Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
On ne tue pas les pauvres types, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Разказът е публикуван във вестник „Орбита“.

История

  1. — Добавяне

Глава втора
Убиецът с болен черен дроб и любителят на канарчета

— Какво ти е, Мегре? Не спиш.

Трябва да беше два и половина сутринта и въпреки широко отворените прозорци към булевард „Ришар Леноар“ Мегре, плувнал в пот, се въртеше в леглото си. Трябва да беше задрямал. Но щом дишането на жена му до него станеше равномерно, той започваше да мисли, без да иска, и то, разбира се, за своя „бедняк“, както го наричаше в себе си.

Всичко беше смътно и неясно като в кошмар. Връщаше се неизменно към същата изходна точка — улица „Де Дам“. Осем и половина сутринта. Морис Трамбле се облича в апартамента, където тъжната мадам Трамбле (сега той знаеше, че тя се казва Жулиета — име, което най-малко й подхождаше) с навита на ролки коса и с печален поглед се опитва да накара децата да млъкнат.

— Той изпитваше ужас от шума, господин комисар.

Защо ли от всичко, което му разказваха, тази подробност му направи най-силно впечатление и тя се връщаше постоянно в неговия полусън. Да изпитваш ужас от шума и да живееш на улица „Де Дам“ — тясна и многолюдна търговска улица. При това с пет деца, които постоянно се карат, и с една Жулиета, неспособна да ги накара да млъкнат.

„Той се облича… Бръсне се веднъж на два дни (показание на Жулиета). Пие кафе с мляко, изяжда две кифли… Слиза и тръгва по булевард «Де Батиньол», за да вземе метрото от спирка «Вийе»“.

Мегре беше прекарал по-голямата част от следобеда в службата си, където се занимаваше с текущи работи. През това време вечерните вестници публикуваха на първа страница — по молба на полицията — снимки на Морис Трамбле.

Колкото до Люка, той се появи в хотел „Екселсиор“ с куп фотографии: на всички осъждани престъпници и лоши момчета, които приличаха малко или много по отличителни белези на така наречения Жул Дартоан или, с други думи, на убиеца.

Съдържателят на хотела ги прегледа всичките, като поклащаше глава.

— Не че си го спомням добре, но оня не беше човек като тези.

Люка трябваше да прояви доста търпение, за да разбере какво искаше да каже той: наемателят на стаята не бил жесток на вид. Не бил човек, който да буди недоверие…

— Вижте, когато дойде да наеме стаята за една седмица, предположих, че е нощен пазач…

Мрачен, на неопределена възраст. Връщал се в стаята си само да спи и излизал сутрин много рано.

— Имаше ли багаж?

— Едно малко куфарче като тези, които носят футболистите, за да слагат вътре екипите си.

И мустаци. Според съдържателя — рижи. Според нощния пазач — сиви.

Наистина те ги бяха виждали при различна светлина.

— Той беше по-скоро с овехтели дрехи. Не мръсни, но овехтели. Накарах го да си плати предварително за седмицата. Извади банкноти от един много стар портфейл. Видях, че там нямаше много пари.

Показанията на една камериерка на етажа:

— Не ми се е случвало да го видя. Чистех стаята му сутрин не много рано, но мога да ви кажа, че ми миришеше на ерген.

Тази стая Люка я беше преровил грижливо, крачка по крачка. Върху възглавницата беше намерил два косъма от главата и един от мустаците. В банята — почти изхабен тоалетен сапун и един стар гребен, на който повечето зъби липсваха.

Това беше всичко. Не беше богат улов, но все пак лабораторията направи изводи. Според експертите, работили много часове върху гребена и космите, човекът е бил на 46 до 48 години, риж, но с леко посивяла коса. Започнал е да оплешивява, бил е ленив и черният му дроб не функционирал добре.

Но в леглото си Мегре не мислеше за това.

Той мислеше за убития.

Облича се, закусва, слага шапката си и излиза… Тръгва към метрото по булевард „Де Батиньол“… Но не за да отиде на улица „Сантие“ при Куврьор и Белшас, където не беше стъпвал от седем години, а за да се отправи бог знае накъде.

