Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thorn Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 195 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy (2010)
Корекция
didikot (2010)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2011)

Издание:

Колийн Макълоу. Птиците умират сами

„Народна култура“, София, 1982

Рецензент: Жени Божилова

Австралийска, първо издание

Литературна група — художествена литература. Код 04 95366 72612/5637–207–82

Редактор: Петко Бочаров

Художник: Иван Илиев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Коректори: Евдокия Попова, Людмила Стефанова

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982 г.

Излязла от печат май 1982 г. Формат 84х108/32

Печатни коли 39,75. Издателски коли 33,39. УИК 33,59. Цена 4,47 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Георги Димитров“, кв. Лозенец — София

 

© Colleen McCullough, THORNBIRDS (The Thorn Birds)

New York, San Francisco, Harper and Row, 1977

Превод © Мариана Екимова-Мелнишка

История

  1. — Добавяне

12

Веднъж в месеца Меги не пропущаше да пише на Фий, Боб и момчетата; писмото й беше пълно с описания на Северен Куийнсленд, леко шеговито, без никакъв намек за недоразуменията между нея и Люк. Пак тази нейна гордост. В Дройда знаеха, че Мюлерови са приятели на Люк, у които тя живее, понеже Люк много пътува. Искрените й симпатии към семейството личаха от всяка дума, която пишеше за тях, така че никой в Дройда не се тревожеше. Мъчно им беше само, че не ги навестява. Но как да им каже, че няма пари за път, без да разкрие колко злополучен се е оказал бракът й с Люк О’Нийл?

От време на време се решаваше да вмъкне и по някой случаен въпрос за епископ Ралф, а още по-рядко Боб се сещаше да й съобщи малкото, което научаваше за него от Фий. Докато един ден получи писмо, цялото за него.

Той пристигна изневиделица един ден, Меги, пишеше Боб, и беше като че малко разстроен и унил. Трябва да знаеш, че остана много изненадан, като не те намери. Побесня от гняв, като му казахме за теб и Люк, но когато мама му обясни, че не си ни оставила за нищо на света да му съобщим, млъкна и не продума повече. Но ми се стори, че за теб му беше много по-мъчно, отколкото би му било за когото и да е от нас, и според мен е съвсем естествено, защото от всички нас ти си била най-много с него и сигурно те е чувствал като по-малка сестра. Обикаляше наоколо, клетникът, сякаш не му се вярваше, че няма да изникнеш изневиделица отнякъде. Нали нямахме и снимки да му покажем, но докато той не ни поиска, не беше ми и минавало през ум колко е странно, дето не си направихте снимки на сватбата. Попита ме дали имаш деца и аз му казах, че доколкото знам, нямаш. Нали е така, Меги! От колко време си омъжена? Наближава две години, а? Така трябва да е, защото тогава беше юли. Как лети времето! Дано скоро да имаш деца, защото епископът, струва ми се, ще се радва, като разбере. Предложих да му дам адреса ти, но той отказа. Нямало смисъл, защото отивал в Атина, Гърция, за известно време с архиепископа, при когото работи. Някакво макаронаджийско име, четири метра дълго, дето не може да се запомни. И представяш ли си, Меги, ще летят дотам. Сериозно! Така или иначе, като разбра, че те няма в Дройда да се разхождате заедно, не му се стоеше дълго: поязди един-два пъти, четеше ни молитва всеки ден и си замина на шестия ден.

Меги остави писмото. Знае, знае! Най-сетне знае. Какво ли си е помислил, дали го е наскърбило? И защо я тласна към това? То не оправи нещата. Тя не обичаше Люк, никога нямаше да обича Люк. Той беше само един заместител, мъж, който може да й даде деца, приличащи на онези, които би имала от Ралф де Брикасар. О, господи, каква бъркотия!

 

 

Архиепископ ди Контини-Верчезе предпочиташе да отседне в градски хотел, вместо да се възползува от предложения му апартамент в Атинската патриаршия. Мисията му беше много деликатна и доста спешна, имаше някои въпроси, които отдавна трябваше да обсъди с първенците на гръцката православна църква — Ватикана хранеше такива добри чувства към гръцката и руската православна църква, каквито не можеше да изпитва към протестантската. В края на краищата православната вяра беше схизма, но не и ерес. И епископите на православните християни произлизаха по права линия чак от Свети Петър.

Архиепископът знаеше, че мисията му е възложена като проверка на дипломатическите му способности и представляваше трамплин към по-висок пост в Рим. И това дължеше на дарбата си да учи чужди езици, защото отличният му гръцки беше наклонил везните в негова полза. Бяха изпратили да го извикат чак от Австралия и го взеха оттам със самолет.

Немислимо бе да отиде без епископ де Брикасар, защото с годините беше свикнал да разчита все повече и повече на този удивителен човек. Като един Мазарини, същински Мазарини[1]. Негово преосвещенство ценеше кардинал Мазарини много повече от кардинал Ришельо, така че сравнението само по себе си беше похвала. Ралф имаше всичко онова, което Църквата ценеше у своите висши служители. Неговата теология, както и етиката му, бяха консервативни, мисълта му беше пъргава и задълбочена, лицето му не издаваше нищо от онова, което ставаше в ума и сърцето му, освен това той притежаваше удивителното умение да спечелва хората, с които общува, независимо дали ги обича, или мрази, дали е съгласен с тях, или не. При това не беше лицемерен — беше дипломат. И ако вниманието на йерархията във Ватикана би се насочвало по-често към него, със сигурност щеше много да се издигне. От това щеше да е доволен и негово преосвещенство ди Контини-Верчезе, който не искаше да загуби връзката си с Ралф де Брикасар.

Беше много горещо, но след влагата на Сидни епископ Ралф се радваше на сухия въздух в Атина. С бърза крачка, облечен както обикновено с ботуши, панталони и расо, той се изкачи по каменистата пътека до Акропола, мина през свъсените Пропилеи, покрай Ерехтейона, продължи нагоре по хлъзгавите камъни до Партенона и после слезе до стената от другата страна.

Оставил вятъра да пилее черните му къдрави коси, вече леко посребрени на слепоочията, той стоеше и обгръщаше с поглед града чак до ведрите хълмове и ясната, удивително наситена синева на Егейско море. Точно в краката му беше Плаката — с кафенета и ресторанти по покривите на къщите и с неизменните бохеми, а встрани по склона върху скалите се разпростираше в полукръг голям амфитеатър. В далечината се издигаха римски колони, замъци от кръстоносците и венециански дворци, но от турците нямаше и следа. Какъв удивителен народ са тези гърци! Да мразят толкова много расата, която ги е управлявала седемстотин години, че щом са се освободили, да не оставят нито една джамия или минаре. И толкова древен народ, с такова богато наследство. Та неговите нормански прадеди са били варвари, загърнати в кожи, а Рим е бил дивашко село, когато Перикъл е облякъл скалата в мрамор.

Едва тук, на единадесет хиляди мили далеч от нея, той можеше да мисли за Меги, без сълзите да напират в очите му. И все пак хълмовете в далечината се позамъглиха пред погледа му, докато успее да се овладее. Нима може да я упреква, след като сам я бе посъветвал да го направи? Той веднага разбра защо тя беше решила да не му казва: не е искала той да види съпруга й, нито да участвува в новия й живот. Беше се надявал естествено, че за когото и да се омъжи, тя ще го доведе поне в Гили, ако не в Дройда, и че ще продължи да живее там, където той щеше да е спокоен за нея — да е добре, да няма грижи и да не я грози опасност. Но като помисли, осъзна, че тя е бягала именно от това. Тя е искала да се махне и докато са заедно с този Люк О’Нийл, няма и да се върне. Боб каза, че събирали пари да си купят чифлик в Западен Куийнсленд и тази вест му прозвуча като погребален звън. Значи, Меги изобщо не смяташе да се връща. Тя искаше да е мъртва за него.

