Серия
Годеницата (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Least Likely Bride, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 79 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Ти не си за мен

ИК „ИРИС“, София, 2002

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954–455–044–0


Предговор към трилогията „Годеницата“

Лондон, 11 май 1641

 

Фийби разтърка очи, докато търсеше кърпичката си. Не се учуди, че не можа да я намери, защото за тринадесет години беше загубила несметен брой кърпички. Като издаде енергичен смъркащ звук, който се оказа много ефективен, тя изчезна зад грижливо подрязания жив плет от лаврови дръвчета, за да се скрие от погледите на разговарящите и смеещи се гости. Шумната, весела гълчава на гостите се смесваше с дивия рев на тълпата, който долиташе на талази откъм Тауър Хил и се разбиваше в брега на Темза.

Фийби хвърли бърз поглед през рамо към дома на родителите си. От прелестната постройка, издигната на невисок хълм на южния бряг на Темза, се разкриваше чудесен изглед към Лондон и заобикалящите го земи. Прозорците блестяха под следобедното слънце, меланхолични звуци на арфа придружаваха хармонично шумната сватбена церемония.

Никой нямаше да я потърси. Пък и защо, след като тя не представляваше никакъв интерес. След онова глупаво произшествие Даяна я бе прогонила от стаята си. При спомена за случилото се Фийби потрепери. И тя не можеше да си обясни как ставаше така, че от време на време собственото й тяло отказваше да я слуша и действаше самостоятелно. А околните бяха на мнение, че малката сестра е вечно преследвана от хаос и злополуки.

Тук беше на сигурно място — е, поне за известно време. Тя ускори крачка и затича към старата лодкарска барака, която беше тайното й скривалище. След като баща й беше преместил кея на къщата на ново място, за да бъде точно срещу стълбата на Уапинг, старата барака за лодки постепенно се рушеше. Килната на една страна, с хлътнал покрив, тя се гушеше във високата тръстика и бавно, но неизбежно ставаше жертва на соления въздух и вятъра.

Това беше единственото място, където Фийби можеше необезпокоявана да си ближе раните. Не вярваше, че баща й си спомня за съществуването на старата барака, но когато наближи, видя, че вратата е леко притворена.

Първата й реакция беше гняв. Някой бе дръзнал да й оспорва единственото място, което наричаше свое. След това в душата й се промъкна страх. Светът беше пълен с чудовища, човеци и животни, а тази изоставена колиба беше чудесно място за тях. Кой можеше да знае какво я очаква вътре? Тя спря и погледна нерешително в тъмния процеп между вратата и рамката. Искаше й се вратата да се отвори и да й позволи да надникне в мрачната, обрасла с мъх стаичка. В крайна сметка гневът взе връх. Лодкарската барака беше нейна собственост и тя бе длъжна да прогони натрапниците, които и да бяха те.

Търсейки по-дебела тояга, тя навлезе в тръстиката и откри там стара дръжка на лопата, обкована с ръждясали, опасно стърчащи гвоздеи. Добре въоръжена, тя се втурна към бараката с лудо биещо сърце, но външно спокойна. Блъсна вратата с крак и слънчевата светлина нахлу в тъмната стаичка.

— Коя си ти? — попита смаяно Фийби, като откри, че натрапникът е смутено примигващо момиче, което обаче остана да си седи невъзмутимо на трикракото столче, придърпано към отворения прозорец, за да има повече светлина.

Фийби влезе и пусна оръжието си на пода.

— Аха — промърмори презрително тя. — Познавам те. Ти си дъщерята на лорд Гранвил. Какво търсиш тук? Защо не си на празненството? Мислех, че трябва да носиш булото на сестра ми.

Тъмнокосото момиче затвори внимателно книгата, като остави пръста си на страницата.

— Да, аз съм Оливия — отговори след кратка пауза то. — И н-не и-исках да стоя там. Татко каза, че щом н-не ж-желая, няма нужда да о-оставам. — В края на тази малка реч, която очевидно му беше струвала доста усилия, момичето облекчено пое дъх.

Фийби не можа да прикрие любопитството си. Оливия беше по-малка от нея, макар че на ръст бяха почти еднакви. Но най-важното бе, че Оливия беше стройна като тополка, много важна причина да й завижда, тъй като постоянно се оплакваше от своята закръгленост.

— Това е моето тайно скривалище — обясни Фийби, без да се сърди, приседна на една паднала греда и извади от джоба си нещо увито в салфетка. — Много добре разбирам защо не си пожелала да останеш на сватбата. Аз трябваше да помагам на сестра си, но първо бутнах флакончето с парфюма и го счупих, после настъпих шлейфа й и…

Тя разви пакетчето и захапа жадно джинджифиловата сладка. Предложи едно парченце на Оливия, но тя поклати глава.

— Даяна ме наруга здравата и заяви, че никога повече не иска да ме види — продължи Фийби. — Вероятно желанието й ще се изпълни, защото ще живее някъде далече в Йоркшир. Аз също няма да съжалявам, ако никога повече не я видя. — Тя вирна упорито брадичка към небето, убедена, че е предизвикала божествения гняв с тази опасна забележка.

