Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der 35. Mai oder Konrad reitet in die Südsee, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ерих Кестнер. Това се случи на 35 май

Фантастична повест

Превод от немски: Владимир Мусаков

Редактор: Елена Руж

Редактор на издателството: Станимира Тенева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Албена Николаева

Немска. Второ издание

Индекс 11/95377 21231/6354-9-81

Дадена за печат 27.XI.1980 г. Подписана за печат 20.I.1981 г.

Излязла от печат 25. III. 1981 г. Издателски коли 4,54.

Условно издателски коли 3.80. Печатни коли 7. Формат 32/70×100

Издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“, 2а, София

Печатница „Балкан“, бул. „В. И. Ленин“ 113, София 1981 г.

 

Erich Kästner

Gesammelte schriften

Band 7 Romane für Kinder

Gemeinschaftsausgabe der Verlag

Atrium Verlag, Zürich, Cecile Dessler Verlag, Berlin

Kiepenheuer Witsch, Köln-Berlin

© Atrium Verlag, Zürich


Глава първа
Това се случи на 35 май

Беше 35 май. Разбира се, никак не е чудно, тъй като чичо Рингелхут изобщо не се учудваше на нищо. И ако това, което трябваше да стане днес, му се беше случило само седмица по-рано, той, без съмнение, щеше да помисли, че в главата му или в земното кълбо са мръднали два или три винта. Но на 35 май човек трябва да бъде готов и за най-големи изненади.

Освен това беше четвъртък. Чичо Рингелхут беше взел племенника си Конрад от училище, и сега двамата вървяха по улицата. Конрад изглеждаше доста загрижен. Но чичо му съвсем не забелязваше това, а с радост предвкусваше хубавия обед.

Преди обаче да продължа разказа, трябва да дам обяснение за семейство Рингелхут. И тъй: чичо Рингелхут беше брат на Конрадовия баща. И понеже чичото още не беше женен и живееше сам, разрешаваха му всеки четвъртък да взема племенника си от училище и да го завежда у дома си. Този ден обядваха заедно, разговаряха, пиеха кафе и чак привечер момчето се връщаше при родителите си. Тези четвъртъци бяха много смешни, тъй като чичо Рингелхут нямаше жена, която да сготви обеда. А освен това нямаше и прислужница. Затова той и Конрад ядяха най-невъзможните ястия. Често шунка с бит каймак, или солени гевречета с червени боровинки. Или пък черешова торта с английска горчица. Предпочитаха английската горчица пред немската, защото тя беше толкова лютива, че хапеше като със зъби. Ако след това им прилошееше, те заставаха на прозореца и се смееха така, че съседите си мислеха: „Аптекарят Рингелхут и племенникът му сигурно са се побъркали. Колко жалко!“

И тъй, както вървяха по улицата, чичото каза:

— Какво става с теб?

В този миг някой го дръпна за ръкава. И когато двамата се обърнаха, видяха пред себе си голям черен кон, който ги запита най-учтиво:

— Може би, случайно носите бучка захар със себе си!

Конрад и чичо му поклатиха отрицателно глави.

— Тогава, моля извинете за безпокойството! — каза големият кон, свали сламената си шапка и понечи да си тръгне.

Чичо Рингелхут бръкна в джоба си и запита:

— Мога ли да ви услужа с цигара?

— Не, благодаря — каза конят тъжно, — аз не пуша.

След това се поклони, спусна се в тръс към площада и спря провесил език, пред един деликатесен магазин.

— Трябваше да го поканим на обед — рече чичото. — Сигурно е гладен. — И като погледна племенника си, добави:

— Накъде си се разбързал, Конрад? Ти не чуваш какво ти говоря!

— Ах, аз имам да пиша съчинение за Южните страни, — отговори момчето.

— За Южните страни ли? — извика чичо му. — Но това е ужасно!

— Страшно — каза Конрад. — Всички, които сме добре в смятането, имаме да пишем за Южните страни. Защото сме нямали фантазия! Останалите трябва да опишат строежа на четириетажна къща. Това, разбира се, е играчка — работа в сравнение с нашето. Но такава е ползата, задето умеем да смятаме добре.