Но щастлива ли си, Меги? Добър ли е той към теб? Обичаш ли го този Люк О’Нийл? Какъв ли е, че е заел моето място? Какво може да си намерила у този обикновен пастир, та той да ти хареса повече от Инок Дейвис, Лайъм О’Рурк или Алистър Маккуийн? Дали защото не го познавам лично, не мога да направя сравнение? За да ме измъчваш ли го направи, Меги, за да ми отмъстиш ли? И защо нямаш деца? Що за човек е, че да обикаля страната като скитник и да те оставя да живееш при приятели? Нищо чудно, че нямаш деца — та той твърде малко време е с теб. О, Меги, защо? Защо се омъжи за този Люк О’Нийл?

Той се обърна и заслиза от Акропола, после тръгна по оживените улици на Атина. Спираше се пред сергии по улица „Еврипиду“, захласнат по хората, по огромните кошници с калмари и риба, които миришеха остро на слънцето, по зеленчуците и сърмените чехли, окачени едно до друго; много забавни му бяха жените, които го заговаряха с нежни думи, съвсем естествено и без да се стесняват — белег на манталитет, коренно различен от неговото пуританско възпитание. Ако в неприкрития им интерес към него имаше похот (не му идваше наум по-подходяща дума), щеше да му стане много неудобно, но той усещаше, че го правят само от желанието да се докоснат до изключителната му физическа красота.

Хотелът — много луксозен и скъп — беше на площад „Омония“. Архиепископ ди Контини-Верчезе бе седнал до балконския прозорец, потънал в размисъл; когато епископ Ралф влезе, той извърна глава и му се усмихна.

— Тъкмо навреме, Ралф. Исках да се помолим.

— Мислех, че всичко се е уредило. Да няма някакви неочаквани усложнения, ваше преосвещенство?

— Не точно това. Днес получих писмо от кардинал Монтеверди, в което той изразява волята на Светия отец.

Отец Ралф почувствува как раменете му се стягат и странна тръпка полазва към ушите му.

— Слушам ви.

— Веднага щом преговорите свършат, а те вече са свършили, трябва да замина за Рим. Там ще бъда ръкоположен в кардиналски сан и ще продължа да работя под прякото наставничество на негово светейшество.

— Ами аз?

— Ти ще станеш архиепископ де Брикасар и ще се върнеш в Австралия да заемеш моето място като папски нунций.

Тръпката покрай ушите му премина в пареща руменина, главата му се замая, пред очите му всичко се завъртя. Той, който не беше италианец, да бъде удостоен с почетния пост наместник на папата. Нечувано! О, само гледайте — ще стане и кардинал де Брикасар!

— Най-напред, разбира се, ще получиш специална подготовка и напътствия в Рим. Това ще трае около шест месеца, през което време аз ще бъда с теб, за да те представя на някои мои приятели. Искам да те познават, защото един ден и аз ще те повикам, Ралф, да ми бъдеш помощник във Ватикана.

— Ваше преосвещенство, не мога да ви се отблагодаря! На вас дължа този голям успех.

— Благодари на бога, че съм достатъчно умен да разбера кога един човек е твърде интелигентен, за да не живее в забвение, Ралф! А сега да паднем на колене и да се молим. Бог е много щедър.

Броеницата и требникът му бяха на масичката, той се пресегна с трепереща ръка към тях и събори требника на пода. Архиепископът, който беше по-близо до него, го вдигна и учудено погледна изпадналата измежду страниците тънка кафеникава материя, която някога е била роза.

— Интересно! Защо го пазиш? Да не е спомен от дома или от майка ти?

Очите, на които не убягваше нито измама, нито преструвка, го пронизваха и нямаше време да прикрие чувствата и безпокойството си.

— Не. — Той свъси вежди. — Не желая да си спомням за майка си.

— Но сигурно ти е много скъпо, щом го пазиш с толкова обич между страниците на най-ценната си книга. Какво се крие зад него?

— Любов, чиста като тази, която изпитвам към бога, Виторио. И на тази книга тя прави само чест.

— Така си и помислих, понеже вече те познавам. Но тази любов не застрашава ли любовта ти към Църквата?

— Не. Именно заради Църквата се отрекох от нея и винаги ще се отричам. Оставих я толкова далеч зад себе си, където не ще мога да се върна вече никога.

— Сега разбирам къде е изворът на тъгата ти, драги Ралф. Но не го взимай толкова надълбоко. Ти ще доживееш да сториш големи добрини на много хора и мнозина ще те обичат. А тя, като има любовта, заложена в такъв стар, уханен спомен като този, няма никога да усети самота. Защото ти си запазил и любовта заедно с розата.

— Тя едва ли го разбира.

— О, грешиш. Щом толкова си я обичал, значи, тя е достатъчно жена, за да го разбере. Иначе щеше отдавна да си обърнал гръб и на нея, и на този скъп спомен.

— Имало е моменти, когато само с дълги часове, прекарани в молитва на колене, съм се удържал да не се откажа от всичко и да се върна при нея.

Архиепископът стана от стола и коленичи до своя приятел, този красив мъж, когото обичаше, както малко други неща извън своя бог и Църквата — тъждество в съзнанието му.

— Няма да се откажеш, Ралф. Много добре го знаеш. Ти принадлежиш на Църквата и твоето място е било и ще бъде в нея. Това е твоето истинско призвание. Нека сега се помолим, а аз ще споменавам и розата в молитвите си, докато съм жив. Добрият бог ни изпраща много горест и много мъка, докато стигнем до вечния живот. И трябва да се научим да ги понасяме — както ти, така и аз.

 

 

В края на август Меги получи от Люк писмо, в което той й съобщаваше, че е в болницата в Таунсвил, защото заболял от болестта на Вейл, но че състоянието му не било опасно и скоро щели да го изпишат.

Така че май не ще трябва да чакаме до края на годината за нашата ваканция, Мег. Не мога да се върна в тръстиката, докато не съм стопроцентово здрав, а ще се оправя само ако си дам една хубава почивка. След седмица и нещо идвам да те взема. Ще идем на езерото Ийчъм на платото Атертън за две-три седмици, докато се оправя да се върна на работа.

Меги просто не можеше да повярва и вече не знаеше дали в същност иска да бъде с него, или не, след като най-сетне имаше тази възможност. Раната, нанесена на чувствата й, заздравяваше много по-бавно от раната на тялото и споменът за мъките й през първата брачна нощ в хотела на Дъни беше избледнял дотолкова, че вече не я плашеше, а от книгите тя беше разбрала, че главната причина е било невежеството — и нейното, и на Люк. О, мили боже, дано тази ваканция да донесе дете! Ако си имаше едно бебе, което да обича, щеше да й е много по-леко. Ан нямаше да има нищо против едно бебе в къщата си, щеше даже да се радва. Луди също. Бяха и го казвали стотици пъти, като се надяваха, че Люк ще остане поне веднъж достатъчно дълго, за да промени лишения от смисъл и любов живот на жена си.

Като им съобщи какво пише Люк, те много се зарадваха, но останали насаме, споделиха съмненията си.

— Главата си залагам, че този негодник ще намери някакво оправдание да се измъкне без нея — каза Ан на Луди.

Люк беше наел един автомобил и дойде да вземе Меги рано сутринта. Изглеждаше отслабнал, сбръчкан и прежълтял, като че беше излязъл от саламура. Разтревожена, Меги му подаде куфара си и се настани до него.

— Каква е тази болест на Вейл, Люк? Казваш, че не е опасна, но очевидно си бил много зле.

— О, нещо като жълтеница, от която всички резачи на тръстика се разболяват рано или късно. Пренасят я плъховете из тръстиката и се заразяваме чрез някоя рана или драскотина. Но нали съм силен, не я прекарах много тежко в сравнение с другите. Докторите казват, че за нула време ще бъда пак здрав като камък.

