Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beggars in Spain, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
beertobeer (2010)

Издание:

Нанси Крес. Безсмъртни в Испания

ИК „Камея“, 1999

Редактор: Катя Петрова, 1998

ISBN 954–8340–51–2


На Маркос — отново!

Книга първа
Лейша
2008 г.

С енергичност и безсънна бдителност, вървете напред и ни дарявайте с нови победи.

Ейбрахъм Линкълн, в писмо до генерал-майор Джоузеф Хокър, 1863 г.

1

Двамата седяха сковано в старинните кресла „Еймз“, въпреки желанието си да бъдат тук. Казано по-точно, единият не искаше, а другият негодуваше срещу нежеланието на първия. Нищо ново за доктор Онг. Само след две минути вече го знаеше със сигурност — жената бе мълчаливият, но яростен противник. Но щеше да загуби.

— Бас държа, че вече сте приключили с проверката за нашата платежоспособност — произнесе с дълбок, приятен бас мъжът, Роджър Камдън. — Тъй че, докторе, не е ли време да ни запознаете с подробностите?

— Ама, разбира се — сепна се Онг. — Всъщност, по-добре е да започнете вие — коя от всички предлагани генетични модификации ви се струва най-привлекателна за вашето дете?

Жената неочаквано се размърда в креслото. Вероятно наближаваше трийсетте — очевидно му бе втора съпруга, — но погледът й вече издаваше умора, като че ли от постоянната надпревара с Роджър Камдън. Съвсем обяснимо за Онг. Госпожа Камдън имаше кестеняви коси и кафяви очи, а кожата й бе с мургав оттенък, който щеше да е привлекателен, ако не контрастираше така неприятно с необичайно бледото й лице. Носеше кафяв костюм — нито модерен, нито евтин — и обувки, в които удобството и елегантността се допълваха умело. Онг погледна крадешком към документите, за да си припомни името й. Казваше се Елизабет, но сигурно и другите го забравяха също тъй лесно. Седнал до нея, Роджър Камдън излъчваше дразнеща жизненост — цъфтящ мъж на средна възраст, с изрядно оформена прическа и скъп италиански костюм. Нямаше нужда да се взира в документите, за да си припомни кой е човекът прел него. Дори във вчерашния брой на „Уолстрийт джърнал“ имаше карикатура на Камдън по повод водещата му роля в трансграничното информационно инвестиране. Какво точно означаваше последното, за доктор Онг оставаше загадка.

— Момиченце — произнесе Елизабет Камдън. Онг остана изненадан, не очакваше да заговори първа. Гласът й криеше още една изненада — великолепен, с много изискан британски акцент. — Русичко. Със зелени очи. Високо и стройно.

Онг се усмихна.

— Външният вид не е проблем, уверен съм, че и вие го знаете. А що се отнася до телосложението, в тази насока можем да добавим само генетична предразположеност. Останалото зависи от хранителните навици…

— Да, да, разбира се — прекъсна го нетърпеливо Роджър Камдън. — Искаме обаче да е умно. Много интелигентно. И да е дръзко. Да обича авантюрите.

— Съжалявам, господин Камдън, но все още не познаваме чак дотам чертите на характера, че да ги включваме в генетич…

— Само ви изпитвах — ухили се Камдън и махна небрежно с ръка.

— И да има музикални способности — добави Елизабет Камдън.

— Пак ще повторя, госпожо Камдън, всичко, което мога да ви обещая, е само предразположение към музиката.

— И това ни стига — отсече Камдън. — Освен това искам пълен набор от генетични заложби срещу всякакви заболявания.

— Разбира се — кимна доктор Онг. Двамата срещу него мълчаха. Дотук изискванията им с нищо не надхвърляха възможностите, които тлъстият портфейл на Роджър Камдън притежаваше. Значи главното предстоеше. Онг си пое дъх. Напрежението изпълваше стаята с невидими светкавици.

— И… — рече Камдън, — никаква нужда от сън.

Елизабет Камдън завъртя рязко глава и се втренчи в прозореца.

Онг облиза нервно устни.

— Мога ли да се осведомя откъде сте узнали, че има разработки в тази насока? — попита той.