— Ти наистина нямаш фантазия, мили мой — каза чичо Рингелхут, — но тъй като аз съм ти чичо, все едно е, че имаш. Ние ще представим славно съчинение на учителя ти!

След това той стъпи с единия си крак на платното, а с другия продължи да върви по бордюра и така се движеше, куцукайки покрай племенника си. Конрад си беше момче. И се развесели.

Веднага щом стигнаха в дома на чичото, двамата седнаха да обядват. Имаше сладки от кълцана сланина и малко салата от месо с малинов сироп.

— Спартанците са яли и супа от кръв, без дори да им трепне окото — рече чичото. — Вкусно ли ти е това, млади приятелю?

— Страшно — отговори Конрад.

— Трябва да се каляваш — забеляза чичо му. — Като войници ни даваха фиде с херинги, а като студенти — ориз със захарин. Кой знае какво ще ви дават, когато пораснете. Затова яж, момчето ми, докато стомахът ти хване мазоли!

И му сипа още една лъжица малинов сироп върху салатата от месо.

След като се нахраниха, те позяпаха четвърт час от прозореца, в очакване да им прилошее. Обаче нищо не им стана. След това правиха гимнастика. Чичото покачи племенника си върху големия шкаф за книги и там Конрад направи стойка на ръце.

— Един момент! — извика чичо му. — Остани за малко така, с главата надолу.

И той изтича до спалнята, довлече оттам пухената си завивка и я просна пред шкафа за книги. След това извика: — „Хоп!“ и Конрад, както бе приклекнал, скочи върху мекия пух.

— Великолепно! — извика чичо му и като се засили, прескочи масата. В долния етаж се чу глух трясък и звънтене.

— Това беше полюлеят на Мюлбергови, — каза Рингелхут разтревожен.

Почакаха няколко минути, но никой не почука, нито пък позвъни.

— Навярно Мюлбергови не са в къщи — каза Конрад.

И все пак, се позвъни! Момчето изтича навън, отвори и се върна побледняло.

— Вън стои черният кон — прошепна то.

— Да влезе, — заповяда чичо Рингелхут.

Племенникът пусна коня. Той свали сламената си шапка и запита:

— Преча ли ви?

— Съвсем не! — отвърна чичото. — Моля, седнете!

— Предпочитам да стоя прав — каза конят. — Не взимайте това за неучтивост, но ние, конете, сме навикнали да стоим.

— Както обичате — рече чичото. — Мога ли да ви запитам на какво дължим честта да бъдем удостоени с вашето посещение?

Конят погледна сериозно и двамата с големите си черни очи.

— Вие ми станахте много симпатични още от самото начало — каза гой.

— А също и вие на нас — отвърна Конрад и се поклони. — Яде ли ви се още захар на бучки?

Без да дочака отговор, той изтича в кухнята и донесе кутията със захарта. След това започна да слага една след друга бучките на дланта си. Конят изяде без прекъсване около четвърт кило. После въздъхна с облекчение и каза:

— Дявол да го вземе, крайно време беше да хапна нещо! Благодаря ви, господа! Позволете да ви се представя. Казвам се Негро Кабало. До края на месец април бях в цирка „Саразани“, където изпълнявах номер — пързаляне с летни кънки. Но след това ме уволниха и оттогава не съм припечелил нищо.

— Да, да — каза чичо Рингелхут, — и с конете се случва както с хората.

— Ах, тези проклети автомобили! — продължи Негро Кабало. Нас, тия машини ще ни опропастят съвсем. Представете си, аз дори бях готов да се цаня като файтонджийски кон, макар да имам гимназиално образование. Но даже и генералният секретар на Съюза на файтонджийските коне не може да ме назначи. При това той е наистина влиятелен кон. Впрочем самият този носорог се вози на автомобил.

— При тези обстоятелства не бива да се учудваме на нищо — прибави чичо Рингелхут, като поклати глава.

— Вие сте много мил човек — каза конят развълнувано и го потупа с левия си преден крак по рамото така, че костите на чичо Рингелхут изпращяха.

— Ау! — изрева Рингелхут.

Конрад заплаши коня с пръст.

— Ако счупите нещо на чичо ми, ще имате работа с мен — каза той.