Пътят водеше към вътрешността и се изкачваше по една дълбока клисура, обрасла с тропическа растителност, а в дъното й бучеше и се пенеше буйна река; на едно място величествен водопад се спущаше някъде отгоре, за да се влее в нея, препречвайки пътя. Те минаха между скалата и падащата под наклон вода — под мокра и блестяща арка от фантастични светлини и сенки. Колкото по-нагоре се изкачваха, въздухът ставаше по-хладен, свеж и много приятен. Меги беше забравила колко добре се чувства на студено. Джунглата се притискаше към тях толкова гъста, че никой не дръзваше да проникне в нея. В по-голямата си част тя бе почти непрогледна, с преплитащи се зашумени лиани, които висяха между дърветата, непрекъснати и безкрайни като някакво гигантско покривало от зелено кадифе, метнато върху гората. Там, където покривалото бе леко повдигнато, Меги зърваше прелестни цветя и пеперуди, паяжини като колела със спици, а вместо главина — по един красив пъстър паяк, застанал неподвижно, приказни гъби, впити в стъбла, обрасли с мъх, птици с дълги, проточени по земята червени или жълти опашки.

Езерото Ийчъм беше разположено на върха на платото и изглеждаше идилично сред девствената природа. Преди да се смрачи, те излязоха да се поразходят на верандата на пансиона и да погледат спокойната повърхност на езерото. Меги искаше да види огромните прилепи, наречени летящи лисици, които с хиляди кръжаха като прокобници над местата, където намираха храна. Бяха чудовищни и отвратителни, но изключително плахи и съвсем безобидни. Представляваха внушителна гледка, като се приближаваха на пулсиращи маси на фона на небе от разтопен метал; Меги беше свикнала да ги гледа и от верандата на Химелхох.

А колко беше приятно да потъне в мекото хладно легло — да не трябва да лежи неподвижно, докато мястото й се овлажни от пот, а после внимателно да се мести встрани, знаейки, че то и без това няма да изсъхне. Люк измъкна от куфара си плоска кафява кутийка, извади от нея шепа малки кръгли неща и ги нареди на нощното си шкафче.

Меги посегна към едно и го заразглежда.

— Какво е това? — попита тя, любопитна.

— Презервативи. — Той беше забравил за решението си от преди две години да не й казва, че взима предпазни мерки. — Слагам си го, преди да бъда с теб. Иначе може да направя бебе, а това не бива да става, преди да си купим фермата. — Той седеше гол на леглото, с щръкнали ребра и тазови кости, но сините му очи блестяха; пресегна се и хвана ръката й, която държеше презерватива в своята. — Наближава, Мег, още малко. Както гледам, още пет хиляди лири и ще си купим най-хубавия имот западно от Чартърс Тауърс.

— Тогава все едно, че си го купил — каза му тя с доста спокоен глас. — Ще пиша на епископ де Брикасар и ще го помоля да ни заеме парите. Той няма да ни иска лихва.

— Как не! — сопна й се той. — По дяволите, Мег, къде ти е гордостта? Ще си изработим всичко сами и никакви заеми! Никога през живота си не съм взимал назаем и едно пени и нямам намерение тепърва да го правя.

Тя почти не го чуваше, а широко разтворените й очи го гледаха през пурпурна мъглявина. Никога досега не е била така разгневена! Измамник, лъжец, егоист! Как смееше да постъпва така с нея, да я лишава с хитрост от дете, да я накара да повярва, че изобщо има намерение да става фермер! Та той си е намерил вече мястото в живота — при Арне Свенсон и при захарта.

Прикривайки много добре гнева си за своя голяма изненада, тя насочи отново вниманието си към малкото гумено кръгче в ръката си.

— И какво казваш за тези неща? Как могат да ме предпазят от бебе?

Той се доближи до нея и от допира на телата им тя потръпна — от възбуда, помисли си той; от отвращение, съзнаваше тя.

— Нищо ли не знаеш, Мег?

— Не — излъга тя. Но лъжата не се отнасяше за презервативите, защото за тях наистина никъде не се споменаваше.

Ръцете му си играеха с гърдите й и тя чувстваше гъдел.

— Ами виж, като свършвам, отделям едно такова… нещо и ако нямам това отгоре, то остава в теб. Като стои там достатъчно дълго или ако го правя често, получава се бебе.

Така, значи! Той си го нахлузвал като обвивка на кренвирш! Каква хитрост!

Като загаси лампата, той я придърпа на леглото и не след дълго потърси опипом своя презерватив. Тя чу същия шум, както тогава в хотелската стая на Дъни, но вече знаеше какво означава това — нахлузваше си гумата. Хитрец! Но как да го надхитри тя?

 

 

Далеч от горещината и влагата на крайбрежната равнина, Люк бързо се възстановяваше. Хранеше се добре и започна да наваксва загубените килограми, а кожата му от болезнено жълта придоби пак обичайния загар. Съблазняван от една пламенна и отзивчива Меги в леглото, той лесно се съгласи да продължи двете седмици на три, а после на четири. Но в края на месеца вече възнегодува.

— Това е непростимо, Мег. По-здрав съм от всякога. А си живеем тук безгрижно като цар и царица и само харчим пари. Арне има нужда от мен.

— Помисли си пак, Люк. Ако наистина искаш, можеш още сега да си купиш фермата.

— Нека да караме още малко така, Мег.

Макар че не би го признал, тръстиката го влечеше до мозъка на костите с онази неустоима сила, която крайно изтощителния труд има за някои хора. Докато беше млад и издръжлив, Люк щеше да принадлежи само на захарната тръстика. Единствената надежда на Меги беше да го разубеди от намеренията му, като му даде дете, наследник на имението около Кинуна.

 

 

С тези мисли тя се върна в Химелхох да чака и да се надява. Дано, дано да има бебе! То ще разреши всичко, само да дойде. И наистина щеше да дойде. Ан и Луди страшно се зарадваха, като им съобщи. Луди се оказа истинско съкровище. Зае се да избродира и надипли всички бебешки дрешки, тъй като Меги никога не бе имала време да усвои тези сръчности; докато мазолестите му ръце правеха чудеса с тънката игла и най-фините тъкани, Меги помагаше на Ан да подредят всичко необходимо за бебето.

Само дето Меги не го носеше добре — дали поради горещината, или защото не се чувстваше щастлива, не знаеше. Сутрешното неразположение продължаваше през целия ден и не престана още дълго време; въпреки че беше напълняла съвсем малко, задържаше в организма си много вода и това й тежеше, а кръвното й налягане се повиши толкова, че и доктор Смит се разтревожи. Най-напред той настоя тя да прекара остатъка от бременността си в болницата в Кейрнс, но като поразмисли върху безрадостния и живот без съпруг и приятели, реши, че ще й е по-добре при Луди и Ан, които много се грижеха за нея. Но последните три седмици трябваше непременно да бъде в Кейрнс.

— И накарайте мъжа й да дойде да я види! — кипна той пред Луди.

Меги беше писала веднага на Люк, че е бременна, вярвайки като всяка жена, че щом нежеланото стане безспорен факт, Люк ще подскочи от радост. Отговорът му разби всички подобни илюзии. Той беше вбесен. Колкото до него, да стане баща, означавало просто да храни още гърла, които не работят, вместо нито едно. Това беше горчив хап за Меги, но тя го преглътна — нямаше друг избор. Сега вече и детето, което беше на път, я свързваше с него така здраво, както и гордостта й.

А се чувствуваше толкова зле, безпомощна и необичана от никого! Дори и бебето не я обичаше, не искаше да е зачевано и да се ражда. Тя усещаше в себе си как слабото малко създание протестира срещу това, че му е даден живот. Ако можеше да издържи на двете хиляди мили път с влак до дома, щеше да си отиде, но доктор Смит категорично поклати глава. Да се люшка във влака повече от седмица, макар и с прекъсване, и край на бебето. Колкото и да беше разочарована и нещастна, Меги не би навредила съзнателно на детето. Но с течение на времето угасна и копнежът й да си има някого, когото да обича: нероденото дете започваше все повече да й тежи и да й опротивява.

