Робер Мерл
Денят не съмва за нас (4)

Трета глава

Младши лейтенант Анжел, най-младият офицер на борда, който е на 23 години, а изглежда на 20, ми довери, че се е колебал да постъпи в подводниците, опасявайки се от клаустрофобия.

Младши лейтенант Анжел — казвам го мимоходом — е прекрасен младеж. Дребен, слаб, рус, с правилни черти. Току-що е завършил Военноморското училище и говори за него оживено и с умиление — като ученик, а не като завършил, което още повече го подмладява. И въпреки че невинната му външност — щях да кажа ангелската — лъже, той притежава твърд характер и умее великолепно да се владее.

По-късно се е убедил — както всички, включително и аз, — че опасенията му са били неоснователни.

— В края на краищата — каза ми той — човек не се чувства по-затворен в подводница, отколкото в надводен кораб.

Прав е. Ще добавя само, че ако не страдате от клаустрофобия в метрото, в самолет или, както Фройд, във влак, няма причина да усещате този панически страх в подводница.

Лично мен би ме плашила по-скоро безкрайната морска шир или пустинята, ако погледът ми дълго време не среща нищо наоколо. А когато е ограничен от преграда като тук, изпитвам точно обратното — сигурност. Според мен единственото обяснение за клаустрофобията е затрудненият контакт с другите: внушават страх не прекалено близките стени, а близостта на хората.

Вярно, че навалицата в една подводница създава проблеми — по-скоро за моряците, които спят в помещенията по 12, 6 или 4 човека, отколкото за офицерите, разполагащи с отделни стаи. Но това са проблеми на съжителството, не на затвореното пространство.

Вярно е също, че специално аз съм привилегирован: освен със стаята си и каюткомпанията разполагам и с още едно относително обширно за АРПЛ помещение — лазарета, което разделям с двамата си помощници. Възползвам се и от съвета на пашата: не спирам да обикалям подводницата. Интересувам се от нещата и от хората, които се занимават с тях.

Пишейки това, забелязвам, че мога да обърна изречението, без да променя смисъла. Бих могъл да кажа например: интересувам се от хората и от нещата, с които се занимават. До такава степен едното и другото се смесват.

Тази сутрин на закуска капитан-лейтенант Калонек, който застъпваше в 8 часа на вахта в командния пункт, ме покани да обиколя с него машинния отсек. „Ще видите, че е много интересно. В края на краищата — добави той усмихнат — благодарение на нас корабът се движи напред.“

Обещах му да отида. Но засега трябва да мина през лазарета. С един-единствен поглед се убеждавам, че всичко е наред: Морван лъска, а Льогийу бърбори.

Той е намерил идеален слушател: артелчика Марсияк, човека, усъмнил се пръв в безупречността на четирите сьомги, които бях принуден да осъдя. Марсияк е младичък южняк, жизнерадостен и симпатичен, с прякор Четката заради формата на мустаците му, за които се говори, че полага изключителни грижи.

— Марсияк ми разказва за разни минали неприятности — обръща се към мен Льогийу. — Никак не се разбирал с помощник-капитана на предпоследния рейс.

— А с капитан Пикар как сте?

— О, той няма грешка! С него живот си живеем. Ама с онзи, опазил господ, не беше живот.

И се засмива.

— Защо не се разбирахте?

— Не ме траеше. Обаче и аз не го траех.

— Какво не му харесвахте?

— Абе студен човек. Това е. За да го накараш да се усмихне, трябва на маймуна да се направиш.

Засмивам се. Марсияк е доволен и си тръгва, подхвърляйки самодоволно:

— Трябва да вървя в кълката! Никакви ги няма без мен.

Когато излиза, Льогийу прави следния коментар:

— Не е лошо момче.

И после добавя нещо доста учудващо в неговата уста:

— Тия южняци много говорят.

— А бившият помощник-капитан?

— Изглежда, не е говорил достатъчно. Затуй не са се траели — добавя той дълбокомъдро.

Имам чувството, че тази забележка е плод на въздухарския психологизъм, за който Достоевски упреква сановниците в своята страна. В края на краищата бъбривият Льогийу и мълчаливият Морван се разбират чудесно.

И както съм се размислил, се появява доста оклюмал старши матросът Виньорон. Вече имах повод да се запозная с него. Работи в радиослужбата и именно той ми донесе преди една седмица фамилиграмата, за която говорих по-горе и чиято лаконичност, драга ми читателко, можахте да оцените: „Мисля за вас. Софи.“ Да се задоволиш с четири думи, когато имаш възможност да употребиш двайсет — това според мен говори и за известна краткотрайност на чувствата. Но тази седмица лаконичността достигна своя връх: просто не получих нищо.

За да получавате фамилиграми, трябва да дадете в Базата името и адреса на избраната от вас личност: майка, съпруга, годеница. Тя изпраща своя текст всяка седмица в Базата, където го шифроват и ни го изпращат на свръхдълги вълни заедно с общите информации и оперативните заповеди.