Камдън се ухили.

— Не отричате, значи. Вижте докторе, за последното съм готов да заплатя всякаква цена.

Онг едва сдържаше гнева си.

— Как научихте за съществуването на програмата? — повтори натъртено той.

Камдън бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Коприненият плат се сбръчка и изду — в края на краищата тялото и дрехата произхождаха от различни класи. Едва сега Онг си спомни, че Камдън е ягаист — почитател и дори личен приятел на самия Кензо Ягаи. Това, което му подаде, бе копие от доклада за научните разработки.

— Не си правете труда да търсите източника на тази информация сред вашите служители, докторе. Няма да го откриете, уверявам ви. Нито който и да било друг. — Той се наведе напред и тонът му внезапно претърпя драматична промяна. — Вижте, знам, че сте създали двайсет деца, които въобще, ама въобще не спят, че деветнайсет от тях са здрави, интелигентни, физически и психически напълно нормални. Дори повече от нормални, с недвусмислени белези за преждевременно развитие. Най-голямото сега е на четири години и вече владее два езика. Знам също, че възнамерявате до няколко години да пуснете тази модификация на пазара. Но аз я искам за дъщеря си сега. Цената, както казах, е без значение.

Онг се надигна.

— Господин Камдън, не съм упълномощен да обсъждам самостоятелно подобен въпрос. А като се има пред вид и кражбата на информация…

— Хайде, чак пък кражба. Да го наречем по-скоро спонтанно оригване на информационната ви система, което е запокитило част от поверителната информация в обществено достъпния сектор. Ще изгубите доста време и средства, ако решите да докажете обратното…

— … да ви предложа цена за закупуване за споменатата генетична модификация не е от моята компетентност. Въпросът ще трябва да се обсъди от управата на института.

— Несъмнено, несъмнено. И кога ще мога да се срещна с останалите?

— Вие?

Камдън го погледна изпод вежди. Онг си даде сметка, че малцина биха могли да излъчват по-голяма увереност в момент като този.

— Естествено, как иначе ще запозная с офертата си хората, които имат право да вземат решение. Така се прави в големия бизнес.

— Господин Камдън, тук не става въпрос само за бизнес…

— Но не и само за научни разработки — парира мигновено Камдън. — Вие не сте организация с идеална цел. Носите си данъчното бреме и се нуждаете от свежи финансови постъпления. Вярно, в случая ще трябва да служите не на обществото, а на единици от него, но не бива да забравяте, че най-често тъкмо отделни хора носят най-голяма полза за общото благо. Пък и с какво един човек, бил той и богат, е по-лош от останалите? Докторе, да не би да имате нещо против малцинствата? Нито едно от вашите двайсет бета-опитни зайчета не произхожда от семейство на негри, или евреи. Само това оставаше, за да си създадете неприятности със съдебните инстанции.

— Съдебни… чакайте, но вие не сте нито черен, нито чифут!

— Аз принадлежа към друго малцинство. Натурализиран поляк съм. Истинското ми име е Камински. — Той се изправи. На устните му трепкаше неизменната лъчезарна усмивка. — Вижте, дърпаме се като деца. Ако ни надушат журналистите, ще ни направят за смях и двамата. Давате си сметка също, че нямам никакво намерение да ви съдя, за да се сдобия с това, което желая. Искам само дъщеря ми да получи вашето чудесно откритие. Докторе — продължи той и в гласа му се долови съжаление, — имате ли представа колко много още щях да постигна в живота, ако не ми се налагаше да спя?

— Ти и без това не мигваш — обади се Елизабет Камдън.

Роджър я погледна така, сякаш бе забравил за съществуването й.

— Чакай, скъпа, имам предвид годините преди да се запознаем. Когато бях млад, в колежа… искам да кажа, щях уча денем, а нощем да работя… Добре де, това няма особено значение. Вижте, докторе, доведете ми тази ваша управа и мисля, че ще се разберем.

— Господин Камдън, моля напуснете незабавно кабинета ми.