Доктор Смит препоръча да я настанят в Кейрнс по-рано; той се боеше да остави Меги в Дънглоу, където имаше само една примитивна болница. Кръвното й налягане беше непостоянно, тя задържаше все повече вода. Той спомена за токсемия и еклампсия — още две дълги медицински думи, които изплашиха Ан и Луди, и те склониха, колкото и да искаха бебето да се роди в Химелхох.

Към края на май оставаха още само четири седмици, последните четири седмици, докато Меги се освободи от това непоносимо бреме, от това неблагодарно дете. Тя постепенно го намразваше, а така много го беше желала, преди да разбере какви неприятности в същност създава. Как е могла да мисли, че Люк ще се радва на детето, когато то стане действителност? Държанието му и приказките му, откакто се бяха оженили, с нищо не подсказваха, че ще бъде така.

Време беше да признае, че всичко е рухнало, да забрави гордостта и да се опита да спаси каквото може от развалините на живота си. Бяха се оженили със задни сметки — той заради парите й, а тя — за да избяга от Ралф де Брикасар, като в същото време търсеше пак него. Помежду им никога не беше ставало и дума за любов, а само любовта би помогнала и на нея, и на Люк да преодолеят огромните трудности, произтичащи от различните им стремежи и желания.

Колкото и да е странно, тя като че ли не можеше да мрази Люк, докато все по-често и по-често се улавяше в омраза към Ралф де Брикасар. Но все пак Ралф беше се държал много по-мило и честно с нея, отколкото Люк. Нито веднъж не и беше дал основание да мисли за него другояче, освен като за свещеник и приятел, защото и двата пъти, когато я беше целунал, тя в същност първа беше посегнала.

Защо тогава му е толкова сърдита? Защо мрази Ралф, а не Люк? По дяволите тези нейни страхове и слабости, това голямо озлобление, което изпитваше към него, загдето все я беше отблъсквал точно когато най-много го беше обичала и желала. По дяволите и онзи глупав порив, който я беше накарал да се омъжи за Люк О’Нийл. Да измами и себе си, и Ралф. Какво от това, че нямало никога да може да се омъжи за Ралф, да спи с него, да роди неговото дете? Какво, че не я искаше — той наистина не я искаше. Важното беше, че тя искаше само него и не трябваше да се примирява с по-малко.

Но да разбереш грешката си, не значи още, че можеш да я поправиш. Тя все пак се беше омъжила за Люк О’Нийл и носеше детето на Люк О’Нийл. Как да се радва на мисълта за детето на Люк О’Нийл, след като и той дори не го искаше? Горкото създание. Като се роди, ще може да бъде обичано поне като отделен човек. Само че… Какво не би дала да има дете от Ралф де Брикасар! Но това беше невъзможно, никога нямаше да стане. Той служеше на една институция, която искаше да го притежава изцяло, дори и онова от него, което не й беше нужно — мъжа. Майката-църква искаше от него той да принесе именно това в жертва пред нейната мощ като институция и по такъв начин го похабяваше, смазваше съществованието му, и то така, че да престане да съществува навеки. Но някой ден Църквата щеше да плаща за своята алчност. Някой ден нямаше да има вече хора като Ралф де Брикасар, защото тогава те вече ще ценят достатъчно много своята мъжественост, че да разберат колко ненужно и напълно безсмислено е да се отричат от себе си.

Внезапно тя стана и се заклатушка през всекидневната към Ан, която седеше и с нескривано наслаждение четеше един тайно придобит екземпляр от забранената книга на Нормън Линдсни „Червената грамада“.

— Ан, май ще стане, както ти искаше.

Ан я погледна разсеяно.

— Какво, мила?

— Повикай доктор Смит. Това злочесто дете ще се роди всеки момент.

— О, боже! Отивай в спалнята и лягай — не в твоята, в нашата!

Като проклинаше капризите на съдбата и своеволията на бебетата, доктор Смит пое веднага от Дънглоу в старата си кола, настанил на задната седалка местната акушерка и каквото можеше да вземе от малката си болница. Нямаше смисъл да кара Меги там: същото можеше да направи за нея в Химелхох. Но най-добре щеше да бъде тя в Кейрнс.

— Съобщихте ли на мъжа й? — попита той, тичайки по стълбите, следван от акушерката.

— Изпратих му телеграма. Меги е в моята спалня — мисля, че там ще ви е по-широко.

Накуцвайки след тях, Ан влезе в спалнята. Меги лежеше с широко отворени очи и не показваше с нищо, че я боли, освен дето от време на време юмруците и се свиваха и тялото й се сгърчваше. Тя извърна глава да се усмихне на Ан и Ан прочете голяма уплаха в погледа й.

— Добре, че не отидох в Кейрнс — каза тя. — Майка ми не е родила нито едно от децата си в болница, а татко беше споменал веднъж, че с Хал и било много тежко. Но го преживяла. Аз също ще го преживея. Ние, жените Клийри, не умираме лесно.

Няколко часа по-късно докторът излезе на верандата при Ан.

— Здравата ще се измъчи женицата. С първото дете и без това не е лесно, но нейното е застанало лошо и тя само се мъчи, без да има никаква полза. Ако беше в Кейрнс, щяха да го извадят с цезарово сечение, но тук е невъзможно. Трябва да го роди сама.

— В съзнание ли е?

— О, да. Храбра душа — нито вика, нито се оплаква. Най-свестните най-много се мъчат, забелязал съм. Все ме пита още ли не е дошъл Ралф и аз я залъгвам, че има наводнение при Джонстън. Мъжът й не се ли казваше Люк?

— Да.

— Хм! Люк май не й е голяма утеха, а? Сигурно затова зове този Ралф, не го знам какъв е.

— Люк е негодник.

Ан се наведе, облегната върху парапета на верандата. По пътя от Дъни се приближаваше такси, което сви по отклонението за Химелхох. Силните й очи различиха чернокос мъж на задната седалка и тя възкликна от облекчение и радост.

— Не вярвам на очите си, но ми се струва, че Люк най-после се е сетил, че има жена!

— Тогава аз ще се върна при нея и ще те оставя ти да се оправяш с него, Ан. Няма да й казвам още, да не би да не е той. Ако наистина е той, почерпи го един чай и остави упреците за после. Няма да му се разминат.

Таксито спря. За изненада на Ан шофьорът слезе и отиде да отвори задната врата на пътника си. Джо Кастильоне, който караше единственото такси на Дъни, не беше много по тези обноски.

— Химелхох, ваше преосвещенство — обяви той и се поклони дълбоко.

От колата слезе мъж в дълго свободно черно расо, пристегнато с морав колан от рипсена коприна. Ан, малко замаяна, си помисли, че Люк О’Нийл й е скроил някаква шега. Но после видя, че това е съвсем друг човек, поне с десет години по-възрастен от Люк. „Божичко — помисли си тя, докато красивата фигура се качваше по стълбите, — никога не съм виждала такъв хубав мъж! И то архиепископ! Какво ли търси католически архиепископ при двама закоравели лутеранци като Луди и мен?“

— Мисис Мюлер? — попита той, като й се усмихна с топли, но някак далечни сини очи. „Какво ли не са видели тези очи — помисли си Ан, — но още много отдавна се е научил да не чувства нищо.“

— Да, аз съм Ан Мюлер.

— Аз съм архиепископ Ралф де Брикасар, нунций на негово светейшество в Австралия. Разбрах, че у вас живее мисис Люк О’Нийл.

— Да, сър. „Ралф… Ралф? Да не би това да е Ралф?“

— Аз съм неин много стар приятел. Дали не бих могъл да я видя?

