Джанис Кайзър
Съдбовно пътуване (1)

Първа глава

Габриела Линд стремително прекоси фоайето на хотел „Мае Пинг“. Имаше чувството, че я очаква вълнуващ ден. Бе готова за приключения. Да сключва търговски сделки в непозната страна, да се потопи в атмосферата на новия град бе предизвикателство, а тя обичаше предизвикателствата.

Прекара сутринта в разглеждане на витрините, най-вече за да почувства града. Сериозните покупки можеха да почакат. Засега й стигаше да потъне сред жителите на Чанг Май, да усети пулса им, ритъма, начина, по който работят. „Първо виж и научи, а след това действай“, бе нейният девиз.

Габи се усмихна на портиера и излезе под яркото слънце. Пое дълбоко дъх. Градът бе пропит с ароматите на Ориента, но въздухът бе по-хладен и не толкова солен, колкото в Банкок.

Покрай нея изтрещя превозно средство, което наподобяваше едновременно сенокосачка и мотопед. Улицата бе пълна с колички и рикши, мотоциклети и велосипеди, автобуси и камионетки.

— Да ви повикам ли такси? — попита портиерът.

— Не, ще се поразходя.

— Добър ден, госпожица — настигна я едно момче. — Аз тук, готов да вървим.

Големите му черни очи й се сториха познати.

— Малкият Джо? — попита тя с усмивка. Момчето изглеждаше на не повече от десетина години, но вероятно бе по-голямо.

— Помните ме, госпожица?

— Помня те.

Когато вчера излезе от хотела, момчето й бе предложило да я разведе из града, разположен високо в планините на Северен Тайланд. Тогава тя отказа и отиде на екскурзия, организирана от туристическа агенция. Разгледа местните музеи, храмове и гробници и се отправи към Дой Сутеп — планината до Чанг Май, където бе разположен манастир от четиринайсети век. Но когато се върна в хотела, малкият Джо още я чакаше.

— Вие трябва пазарувате — рече й той. — Аз водач номер едно по магазини. Знае всички хубави места. Утре отиваме пазар.

Габи не каза, че е съгласна, но се впечатли от упорството на момчето. Ето го сега отново, сякаш се бяха договорили. Тя тръгна по улицата. Малкият Джо ситнеше по петите й.

— Е, какво искате купува?

— Днес само ще разглеждам. Наистина не ми трябва водач.

Той не възрази, но и не си отиде.

— Какво искате гледа? Може нещо за ваши деца?

— Нямам деца — усмихна се Габи.

— Имате съпруг?

— Не, нямам нищо такова. И обикновено не обсъждам личния си живот с непознати.

— Вие съвсем сама? Не много жени туристи идват сами. — Момчето явно не разбра намека.

— Не съм турист, а търговец. Дошла съм да купя стоки за магазина си в Сан Франциско.

— О, това наистина хубаво! — светнаха очите му. — Аз знае най-добри места.

Габи рязко спря насред тълпата на тротоара.

— Слушай, Джо, сигурна съм, че си отличен екскурзовод, но наистина нямам нужда от твоите услуги. Днес само проучвам. Няма да купувам нищо, затова не ми трябва помощ. Разбра ли?

Той кимна. Ако не думите, поне тона бе разбрал. Обърна обидено глава:

— Десет долара не много за номер едно водач. Габи знаеше, че я изнудват. Изкушаваше се да му даде десет долара и да се отърве от него, но реши, че това не е добра стратегия. Освен това може да й е от полза да има около себе си някой, който говори и тайландски, и английски.

— Добре — каза тя. — Можеш да ми бъдеш преводач и да ми показваш пътя. Какво ще кажеш?

— Десет долара?

— Десет долара — засмя се Габи.

— Плюс разходи?

— Да, плюс разходите.

Малкият Джо засия. Стиснаха си ръцете и продължиха по улицата.

Така беше по-добре. Детето, разбира се, не можеше да й помага в преговорите с търговците на едро, но щеше да я разведе из пазара. Там най-добре щеше да се запознае с изделията на планинските племена.

— Какво искате правим първо? — попита Джо.

— Може би да отидем до града.

Момчето махна на минаващата моторна рикша. Габи седна на шарената пластмасова седалка, Джо се настани до нея, даде указания на шофьора и кръстоса крака.

— Посъветвай ме — обади се Габи. — Искам да купя часовник за един приятел. Имаш ли някакви предложения?

