Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ърл Гарнет (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death Rounds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Питър Клемънт. Щамът на отмъщението

Американска, първо издание

Оформление на корица: „Атика“

ИК „Атика“ — ЕТ „Ангел Ангелов“, 2000 г.

ISBN: 954-729-074-6

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и трета

— Недей да идваш — настоя Уилямс. — Ти си последният, когото иска да види.

— Откъде си толкова сигурен, че е заразена след попадането под карантина?

— Няма спор по това. Вече тридесет и шест часа, откакто е изследвана при пристигането й и на петритата не е пораснало нищо. Заразена е след това.

Писъците започнаха с нова сила.

— Трябва да вървя — завърши Уилямс и затвори.

Въпреки предупреждението му реших да говоря с Браун. Тръгнах по зловещите коридори, по познатия ми вече път, напълно погълнат в размишления за това как е успял да зарази Браун. Кам не беше в състояние да го направи лично. Лесно щеше да бъде забелязан с високия си ръст. Може би е пръснал микроби из помещенията, на места, където хората влизат без ръкавици, като банята, където се бях изкъпал. Спомних си едно съобщение в „Морталити морбидити бюлетин“ за заразяване от общ сапун. Реших да се консултирам с Милър дали е възможно Кам да се е добрал до пробите на Браун.

Преди да завия зад поредния ъгъл, дочух блъскане на врата. Инстинктивно забавих крачка. Тук всеки звук ме плашеше. Още не можех да забравя ужасния кикот в мрака.

Хранилището за микрофилми бе в отделна част на мазето, далеч от архивите, така че не беше вероятно някой от хората на Левиц или от лекарите от инфекциозното да се навърта наоколо. Чух ново затръшване на врата — този път по-близо. Стори ми се, че долавям звук от приближаващи се стъпки. Може би беше някой от хората на Райли, извършващ ново претърсване, но вече два пъти се разминавах на косъм от смъртта, така че реших да не поемам излишни рискове. Започнах да се отдалечавам на пръсти с надеждата да се скрия в хранилището и да дръпна резето. Нападателят от архива за здравни картони на персонала имаше ключ. Продължих да отстъпвам на заден ход, с гръб до стената. Още една врата се затръшна, стъпките наближиха. Нямаше да успея да стигна до следващата чупка, преди непознатият да излезе в коридора и да ме види. Протегнах ръка и опитах да отворя една от вратите, покрай които минавах. Заключено. Забързах ход; вече не внимавах толкова да не вдигам шум. Опитах следващата врата. Отвори се. Намерих се в малка стая, натъпкана с кашони, и бързо дръпнах резето. Замрях в тъмното и затаих дъх; шумът от стъпки и затварящи се врати се приближаваше. Мене ли търсеше? Дали не беше просто някой от хората на Райли? Дръжката на заключената врата, която бях опитал да отворя, изщрака. Стъпките продължиха — по-близо, по-близо… Идваше ред на моята стая.

Опрях се с цялата си тежест о вратата и затаих дъх. Дръжката се размърда; усетих натиска върху старите дъски с цялото си тяло. Дойде ми наум, че натрапникът може да я разбие, ако ме усети. Той натисна още два пъти дръжката и продължи.

Издишах с облекчение; не ми се вярваше, че ми се е разминало. Най-напред си помислих да го изчакам да се отдалечи и да се обадя на Райли. Нека полицията го залови. Ако обаче не успееха да слязат достатъчно бързо, отново щяхме да го изпуснем. Чух звук от отваряне и затваряне на още няколко врати. Бързо възвърнах самообладание, поех си въздух и колкото можех по-безшумно, дръпнах резето и открехнах вратата.

Беше на тридесетина метра и тъкмо завиваше зад следващия ъгъл, но този път бе достатъчно близко, за да го позная: Гари Росит се разхождаше из мазето на Университетската болница.

 

 

Като че мозъкът ми се разтресе и всички подозрения към Кам се сринаха. Джанет бе права — Призрака бе друг и се опитваше да хвърли вината върху Маки. Веднага се сетих за първите си подозрения към Росит — жестокия план за саботиране на Университетската болница. Как обаче бе успял да се вмъкне?

Нямах време за мислене. Звукът от отваряне и затваряне на врати се отдалечаваше. Реших да се свържа с Райли веднага щом науча какво си е наумил Росит, и се впуснах към края на коридора. Достигнах ъгъла точно навреме, за да го видя как изчезва на следващия.