— Т-тя не ми харесва — довери й Оливия.

— И аз не бих искала такава мащеха… Би било ужасно! О, извинявай, аз все говоря неща, които не са на място — провикна се сърдито Фийби. — Свикнала съм да говоря, каквото мисля, и това си е.

— Т-това е истината — промърмори Оливия, отвори книгата си и продължи да чете.

Фийби смръщи чело. Тази Оливия не се държеше особено любезно, въпреки че й беше несъща племенница.

— Винаги ли заекваш?

Оливия се изчерви като рак.

— Не, аз не с-съм виновна…

— Не, разбира се, че не — побърза да я успокои Фийби. — Просто съм любопитна. — Тъй като не получи отговор, тя захапа втора джинджифилова сладка и огледа сърдито разпръснатите мазни петна, които незнайно как се бяха появили по розовата й копринена рокля. Новата й одежда беше ушита специално за сватбата на Даяна, за да бъде в ефектен контраст спрямо обшитата с перли булчинска рокля с цвят на слонова кост. За съжаление, както бе отбелязала с острия си език Даяна, Фийби имаше способността да разваля всеки добре замислен ефект.

През вратата нахлу хладен въздух, но след минута тя бе затръшната отвътре и в колибата се възцари полумрак.

— Господи, каква гадна сватба! — проговори натъртено момински глас. Новодошлата се облегна на затворената врата и изтри запотеното си чело. Едва тогава погледът й падна върху другите две момичета — Нямах представа, че тази барака е толкова населена. Миналата нощ спах тук. Само така можах да се отърва от нахалните лапи на досадните местни ергени. Преди малко пак ме подгониха. Помислих, че тук ще намеря малко покой.

— Това е моето убежище — отговори сърдито Фийби и стана. — Намираш се на забранена територия.

Новото момиче съвсем не приличаше на гостенка. Косата му, водопад от яркочервени къдрици, явно не беше виждала четка от седмици. В полумрака лицето му едва се различаваше, но беше повече от ясно, че е обсипано с лунички. Роклята беше от груб лен, с разпран подгъв, воланите на ръкавите бяха изпокъсани.

— Не е вярно — възрази момичето и седна на една обърната лодка. — Получих официална покана за сватбата. Е, по-точно татко я получи — добави с усмивка то. — А където е Джак, там съм и аз.

— Знам коя си. — Оливия най-после вдигна глава от книгата. — Ти си незаконната дъщеря на н-несъщия брат н-на татко.

— Аз съм Порция — потвърди любезно момичето. — Копелето на Джак Уорт. А ти сигурно си Оливия. Джак ми е говорил за теб. — Тя се обърна към Фийби: — Щом живееш тук, ти сигурно си сестра на булката.

Фийби седна отново.

— Ти знаеш много за нас.

Порция вдигна рамене.

— Очите и ушите ми са винаги отворени. Ако не внимаваш дори половин секунда, дяволите ще те сграбчат.

— Кои са дяволите?

— Мъжете — обясни с усмивка Порция. — Като ме гледате, сигурно не ми вярвате? — Тя се изкиска весело. — Слаба съм като плашило, но мъжете вземат всичко, до което могат да се докопат.

— Мъжете са отвратителни! — Тази възбудена, но съвсем ясно произнесена забележка дойде от Оливия.

— Аз също мисля така — съгласи се Порция и продължи с превъзходството на четиринадесетте си години: — Но ти си още много малка за такива заключения, скъпа. На колко години си?

— На единадесет.

— Е, скоро ще запееш друга песен — заяви мъдро Порция.

— Никога! Аз няма да се омъжа. — Кафявите очи на Оливия изпущаха стрели под гъстите черни вежди.

— Аз също — присъедини се към нея Фийби. — След като баща ми успя да намери такава добра партия за Даяна, сигурно ще ме остави на спокойствие.

— Защо не искаш да се омъжиш? — попита с интерес Порция. — Това е съдбата на момичетата с благороден произход.

Фийби поклати глава.

— Никой няма да ме поиска. Аз съм тромава, постоянно изпускам разни неща и говоря, каквото ми дойде на ума. Даяна и татко казват, че съм надарена само с недостатъци. Нищо не върша както трябва. Затова съм решила да стана поетеса. Възнамерявам да създам велики произведения.

— Сигурна съм, че ще си намериш обожател — възрази Порция. — Ти си красива, добре сложена и женствена. Докато аз със сигурност ще остана неомъжена. Я ме погледнете! — Тя стана и се завъртя. — Плоска съм като дъска. На всичкото отгоре съм незаконородена, нямам нито пари, нито земя. Положението ми е безнадеждно. — Тя си седна и се засмя така безгрижно, сякаш изобщо нямаше причини да увесва нос.

Фийби размишляваше усилено.

— Разбирам думите ти. Наистина ще ти е трудно да си намериш мъж. Каква искаш да станеш?

— Искам да съм войник. Жалко, че не съм момче. И до днес не мога да простя на татко, че не ме е направил момче.

— Аз п-пък ще стана учен — включи се Оливия. — След година татко ще ми наеме домашен учител. Искам да живея и да следвам в Оксфорд.