— Никога не можете познаете часовник ли? — вдигна той дяволито вежди.

Тя се усмихна на определението за имитациите, които заливаха тайландския пазар. В Банкок бе виждала изделия със световни марки за една десета от истинската цена.

— Да, точно това имах предвид.

— Аз знае номер едно часовникар в цял Тайланд. Можете вярвате.

Имаше стара пословица, че ако някой търговец ти каже да му вярваш, значи лъже. Но Малкият Джо не беше точно търговец. Габи стисна чантичката под мишницата си и отново усети засилващо се чувство за предстоящо приключение. Е, да я води дете не бе кой знае какво приключение, но обещаваше да е забавно.

Огледа пъстрата улица и откри, че много й харесва. Чувстваше се като затворено в клетка животно, което току-що са пуснали на свобода. Едва когато преди няколко дни слезе от самолета, осъзна колко се е нуждаела от пътуването.

— Вие хубава жена, госпожица — обади се Джо, загледан в краката й. — Как така неженена?

Забележката й, че не обича да говори за личния си живот, очевидно бе минала покрай ушите му. Тя въздъхна. Нищо нямаше да й струва, ако разкаже на момчето. То просто бе любопитно.

— Сгодена съм — обясни тя. — Искам да купя този часовник за моя годеник. Казва се Майкъл. Много е симпатичен и е голям бизнесмен. По-голям от мен.

— Има по-голям магазин?

Габи се усмихна. Майкъл Бордън се занимаваше с рискови капиталовложения, беше един от гениите на Силиконовата долина. Как можеше да обясни?

— Той е нещо като банкер — каза тя. — Влага пари в доходен бизнес. Всъщност Майкъл има дял в моята компания. Ние сме съдружници.

— Затова се жените?

— Не, не затова, но има връзка.

Не се ядоса на Малкия Джо, че постави така въпроса. Понякога и тя самата не разбираше съвсем взаимоотношенията си с Майкъл — или поне какво общо имаше бизнесът с тях.

Миналото лято, след като се бяха срещали няколко месеца, тя поиска от него съвет за плановете си за разширяване на дейността. Разказа му как иска да направи магазина си два пъти по-голям и да се заеме с внос и търговия на едро.

— Идеята ти е добра — отговори той, — но само идея не стига. За да направиш пари, трябват пари, а доколкото разбирам, портфейлът ти е доста тънък.

Габи едва ли можеше да спори с опитен бизнесмен като Майкъл. Въпреки това нямаше намерение да потъне в дългове.

— А защо не си вземеш партньор? — предложи той и за нейна изненада я огледа като мъж, който й предлага не сътрудничество, а женитба.

— Кой би вложил пари в моя магазин? — възрази тя.

— Аз например — усмихна се той и хвана ръката й.

Отначало Габи не искаше да приеме предложението, защото бе постигнала всичко сама и много държеше на независимостта си. Но Майкъл я убеди, че няма намерение да й се бърка. Щеше да участва само с парите си.

След като уредиха деловите си отношения, личните бързо стигнаха до разговор за брак. По принцип се бяха разбрали, въпреки че официално не бяха сгодени. Габи искаше първо да осъществи плановете си за разширяване на бизнеса. А разрастването на търговията, както и пътуването до Азия, бяха възможни само благодарение на парите на Майкъл.

Малкият Джо все още я гледаше озадачено:

— Ако ваш приятел много богат, защо вие искате „никога не можете да познаете“ часовник?

— Казах на Майкъл, че ще му купя часовник „Ролекс“, когато доходите ми стигнат сто хиляди годишно. С този подарък искам да го подразня.

Момчето прие обяснението съвсем сериозно.

— Сигурно той никога не може да познае часовникът не истински, значи всичко наред.

Таксито навлезе в малките улички на крайните квартали. Сградите бяха многоетажни, с апартаменти и скромни офиси.

— В някакъв магазин ли отиваме? — попита Габи, защото забеляза, че са излезли от търговската част на града.

— Специален магазин.

Рикшата спря пред тясна алея. Малкият Джо скочи.

— Ето. Хайде, госпожица — подкани я той и се обърна да плати на шофьора.

— Няма ли да ни трябва транспорт?

— Няма нужда плащаме за чакане, нали? Вие плащате разходи, но аз не харча ваши пари без нужда.