— Тоест преди да си изпуснете нервите заради предложението ми. Няма да сте първият. Предайте каквото искате на шефовете си, но очаквам да се срещнем още другата седмица. Свържете се със секретарката ми, Даян Клейвърз, и обсъдете с нея подробностите. Когато ви е удобно.

Онг не ги изпрати до вратата. На прага Елизабет се обърна.

— А какво е станало с двайсетото? — попита тя.

— Моля?

— С двайсетото дете. Мъжът ми каза, че деветнайсет от тях са физически и умствено здрави. Какво е станало с последното?

Напрежението отново нарасна скокообразно. Онг съзнаваше, че не бива да казва, знаеше също, че Камдън е информиран за изхода, но не беше сигурен, че ще отговори, а след това ще съжалява задето е изгубил контрол.

— Мъртво е, госпожо. Родителите му се оказаха психически неуравновесени. Разделили се още по време на бременността, а майката не могла да понесе детето да й реве двайсет и четири часа в денонощието.

— Тя ли го е убила? — попита Елизабет Камдън с разширени от ужас очи.

— По невнимание — произнесе до нея Камдън. — Твърде силно го раздрусала. — Той намигна на Онг. — Детегледачки, докторе. На смени. Трябваше да изберете само родители, които могат да си позволят детегледачки.

— Но това е ужасно! — избухна госпожа Камдън. Онг така и не успя да определи кое е ужасното — дали смъртта на детето, липсата на детегледачки или безотговорността на институтския персонал. Затвори очи.

Когато си отидоха, той разтвори в чаша вода десет милиграма циклобензаприн и го гаврътна. Заради гърба — обаждаше се старата травма. След това стоя дълго до прозореца, усещайки как напрежението бавно го напуска. Под него Мичиганското езеро галеше успокояващо брега. Предната нощ полицията бе разгонила бездомниците и сега плажът пустееше. Навсякъде бяха разхвърляни боклуци, дрипави одеяла, вестници, найлонови торбички. Законът забраняваше да се спи в парка и на плажа, забраняваше да си бездомен и без регистрация за постоянно местожителство. По някое време откъм парка се зададоха неколцина служители, които чевръсто събираха боклуците.

Онг вдигна слушалката и позвъни на президента на институтската управа.

* * *

Четирима мъже и три жени седяха край полираната махагонова маса в заседателната зала. Доктор, адвокат и индиански вожд, помисли си Сюзън Мелинг, докато оглеждаше седналите срещу нея Онг, Съливан и Роджър Камдън. Тя се засмя. Онг улови усмивката й и направи злобна гримаса. Надут пуяк. Джудит Съливан, адвокатът на института, се наведе и прошепна нещо на другия адвокат — нисък, постоянно нервничещ плешивец с вид на човек, свикнал да изпълнява заповеди. Роджър Камдън, същински индианският вожд, изглеждаше най-щастливият човек в стаята. Опасен мъж, какво ли е да тръгнеш от нищото и да станеш безумно богат? Тя, Сюзън, едва ли щеше да узнае някога. И все пак жизнерадостното му излъчване й действаше като магнит. Бъдещите татковци и майки най-често имаха вид на хора, които уреждаха собственото си погребение. Особено татковците. Затова пък Камдън се държеше така, сякаш е на рожден ден.

В известен смисъл Сюзън бе права. Тя му се усмихна и изпита удоволствие, когато той й отвърна със същото. Усмивка на акула, със странен примес на детска невинност… какво ли е да си с него в леглото? Онг стана, намръщи се величествено и взе думата.

— Дами и господа, мисля, че е време да започваме. Но първо да представя присъстващите. Господин Роджър Камдън и госпожа Камдън, това, естествено, са нашите клиенти. Господин Джон Яровски — адвокат на господин Камдън. Г-жа Джудит Съливан — главен юрисконсулт на института. Самюъл Креншу днес ще представя директора, доктор Брад Марстейнер, който за съжаление отсъства. И доктор Сюзън Мелинг — на нея дължим генетичната модификация, засягаща нуждата от сън. А сега ще ви запозная с няколко правни аспекта, относно договора, който ни предстои…

— Оставете за малко договорите — прекъсна го Камдън. — Нека първо да поговорим за откритието. Имам някои въпроси.