Горната устна на коня се вдигна нагоре и откри белите му зъби. Той се засмя беззвучно, а след това започна да се извинява, като каза, че не го е направил умишлено.

— Добре — каза чичо Рингелхут, като разтриваше ключицата си. — Но друг път бъдете по-внимателен, скъпи Негро Кабало. Аз не съм кон.

— Ще внимавам — обеща конят, — аз бях най-добрият международен състезател на летни кънки измежду бозайниците.

След това тримата се надвесиха от прозореца. На коня му се зави свят, когато погледна надолу, пребледня и клепачите му се затвориха. Едва когато Конрад каза, че би трябвало да се засрами, конят бавно отвори очи.

— Внимавайте само да не паднете от прозореца — предупреди го Рингелхут. — Остава само да тупне на улицата кон и то от моето жилище!

Негро Кабало каза:

— Знаете ли, такива като нашего брата рядко имат случай да погледнат надолу от третия етаж. Сега вече свикнах. Все пак, ще ви бъда много благодарен, ако ме пуснете между вас. Така е по-сигурно.

И конят се намести между Конрад и чичо му, протегна главата си навън и набързо излапа от балкона на съседите две обички и една бегония до шушка. На балкона останаха само саксиите.

35maj-13.png

Внезапно долу на улицата се вдигна невъобразима врява. Там стоеше човек кръгъл като топка, размахваше ръце, тропаше с дебелите си крака и крещеше като набоден на кол.

— Това е вече прекалено! — крещеше той. — Махнете веднага коня от прозореца! Още ли не сте научили правилата за вътрешния ред в жилищата? Не знаете ли, че е забранено да се вкарват коне вътре? А?

— Кое е това джудже? — запита Конрад.

— Хазаинът ми — отговори пренебрежително чичо Рингелхут. — Казва се Клеменс Вафелбрух.

— Това е безобразие! — продължаваше да вика дебелият нисък Вафелбрух. — Ще платите цветята, които тази кранта изяде от балкона на Леманови. Чувате ли!?

Черната козина на коня настръхна. Охо, той не ще се остави да го обиждат. Докопа със зъби една от опасаните вече саксии и я блъсна надолу. Саксията полетя бързо и цапна разсвирепелия се хазаин право по твърдата му шапка. Господин Клеменс Вафелбрух приклекна, замлъкна слисан, погледна още веднъж нагоре и, като свали смачканата си шапка, каза разтреперан:

— Няма нищо!

А след това бързо се вмъкна в къщи.

— Ако не се беше прибрал, щях да стоваря върху шапката му малко по малко всичко от балкона — каза конят.

— Това щеше да ми струва твърде скъпо — рече чичо Рингелхут. — Хайде, да се приберем в стаята.

Развеселен, Негро Кабало изцвили. След това те влязоха вътре и седнаха да играят карти, отгадавайки имена на поети, Конят печелеше непрекъснато. Той знаеше наизуст всички имена на класици и произведенията им. В това отношение чичо Рингелхут беше слаб. Като аптекар, той знаеше от каква болест са страдали поетите, с какво са се лекували и от какво са умрели. Но романите и драмите им вкупом се бяха изпарили от главата му. Трудно е да се повярва, но той сериозно твърдеше, че „Песента на камбаната“ на Шилер била от Гьоте!

Изведнъж Конрад подскочи, захвърли картите на масата си и изтича при шкафа с книги. Отвори вратичката, извади от най-горния рафт една дебела книга, седна на килима и нетърпеливо я запрелиства.

— Не искаме да бъдем нетактични — каза чичо му, — но, може би, ще ни обясниш, защо изведнъж напускаш масата и ни оставяш.

Но тъй като Конрад не отговори, той се обърна към Негро. Кабало:

— … Впрочем, липсва ми една комедия от Готхолд Ефраим Лесинг. Зная, че Лесинговата жена, Ева Кьониг, е умряла след раждането на дете. Подир няколко дни умряло и детето. Самият Лесинг също починал скоро.

35maj-15.png

— Това, което ми разказвате, съвсем не е комедия — забеляза подигравателно конят. После доближи муцуната си до ухото на чичо Рингелхут и прошепна:

— Мина фон Барнхелм.