Той й се усмихна като опитен банкер и я поведе по алеята. Габи се огледа, не видя нищо обезпокоително и го последва. Улицата беше тясна, от двете страни имаше врати, но никоя не приличаше на магазин.

— Странно място за продаване на часовници — отбеляза тя.

— Туристи купуват часовник от човек на улица. Тук стои шеф. Много повече избор. Разбирате, госпожица?

Изглежда момчето я водеше при разпределителя, в щаба на продавачите на фалшиви часовници. Като се замисли, идеята й се стори добра.

Спряха пред обикновена врата. Джо почука. Шпионката просветна. Вратата се отвори и ги посрещна красив млад мъж на възрастта на Габи — между двайсет и пет и трийсет години.

— Добро утро — поздрави той и погледна Малкия Джо, който каза няколко думи на тайландски. Мъжът кимна и се обърна към Габи: — Тук ще видите най-красивите часовници на света.

— И най-евтините, надявам се.

— Разбира се. Най-добрите цени в Тайланд.

Габи носеше масленозелена риза с еполети и доста къса пола. Забеляза, че продавачът оглежда краката й и едва се удържа да не подръпне полата си надолу. Чанг Май наистина не беше Ватикана, но определено бе патриархален град, а тя пътуваше сама.

Мъжът изглежда хареса видяното. Габи знаеше, че изглежда добре в зелено — това бе любимият й цвят и подхождаше на бадемовите й очи и махагоновата коса.

Продавачът ги покани да влязат и тя се огледа. Стаята се осветяваше от две малки прозорчета под тавана и от неонова лампа. Имаше само един щанд с два стола пред него, но стените бяха опасани от шкафове с много чекмеджета.

— Моля — посочи мъжът стола и мина зад щанда.

— Казвам се Китикоут. А вие?

— Габриела Линд, от Сан Франциско.

— Американка? Така си и помислих. Заповядайте.

— Габи седна и сложи чантата на коленете си, тъй като продавачът отново насочи вниманието си към краката й. — Часовник за себе си ли търсите?

— Не, за моя… приятел.

Габи едва не каза „годеник“, но си спомни, че няма пръстен. Почти винаги се затрудняваше да определи отношенията си с Майкъл, въпреки че, когато бе с него, всичко й се струваше просто и ясно. Защо ли?

— Предпочитате ли определена марка?

— „Ролекс“.

— Разбира се. — Той отвори едно чекмедже и извади кутия с десетина часовника.

Повечето й бяха познати. С Майкъл няколко пъти бяха обикаляли бижутерийните магазини, за да решат кой модел да му купи. За него това беше игра, но тя приемаше обещанието си сериозно. От деня, в който се срещнаха, чувстваше нужда да се докаже пред Майкъл.

Габи взе модела, който бяха харесали най-много. Обковката наподобяваше масивно злато и часовникът изглеждаше съвсем оригинален.

— Този истински ли е?

— Съвсем истински е, госпожице, но не е това, за което се представя.

— Не е лош, а? — надвеси се над рамото й Малкият Джо.

Габи разгледа внимателно часовника.

— Колко струва?

— Това е най-хубавото, което имаме. Струва шейсет долара. Злато, разбира се, но не масивно.

— В Банкок ми предложиха за трийсет — влезе тя в неговия тон.

— Но не за такова качество. И аз имам по-евтини, по трийсет долара. Ще ви покажа. — Той взе друга кутия от чекмеджето и извади часовник, който на пръв поглед изглеждаше съвсем същият.

Габи ги сложи един до друг и забеляза, че наистина има разлика.

— Само специалист може да отличи шейсетдоларовия часовник от истинския, без да ги разглоби — обясни продавачът.

— Разрешено ли е да се продават фалшиви часовници?

— Да, ако не се представят за оригинални. В Америка е забранено да се продават имитации, но тук не е така.

— Какъв късмет за вас, господин Китикоут.

— И за вас, госпожице Линд.

Габи се усмихна ослепително. Върна евтиния модел и погледна още веднъж другия.

— Ще ви дам за този четирийсет долара — каза тя небрежно.

— Бихме могли да се договорим за петдесет и пет. Малкият Джо усети, че сделката е уредена и тръгна към вратата.

— Госпожица, аз намирам такси, вие свършвате тук.

— Добре, няма да се бавя.