— Какво по-точно ви интересува? — попита Сюзън. Очите на Роджър Камдън бяха сини като морето. Госпожа Камдън — бяха я представили така, сякаш няма собствено име — имаше изплашен вид.

— В такъв случай — намеси се Онг, — да дадем думата на доктор Мелинг за едно кратко встъпително слово.

Сюзън предпочиташе да си поиграят на въпроси и отговори, най-вече за да види от какво точно се интересува Камдън. Но нямаше как да избегне мрежата, хвърлена от Онг. Тя се изправи покорно.

— Позволете ми да започна с кратко описание на съня. От дълго време учените го разделят на три основни фази. Фаза на „бавната вълна“, която на ЕЕГ[1] се характеризира с делта вълни. Втората е REM-фазата[2] — при нея дори и затворени, очите се движат безпорядъчно. Тя е много по-повърхностна и обикновено е свързана със съновиденията. Взети заедно, тези две фази оформят така наречения „базален сън“. Сънят от третата фаза се нарича „незадължителен“, тъй като немалко хора се лишават от него, без това да води до някакви нежелани странични реакции. Говоря за хората, привикнали към краткотраен сън, с продължителност до 3–4 часа на денонощие.

— Аз съм един от тях — заяви гордо Камдън. — Научих се да го правя. Другите могат ли го?

Явно все пак щяха да си играят на въпроси и отговори.

— Не. Истината е, че механизмът на съня притежава известна гъвкавост, но тя не е еднаква за всички. Raphe nuclei на съдовия ствол…

— Сюзън, струва ми се, че не е необходимо да навлизаме с такива подробности в темата — прекъсна я Онг. — Придържай се към основното.

— Та тези Raphe nuclei всъщност регулират баланса между невротрансмитерите и пептидите, което пък на свой ред оформя желанието за сън, нали? — довърши вместо нея Камдън.

Сюзън не се сдържа и се разсмя. Камдън, безскрупулният финансов магнат с ум като бръснач, седеше с кротка и невинна усмивка, досущ като някой първокурсник, който чака да го похвалят, задето си е назубрил урока. Онг направи гримаса. Госпожа Камдън бе втренчила поглед в рамката на прозореца.

— Съвършено правилно, господин Камдън. Виждам, че добре сте се подготвили.

— Става дума за моята дъщеря — отвърна Камдън и Сюзън преглътна стреснато. Кога за последен път бе чувала толкова властни нотки? Останалите в стаята мълчаха.

— Ами тогава — рече тя, — знаете, че хората заспиват поради прогресивно нарастващо импулсно напрежение в мозъка. Изследванията през последните двайсет години доказаха, че това е единствената причина. Нито фазата на бавните вълни, нито REM-сънят извършват някакви строго специфични функции, които да не могат да бъдат осъществени и докато тялото и мозъкът бодърстват. Много неща се случват по време на сън, но нищо не пречи тези процеси да протичат и когато индивидът е буден, стига да бъдат повлияни други хормонални взаимодействия.

Сънят е изпълнявал изключително важна роля в еволюцията на човека. Веднъж задоволили глада си и отвърнали на повика за продължаване на рода, първобитните хора можели да разчитат единствено на съня, като защитен механизъм срещу свирепите и кръвожадни хищници. Той е бил важно средство в борбата за оцеляване, защото им помагал да останат неподвижни в продължение на много часове. Но сега сънят е атавизъм, ненужен остатък от миналото, подобно на апендикса. Макар да се задейства неизменно всяка нощ, той отдавна е станал излишен. Ето защо ние прекъснахме веригата в самия й зародиш — в гените.

Онг трепна. Не обичаше подобни твърде опростени изказвания. А може би се бяха пробудили старите му антипатии към нея. Предпочиташе Марстейнер да говори за тези неща, при него нямаше да има литературни отклонения за „първобитни хора“ и „кръвожадни хищници“.

— А съновиденията? — попита Камдън.

— Също са излишни. Атавистично бомбардиране на кората, с цел да се поддържа полубодърстваща готовност, в случай, че някой хищник реши да нападне по време на сън. Функция, която се осъществява далеч по-добре при бодърстване.