— О, тя много ще се радва, архиепископ… „Не, не се казваше така: казва се ваше преосвещенство както Джо Кастильоне“ — но в по-удобен момент. Сега Меги ражда, и то много тежко.

Тогава тя видя, че той не е успял да се отрече напълно от чувствата, а само ги е запратил на дъното на съзнанието си, в което господар беше мисълта. Очите му бяха толкова сини, че усети как потъва в тях, а онова, което съзря там, я накара да се зачуди какво в същност представлява Меги за него и той за нея.

— Знаех си, че нещо не е в ред! Отдавна усещах, че нещо не е както трябва, но напоследък тревогата ме завладя изцяло. Трябваше да дойда и сам да разбера. Моля ви, нека да я видя. Не е ли достатъчно това, че съм свещеник?

Ан не беше и мислила да го спира.

— Заповядайте, ваше преосвещенство. Оттук, ако обичате.

И докато влачеше крака между двата бастуна, тя се питаше: „Чисто и разтребено ли е? Избърсала ли съм праха? Сетихме ли се да изхвърлим онзи вмирисан агнешки бут, или се усеща из цялата къща? Сега ли трябваше да дойде такъв важен гост! Луди, няма ли най-сетне да си вдигнеш дебелия задник от трактора и да дойдеш? Момчето трябва да те е намерило преди часове!“

Той мина покрай доктор Смит и акушерката, сякаш не съществуваха, и коленичи до леглото, посягайки към ръцете й.

— Меги!

Изтръгната от тежкия унес, в който беше потънала, безразлична към всичко, тя видя любимото лице до своето, гъстата черна коса вече с два бели кичура като крила, изящните аристократични черти, малко по-врязани, по-смирени може би, и сините очи, впити в нейните с обич и копнеж. Как е могла да го сбърка с Люк? Нямаше друг като него, за нея той беше единствен, — а тя беше изневерила на чувството си към него. Люк беше тъмната страна на огледалото. Ралф беше светъл като слънцето и далечен като него. О, колко е хубаво, че е при нея!

— Помогни ми, Ралф — проговори тя.

Той целуна пламенно ръката й и я допря до бузата си.

— Винаги, Меги, нали знаеш.

— Моли се за мен и за бебето. Ако някой може да ни спаси, това си само ти. Ти си много по-близо до бога от нас. Никой не ни иска, не ни е искал никога, дори и ти.

— Къде е Люк?

— Не знам и не ме интересува. — Тя затвори очи и извърна глава на възглавницата, но пръстите й в ръката му го стискаха здраво, не искаха да го пуснат.

Тогава доктор Смит го докосна по рамото.

— Ваше преосвещенство, сега трябва да излезете.

— Ако има опасност за живота й, ще ме извикате ли?

— Незабавно.

Луди най-сетне се беше върнал от полето и беше нервен, защото навън нямаше никой, а той не смееше да влезе в спалнята.

— Ан, добре ли е тя? — попита той жена си, щом я видя да излиза с архиепископа.

— Засега да. Докторът не гарантира, но аз мисля, че има надежда. Луди, имаме гост. Това е архиепископ Ралф де Брикасар, стар приятел на Меги.

По-вещ в тези неща от жена си, Луди подгъна коляно и целуна пръстена на протегнатата към него ръка.

— Седнете, ваше преосвещенство, и поприказвайте с Ан. Аз ще ида да направя чай.

— Значи, вие сте Ралф — поде Ан още докато подпираше бастуните на бамбуковата масичка, свещеникът седна срещу нея, заобиколен от диплите на расото си, изпод които се подадоха лъскавите му ботуши за езда, когато кръстоса крака. Такава поза приличаше повече на жена, но той беше свещеник и това нямаше значение; още повече, че — въпреки кръстосаните крака — той излъчваше мъжественост. Не беше може би толкова възрастен, колкото си помисли тя отначало — четиридесет и две-три години навярно. Жалко за такъв прекрасен мъж!

— Да, аз съм Ралф.

— Откакто започнаха болките й, Меги все пита за някой си Ралф. Трябва да ви призная, че бях озадачена. Не си спомням да е споменавала това име преди.

— Сигурно не е.

— Откъде познавате Меги, ваше преосвещенство? И откога?

Свещеникът се усмихна печално и сключи тънките си изящни пръсти така, че те образуваха островърха кула като на църква.

— Познавам Меги от десетгодишно момиче, когато току-що беше пристигнала с кораб от Нова Зеландия. Няма да сбъркам, ако кажа, че съм преживял с нея наводнения и пожар, душевни терзания, смърт и живот. Всичко, което човек трябва да понесе. Меги е огледалото, в което съм заставен да виждам своя образ на смъртен.

— Вие я обичате! — В гласа на Ан прозвуча изненада.

— Откакто я видях.

— Каква трагедия и за двама ви.

— Надявах се, че само за мен. Кажете ми нещо за нея — за живота й, откакто се е омъжила. От много години не съм я виждал и все се безпокоя за нея.

— Ще ви разкажа, но най-напред ми разкажете вие какво знаете за Меги. Не, нямам пред вид лични неща, а живота й изобщо, преди да дойде в Дъни. Луди и аз не знаем абсолютно нищо за нея, освен че е живеела някъде край Гилънбоун. Бихме искали да чуем повече, понеже много я обичаме. Само че тя никога не ни разказва нищо — от гордост може би.

Луди внесе таблата с чая и закуските, седна и изслуша разказа на свещеника за живота на Меги преди брака й с Люк О’Нийл.

— Кой би могъл да предположи! И като си помисля какво нахалство е имал Люк О’Нийл да я лиши от всичко това и да я направи прислужница. И да е толкова нагъл, че да иска заплатите й да се внасят на негово име! Знаете ли, че откакто е тук, клетото създание не е имало на ръка и едно пени за себе си? Накарах Луди за Коледа да й даде на ръка нещо към заплатата, но тя имаше нужда от толкова много неща, че похарчи парите за един ден, а никога не иска да вземе нещо от нас.

— Недейте да съжалявате Меги — малко строго каза архиепископ Ралф. — Тя самата сигурно не изпитва жал към себе си, поне не загдето е без пари. Те и без това не са й донесли много радост, нали? Освен това знае къде да потърси пари, ако й потрябват. Според мен явното безразличие на Люк я е наранило много повече от липсата на пари. Бедната ми Меги!

На свой ред Ан и Луди допълниха някои подробности от живота на Меги при тях, а архиепископ де Брикасар ги слушаше с все така сключени пръсти, с поглед, прикован в красиво разпереното ветрило на палмата отвън. Нито веднъж не трепна мускул по лицето му, нито се промениха тези красиви, непроницаеми очи. Той беше научил много неща, откакто беше на служба при Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе.

След като чу всичко, въздъхна и премести поглед върху техните тревожни лица.

— Е, сега май ние трябва да й помогнем, щом Люк отказва. Ако Люк действително не желае да живее с нея, по-добре е тя да се върне в Дройда. Знам, че не искате да я загубите, но за нейно добро я убедете да се върне. От Сидни ще ви изпратя чек, за да не й е неудобно да иска пари от брат си. А на семейството си може да обясни каквото сама реши. — Той погледна към вратата на спалнята и се раздвижи неспокойно. — Боже мой, дано да се роди по-скоро.

Но то се роди едва след около двадесет и четири часа, когато Меги беше полумъртва от изтощение и болки. Доктор Смит й беше дал обилни дози опиум, който по неговите старомодни схващания си оставаше най-доброто средство. Замаяна, тя потъваше в безкрайни вихрени кошмари, в които неща от външния и от вътрешния свят се вкопчваха в схватка, деряха се и фучаха, виеха, стенеха и ревяха. От време на време лицето на Ралф изплуваше за миг и после изчезваше със страшния пристъп на болката, но мисълта за него оставаше и докато той бдеше, Меги беше сигурна, че нито тя ще умре, нито бебето.