— Жените не следват в университета — възрази Фийби.

— Аз обаче ще следвам — отговори твърдо Оливия.

— Божичко, един войник, една поетеса и един учен! Какво трио изродена женственост! — Порция се разтресе от смях.

Фийби също се смееше, изпълнена с неизпитвана досега вътрешна топлина. Това чувство беше толкова сладостно… Най-много й се искаше да пее и танцува с новите си приятелки. Дори Оливия се усмихна и упоритостта изчезна от погледа й.

— Трябва да сключим договор, че ще се подкрепяме, особено ако някоя от нас се изкуши да се отклони от правия път и да стане обикновена като другите. — Порция скочи. — Оливия, носиш ли ножичка в чантичката си?

Оливия развърза шнуровете на дантелената торбичка, която висеше на колана й, извади малка ножичка и я подаде на Порция. Тя отряза внимателно три червени къдрици от буйната грива, която обграждаше лицето й като ореол.

— Фийби, ти отрежи три руси къдрици, а Оливия ще се раздели с три черни. — Порция затрака с малката ножичка и се засмя от удоволствие. — Сега ще видите какво ще направя.

Под любопитните погледи на двете момичета тя изплете сръчно три пръстена от разноцветните къдрици.

— Всяка от нас ще получи по един пръстен. Моят е червен отвън, този на Фийби светъл, а на Оливия черен. — Тя им подаде пръстените. — Значи, ако някоя от нас усети, че честолюбието е на път да я изостави, трябва само да погледне пръстена и да си спомни за другите… Боже, как забравих, трябва да подпечатаме съюза си с кръв! — Зелените, косо разположени котешки очи святкаха зарадвано.

Тя одраска китката си и изстиска капчица кръв.

— Ти си наред, Фийби. — И й подаде ножичката. Фийби разтърси русата си глава.

— Не мога. Ти го направи. — Тя затвори очи и протегна ръка. Порция драсна нежната й кожа и се обърна към Оливия, която вече беше разголила китката си.

— Така. А сега да потъркаме китки, за да се смеси кръвта. Така ще скрепим клетвата си и ще знаем, че от днес нататък всяка от нас е готова да направи всичко за другите две.

Оливия съзнаваше, че за Порция това бе само игра, докато за нея беше повече от сериозно — доказваше го треперенето й при докосването. Ала строго си напомни, че един бъдещ учен не бива да се вълнува за дреболии.

— Ако някой ден една от нас попадне в затруднено положение, може да изпрати пръстена на другите две и те ще й се притекат на помощ! — извика въодушевено Фийби.

— Каква глупава романтика — промърмори презрително Оливия.

— Какво лошо има в романтиката? — попита почти сърдито Порция и Фийби я дари с лека благодарна усмивка.

— Учените не са романтични — отговори вразумително Оливия, която мръщеше чело с такова напрежение, че веждите й се събираха над дълбоките тъмни очи. Огледа се и въздъхна. — Б-боже, трябва да се връщам на п-празненството. — Тя прибра пръстена в дантелената си чантичка и сякаш за да си вдъхне смелост, притисна пръсти към китката си, където личеше тънка кървава следа.

Когато Оливия отвори вратата, през реката долетяха буйните викове на градското простолюдие и изпълниха утихналата лодкарска барака. Воят беше толкова заплашителен, че момичетата потрепериха.

— Р-разбирате ли какво викат?

— Викат: Главата падна! Главата падна! — обясни премъдро Порция. — Току-що са екзекутирали граф Стратфорд.

— И защо? — попита смаяно Фийби.

— Господи, ама ти нищичко ли не знаеш? — Порция беше повече от изненадана. — Стратфорд беше най-близкият съветник на краля. Парламентът се противопостави на негово величество и изправи Стратфорд пред съда. Осъдиха го на смърт и назначиха екзекуцията за днес.

Оливия усети как космите на тила й настръхнаха. Кръвожадният, брутален рев на триумфиращите тълпи отекваше в ясния майски въздух, а стълбовете дим от огньовете на радостта, запалени, за да отбележат жестоката смърт на един знатен, се издигаха гъсти и задушаващи над града и околностите.

— Джак казва, че предстои гражданска война — продължи Порция, която винаги наричаше баща си на малко име. — А той винаги излиза прав.

— Но това е ужасно! — извика уплашено Оливия. — Не е редно да има гражданска война!

— Ще видим — отговори равнодушно Порция.

— Най-добре е гражданската война да избухне веднага, за да не се връщам на празника — промърмори сърдито Фийби. — Идваш ли и ти, Порция?

Момичето поклати глава.

— Вие вървете — отговори тя и махна рязко с ръка. — За мен няма място там.

След кратко колебание Фийби последва Оливия, стискайки здраво пръстена от разноцветни кичури.

Порция остана сама в компанията на паяците. Тя се наведе, грабна остатъка от джинджифиловата сладка, която Фийби беше забравила, и я изяде трошичка по трошичка, за да удължи удоволствието. Сенките бързо се удължаваха, а дивите викове откъм града и веселите шумове от празненството взеха да отзвучават с настъпването на залеза.