— Защо тогава не ни е останало само то? Искам да кажа, от самото начало на еволюцията?

Отново я изпитваше. Сюзън му се усмихна ослепително, показвайки открито одобрението си.

— Нали ви казах. Предпазно средство срещу хищниците. Но ако ви нападне някой от съвременните хищници — да речем, трансграничен информационен инвеститор — тогава е по-добре да си в пълно съзнание.

— А как ще обясните високия процент на REM-сънища при зародиша и новороденото? — изстреля незабавно Камдън.

— Наследство от древността. Мозъкът се развива чудесно и без тяхна помощ.

— Ами невронното възстановяване във фазата на „бавните вълни“?

— Никой не го е прекъсвал. Достатъчно е да се въведе една малка програма в ДНК и то продължава при бодърстване. Поне на този етап не сме забелязали никаква загуба в невронната ефективност.

— Да, но по време на същата тази фаза се отделя значително количество от човешкия растителен хормон.

Сюзън го погледна с възхищение.

— Още един процес, който сме прехвърлили в състоянието на бодърстване. С някои генетични изменения в хипофизната жлеза.

— А какво ще кажете за…

Страничните реакции! — прекъсна ги госпожа Камдън. — Кажете нещо за проклетите странични реакции!

Сюзън бавно се извъртя към Елизабет Камдън. Беше забравила за присъствието й. Младата жена я оглеждаше с нескрита неприязън.

— Радвам се, че попитахте, госпожо Камдън. Защото странични реакции има. — Сюзън спря, наслаждавайки се на театралния ефект. — Сравнени с другите деца на същата възраст, неспящите подрастващи — забележете, без да са получили увеличаване на интелектуалния потенциал — са далеч по-интелигентни, по-жизнерадостни и по-съобразителни.

Камдън извади цигара. Архаичният и неприличен жест изненада Сюзън. Но после разбра какво се крие зад него — Роджър Камдън искаше да отвлече вниманието им от себе си, за да скрие чувствата си в този момент. Имаше златна запалка, лъскава като играчка, с монограм.

— Ще ви обясня по-подробно — рече тя. — REM-сънят бомбардира мозъчната кора с хаотични неврални импулси от ствола. Следователно съновиденията възникват като следствие от опитите на обстрелваната кора да намери някакъв смисъл в активираните образи и спомени. Този процес поглъща голямо количество енергия. При неспящите обаче, тази енергия се съхранява и се влива в общата координация на въвежданата отвън информация. Ето и източникът за нарастващата интелигентност и великолепната съобразителност.

В добавка, вече повече от шейсет години на учените им е известно, че антидепресантите, които подобряват настроението при потиснати пациенти, оказват възпиращ ефект върху фазата на REM-съня. Но едва през последните десет години бе доказано, че обратното също е вярно — потискането на REM-съня прогонва депресията. Неспящите деца са жизнерадостни, общителни… лъчезарни. Това е най-точният израз.

— Но на каква цена? — попита госпожа Камдън. Държеше главата си изправена и мърдаше само ъгълчетата на устните си.

— На никаква. Няма отрицателни странични реакции.

— Засега… — изрече госпожа Камдън.

Онг и Креншу я гледаха втренчено. Роджър Камдън дори не бе погледнал жена си. Той дръпна от цигарата и пусна малко облаче дим.

Сюзън сви примирено рамене.

— Засега.

— Всяко нещо си има цена, доктор Мелинг.

Харесваше й начинът, по който произнасяше името й.

— Прав сте. Особено, когато става въпрос за генетични изменения. Честно казано, досега не сме открили каква ще е тя в споменатия случай — колкото и упорито да търсехме. Но нима е прекалено самонадеяно, ако заявим, че поне този път вселената ни е дала нещо наистина добро, позволила ни е да направим цяла крачка напред, да извлечем пълната полза… без да плащаме нищо?

— Не вселената. Интелигентността на хора като вас — заяви Камдън и Сюзън го погледна като гръмната. Очите му се впиха в нейните. Тя почувства, че дъхът й спира.