Ние приемаме съобщенията чрез антена — най-проста жица, която се влачи след нас.

— Боли ме кракът — заявява Виньорон.

— Нищо чудно — обажда се Льогийу. — „Жичкаджиите“ по цял ден се развяват от кърмата до носа с една хартишка в ръка. Това се казва живот!

— Че твоят да не е по-лош — отговаря Виньорон.

Той е младо момче с открито лице и с честни очи зад телените рамки на очилата.

Пипам крака му.

— Тук боли ли ви?

— Не, докторе.

— А тук?

— И тук не.

— А тук?

— Малко.

Има леко възпаление на разгъвателния мускул на палеца и поръчвам на Льогийу да му даде мехлем. Няма да му послужи особено, просто ще го успокои, че се грижат за него. За сметка на това му давам един добър съвет:

— Не препускайте така по стълбите, Виньорон. Внимавайте къде стъпвате!

— Какво да правя, докторе, нали все трябва да препускам!

— Сега ще направим едно масажче на този бегач! — казва Льогийу.

— Много ти благодаря — отвръща Виньорон.

Но явно не е забравил за „жичкаджията, дето се развява от кърмата до носа“, защото добавя:

— Нали виждате, докторе, момчетата ме гледат, че търча напред-назад, и си мислят, че нищо не върша. Но моята роля в подводницата е много важна. Какво ще стане, ако радиото спре? АРПЛ губи връзка с командването на сушата и край!

Льогийу свива едва забележимо рамене и ме поглежда, но си мълчи. Бъбривец, бъбривец, но знае и да си мълчи.

— Много ли фамилиграми получавате на ден, Виньорон?

— Всяка вечер десетина.

— И какво ги правите? Раздавате ги веднага на хората?

— Ами! Първо минават през помощник-капитана.

— Защо?

— Е, докторе, ами ако жената на някое от момчетата е умряла и дойде фамилиграма насред рейса, естествено няма веднага да му съобщим: ще бъде ужасно!

— И кога ще му кажете?

— В деня на връщането.

— Но това също е ужасно.

— Не е същото — обажда се Льогийу и вдига глава. — Ако някое момче получи подобна вест, както е затворено тук, това е голяма беда. И за него, и за работата му, и за другите.

Ясно, на първо място подводницата. Нито осъждам, нито одобрявам, само разсъждавам. И колкото повече размишлявам, толкова по-малко съм в състояние да взема страна. Това е един от трудните въпроси, които възникват на всяка крачка — иди, че решавай.

— Хайде, жичка, обувай се! — казва Льогийу.

„Жичка“ означава „свързочник“ и „радист“. Да се опознае една среда, означава да се научи преди всичко езикът й, тайният й говор.

— Както ти каза докторът, гледай да не препускаш толкова бързо по стълбите, защото ще си съсипеш ахилесовото сухожилие или ще си разтегнеш менискуса — раздава съвети Льогийу.

Многоучеността на Льогийу не стига до ушите на Виньорон, който се обува бавно и мълчаливо, гледайки замислен иззад телените си очила. Разбирам, че иска да ми каже нещо. Льогийу също го разбира и отива в изолационното.

— Докторе, смятате ли, че е правилно да крият от някое момче, че баща му е починал?

Трудно ми е да отговоря с да. Деликатно е да кажа не. Превръщам въпроса му от общ в частен.

— Безпокоите се за здравето на баща си ли?

— А, не! Ни най-малко! Той е здрав като камък! И майка ми също.

— А жена ви?

— Не съм женен.

Хвърля поглед към изолационното и снижава глас:

— Но съм сгоден.

— И годеницата ви не е добре?

— А, не, не! Здрава е!

Мълча и чакам. Той ме гледа, свежда очи, вдига ги отново и казва:

— Вече две седмици плаваме, а думичка не съм получил от нея.

И изведнъж се отприщва:

— Това не е живот, докторе! Всеки ден приемам по десет, петнайсет фамилиграми, а за мен нито дума!

— Страхувате се, че е болна ли?

— Не, докторе, нали ви казах — отговаря той с вълнение. — Нищо й няма. Дори хрема никога не е хващала!

Мълчим и двамата.

— Не бива да бързате със заключенията — казвам аз. — Може би има някакви обстоятелства, които обясняват…

— Какви обстоятелства? — почти се нахвърля той върху мен.

— Откъде мога да знам… — разтварям широко ръце. — Възможно е на тръгване да сте й казали нещо, което не й е харесало… Нали знаете колко са докачливи момичетата. От нищо се засягат.

Това изтъркано мъжко обяснение (а господ ми е свидетел, че наистина се чувствам глупаво в момента, когато го изричам) въпреки всичко, изглежда, го успокоява.

— Така ли мислите, докторе? — казва той все пак обнадежден.

Малко се срамувам от тази наставническа роля. Но пък как да го оставя да се мъчи от ревност, и то още цели шест седмици.