Защо ли Мегре си помисли, че по времето, когато Трамбле е работил като касиер на улица „Сантие“, метрото е било много удобно за него? Линията „Порт дьо Шампере — Порт дьо Лила“ е директна. Трамбле е трябвало само да слиза на спирка „Сантие“.

И ето той си спомни, че Франсин, дъщерята на убития, която едва беше зърнал, работеше близо година в един „Призюник“ на улица „Реомюр“. Улица „Реомюр“ се намираше точно до улица „Сантие“. По същата линия на метрото.

— Не спиш ли? — попита мадам Мегре.

— Ти може би ще можеш да ми дадеш едно сведение. Предполагам, че всички „Призюник“ принадлежат на една компания и спазват еднакви правила. Ти вече си ходила в тази на площад „Репюблик“?

— Какво искаш да разбереш?

— Знаеш ли в колко часа отварят тези магазини?

— В девет часа…

— Сигурна ли си?

Изглежда, че отговорът му достави удоволствие и той си затананика, преди да заспи.

* * *

— Майка й нищо ли не каза?

Мегре беше в службата си в девет и четвърт сутринта заедно с Люка, който току-що беше влязъл и все още не бе свалил сламената си шапка.

— Обясних й, че желаете да получите някои сведения и понеже не искате да я тревожите, предпочитате да обезпокоите дъщеря й.

— А госпожицата?

— Дойдохме с автобус, както вие ми казахте. Мисля, че е малко нервна. Опита се да разбере от мен какво искате от нея.

— Поканете я вътре.

— Има един възрастен господин, който иска да ви види.

— След това… Нека почака. Кой е той?

— Търговец от „Ке дьо Лувър“. Държи да ви види лично.

Въздухът беше също така горещ, както и миналия ден, с лека омара над Сена. По реката плаваха върволица кораби.

Франсин влезе, облечена в безупречно ушит костюм в морскосиньо, под който носеше бяла блузка. Много млада, с резки маниери, със смешна червена шапчица върху русите коси и с голям бюст. Явно не бе имала време да си купи траурни дрехи.

— Седнете, мадмоазел. И ако ви е много горещо, на драго сърце ви разрешавам да си свалите сакото.

Над горната й устна бяха избили капчици пот.

— Вчера майка ви ми каза, че работите като продавачка в един „Призюник“ на улица „Реомюр“. Аз добре си спомням, че това е точно преди булевард „Севастопол“, вляво.

— Да, мосю.

Устните й трепереха и Мегре почувствува, че тя се колебае дали да му довери нещо.

— Понеже магазинът се отваря в девет часа и е разположен на две крачки от улица „Сантие“, където вашият баща е трябвало да ходи всяка сутрин на работа, предполагам, че ви се е случвало да вървите заедно…

— Понякога.

— Сигурна ли сте?

— Случваше се.

— И вие го напускахте при службата му?

— Наблизо. На ъгъла на улицата.

— Тъй че никога не сте имали някакви подозрения?

Той пушеше лулата си на малки глътки като с добродушен вид наблюдаваше това младежко лице, върху което личеше безпокойството.

— Убеден съм, че младо момиче като вас няма да си позволи да лъже полицията. Вие си давате сметка, че това е сериозно, особено в момент, когато полагаме всички усилия да хванем убиеца на баща ви.

— Да, мосю.

Бе извадила от чантата си кърпичка, с която бършеше очите си и подсмърчаше, готова да заплаче.

— Имате хубави обеци.

— О, мосю…

— Да, дори много хубави. Позволявате ли? Това ме кара да мисля, че вече си имате приятел.

— О, не, мосю!

— Златни са и камъните са истински.

— Не, мосю. Мама мислеше същото, но…

— Но?

— Аз й казах, че не са.

— Защото вие си ги купихте?

— Да, мосю.

— Следователно не давате заплатата на родителите си?

— Давам я. Но беше уговорено да запазвам за себе си заплащането от допълнителните часове.

— Кажете ми, моя малка…

Тя вдигна заинтригувано глава и Мегре започна да се смее.

— Свършихте ли?

— Какво, мосю?

— Да ме баламосвате.

— Кълна ви се…

— Един момент. Ало! Дайте ми „Призюник“ на улица „Реомюр“. Да…

— Слушайте, мосю…

Той й направи знак да мълчи и тя избухна в сълзи.