След като момчето излезе, те се разбраха за четирийсет и пет долара. Побъбриха още няколко минути. Когато Китикоут разбра целта на пътуването й, препоръча й да посети Санкамфенг, занаятчийско селище на изток от града, където можеха да се намерят много и разнообразни стоки.

Тя му благодари и си тръгна. Вратата се заключи след нея. Пое към улицата. Малкият Джо не се виждаше никъде. Реши, че е отишъл на булеварда да търси такси и спря да го чака.

В края на улицата група младежи пушеха до мотоциклетите си. Чуваше се рок музика. Нямаше движение. Мина една камионетка, след това мъж и жена на мотоциклет. Стори й се, че младежите гледат към нея. За пръв път усети тревога.

Помисли да си тръгне, но Малкият Джо щеше да се появи всеки момент. Ако не се срещнеха повече, това нямаше да е краят на света, но тя държеше на уговорките си.

Покрай нея мина рикша, но Джо не беше вътре.

Пътникът беше светлокож, русокос, с бяла риза. Той се обърна към нея и за момент очите им се срещнаха. Стори и се симпатичен, но най-важното — американец или европеец, във всеки случай английски — говорещ чужденец, който би разбрал затруднението й. Габи едва не му извика да спре, но осъзна, че едва ли е в опасност, пък и той бе също толкова непознат, колкото всеки друг. Преди да обмисли действията си, рикшата отмина.

Другият край на улицата внезапно се изпълни с рев на мотори. Двама от младежите се качиха на мотоциклетите си и бързо изчезнаха зад ъгъла, другите трима останаха. Те пресякоха улицата и тръгнаха към нея. Габи се огледа. Видя една възрастна жена, но за съжаление тя се отдалечаваше. В околните здания нямаше никакъв магазин, в който да се скрие. Дали не се плашеше напразно?

Младежите бяха вече на трийсетина метра. И тримата бяха с джинси и с вдигнати яки. Габи реши, че е глупаво да чака повече. Обърна се, но видя, че от другата страна на улицата към нея идват още двама. Позна момчетата, които бяха тръгнали с мотоциклетите си, и разбра, че е в капан.

Младежите приближиха и забавиха крачка. Единият от тях се усмихна и извади ръце от джобовете си. Габи видя сгъваем нож и разбра, че положението не е за подценяване. Започна да крещи с всички сили.

Най-високият младеж, който изглежда бе водачът им, тръгна към нея и изръмжа:

— Млъкни! Парите! Дай чантата!

Габи се бе уплашила за живота си, но сега разбра, че е станала жертва на обикновен обир.

— Помощ! Полиция! — изпищя и притисна чантата към гърдите си.

Крадецът отново тръгна към нея. Тя отстъпи няколко крачки и вдигна високо полата си. Бе завършила курс по самоотбрана и едва не осакати инструктора с ритник. Сега кръвта й кипна по същия начин. Тя замахва с крак към слабините на нападателя си, но в последния момент той се извърна и посрещна удара с бедро, изруга и повика другите. Въпреки, че се дърпаше, тримата успяха да я хванат за ръцете. Габи викаше толкова силно, че не чу какво ги накара внезапно да я пуснат. В другия край на улицата приятелите им изкрещяха нещо и избягаха. Водачът изтръгна чантата й и хукна.

— Копелета! — извика тя и изтича след тях.

В схватката бе изпуснала единия си сандал и не можеше да бяга много бързо, но това нямаше значение. Не бяха минали и двайсет метра, когато изведнъж спряха. Човекът, когото бе видяла в рикшата, препречваше пътя им.

— Спрете ги! — изкрещя Габи. — Те ми взеха чантата!

Мъжът застана в средата на улицата и се подготви за бой. Крадците се прилепиха до стената на близката сграда. Водачът им размаха ножа и пристъпи напред.

— Добре ли сте, госпожице? — подвикна мъжът. Акцентът му определено беше американски.

— Да, но ми взеха парите и паспорта.

Мъжът зае бойна поза. Не отделяше очи от ножа.

— Оставете чантата, момчета — каза той, — и ще ви пусна да си отидете.

— Ако мръднеш, ще те заколя — заплаши високият и отново пристъпи напред. Другите го следваха по петите.

Американецът и тримата крадци бяха само на няколко метра. Габи бе замръзнала от ужас. Не знаеше с какво да помогне.

