеленикавожълти.

Но за хората-дървета бе подсигурено друго. Луси видя как Чевръста лопата и неговите къртици разравят торфа на различни места (които Бакхус им посочваше) и разбра, че дърветата ще ядат пръст, което я накара да потрепери. Но като видя каква точно пръст им носят, промени мнението си. Започнаха с тъмнокафяви късове, които съвсем приличаха на шоколад. Толкова много приличаха на шоколад, че Едмънд дори опита едно парче, но откри, че не му е никак вкусно. Когато кафявите късове утолиха първоначалния им глад, дърветата се обърнаха към пръстта, каквато си виждал в графство Съмърсет — почти розова. Дърветата твърдяха, че е по-лека и сладка. Другите стигнаха до сирената, а дърветата — до бялата варовикова пръст и завършиха с едрозърнест пясък, смлян като сребрист прашец. Пиха много малко вино, но от него някои станаха доста приказливи. И все пак утоляваха жаждата си предимно с големи глътки роса, примесена с дъждовна вода, подправена с горски цветя и въздушния вкус на най-тънките облаци.

Така Аслан гощава нарнийците до късно през нощта, много след залез-слънце, когато звездите бяха обсипали небето. И огромният огън, сега по-горещ, но и по-безшумен, светеше като факла насред тъмната гора. Уплашените телмарини го виждаха отдалеч и се чудеха какво ли означава. Най-хубавото на това празненство бе, че накрая никой не тръгна да си ходи, а когато разговорите позамряха и станаха по-мудни, участниците започваха да клюмат и заспиваха с крака към огъня, заобиколени от добри приятели. Най-после всички заспаха. Чуваше се само ромоленето на водата върху камъните при Бродовете на Беруна. Цяла нощ Аслан и луната се съзерцаваха един друг с радост и без да им трепне окото.

На следващия ден вестоносци (предимно катерички и птички) тръгнаха из цялата страна със съобщение за разпръсналите се телмарини. Отидоха, разбира се, и при затворниците в Беруна. Известиха ги, че сега Каспиан е вече крал и оттук нататък Нарния ще принадлежи на Говорещите зверове, на джуджетата, дриадите, фавните толкова, колкото и на хората. И който иска да остане при новите условия, може да го стори. А за онези, които не приемат идеята, Аслан ще осигури нов дом. Всеки желаещ трябва да се яви при Аслан и кралете при Бродовете на Беруна до пладне на петия ден.

Нямаш представа каква главоблъсканица се оказа това за телмарините. Някои — предимно младите като Каспиан — бяха чували за старите времена и се радваха, че те отново настъпват, и вече се сприятеляваха със съществата. Те решиха да останат в Нарния. Но повечето от възрастните, особено заемалите постове при Мираз, недоволстваха и не искаха да живеят в страна, където няма да управляват те. „Да останем тук с всякакви странни животни! Изключено!“ — мърмореха те. „А и сред призраци“ — добавяха някои и потреперваха. „Защото дриадите представляват всъщност точно това. Да не сме полудели?“ Изпълваха ги големи съмнения. „Не им вярвам“ — повтаряха мнозина. „Как да им вярвам с този ужасен Лъв и какво ли още не? Няма да мине много време и ще се нахвърли върху нас с ноктите си, ще видите.“ С не по-малко подозрение обаче се отнасяха и към предложението му да им осигури нов дом. „Най-вероятно ще ни отмъкне в леговището си и там ще ни изяде“ — предричаха неверниците. И колкото повече разговаряха помежду си, толкова по-мрачни и подозрителни ставаха. Но в уречения ден повечето от половината се явиха.

Аслан нареди в края на поляната да издигнат две дървени колони, по-високи от човешки бой, на разстояние три крачки една от друга. По-лека греда ги свързваше отгоре — конструкцията наподобяваше врата за никъде. Пред нея застанаха самият Аслан, Питър — отдясно, а Каспиан — отляво. Близо до тях стояха Сюзан, Луси, Тръмпкин, Трюфелхънтър, лорд Корнилиъс, Гленсторм, Рипичийп и други. Децата и джуджетата се възползваха от кралските гардероби в някогашния дворец на Мираз, сега дворец на Каспиан. Всички бяха облечени в златни коприни, снежнобели ризи под сребристи ризници, украсени със скъпоценни камъни дръжки на мечове, с позлатени шлемове и шапки с пера. Представляваха толкова пъстра картина, че почти те заболяваха очите да ги гледаш. Дори животните бяха метнали тежки огърлици по вратовете си. Но никой не гледаше нито тях, нито животните. Гривата на Аслан заслепяваше всичко. Останалите стари нарнийци стояха от двете страни на поляната. В далечния й край се бяха събрали телмарините. Слънцето грееше ярко, лекият ветрец повяваше знамената.