Чичото удари разгневен по масата.

— Не, жена му се е казвала Ева Кьониг, а не Мина фон Барнхелм! — извика той сърдито.

— Глупости! — промърмори конят. — Мина фон Барнхелм не е жената на Лесинг, а така се нарича комедията му.

— Аха — извика Рингелхут. — Защо не казахте това веднага? Конрад, извади Мина фон Барнхелм!

Но Конрад седеше на килима, прелистваше книгата и мълчеше.

— Можете ли да ритнете племенника ми, та да отхвръкне като футболна топка? — запита Рингелхут четирикракия си гост.

Тогава конят пристъпи към Конрад, хвана го със зъби за яката и го вдигна във въздуха. Но Конрад не забеляза, че не седи на килима. Той продължаваше да прелиства книгата, а на челото му се появиха бръчки.

— Не мога да ги намеря, чичо! — каза внезапно той.

— Кого? — запита Рингелхут. — Мина фон Барнхелм ли?

— Южните страни — отговори Конрад.

— Южните страни ли? — запита конят изненадан. Но тъй като при говоренето трябваше да отвори устата си, изпусна Конрад и той шумно тупна на паркета.

— Какво щастие, че полюлеят на Мюлбергови вече падна — рече чичо му и потри със задоволство ръце. — Но какво да правим с тези Южни страни?

И той се обърна към коня:

— Племенникът ми има да пише за утре съчинение за Южните страни.

— Защото съм много добър по смятане — побърза да го осведоми Конрад.

Конят стоя няколко минути замислен. След това запита чичото, дали е свободен следобед.

— Разбира се — каза Рингелхут. — В четвъртък аптеката е дежурна нощем.

— Отлично! — извика Негро Кабало. — Тогава ще прескочим набързо.

— До аптеката ли? — запитаха едновременно Конрад и чичо му.

— Ах, не — каза конят. — До Южните страни, разбира се. А след това запита:

— Мога ли да се обадя по телефона?

Чичо Рингелхут кимна. Конят се приближи до телефона, вдигна слушалката, набра един номер и каза:

— Ало! Пътническото бюро за циркови коне ли се обажда? Искам да говоря с Ризенрос!… Как?… Той лично е на телефона? Как сте? Посивя ли ви вече гривата? Да, не сме вече от най-младите. И тъй, слушайте! Как по най-къс път мога да стигна до Южните страни? Искам да се върна до довечера. Мъчно ли? Ризенрос, моля, не се шегувайте! Къде се намирам ли?… При един добър приятел — Рингелхут. Какво? Но това е великолепно! Много благодаря, драги мой!

Той изцвили три пъти, окачи слушалката и като се обърна, запита:

— Господин Рингелхут, има ли в коридора ви голям шкаф със старинна резба от петнадесети век?

— Дори и да е така — каза Рингелхут, — каква връзка има този шкаф с Южните морета и с вашия Ризенрос?

— Трябва да влезем в него и да продължим все напред. За по-малко от два часа ще стигнем до Южните страни — поясни конят.

— Не ми разправяйте изтъркани шеги — го помоли чичо Рингелхут.

Конрад обаче като полудял се втурна в коридора, отвори скърцащата врата на големия стар шкаф, влезе в него и изчезна.

— Конрад! — извика чичо му. — Конрад, проклетнико!

Но момчето не се обаждаше.

— Ще полудея! — извика чичо му. — Защо не отговаря обесникът?

— Той сигурно е вече отвъд! — каза конят.

Сега вече никой не би могъл да спре Рингелхут. Той влезе в шкафа, огледа се и извика изненадан:

— Наистина, задната стена на шкафа липсва!

Конят, който го беше последвал, каза с укор:

— Нима вие се съмнявахте в това? Минавайте оттатък!

— Моля, след вас — каза чичото. — Тук домакин съм аз.

Конят стъпи с предните си крака в шкафа. Чичо Рингелхут се напъна да бута с всички сили, докато той изчезна зад стената. След това Рингелхут с пъшкане също така влезе вътре и каза отчаяно:

— Хубаво се наредихме!