Момчето внезапно се хвърли напред. Спасителят на Габи избегна острието, изви ръката му, запрати го към циментовата стена и го събори на земята. Ножът и чантата паднаха в краката му. Той изрита ножа и другите двама хукнаха. Наведе се да вземе чантичката и в този момент водачът на бандата се втурна след приятелите си. Американецът не му обърна внимание. Той й подаде чантата с подигравателна усмивка. Беше висок, загорял, с гъста кестенява коса, изсветляла от слънцето, и имаше най-светлите сиво–сини очи, които Габи бе виждала. Привлекателната му външност бе толкова неочаквана, колкото и внезапното му появяване на сцената.

Той все още се усмихваше и изглеждаше съвсем спокоен, сякаш всеки ден правеше подобни галантни жестове. Подаде й чантичката:

— Струва ми се, че това е ваше.

— Какво мога да кажа, освен да ви благодаря? Сърцето й все още биеше бясно от възбуда. Нейният спасител дори не бе задъхан.

— Няма нужда от благодарности. Ако хлапето нямаше нож, вероятно щяхте да се справите и без мен.

— Не мисля така — засмя се Габи. — Помагаше ми само злобата.

— И доста привлекателните ви крака.

Тя му бе толкова признателна, че не се почувства засегната от смелия комплимент. Протегна ръка:

— Казвам се Габриела Линд.

Той пое ръката й, но не я стисна, а само я задържа:

— Алекс Таунзенд.

Погледна я в очите с любопитство и възхищение. Бе видял една тигрица в бой, а сега тя се усмихваше, кротка и нежна като котенце, при това дяволски хубаво.

Забеляза, че си е изпуснала сандала и се върна да й го донесе. След това тръгнаха заедно по улицата. Тя вървеше с дълги котешки стъпки и се усмихваше с облекчение. Таунзенд бе заинтригуван. Пред очите му още бе образът й с вдигната пола, готова за бой. Изправена сама срещу групата мъже, тя излъчваше невъобразим сексапил.

— Господин Таунзенд, с какво наистина мога да ви се отблагодаря?

— Бихте могли да ме наричате Алекс. Като изключим това, благодарността ми е достатъчна.

— Много мило, Алекс — усмихна се тя. — Но едно просто „благодаря“ едва ли е достатъчно.

Стигнаха до булеварда и спряха. Алекс се огледа. Не видя нищо тревожно, пъхна ръце в джобовете си и се обърна към жената. Тя имаше прекрасно лице и пищно тяло.

— Ако мислиш, че само благодарност не е достатъчна, може би ще ми разрешиш да те изпратя.

— Благодаря, но нямам определена цел. Просто пазарувах.

— Тогава как се озова тук?

Тя му разказа за своя водач и за покупката на часовника. Докато говореше, се зададе полицейски джип с виеща сирена и спря пред тях. Малкият Джо пъргаво изскочи от колата.

— Вие добре? — изтича към тях момчето.

— Съвсем добре съм, благодарение на господин Таунзенд.

— Онези лоши момчета ме почти убиват — заоплаква се Джо. — Те казват махам се. Аз знае те искат ваши пари. Аз вика полиция. — Двамата офицери с вид на наперени петлета се приближиха и казаха нещо на тайландски. — Те искат знаят какво става — преведе момчето.

Габи погледна Алекс Таунзенд.

— В момента въпросът е дали искаш да си загубиш времето с тези бюрократи и да даваш показания, или предпочиташ да изпиеш една бира с мен.

Тя му подари ослепителна усмивка. С Алекс всичко изглеждаше много лесно.

— Избирам бирата. Как ще ги отпратим?

— Искате ли аз да се заема?

Размениха дълъг поглед. Очите му казваха: „Не искам да кажа, че не можеш да се грижиш за себе си, но бих те улеснил… Ако ми разрешиш“.

На Габи й допадна деликатното предложение.

— Приемам — каза тя. — Назначавам те за свой представител, ако бъдеш така любезен.

Алекс Таунзенд й намигна и Габи усети как през цялото й тяло премина ток. Малкият Джо я гледаше някак странно, но вниманието й бе заето с Алекс, който се отдалечи с двамата офицери, за да им обясни какво се бе случило.

Кой този американски мъж? — запита шепнешком Джо.

— Рицар в бляскави доспехи — пошегува се Габи.

— Това нещо като годеник?

— Напротив, няма нищо общо с годеника.