Като остави акушерката за малко сама, доктор Смит излезе да си отдъхне, хапна набързо, пийна глътка силен ром и провери дали някой от пациентите му не е легнал точно сега да умира, а междувременно Ан и Луди му разказаха за Меги онова, което сметнаха за необходимо.

— Точно така, Ан — заключи той. — Многото езда е една от причините за тежкото раждане. За жените, които яздят много, е лошо, дето изхвърлиха страничното седло. Като яздят по мъжки, развиват тъкмо онези мускули, които не трябва.

— Чувал съм, че това са бабешки приказки — намеси се кротко архиепископът.

Доктор Смит го погледна злобно. Той не обичаше католическите свещеници — смяташе ги за лицемерни дърдорковци.

— Ваша работа — отвърна му той. — Но кажете ми, ваше преосвещенство, ако се стигне дотам, да избираме кого да спасим — Меги или бебето, вашата съвест какво би казала?

— Църквата е категорична по този въпрос, докторе. За избор не бива и дума да става. Не може да се убие детето, за да се спаси майката, нито да се убие майката, за да се спаси детето. — И той се усмихна на доктор Смит не по-малко злобно. — Но ако се стигне дотам, докторе, не бих се поколебал да ви кажа да спасите Меги, а бебето да върви по дяволите.

Доктор Смит зяпна, разсмя се и го потупа по гърба.

— Браво на вас! Бъдете спокоен, няма да разглася какво сте казали. Но засега детето е живо и аз не виждам каква полза има да го убиваме.

Но Ан си помисли. „Интересно, какво бихте казали, архиепископе, ако детето беше ваше?“

Около три часа по-късно, когато следобедното слънце слизаше нерадостно към неясните очертания на връх Бартл Фрир, доктор Смит излезе от спалнята.

— Е, свърши се — каза той с известно задоволство. — Меги има да се възстановява дълго, но, дай боже, да се оправи. А бебето е едно хилаво дребничко момиче, два килограма и половина, с огромна глава и нрав, досущ като огненочервената му коса, каквато не съм виждал досега на новородено. Такова лесно не можеш умори, повярвайте ми — аз почти опитах.

Тържествуващ, Луди отвори бутилката шампанско, която беше приготвил, и петимата вдигнаха препълнени чаши — свещеникът, лекарят, акушерката, фермерът и сакатата му жена пиха за здравето и доброто на майката и нейното ревящо, опърничаво бебе. Беше първи юни, първият ден на австралийската зима.

Пристигна медицинска сестра да смени акушерката; тя щеше да остане, докато кажат, че Меги е извън всяка опасност. Лекарят и акушерката си отидоха, а Ан, Луди и архиепископът влязоха да видят Меги.

Тя изглеждаше толкова дребна и отпаднала в голямото легло, че архиепископът трябваше да скъта още една — нова и по-различна — болка в дъното на душата си, докато дойде моментът да я призове оттам, да я осмисли и да я понесе. Меги, моя съсипана и изстрадала Меги… Винаги ще те обичам, но не бих могъл да ти дам това, което Люк О’Нийл, макар и неохотно, ти е дал.

Врещящото човешко създание, виновно за всичко това, лежеше в тръстиково кошче до отсрещната стена, без ни най-малко да зачита присъствието на тези, които го бяха заобиколили и надничаха да го видят. То пищеше сърдито и нямайте намерение да спре. Най-сетне сестрата го вдигна заедно с кошчето и го отнесе в приготвената за него стая.

— Дробовете на малката са в отлично състояние — се засмя архиепископ Ралф, като седна на ръба на леглото и хвана бледата ръка на Меги.

— Животът май не й харесва много — отвърна Меги на усмивката му. Колко застарял изглеждаше той! Силен и гъвкав като по-рано, но несравнимо по-възрастен. Тя се извърна към Ан и Луди и протегна към тях другата си ръка. — Милите ми приятели! Какво щях да правя без вас? Люк обади ли се?

— Изпрати телеграма, че е много зает и не може да дойде, но ти желае щастие.

— Колко е любезен! — рече Меги.

Ан бързо се наведе да я целуне по бузата.

— Ще те оставим да си поприказваш с архиепископа, мила. Сигурно имате много неща да си кажете. — И като се облегна на Луди, тя даде с ръка знак на сестрата, която беше зяпнала свещеника, като че не вярваше на очите си. — Ела, Нети, да пием чай. Негово преосвещенство ще те извика, ако Меги има нужда от теб.

— Как ще назовеш гласовитата си дъщеря? — попита той, щом вратата се затвори и останаха сами.

— Джъстийн.

— Много хубаво име, но защо точно него си избрала?

— Прочетох го някъде и ми хареса.

— Не я ли искаш, Меги?

Лицето й се беше смалило и сякаш бяха останали само очите — кротки, излъчващи влажен блясък, в тях нямаше омраза, но нямаше и любов.

— Мисля, че я искам. Да, искам я. Толкова хитрост употребих, за да се сдобия с нея. Но докато я носех, не изпитвах нищо към нея, а само чувствувах, че тя не ме иска. Джъстийн едва ли ще бъде някога моя или на Люк, или на когото и да било. Мисля, че тя винаги ще принадлежи само на себе си.

— Трябва да си вървя, Меги — каза й той нежно.

Сега очите станаха по-остри, по-светли, устата й се изкриви болезнено.

— Така си и знаех! Интересно защо мъжете в живота ми все бързат да се изпокрият като дървесни червеи!

Той трепна.

— Не се озлобявай, Меги. Не бих понесъл мисълта че те оставям озлобена. Каквото и да ти се е случвало досега, винаги си била блага и това най-много ми е харесвало у теб. Не се променяй, не се озлобявай заради това. Знам колко ти е тежко, като си помислиш, че Люк не бърза да дойде, но, моля те, само не се променяй. Не би била вече моята Меги.

Но тя продължаваше да го гледа с известна ненавист.

— О, престани, Ралф! Аз не съм твоята Меги и никога не съм била! Ти не ме искаше, ти ме тласна към него, към Люк. Какво мислиш — да не съм светица или монахиня? Нищо подобно! Аз съм обикновен човек и ти провали живота ми! Толкова години те обичах и исках да те забравя, а после се омъжих за човек, който ми напомняше за теб и който нито ме иска, нито има нужда от мен. Толкова ли много искам от един мъж — да ме обича и да се нуждае от мен?

Тя изхлипа, но успя да се овладее. По лицето й имаше следи от болка, които не беше виждал по-рано, и той знаеше, че почивката и възстановяването няма да ги заличат.

— Люк не е лош, нито е неприятен — продължи тя. — Той е просто мъж. Ти си същият — огромни мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до полуда за някакъв си пламък зад стъклото, толкова прозрачно, че очите ви не го и забелязват. А когато най-сетне налучкате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това време в нощната прохлада отвън е имало и храна, и любов, и нежни пеперуди за вас. Но виждате ли ги вие, искате ли ги? Не! Все за този огън — втурнали сте се като обезумели, докато изгорите в него!

Той не знаеше какво да й отговори, защото това беше нещо ново у нея, нещо, което не познаваше. Дали винаги го е носила в себе си, или се е породило от ужасните й мъки и разочарования? Меги да говори такива неща? Той правеше усилие да я слуша и беше толкова смутен от думите й, че не разбра истинската им причина — нейната самота и чувството й за вина.

— Спомняш ли си розата, която ми даде през онази нощ, когато напуснах Дройда? — попита я той ласкаво.

— Да, спомням си. — Гласът й беше станал безжизнен, беше изчезнал блясъкът в очите й. Сега те го гледаха без всякаква надежда, безизразни и студени като на майка й.

