Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 27 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Нефритови очи

ИК „ИРИС“, София, 1997

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-022-8


Пролог

Август 1833 г.

 

Беше онзи неприятен час от деня, в който прорязаните с дълбоки пропасти планини, които, тъмни и масивни, обграждаха виещата се по прохода пътека, започваха да хвърлят дълги сенки.

Джордж Спенсър погледна през рамо назад към кервана, който бавно пъплеше напред. Камилите, чиито кошове бяха пълни с най-разнообразни стоки, крачеха равномерно, поклащайки глави върху дългите си вратове, изпълнени с някакво странно достойнство, сякаш се извисяваха над жалкия факт, че са товарни животни. Водачите им цъкаха с език и надаваха странните си викове, разбираеми само за камилите викове, които имаха за цел да ги подкарат по-бързо, защото по това време сенките ставаха по-дълги, а виещата се по тясното гърло на прохода Кибер пътека все още не откриваше успокоителната гледка към Британска Индия.

Ако тази сутрин Анабел не си бе втълпила, че трябва да излезе от лагера — за да преследва един великолепен козел, както упорито твърдеше тя, — тогава керванът щеше да тръгне с два часа по-рано и до здрачаване щеше да е навлязъл в британска територия. Вместо това сега се намираха в този мрачен, заплашителен проход, а денят се приближаваше към края си. Вечерницата вече грееше на небето, но от нея се излъчваше не успокоение, а тревога. Ездачите, които придружаваха кервана, стискаха загрижено пушките си и се местеха неспокойно по седлата, оглеждаха се бдително и претърсваха с очи тясната, извита пътека, която се губеше в мрака между заплашително дебнещите скали.

— Изглеждаш загрижен, Джордж — обади се Розалинд Спенсър, която яздеше редом с мъжа си. Гласът й прозвуча с обичайната мекота. — Мисля, че скоро ще стигнем.

Джордж сведе глава към нея и се усмихна. Както винаги, звукът на нежния й глас го успокои, погледът на тихите кафяви очи го обгърна с благотворна топлина.

— Трябва да направим нещо с Анабел — отговори твърдо той, но в гласа му нямаше убеденост. От десет години насам темата бе постоянно на дневен ред, но проблемът беше там, че дъщеря им категорично отказваше да се промени. Тя продължаваше да върви по избрания от самата нея път и нищо не беше в състояние да я отклони от него.

Розалинд отговори на усмивката му. Тя разбираше добре каква насока се взели мислите на мъжа й. Дъщеря им беше за тях източник на дълбока и най-чиста радост, която можеше да се сравни само с радостите на съпружеския им живот. Разбира се, Анабел беше непослушна и своенравна — едно безнадеждно разглезено дете без братя и сестри!

— Щом стигнем в Пешавар, положението ще се промени — отвърна утешително тя. — Обичайният ход на живота, уроците, ездата с приятелите, всичко това ще погълне изцяло вниманието й и тя ще забрави как е преследвала диви кози и е опустошавала ориенталските пазари.

Анабел Спенсър вирна брадичка и смръщи заплашително красиво оформеното си носле. Пак говореха за нея. Познаваше ги по съзаклятническите гласове. Вероятно заради онова, което беше извършила тази сутрин. Баща й беше сърдит, даже много, и то само защото керванът беше закъснял с два часа. По дяволите, тя изобщо не можеше да понесе мисълта, че ще се върне в онази скучна бяла къща в Пешавар с пищните й градини, с армията от тихо пристъпващи слуги. А непоносимите светски задължения! Онова досадно бъбрене на малките момиченца, които според родителите й бяха подходящи за нейни приятелки. Всички онези безсмислени детински занимания, докато майките седяха доволно на верандата, а слугите им вееха с огромни ветрила, за да прогонят жегата и задухата.

Тя се огледа, но не можа да открие нищо обезпокоително в заобикалящите ги планини. По-скоро те я възбуждаха с необузданото си великолепие. Изминалите шест месеца бяха най-прекрасните в живота й. Беше дълбоко благодарна на баща си, че сдържа обещанието си и след дванадесетия й рожден ден я взе със себе си на пътешествие в Афганистан и Персия. Килими, блестяща коприна, сребро и злато пълнеха кошовете на камилите. Джордж Спенсър възнамеряваше да изпрати товарите чак в Англия, където ориенталските стоки бяха много на мода. Тази търговия го беше направила много богат човек.