— Ало „Призюник“? Бихте ли ме свързали с управителя? Той ли е? Тук е криминалната полиция. Едно сведение, ако обичате. Отнася се до една от вашите продавачки, мадмоазел Франсин Трамбле… Да… Как? От три месеца ли? Благодаря ви. Може би ще мина да ви видя по някое време на деня.

Той се обърна към момичето:

— А сега, мадмоазел?

— Щях да ви призная все пак…

— Кога?

— Чаках да събера кураж.

— Какво е станало?

— Нали няма да кажете на мама? Заради нея не ви съобщих веднага. Пак ще има сълзи, ридания… Ако познавахте майка ми! Случваше ми се, както ви казах, да пътувам заедно с татко. Първо, той не искаше аз да работя, а още повече да приема това място. Разбирате ли? Но мама повтаряше, че ние не сме богати, че тя вече с мъка свързва двата края, че това е невероятен шанс. Тя ме представи на управителя. И така преди три месеца, една сутрин, след като оставих баща си на ъгъла на улица „Сантие“, забелязах, че съм излязла без пари. А майка ми беше поръчала да направя много покупки в квартала. Затичах се след татко, видях, че не се спря пред „Куврьор и Белшас“, а продължи пътя си в тълпата. Казах си, че сигурно ще купува цигари или нещо друго. Бързах. Отидох в магазина. После имах малко свободно време и се отбих в службата на татко. Там ми отговориха, че е напуснал преди много време.

— Говорихте ли с него същата вечер?

— Не, но на другия ден го проследих… Той тръгна към кейовете, но в един момент се обърна и ме видя. Тогава ми каза: „Още по-добре“.

— Защо „още по-добре“?

— Защото не искаше да работя в магазин. Обясни ми, че е сменил работата си, че сега е на много по-хубаво място, където няма нужда да седи цял ден затворен. В този ден той ме заведе в един магазин и ми купи обеците. „Ако майка ти те попита откъде са, кажи й, че са фалшиви…“

— И после?

— Оттогава аз не работя, но не казах на мама. Татко ми даваше парите, които представях за заплата. От време на време си уреждахме среща в града и ходехме на кино или някъде другаде.

— Не знаехте ли какво прави баща ви през тези дни?

— Не. Но добре разбирах, че не го казва на мама. Ако й беше давал повече пари, това нищо нямаше да промени. Щеше да бъде същото безредие в къщи. Трудно е да се обясни на някого, който не е живял при нас. Мама е добър човек, но…

— Благодаря ви, мадмоазел.

— Ще й съобщите ли за това?

— Не зная още. Кажете ми, срещали ли сте баща си в компанията на друг човек?

— Никога.

— И не ви ли е давал друг адрес?

— Всичките ни срещи бяха по бреговете на Сена близо до „Пон Ньоф“ или до „Пон дез Арт“.

— Последен въпрос: когато се срещахте, беше ли облечен винаги както обикновено, искам да кажа както на улица „Де Дам“?

— Само веднъж преди две седмици носеше сив костюм, който не бях виждала и който не беше слагал никога преди това.

— Благодаря ви. Нали не сте казали на никого?

— На никого.

Мегре беше в добро настроение, но без основание, защото проблемът, вместо да се опростява, се усложняваше. Може би беше доволен да разбере, че интуицията му през нощта не го беше излъгала. А може би започваше да се привързва към този тип Трамбле, прекарал години от живота си, криейки се от мрачната Жулиета и подигравайки й се?

— Поканете мъжа, Люка.

— Теодор Жюсиом, продавач на птици, „Ке дьо Лувър“ — Париж. По повод на фотографията.

— По повод на фотографията.

— Разпознахте жертвата?

— Мисля, че да, мосю! Той беше един от моите клиенти.

И ето че се откриваше още една нова страна от характера на Трамбле. Най-малко веднъж в седмицата той прекарвал известно време в озвучения с песни магазин на Теодор Жюсиом. Търговецът се тревожеше за канарчетата. Трамбле купувал много.

— Продал съм му най-малко три пълни кафеза, от най-големите.

— Вкъщи ли му ги носехте?