— Мъже на Телмар! — извика Аслан. — Вие, които търсите нов дом, чуйте ме! Ще ви изпратя всички във вашите земи, които аз познавам, а вие — не.

— Ние не помним Телмар. Не знаем къде се намира. Не знаем на какво прилича — мърмореха телмарините.

— Вие сте дошли в Нарния от Телмар — напомни Аслан, — но сте пристигнали в Телмар от други места. Вие изобщо не принадлежите на този свят. Попаднали сте тук преди няколко поколения от същите земи, от които е Върховния крал Питър.

При тези думи всички телмарини се завайкаха. „Ето. Нали ти казвах. Ще ни избие всички, направо ще ни прогони от този свят“ — мърмореха едни, а други се тупаха по гърбовете и си шепнеха: „Ето. Трябваше да се досетим, че не принадлежим на подобно странно, неприятно място с неестествени същества. Вероятно сме с кралска кръв.“ Дори Каспиан, Корнилиъс и децата се извърнаха към Аслан с недоумяващ поглед.

— Тишина! — заповяда Аслан с нисък тон, който много наподобяваше ръмжене. Земята сякаш леко потрепери и всички живи същества на поляната замръзнаха на място. — Ти, сър Каспиан, вероятно си наясно, че не можеш да си истински крал на Нарния, ако подобно на древните крале не си син Адамов и не идваш от земите на синовете Адамови? А ти си такъв. Преди много години в онези земи, в дълбоките води на море под земята, което се нарича Южното море, буря принудила пиратски кораб да се насочи към остров. Там те постъпили, както се държат пиратите: избили местното население, взели жените за свои съпруги, правели вино от палми, напивали се и се излежавали в сенките на палмовите дървета, а когато се свестявали, често се карали помежду си и от време на време се убивали взаимно. И при една от тези разправии шестима били подгонени от останалите и се принудили да побегнат със съпругите си към центъра на острова и нагоре по планината и поискали да се скрият в нещо, което си въобразявали, че е пещера. Но това всъщност било едно от вълшебните места на света, една от пролуките или празните места между техния свят и този. В старите времена съществували много такива места между световете, но сега те са по-малко на брой. Тук е едно от последните, не казвам последното обаче. И те паднали или се понесли нагоре, или го прекосили, или се изтърсили направо през него и се озовали в този свят, в света Телмар, който тогава бил необитаем. Защо е необитаем е дълга история и няма да я разказвам сега. И телмарините, техни потомци, живели и се превърнали в свиреп и горд народ. След много години в Телмар настъпил глад и те нахлули в Нарния, където по онова време имало някакви безредици (но и това е дълга история), завзели я и започнали да я управляват. Добре ли следиш какво разказвам, Каспиан?

— О, да, сър — потвърди Каспиан. — Но ми се искаше да имам по-достойно потекло.

— Произхождаш от лорд Адам и лейди Ева — заяви Аслан. — И това е достатъчна чест, за да накара главата и на най-бедния просяк гордо да се вдигне, и срам, достатъчен, за да сниши раменете и на най-великия император на света. Бъди доволен.

Каспиан се поклони.

— И сега — продължи Аслан — вие, мъже и жени на Телмар, ще се завърнете ли обратно на онзи остров в света на хората, откъдето са дошли вашите бащи? Мястото не е лошо. Потомството на първите пирати, попаднали там, е измряло и той е необитаем. Има кладенци с чиста питейна вода, плодородна почва, дървета за градеж и риба в лагуните. Останалите хора по света още не са го открили. Пролуката е отворена за вашето завръщане, но съм длъжен да ви предупредя, че ще се затвори зад вас завинаги. Няма да имате възможност повече да сновете напред-назад през вратата между световете.

За миг настъпи тишина. После набит телмарински войник с почтен вид пристъпи напред и обяви:

— Аз приемам предложението.

— Добър избор — похвали го Аслан. — И защото пръв се обади, ще има силна магия върху теб. Бъдещето ти в новия свят ще бъде добро. Ела по-напред!

Мъжът, сега леко пребледнял, пристъпи. Аслан и неговата свита се отдръпнаха и му направиха път към празната врата.

— Мини през нея, сине мой! — подкани го Аслан, като се наведе и докосна носа на мъжа със своя. Веднага, щом лъвският дъх го погали, в очите на мъжа се появи нов израз — удивен, но не нещастен — сякаш се мъчеше да си припомни нещо. Изправи рамене и премина през вратата.