Всъщност, Анабел изобщо не се интересуваше от търговията, която беше донесла на баща й цяло състояние. Интересни за нея бяха преди всичко хората, с които той сключваше своите сделки: хановете, всевластни господари на своите диви племена; търговците с меки гласове и непреклонна воля; жените, увити от глава до пети, които се движеха като сенки; мъжете от планините, стройни войници с огромни тюрбани и остри ками. А персийските ятагани бяха толкова остри, че разсичаха косъма на две. Анабел обичаше да се губи в екзотичните чудеса на пазарите; беше обикнала и плодородните летни пасища в планините, където номадите всяка пролет изкарваха безбройните си стада от овце, кози, говеда и коне. Те оставаха там, докато паднеше първият сняг през септември. Малкото момиче тръпнеше зарадвано от виенето на вълците, разглеждаше любопитно следите от мечите лапи, взираше се с часове в неподвижните криле на лешоядите, които висяха над стадата в очакване на плячка.

Беше толкова потънала в спомените си, че изобщо не чу първия предупредителен вик на един от ездачите. Стресна се от мислите си и хвърли уплашен поглед към началото на кервана… към разигралата се там трагедия.

Воините на племето „гази“ бяха навсякъде. Те се спускаха на вълни по стръмните склонове на прохода, скачаха от скалите, а онези, които бяха на коне, летяха право към обзетия от ужас керван на Джордж Спенсър. Пушките им трещяха непрекъснато. Дългите афгански мускети изпускаха огън и пламък, сваляха ездачите от седлата на конете и камилите, а воините, които бяха дошли пеш, се втурваха като бесни да довършат ранените. Вцепенени от страх, англичаните не можаха да предприемат нищо, за да се защитят.

Розалинд загина от куршум, който се заби между раменете й, и преживя само кратък миг на болка, преди вечността да я погълне. Джордж нададе див вик на отчаяние и гняв и скочи от коня си, но една крива сабя се заби право в сърцето му още преди да е успял да стигне до жена си. Изстиващите му устни прошепнаха името й.

Замръзнала на мястото си, Анабел следеше невероятната, страшна сцена. Кафявото й пони също не помръдваше. Дивите викове на планинците, които се радваха на победата си над европейските кучета, наричани от тях „феринджи“, бучаха в ушите й и главата й се пръскаше от болка. Около нея цареше страшна бъркотия. Сякаш беше попаднала в деветия кръг на ада. Лица — кафяви, брадати, с блестящи бели зъби — се сливаха в яркочервен облак и отново се разделяха. Цвилеха коне, виеха се кълба барутен дим, докато изведнъж от мъглата се отдели лице, в което Анабел инстинктивно прочете съдбата си. Малка остра брадичка; дълги къдрици под шапката; парещи очи на фанатик. Една ръка разсече въздуха, но острият нож спря насред движението, вероятно за да събере силата, необходима да отдели главата й от раменете.

Устата й се отвори широко в безмълвен вик на ужас. Качулката се плъзна от главата й. Момичето онемя от страх.

Воинът от племето „гази“ видя две очи с цвят на нефрит, невероятно красиво лице с бледа и чиста кожа, коси, които блестяха в здрача като разтопена мед. Жаждата за кръв в очите му отстъпи място на нерешителност. Камата се върна на мястото си в колана.

— Акбар хан… — Анабел чу тези думи, макар че смъртният страх беше сковал сетивата й. Изведнъж усети как две корави ръце я вдигнаха във въздуха и страхът й се изля в отчаян вик, на който афганистанецът отговори с доволен смях. Той я метна като чувал пред себе си на гърба на коня и я уви в дебелата й пелерина, за да й попречи да се движи. Изрева нещо неразбираемо към останалите, хвърли бърз поглед към непреставащата кървава баня и препусна напред. Анабел не можа да чуе отговора на воините, защото беше оглушена от виковете на нападателите и писъците на ранените и умиращите. Конят полетя напред по тясната пътека и предвещаващият ледена зима вятър засвири в ушите й. Косите й се развяха свободно, очите й се напълниха с горещи сълзи. Докато се друсаше на неудобното седло, тя даде воля на мъката и страха си.