— Според мен — намеси се доктор Онг, — сега не е времето и мястото да обсъждаме подобни философски въпроси. Господин Камдън, ако сме задоволили научното ви любопитство, предлагам да се върнем към финансовата страна. Моля госпожица Съливан и господин Яровски да поемат нещата. Благодаря ви, доктор Мелинг.

Сюзън кимна. Повече не погледна към Камдън, но през цялото време усещаше присъствието му и знаеше, че я гледа.

* * *

Къщата беше точно такава, каквато си я бе представяла — масивна каменна постройка на брега на езерото, северно от Мичиган. Откъм пътя имаше голям двор с дървета, но между задната стена и откритата водна шир не бе засаден и храст. Тук-там през петната топящ се сняг се подаваше по някоя тревичка. БИОТЕХ работеше от четири месеца с Камдънови, но Сюзън за първи път идваше тук.

Докато крачеше по алеята, пристигна още една кола. Не, беше пикап, който заобиколи нейната кола и продължи към сервизния вход от другата страна. Шофьорът слезе да позвъни на вратата, а придружителят му се зае да разтоварва найлонови чували с пелени. Бяха розови, на жълти зайчета. Сюзън притвори очи.

Отвори й Камдън. Личеше си, че с мъка сдържа тревогата си.

— Сюзън, не беше нужно да идваш чак тук. Аз щях да сляза до града!

— Спокойно, Роджър, не се безпокой. Госпожа Камдън тук ли е?

— В дневната. — Той я поведе през просторния вестибюл и я покани в уютна стая с камина, в която гореше буен огън. Мебелите бяха в английски стил, имаше много дърво и картини на кучета и коне по стените. Навсякъде личеше ръката на Елизабет Камдън. Самата тя не се надигна от люлеещия се стол, когато Сюзън влезе.

— Ще се постарая да бъда кратка и ясна — започна веднага Сюзън. — И без това сте изтормозени от дългото чакане. Получихме всички резултати от амниоцентезата, ултразвуковото изследване и тестовете на Лонгстън. Имате чудесен плод, който се развиваше напълно нормално в продължение на две седмици, след като се имплантира без никакви проблеми към маточната стена. Сега обаче възникна усложнение.

— Какво? — подскочи Камдън.

— Госпожо Камдън — обърна се Сюзън към жена му, — по чиста случайност миналия месец и двата ви яйчника са отделили яйцеклетки. И сега вие носите два зародиша.

— Близнаци? — попита пресипнало Елизабет.

— Не — отвърна Сюзън, но после се сепна. — Искам да кажа — да. Това са близнаци, но не са еднакви. Само единият плод е генетично променен. Другият ще бъде съвсем нормален. Доколкото си спомням, вие не желаехте нормално дете.

— Така е — кимна Камдън. — Аз не желая.

— Аз пък искам — рече Елизабет.

Камдън й хвърли гневен поглед, извади цигара и демонстративно я запали. За Сюзън това, което ставаше бе пълна загадка.

— Растежът на детето ни ще бъде ли повлиян от присъствието на другото? — попита Роджър.

— Не — отвърна Сюзън. — По никакъв начин. Те просто… съществуват заедно.

— Не може ли да го премахнете?

— Само ако извадим и двата плода. Ако решим да извадим единия, травмирането на маточната стена ще доведе до изхвърляне и на другия. Но избор има. Можем да започнем всичко отначало. Все пак не забравяйте, че оплождането in vitro, освен всичко друго, е и малко късмет. Някои двойки правят по осем, десет опита. Ако започнем отначало, процесът може да се окаже дълъг.

— Пак питам — присъствието на втория зародиш може ли да повлияе неблагоприятно върху развитието на дъщеря ми? Например да й отнеме хранителни вещества? Или да промени други фактори с напредването на бременността?

— Не. Освен риска от преждевременно раждане. Две бебета заемат повече място в утробата, а когато вътре стане тясно, настъпват благоприятни условия за раждане. Но иначе…

— Колко преждевременно? Достатъчно, за да заплаши съществуването й?

— Най-вероятно не.

Камдън продължи да пуши. На вратата застана един от подчинените му.

— Сър, търсят ви от Лондон. Джеймз Кендал от името на господин Ягаи.