Никой не откъсваше очи от него. Всички виждаха трите дървени греди, а и през тях дърветата, тревата и небето на Нарния. Видяха и мъжа в рамката на вратата, но в следващия миг той изчезна. Напълно. От другия край на поляната телмарините се завайкаха: „Ха! Какво стана с него? Да ни избиеш ли възнамеряваш? Няма да минем оттам.“ И тогава един от по-умните телмарини се обади:

— Ние не виждаме никакъв друг свят между тези греди. Ако искаш да повярваме, че такъв съществува, защо не мине някой от вас? Твоите приятели стоят доста настрана от вратата.

Рипичийп мигом изскочи напред и се поклони:

— Ако моят пример може да послужи с нещо, Аслан — обяви той, — ще взема единадесетте мишки и незабавно ще минем през арката, стига ти да ни наредиш.

— Не, мъничък мой — спря го Аслан, като сложи кадифената си лапа съвсем лекичко върху главата на Рипичийп. — В онзи свят на теб ще ти се случат ужасни неща: ще те показват по панаири. Други трябва да минат през вратата.

— Хайде! — обърна се внезапно Питър към Едмънд и Луси. — Времето ни изтече.

— Какво искаш да кажеш? — изненада се Едмънд.

— Насам! — обади се Сюзан, разбрала ясно за какво става въпрос. — Да се скрием сред дърветата. Трябва да се променим.

— Какво да променим? — недоумяваше Луси.

— Дрехите си, естествено — отвърна Сюзан. — Представяш ли си каква гледка ще бъдем, ако се озовем обратно на гарата в Англия и изглеждаме така!

— Но дрехите ни са в двореца на Каспиан — отбеляза Едмънд.

— Не, не са — намеси се Питър, като продължаваше да ги води към най-гъстата част на гората. — Всичките ни неща са тук. Донесоха ги на вързопи още призори. Всичко е уредено.

— За това ли ви говореше Аслан на теб и на Сюзан днес сутринта? — поиска да знае Луси.

— За това и… за други неща — отговори Питър с доста сериозно изражение. — Не бива да ви казвам всичко. Има неща, които искаше да сподели с мен и Сюзан, защото повече няма да стъпим в Нарния.

— Никога ли? — смаяха се Едмънд и Луси.

— О, вие двамата — възкликна Питър, — поне ако съдя по думите му, съм почти сигурен, че един ден ще се върнете. Но това не важи за Сюзан и мен. Той казва, че сме прекалено пораснали.

— О, Питър — възропта Луси. — Какъв ужасен късмет! Ще го понесеш ли?

— Струва ми се, че да — отговори Питър. — Всичко е доста по-различно, отколкото си представях. Ще го разберете, когато вашият последен път настъпи. Но да побързаме! Ето ги нещата ни.

Беше странно и не особено приятно да свалят всичките си кралски дрехи и да се върнат при голямото сборище, облечени в училищните си униформи (вече не така спретнати). Един-двама от по-злобните телмарини дори се присмяха. Но останалите същества ги приветстваха и се изправиха на крака в чест на Питър — Върховния крал, кралица Сюзан Благородната, крал Едмънд и кралица Луси. Последваха прочувствени и (от страна на Луси) сълзливи сбогувания със старите им приятели, целувки и прегръдки от страна на големите мечоци, здраво ръкостискане от Тръмпкин и малко гъделичкащо и мустакато прегръщане от Трюфелхънтър. А Каспиан, разбира се, предложи на Сюзан да си вземе рога, но тя, естествено, му каза да го задържи. А после — едновременно възхитително и ужасяващо — настъпи времето за сбогуване с Аслан. След това Питър застана пред вратата, Сюзан сложи ръце на раменете му, Едмънд (зад нея) опря ръце върху нейните, Луси — върху неговите, а първият телмарин, който щеше да ги последва, — хвана раменете на Луси. И така в дълга колона те се отправиха през вратата. Трудно е да се опише следващият миг, защото децата виждаха три неща едновременно: едното — входа на пещера към проблясващ в зелено и синьо остров в Тихия океан, където всички телмарини щяха да се озоват, щом преминат през вратата. Второто — поляна в Нарния, лицата на джуджетата и животните, дълбоките очи на Аслан и белите петна по бузите на язовеца. Третото (което бързо погълна другите две) — сивата чакълеста повърхност на перон на провинциална гара и пейка с денкове и куфари наоколо, където четиримата седяха, сякаш никога не се бяха откъсвали оттам. Вярно, за миг изглеждаше малко безинтересно и мрачно след всичко, което преживяха, но и неочаквано симпатично по свой начин — с познатия мирис на гара, английското небе над главите им и предстоящия учебен срок.

— Ха! — възкликна Питър. — Ама славно си прекарахме!

— Пфу! — изсумтя Едмънд. — Забравих си джобното фенерче в Нарния.