— Не, мосю. Той си ги отнасяше сам с такси.

— Не знаете ли адреса му?

— Не знам дори и името му. Един ден ми каза, че се казва мосю Шарл и оттогава жена ми и аз, като търговци, го наричахме така. Той беше истински познавач. Често се питах защо не се явява с канарчетата си на конкурси, защото притежаваше такива, които биха спечелили награди, и то без съмнение първи награди.

— Изглеждаше ли ви богат?

— Не, мосю. Не беше скъперник, но все пак си броеше парите.

— Изобщо, честен човек?

— Прекрасен човек и клиент, какъвто не се среща често.

— Никога ли не е идвал при вас с други хора?

— Никога.

— Благодаря ви, мосю Жюсиом.

Но Жюсиом още не си отиваше.

— Има нещо, което малко ме вълнува и безпокои… Доколкото вестниците казват истината, в апартамента на улица „Де Дам“ не е имало птици. Ако всички канарчета, които той купуваше от мен, се намираха там, това непременно щеше да направи впечатление, разбирате ли? Защото те трябва да са около двеста, а не всеки ден се среща…

— С други думи, вие се питате дали тези птички…

— Не са останали някъде, без да има кой да ги гледа сега, когато мосю Шарл е мъртъв.

— Добре, мосю Жюсиом, обещавам ви, че ако намерим канарчетата, ще ви уведомим, за да се погрижите за тях, докато още е време.

— Благодаря ви! Най-вече жена ми се измъчваше.

— Довиждане, мосю Жюсиом.

Вратата се затвори.

— Е, Люка? Какво мислиш за това? Имаш ли резултатите?

— Току-що ги донесоха.

Първо, експертизата на съдебния лекар. Доктор Пол в изводите си дава да се разбере, че Морис Трамбле е умрял „случайно“.

Четиридесет реда технически размишления, от които Мегре не разбираше нищо.

— Ало? Доктор Пол? Ще бъдете ли така любезен, да ми обясните какво сте искали да кажете?

Че куршумът не би проникнал в гръдния кош на Морис Трамбле, защото се движел с много ниска скорост и че ако по чудо не бил улучил точно мястото между две ребра, никога не би засегнал сърцето, а щял да направи само лека рана.

— Нещастникът, не му е провървяло! — заключи докторът. — Трябвало е да има точен ъгъл за стрелба и той е бил тъкмо в това положение.

— Мислите ли, че убиецът е знаел всичко това и се е целил по определен начин?

— Мисля, че убиецът е глупак. Глупак, който не стреля много лошо, тъй като е улучил нашия човек, но е неспособен да се прицели така, че куршумът със сигурност да улучи сърцето. По мое мнение, той има много неточни знания за огнестрелните оръжия.

Този доклад бе потвърден и от експерта по оръжията Гастин Рене. Според него куршумът — оловен, 12 калибър — е бил изстрелян с пушка със сгъстен въздух от типа на онези, с които се стреля по панаирите. Един любопитен детайл: убиецът грижливо бе изострил края на куршума.

На въпроса на Мегре експертът отговори:

— Но не! Действувайки по този начин, той не го прави по-смъртоносен, напротив! Защото заобленият куршум е по-опасен от заострения. Оня е направил това, като явно се е мислел за много хитър, но нищо не разбира от огнестрелни оръжия.

— Изобщо — любител!

— Любител, който е чел някъде, може би в криминален роман, неща, които не е доразбрал.

Ето докъде бяха стигнали на другия ден в 11 часа сутринта след убийството на Морис Трамбле.

На улица „Де Дам“ Жулиета се бореше с всекидневните си грижи, увеличени след смъртта на главата на семейството. Отгоре на това журналистите я нападаха от сутрин до вечер и стълбището гъмжеше от фоторепортери.

— Какво искаше да знае комисарят?

— Нищо, мамо.

— Не ми казваш истината. Никой не ми казва истината. Дори и баща ти ме лъжеше, лъжеше ме години наред.

Сълзи течаха от очите й, подсмърчаше, докато говореше, докато чистеше и дърпаше децата, които трябваше да облече в черно от главата до петите за погребението.

Двеста канарчета чакаха някой да дойде и да им даде всекидневната дажба.