— Ще се обадя — Камдън стана, но изведнъж се наведе и втренчи очи в лицето на жена си. — Добре, Елизабет. Добре.

След което напусна стаята.

Измина доста време, преди Сюзън да осъзнае, че Елизабет я разглежда с любопитство.

— О, да, докторе. Такъв си е той.

Сюзън премълча.

— Абсолютно непоносим. Но не и този път. — Тя се засмя тихо. — Две значи. Вие… знаете ли от какъв пол е другото?

— И двете са женски.

— Исках момиченце. А сега ще имам две.

— Значи ще ги задържите?

— Разбира се. Благодаря ви, че дойдохте, докторе.

Намек, че може да си върви. Никой не я изпрати. Но докато влизаше в колата, откъм вратата дотича Камдън — гологлав и запъхтян.

— Сюзън! Исках да ти благодаря, че дойде лично да ни съобщиш всичко това.

— Вече ми благодари.

— Да. Вярно. Уверена ли си, че вторият плод няма да навреди на дъщеря ми?

— Също както и че генетично промененият няма да окаже влияние върху нормалния.

Той се усмихна.

— Нима смяташ, че другият означава нещо за мен? Защо да се преструвам — особено пред теб? Май е време да търся детегледачки.

— Аха…

— И да поръчам още пелени.

— Да.

— Всъщност нощем ще ми е нужна само една детегледачка.

— Ти решаваш.

— И ти — неочаквано той се наведе към нея и я целуна. Беше едновременно нежно и почтително и Сюзън не знаеше как да реагира. Камдън не й остави много време, просто хлопна вратата, обърна се и изчезна вътре. Сюзън подкара по алеята и чак тогава усети, че ръцете й треперят.

„Интересно — рече си тя, — как ли ще ги кръстят?“

* * *

Тук не бяха привикнали към неканени гости посред нощ. Една сестра изтича откъм регистратурата и пресече пътя на доктор Онг. Малко по-нататък, в дъното на коридора, имаше стъклена стена, зад която бе разположено родилното. За изненада на Онг, Сюзън Мелинг се бе опряла на стената и надзърташе оттатък. На всичко отгоре плачеше.

Онг си даде сметка, че никога не е харесвал тази жена. И не само нея — жените въобще. Дори тези от тях, които притежаваха изключителна интелигентност, не можеха да овладеят подобни неприятни навици.

— Гледай — изхлипа Сюзън. — Виж ги само.

Зад прозрачната стена Роджър Камдън, с маска и шапка, държеше мъничко същество, увито в снежнобели пелени. Сините му очи просто сияеха. Главицата на новороденото бе покрита със златист мъх, очите му бяха широко ококорени, а кожата — розова.

— Имаше ли усложнения при раждането? — попита Онг.

— Никакви. Всичко мина като по ноти. Елизабет се чувства добре. Сега спи. Не е ли прекрасно? Малкото авантюристче… — тя изхлипа отново и дискретно избърса сълзите си. Едва сега Онг осъзна, че е пияна. — Казвала ли съм ти, че на времето щях да се омъжвам? Преди петнайсет години, тогава още следвах. Отказах се, защото ми се стори глупаво и скучно. Божичко, защо ли те занимавам с подобни глупости? Съжалявам. Наистина съжалявам.

Онг се отдръпна от нея. Видя как Роджър Камдън полагаше детето в плексигласов кувьоз. На табелката му бе изписано:

момиче, Камдън, номер 1, 3,6 кг.

Онг се обърна и пое към отделението. Нямаше желание да се среща с Камдън, нито го интересуваха плачливите истории на Мелинг. Искаше лично да се запознае с доклада за раждането. Такъв невероятен момент, пореден успех на генното инженерство, а онази там циври неудържимо. Дори не спомена за второто дете в съседния кувьоз, на който бе изписано:

момиче, Камдън, номер 2, 3,2 кг.

Тъмнокосо, сбръчкано и възчервено личице, заспало спокойно, сгушено в розовото си одеяло.

Бележки

[1] Електро-енцефалограма — Б.пр.

[2] Rapid Eye Movement — безпорядъчно движение на очите по време на сън — Б.пр.