Продължих след него, като се питах дали мен търси. Ако беше така, не се стараеше много. От шума, който вдигаше, нямаше дори да ме чуе, че вървя след него. Помислих си отново дали да не се обадя на Райли. Но за какво да го арестуват, за затръшване на врати ли? Дори присъствието му тук не беше достатъчен повод за задържане. Можеше да е влязъл съвсем законно през главния вход. Като завеждащ инфекциозното в „Сейнт Пол“, той имаше същото право да бъде тук, както аз. Като се замисля, след изчезването на Кам беше съвсем естествено да дойде и да предложи услугите си. Погледнах зад следващия ъгъл — Росит тъкмо отминаваше вратата на хранилището, устремен към една част на мазето, в която не бях влизал досега.

Реших, че е по-добре да го последвам.

Налагаше се да изчакам, докато завие на следващия ъгъл — този прав участък беше по-дълъг от останалите. Къде ли отиваше и защо се завираше във всяка стая по пътя си? Не изглеждаше да се е запътил към някакво определено място; по-скоро търсеше нещо.

За мой късмет лампите тук бяха по-бледи и на по-големи разстояния една от друга. Касите на вратите бяха добро прикритие, а на места имаше струпани кашони.

Така продължихме напред; Росит не пропускаше никоя отключена стая. Накрая коридорът свърши пред една по-голяма врата, осветена от самотна лампа. Между нея и мястото, на което се намирах, имаше струпани много кашони и коридорът бе доста тъмен. Реших да се притая тук. Въпреки ниския си ръст Росит беше як и идеята да ме хване, че го шпионирам, не ми се нравеше особено. Запитах се дали вече не съм имал възможността да изпитам силата му на свой гръб.

Скрих се зад купчината кашони и продължих да наблюдавам как Росит си проправя път към края на коридора. Той стигна до последната врата и хвана дръжката. Мислех, че ще хвърли бърз поглед, както в другите стаи и ще тръгне да се връща. Дребосъкът бавно отвори вратата и аз се подготвих да се свия в тъмния ъгъл. Той обаче остана на прага няколко секунди, после влезе, без да затваря. Изчаках го около минута, но той все не излизаше.

Някакви тръби над главата ми изтракаха. Иначе в коридора цареше пълна тишина. Започнах да се схващам от неудобната поза и се опитах да се размърдам. Започнах да долавям слаба миризма на мърша — вероятно зад кашоните имаше умрял плъх.

Неочаквано от вратата, в което бе изчезнал Росит, долетя скърцане, като от ръждясали панти. После отново се възцари тишина. Дали там нямаше и друга врата? Продължавах да дишам леко, за да чуя и най-слабия звук от вътрешността на стаята.

Нищо.

Тръбите отгоре изтропаха по-силно, после отново затихнаха. Все още от стаята не се чуваше нищо. Уплашен, че отново съм го изпуснал, станах и започнах да се промъквам покрай стената към полуотворената врата. Вонята не отслабваше, въпреки че се отдалечавах от кашоните, и започна да дразни гърлото ми. Бях на около три метра от вратата, когато долових слаб шум. Застинах.

Заглушено стържене, като че някой тътри нещо. Отначало си помислих, че Росит се опитва да премести някой сандък. Промъкнах се до вратата и надникнах в стаята. Вътре бяха натрупани резервни прозорци и кашони. Зад тях се показваше краят на голяма маса, покрита с чаршаф, заметнат върху нещо от едната й страна. В другата се виждаше голяма метална кутия и купчини епруветки, колби и петрита. В единия ъгъл на стаята стоеше малка количка за инструменти.

Пулсът ми се усили тройно. Мръсник, ето къде беше бърлогата му! Опитах се да задържа дъха си. Стърженето продължи някъде зад вратата; Росит пухтеше от напъване. Вонята във въздуха се усили. Престанах да дишам през носа, но смрадта проникваше и през устата ми. От деня на първото ми упражнение по анатомия можех да позная тази миризма дори сред уханието на хиляди цветя.

Време беше полицията да се намеси. Приготвих се да отстъпя на пръсти към предишното си скривалище, за да се обадя на Райли веднага щом се отдалеча достатъчно. После ченгетата щяха да пипнат Росит заедно с апаратурата му и (вече знаех) нещо много по-лошо. Едва бях направил няколко крачки, когато стърженето внезапно спря. За миг се уплаших, че ме е чул и идва да се разправи с мен. Инстинктивно приклекнах зад няколко кашона. Едва успях да го направя и от стаята се разнесе шум от повръщане и тропане на крака.

Долепих се до стената и се свих на топка, като зарових лице между ръцете си. Оставих си място само за едното око, за да гледам. Вратата се отвори с трясък и Росит изхвърча като куршум от стаята. В мига, в който претичваше покрай мен, забелязах секрет от повръщане, размазан по маската и престилката му. Очите му бяха разширени от ужас. После, задъхан и с гръмко тропане, той изчезна в тъмния коридор.