— Още я пазя — в требника ми е. И колкото пъти видя такъв цвят роза, все за теб си мисля. Меги, обичам те. Ти си моята роза, най-скъпият човешки образ и най-хубавата мисъл в живота ми.

Пак се отпуснаха ъгълчетата на устните й, пак блесна онзи остър, пламенен поглед с искрици омраза в него.

— Образ и мисъл ли? Човешки образ и мисъл! Точно така: аз съм само това за теб! А ти си един глупав романтик и мечтател, Ралф де Брикасар. Твоята представа за смисъла на живота не се различава много от тази на пеперудата, с която те сравних! Не се учудвам, че си станал свещеник. И ти като Люк не би могъл да живееш като обикновен човек, дори да беше обикновен като него. Казваш, че ме обичаш, но нямаш представа какво е любов; само редиш думи, които си научил наизуст, защото ти се струва, че звучат добре! Учудвам се само как вие, мъжете, още не сте успели да се отървете от нас, жените, след като толкова много ви се иска да го сторите. Трябва да измислите как да се жените един за друг: бихте били щастливи като в рая.

— Меги, недей! Моля те, престани!

— О, върви си! Не искам да те гледам! И си забравил нещо за твоите любими рози, Ралф — те имат лоши, остри бодли!

Той излезе от стаята, без да се обърне.

 

 

Люк изобщо не си направи труда да отговори на телеграмата, с която му съобщаваха, че е щастлив баща на момиченце два килограма и половина, на име Джъстийн. Полека-лека Меги се оправяше, а бебето растеше и заякваше. Може би ако го кърмеше, Меги щеше да се привърже повече към това слабичко злонраво създание, но тя нямаше нито капка мляко в пищните гърди, които Люк толкова обичаше да смуче. „Каква ирония — за наказание“ — мислеше си тя. Както се полагаше, тя прилежно преповиваше и хранеше с биберон червеноликото и червенокосо вързопче и чакаше да се породи в нея някакво непознато, силно чувство. Но то не идваше: тя не изпитваше никакво желание да покрие малкото личице с целувки, нито да захапе с устни мъничките пръстчета, нито нищо от хилядите дребни глупости, които майките обичат да правят с бебетата си. Не го чувстваше като свое, а и то, изглежда, не я искаше и не чувстваше нужда от нея. Все „то“, „то“! А беше „тя“! Меги дори забравяше, че е момиче.

На Луди и Ан и през ум не им минаваше, че Меги не обожава Джъстийн, че тя й е по-безразлична и от по-малките й братя. Щом Джъстийн заплачеше, Меги веднага се спущаше да я вземе, да й попее и да я полюлее и нямаше по-сухо и по-добре повито бебе от нея. Странното беше, че Джъстийн изобщо не искаше да я вземат на ръце и да й попеят, и млъкваше много по-бързо, ако я оставеха на мира.

Колкото повече време минаваше, толкова по-хубава ставаше. Бебешката кожа изгуби червенината си и стана нежно прозрачна, както при повечето червенокоси, а малките й ръчички и крачета се наляха и станаха приятно пухкави. Косата й започна да се къдри и да се сгъстява, придобивайки същия огнен оттенък като на дядо й Пади. Всички чакаха с нетърпение да видят какви ще са очите й — Луди се обзаложи, че ще са сини като на баща й, Ан — сиви като на майка й, а Меги нямаше мнение. Но очите на Джъстийн си бяха само нейни и най-вече — озадачаващи. На месец и половина започнаха да се променят, а в началото на третия месец придобиха окончателния си цвят и форма. Никой не беше виждал такива очи. Ирисът беше очертан с много тъмна сива линия, но самият той беше толкова светъл, че не можеше да се нарече нито син, нито сив — нещо като тъмно бял. Това бяха неспокойни, тревожни, нечовешки очи, като че ли слепи, но с течение на времето ставаше ясно, че Джъстийн вижда отлично с тях.

Без да го казва, доктор Смит се безпокоеше от големината на главата и при раждането и внимателно я наблюдаваше през първите шест месеца от живота й. Той се озадачи още повече, като видя тези необикновени очи и си помисли дали тя няма вода в мозъка, както все още наричаше това, което в учебниците вече беше получило термина „хидроцефал“. Но Джъстийн очевидно не страдаше от никакво мозъчно увреждане или недостатък, а просто имаше голяма глава и с растежа тялото й постепенно я застигаше.

Люк не идваше. Меги му писа няколко пъти, но той нито й отговори, нито дойде да види детето си. В известен смисъл тя беше доволна — не знаеше какво би му казала, а и не очакваше той да изпадне във възторг от малкото същество, което му беше дъщеря. Ако беше някой едър, снажен син, той може би щеше да отстъпи, но Меги беше страшно доволна, че не е родила момче. Джъстийн беше живо доказателство, че силният Люк О’Нийл не е съвършен, за какъвто се мислеше, защото иначе би създавал само момчета.

Бебето се чувствуваше по-добре от Меги и се възстанови по-бързо от мъките при раждането. Към края на четвъртия месец престана да плаче толкова и започна самичко да се забавлява в люлката си, като си играеше и дърпаше нанизаните пъстри топки, опънати на нея. Но никога не се усмихваше на никого, дори и по инстинкт.

Дъждовният сезон настъпи рано, още през октомври, и то с обилни валежи. Влажността се покачи до сто процента и не мръдна оттам. По четири часа на ден дъждът вилнееше и плющеше по Химелхох, размиваше червената пръст, просмукваше се в тръстиката, пълнеше широкото и дълбоко корито на река Дънглоу, без обаче да прелива през бреговете й, защото пътят й до морето беше съвсем кратък и водата се вливаше направо в него. Докато Джъстийн лежеше в люлката и съзерцаваше света със своите особени очи, Меги седеше унило и гледаше как Бартл Фрир ту изчезва зад плътната стена от дъжд, ту отново се появява.

А грейнеше ли слънце, изсмукваше от земята воали от пара, караше мократа тръстика да заблести с безброй диамантени призми, а реката да заприлича на огромна златна змия. И тогава точно по средата на небесния свод увисваше двойна дъга, идеално оформена по цялата си дължина, толкова богата на багри върху свъсените тъмносини облаци, че всичко друго освен пейзажа на Северен Куийнсленд би изглеждало бледо и нищожно пред нея. Но тъй като сияеше точно над Северен Куийнсленд, не ощетяваше пъстротата му и на Меги й се стори, че едва сега разбира защо природата на Гилънбоун е само кафява и сива — Северен Куийнсленд си беше присвоил и нейния дял от палитрата.

Един ден в началото на декември Ан излезе на верандата, седна до Меги и я загледа. Колко беше слабичка и безжизнена! Дори красивата й златиста коса беше загубила блясъка си.

— Меги, не знам дали съм постъпила правилно, но все едно — вече съм го направила, така че искам поне да ме изслушаш, преди да кажеш „не“.

Меги извърна очи от дъгата и се усмихна.

— Говориш така тържествено, Ан… Какво трябва да чуя?

— Луди и аз се тревожим за теб. Ти още не си се възстановила от раждането на Джъстийн, а откакто заваляха дъждовете, изглеждаш още по-зле. Не се храниш и слабееш. Никога не съм мислила, че тукашният климат ще ти понесе, но докато нищо не ти се беше случило, издържаше го. Сега обаче смятаме, че здравето ти е разклатено и ако не се направи нещо, ще се разболееш наистина. — Тя си пое въздух и продължи: — Ето защо преди няколко седмици писах на една приятелка, която работи в туристическо бюро, и ти уредих да отидеш на курорт. Само не започвай да възразяваш заради парите — не сме ощетили нито Люк, нито себе си. Архиепископът ни изпрати един много голям чек за теб, а брат ти изпрати за теб и за бебето чек от името на всички в Дройда — и ми се струва, че намеква да си отидеш за малко у дома. Като се посъветвахме с Луди, решихме че е най-добре с част от парите да те пратим на курорт. Смятам, че да се върнеш в Дройда, няма да е истинска почивка. Според нас с Луди ти се нуждаеш преди всичко от време да поразмислиш. Без Джъстийн, без нас, без Люк, без Дройда. Била ли си някога сама, Меги? Крайно време е да останеш малко съвсем сама. Затова ти запазихме една вила на остров Матлък за два месеца — от началото на януари до началото на март. Луди и аз ще се грижим за Джъстийн. Знаеш, че нищо лошо няма да й се случи, но и при най-малката тревога за нея обещаваме ти, че ще ти съобщим веднага — на острова има телефон, така че лесно ще те извикаме.