Мегре въздъхна и погледна към Люка:

— Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Докато публикуваната фотография даде ефект, докато хората разпознаят Морис Трамбле или мосю Шарл.

За седем години този човек все се е показал някъде! Щом е сменял костюмите си вън от къщи, щом е купувал канарчета и кафези с големи размери, значи е притежавал някъде някакъв подслон — стая, апартамент, къща. Имал е навярно някакво помещение, а може би портиер, чистачка? Или пък приятели? А може би дори и връзка с жена!

Това беше малко странно, но все пак Мегре следеше това разследване с чувство, което не му беше приятно да признае.

— Никой не убива бедни хора!

И ето че той започваше да се привързва към този неприятен му първоначално човек, когото не беше виждал никога, когото не познаваше и който беше умрял така глупаво на ръба на леглото си, до своята тъжна Жулиета и от куршум, който не би трябвало да го убие.

Панаирджийска пушка! С каквато стреляха по лулички, или по малка топчица, която танцува върху водоскок.

А убиецът също имаше вид на беден човек, който изостря търпеливо върха на куршума, надявайки се да го направи по-смъртоносен и който не бе оставил след себе си в стаята на хотел „Екселсиор“ нищо друго, освен мръсен гребен без зъби.

Един убиец с болен черен дроб. Това беше горе-долу всичко, което знаеха за него.

Люка отново беше тръгнал на лов. Банална и безславна работа. Трябваше да посети всички майстори на оръжия в Париж. После и собствениците на стрелбища, защото мъжът можеше да е купил пушката точно от тях. Инспектор Жанвие пък разпитваше търговците от „Ке дьо ла Межисри“ и от „Ке дьо Лувър“, от бистрата в околностите на „Пон Ньоф“ и „Пон дез Арт“, където Трамбле бе уреждал срещите с дъщеря си и където може би е пийвал по нещо.

Торанс се занимаваше с таксиметровите шофьори, защото не всеки ден се случва някой да пренася големи кафези с канарчета.

А Мегре беше седнал на терасата на „Брасри Дофин“ на сянка под жълто-червените райета на навеса пред една добре отмерена половинка. Той пушеше блажено лулата си и чакаше да стане време за обед.

Нещо го смущаваше, но не можеше да разбере точно какво. Бяха му казали нещо сутринта или вчера, нещо, което му беше направило впечатление, може би важно, но той го беше забравил. Малка фраза, но той я беше забелязал. Дори си помисли, че тя е включена към загадката.

Да видим… Дали беше при разпита на девойката с високия бюст и червената шапка? Той премисляше всичко, което беше казала. Представяше си сцената от улица „Сантие“, когато тя тича след баща си.

Обеците? Не… Случваше се баща и дъщеря да отидат скришом на кино… В края на краищата Франсин беше любимката на Трамбле. Трябва да е бил много горд да излиза с нея, да й подарява скъпи неща.

Не, не беше това. Малката фраза беше казана другаде. Да видим… Мегре седеше огрян от слънчев лъч и виждаше фин златен прах, какъвто остава дълго време в стая, където са оправяли леглата.

Улица „Де Дам“… Отворената врата към кухнята… Жулиета говори. Какво от това, което беше казала, го накара тогава да почувствува, че е близо до решението на загадката?

— Колко ви дължа, Жозеф?

— Четири франка, мосю комисар.

През целия път се опитваше да открие разковничето. Търсеше го, докато ядеше с лакти, опрени на масата, по риза, под погледа на мадам Мегре, която, като разбра, че е замислен, го остави на мира. Но все пак тя не издържа и измърмори, докато носеше плодовете:

— Не мислиш ли, че е възмутително? Един човек, който…

Очевидно! Но мадам Мегре не познаваше Жулиета, не познаваше и квартирата на улица „Де Дам“.

Малката фраза беше на езика му. Жена му, без да иска, му бе помогнала.

„Не мислиш ли, че е възмутително?“

Още едно малко усилие. Съвсем малко, но проблясъкът не идваше и Мегре захвърли салфетката, натъпка лулата си, наля си чаша ябълкова ракия и се облегна на прозореца, чакайки часа, когато трябваше да отиде на „Ке дез Орфевр“.