Ехото усили още повече шума от бягството му. Изправих се и го изпратих с поглед. Поведението му определено не отиваше на хладнокръвен убиец. Ако това наистина беше лабораторията му, защо му трябваше да проверява всички стаи по пътя си? Реших да оставя тези въпроси за ченгетата и извадих мобифона:

— Доктор Гарнет се обажда. Нали знаете, че работя заедно с детектив Райли?

— Да. Аз лично ви придружавах в мазето.

— Слушайте тогава. В никакъв случай не позволявайте на доктор Гари Росит да напусне болницата! Всеки момент ще е при вас. Задръжте го на всяка цена. Предупредете пазачите на всички изходи. Веднага!

— Слушам!

— И уведомете Райли…

Телефонът изключи. Очевидно полицаят веднага пристъпи към изпълнение на заповедта. Де да можехме да възпитаме така и стажантите.

Росит вече нито се виждаше, нито се чуваше. Продължих да дишам през устата, но това не спираше миризмата, нито страха от това, което щях да заваря в стаята. Въпреки това влязох.

Отначало видях само прозорци и кашони. После зад една особено голяма купчина забелязах ниска метална врата. Беше отворена, но помещението, към което водеше, тънеше в мрак. Вонята бе направо непоносима, имах чувството, че дъвча мърша. Нужни ми бяха няколко секунди, за да свикна: патолозите ни учат никога да не бягаме от миризмата. Понякога успяваме да свикнем, понякога — не. Най-трудни са първите минути. Приближих се до масата и заразглеждах предметите отгоре й.

Уилямс го беше предсказал — металната кутия представляваше малък инкубатор с термостат и нагревател. Вероятно беше предназначен за люпене на пилета и имаше отвор отгоре, но сега тази дупка бе запушена с метално фолио. Вътре имаше малка етажерка с шест рафта — пак някакво домакинско приспособление. Върху всяка полица се намираха по десетина петрита, гъмжащи от бактериални колонии. Тази апаратура приличаше повече на приспособление за урок по готварство, отколкото на инструмент за убийство.

Под чаршафа имаше четири буркана с вода — вероятно източникът на легионела. Върху различни тавички бяха наредени епруветки и пръчици за взимане на проби, а също така маски и ръкавици. Когато обаче отметнах напълно чаршафа, открих нещо, което не можех да си обясня. Шест хирургически маски бяха наредени една до друга. До тях лежеше кутия с тридесетмилилитрови спринцовки, предназначени за много тънки игли. Вдигнах една от маските, но все още не забелязвах нищо особено в нея. Като я оставях, усетих влага през ръкавиците си. Останалите пет също бяха мокри. Сигурно ги беше оставил да се сушат. Но защо му е било да ги мокри?

По-късно щях да мисля. Пристъпих към ниската врата. Носовете на патолозите сигурно постоянно са запушени.

Коленичих и се взрях в мрака. Малкото помещение беше високо само около метър и половина, със сводест таван. За моя изненада, трупът, който издаваше вонята, не се виждаше. Вместо това върху пода (ако под е правилната дума) бяха наредени други кашони. Повечето от тях имаха дупки с големина на юмрук по дъната. Вероятно съдържаха документи, защото наоколо бяха разхвърляни надъвкани парчета хартия. Тях ли беше тътрил Росит?

Очите ми посвикнаха с тъмнината: забелязах малко по-тъмно петно на земята. Беше широко около метър и в единия му край пръстта бе особено рохкава. Без да се замислям, си поех въздух и пропълзях на четири крака към него. Тук не се чуваше абсолютно нищо и сякаш цялата болница се опитваше да ме смачка. Стиснах зъби и се опитах да разровя пръстта. След като очите ми отново се нагодиха към тъмнината, забелязах, че земята сякаш ме гледа. На плъховете не им се беше наложило да копаят много, за да похапнат от лицето на Кам Маки.

Въпреки хладината на пръстта, по гърба ми рукна пот, а когато се опитах да вдишам, гърлото ми се сви в спазъм. Жаден за чист въздух, отстъпих отчаяно назад.

Той ме чакаше. Започвах да се изправям, когато мярнах обувките му от лявата ми страна. Опитах се да се извъртя и да вдигна ръка, за да се предпазя. Светлината идваше зад гърба му, така че успях да различа само тъмен силует и лопатата. В мига преди да я стовари върху главата ми, си дадох сметка, че е прекалено висок за Гари Росит.