Дъгата беше изчезнала, слънцето също се беше скрило — готвеше се пак да вали.

— Ан, ако не бяхте вие с Луди през последните три години, щях да полудея. Ти го разбираш. Понякога нощем се събуждам и се чудя какво ли би станало с мен, ако Люк ме беше настанил при някои бездушни хора. Вие се грижите за мен много повече от Люк.

— Приказки! Ако Люк те беше пратил при някои по-студени хора, ти щеше да се върнеш в Дройда и кой знае — може би това щеше да е най-доброто.

Дъждът настъпваше сантиметър по сантиметър през потъмнялата тръстика и скриваше всичко зад себе си със сива завеса.

— Права си, че не съм добре — продължи Меги. — Не се чувствувам добре още откакто заченах Джъстийн. Опитвах се да се стегна, но, изглежда, има някакъв предел, отвъд който на човек не му стигат силите. О, Ан, толкова съм уморена и отчаяна! Не съм дори и добра майка на Джъстийн, а поне това й дължа. Нали аз съм причината да дойде на този свят — тя не го е искала. Но най-отчаяна съм от това че Люк не ми дава възможност да го направя щастлив. Не иска да живее с мен, нито да му създам дом, не иска и деца да имаме. Аз не го обичам — никога не съм го обичала така, както една жена трябва да обича мъжа, с когото се свързва. Може би ако го обичах, той щеше да се държи другояче. Затова не мога да го виня. Само себе си мога да виня, струва ми се.

— Ти обичаш само архиепископа, нали?

— Още от малка. Бях груба с него, като дойде. Горкият Ралф! Нямах право да му казвам всичко това, защото той никога не ми е давал надежди, разбираш ли? Дано вече да е разбрал, че е било от болката, от изтощението и от това, че се чувствах толкова нещастна. Мислех си само, че това трябваше да е неговото дете, а никога няма да бъде, не може да бъде. Не е честно! Как протестантските свещеници могат да се женят — защо да не могат и католическите? Само не ми казвай, че пасторите не се грижат за паството си като свещениците, защото няма да ти повярвам. Познавам безсърдечни свещеници и чудесни пастори. Но заради това безбрачие на католическите духовници трябваше да се откажа от Ралф и да заживея с друг човек, да имам дете от друг. И знаеш ли какво, Ан? Това е не по-малък грях, отколкото Ралф да наруши клетвите си — дори е по-тежък грях. Ненавиждам схващането на църквата, че е грях да обичам Ралф и той да ме обича.

— Замини за известно време, Меги. Почини си, яж, спи и престани да се измъчваш. А като се върнеш, може би ще успееш някак да придумаш Люк да купи най-сетне онази ферма, за която постоянно говори. Знам, че не го обичаш, но мисля, че ако ти помогне малко, би могла да си щастлива с него.

Сивите очи имаха съшият цвят като пелената от дъжд, която обгръщаше къщата; двете жени трябваше вече да викат, за да се чуят в невероятния тропот по ламаринения покрив.

— Не е там работата, Ан. Като отидохме с Люк в Атертън, най-сетне разбрах, че той никога не ще остави тръстиката, докато има сили да работи. Той обича живота, обича да е с мъже, силни и независими като него, обича да се скита от място на място. Той в същност никога не е живял на едно място, като си помисля. А колкото до това, дали му е необходима жена, поне само за удоволствие, то тръстиката го изтощава достатъчно. И как да ти кажа — Люк е такъв човек, на когото му е все едно дали ще си сложи да яде върху щайга, или ще спи на пода. Не виждаш ли? Той не може да оцени и човек, който обича хубавите неща, защото самият той не ги обича. Понякога ми се струва, че той мрази красивото, приятното. Бои се, че може да го размекне. У мен няма абсолютно нищо, което да го накара да се откаже от сегашния си начин на живот. — Тя нетърпеливо погледна към покрива над верандата, уморена като че ли вече да надвиква дъжда. — Не зная дали имам достатъчно сили да живея сама и без дом през следващите десет или петнадесет години, докато Люк се измори. Тук ми е приятно с вас — не мислете, че съм неблагодарна. Но искам да имам свой дом! Искам Джъстийн да има братя и сестри, да бърша прахта от собствените си мебели, да шия пердета за моите прозорци, да готвя на моята печка за моя съпруг. О, Ан, аз съм просто една обикновена жена: знаеш, че не съм нито амбициозна, нито умна, нито имам добро образование. Искам само мъж, деца и собствен дом. И малко обич от някого!

Ан извади кърпичката си, избърса си очите и се опита да се усмихне.

— Ей, какви сме ревливи! Но аз те разбирам, Меги, наистина те разбирам. С Луди сме женени от десет години и това е единственото щастливо време в живота ми. Разболях се от детски паралич, когато бях на пет години, и останах така. Бях убедена, че никой няма да ме погледне. И така беше, бог ми е свидетел. Като срещнах Луди, бях на трийсет години и си изкарвах прехраната като учителка. Той беше десет години по-млад от мен и не можех да му повярвам, като ми каза, че ме обича и иска да се ожени за мен. Не е ли ужасно, Меги, да съсипеш живота на един толкова млад човек? Цели пет години се мъчех да го отблъсна, но той беше непреклонен. Тогава се омъжих за него и съм щастлива. И той твърди, че е щастлив, но аз не съм сигурна. Той трябваше да се откаже от много неща, дори и от деца, и вече се е състарил повече и от мен, клетият.

— Това е от живота тук и от климата, Ан.

Дъждът спря така внезапно, както беше завалял. Показа се слънцето и над парите дъгата се опна на небето в цялата си пищност. Връх Бартл Фрир се появи виолетов между облаците, които вятърът отнасяше.

Меги пак заговори:

— Ще замина. Благодарна съм ви, че сте помислили за това, може би то наистина ми е необходимо. Но няма ли Джъстийн да ви създава грижи?

— Какво говориш, не, разбира се! Луди е уредил всичко. Ана-Мария, която работеше при мен, преди ти да дойдеш, има по-малка сестра, Анунциата, която иска да стане медицинска сестра в Таунсвил. Но ще навърши шестнадесет години едва през март, а краят на учебната й година е след няколко дни. Така че, докато теб те няма, тя ще дойде тук. Анунциата има опит в гледането на деца — в семейство Тезориро е пълно с бебета.

— Остров Матлък. Къде е това?

— Близо до протока Уитсънди на Големия бариерен риф. Съвсем тихо и уединено място, посещавано предимно от младоженци. Представи си го — отделни вилички, вместо голям хотел, не се налага да се храниш в обща столова и да бъдеш любезна с хора, с които не ти се и говори. А по това време на годината е почти пусто заради летните циклони. Дъждовете не са проблем, но хората не обичат да ходят там през лятото. Може би защото повечето от курортистите там идват от Сидни и Мелбърн, където лятото и без това е хубаво. Но за юни, юли и август южняците си запазват там място три години предварително.

Бележки

[1] Джулио Мазарини (1602–1661). Изпратен като папски нунций в Париж и протежиран от Ришельо, той заема по-късно мястото му и помага за укрепването на централната власт, като същевременно отслабва кралската хазна. — Б.пр.