— Да, твърде възможно е! — казвам сериозно.

— Значи ми се цупи, докторе?

— Много е вероятно.

Той размишлява.

— И все пак не е гот да ми се цупи, когато седя затворен тук, в тоя железен сандък, под водата — пали се отново той.

— На колко е години?

— На 19.

Вдигам рамене.

— Тя не може да си даде сметка, Виньорон! Момичето живее с мама и татко! Откъде да има представа за живота, който водим ние тук?

Той кима с глава, гледа ме и се усмихва криво. И аз като него се отдавам на ободряващото чувство за мъжко превъзходство.

— Благодаря ви… — казва той сърдечно. Спира се и добавя срамежливо: — Благодаря за подкрепата, докторе!

И си отива. Акция „Валидол“ е приключена. Съмненията пак ще го заглождят и пак ще дойде при мен.

Появява се Льогийу и нетърпеливо започва да коментира. Почти не го чувам. За втори път виждам Виньорон и ми е мъчно за него. Страх ме е, че когато се върнем, ще научи, че неговото момиче си има друг.

— Да ви кажа ли истината, докторе? — пита Льогийу и най-накрая гласът му стига до мен. — Те в лазарета търсят бавачка или свещеник! Някой нещо го боли и иска да се поглези, нещо му тежи на сърцето и напира да се изповяда. Аз съм бавачката, а вие, докторе, сте свещеникът…

* * *

След радиста Виньорон приемам още трима-четирима пациенти. Дреболии — Льогийу сам би могъл да постави диагнозата и да назначи лечение. Но държа да присъствам. И без това Льогийу доста насериозно се взема за лекар. А аз знам, че хората предпочитат да имат работа с господ, а не със светията му. Още повече че въпросният светия в мое отсъствие е склонен да раздава заповеди.

А вторият ми апостол — Морван, се е затаил в ъгъла си, спокоен и мълчалив, забил око в микроскопа. Той прави кръвна картина — отегчителна работа, само за него, тъй като може да прояви двете си основни достойнства: търпение и добросъвестност.

И аз бих искал да ги притежавам, когато след прегледите се захващам да изпиша куп книжа с епикризи според изискванията на администрацията. Още повече когато ме наляга досада и мисълта ми започва да блуждае и натрапчиво да се върти около мълчанието на Софи. Неблагодарната Софи! Както биха казали американските психолози, с нея съм направил несполучлива „инвестиция“! Мрачното ми предчувствие подсказва, че моят влог още отсега е пропаднал и че миналата седмица Софи се е сетила за последен път за мен. И добавям злобно: ако изобщо го е направила, а не е оставила и тази грижа на майка си.

Но дори и от този сарказъм не ми олеква. И аз като жичката Виньорон бих имал нужда от доктор, който да се погрижи за раненото ми аз, ранено дълбоко: в сърцето и в честолюбието. Защото вие, драга читателко, надявам се, сте забелязали, че не заслужавам подобно пренебрежение…

Действието, както се знае, не е близко с мечтата, те дори донякъде са скарани, затова решавам да се размърдам и да отида в машинния отсек, където ме покани капитан-лейтенант Калонек.

Много интересен е жаргонът на борда! Отдел „Енергетика“, ръководен от плешивия и симпатичен капитан Форже, както вече видяхме, се състои от три служби:

— Енергото (т.е. атомният реактор);

— Потапянето (службата по безопасността на потапянето);

— Задвижването (службата по задвижването на подводницата).

Названието на службата става и име на човека, който я ръководи.

Така на лейтенант Бекер, брадатия великан, който бродира кръстат бод и изнася неделната служба, викат Потапянето.

Капитан-лейтенант Мирмон, все още непознат на читателя, е Енергото.

А капитан-лейтенант Калонек, при когото отивам, е Задвижването.

Тук човек се изкушава да каже, че нещата стават хора и хората неща. Както в „Човекът звяр“ на Зола, където машинистът Лантие се слива с локомотива си, и тук, изглежда, има покриване, най-малкото по име, между машината и този, която я обслужва.

В действителност това не е така. Ако Калонек чуе моите романтични обяснения, искрено ще се изсмее. Първо, защото в машинния отсек няма една, а много машини и освен това Бекер, Мирмон и Калонек се редуват да дежурят в командния пункт на енергетичната служба и всеки трябва освен от своята да разбира и от работата на другите двама.

Завинаги се разделям с моята умираща любов и тръгвам към кърмата, като пътьом си вземам от стаята един пуловер. На пръв поглед нелепа постъпка, тъй като температурата в машинното е между 35° и 40°. Но си мисля за връщането, когато ще трябва от 35° да премина на 22°. Освен това мисля с личен пример да дам известна тежест на всекидневните си препоръки към механиците. Не бих искал да казват за мен „El cura predica, pero non pratica.“^[1]

Както и всеки новодошъл, прекъсващ монотонната вахта, ме посрещат с радост в командния пункт на енергетичната служба. Сварвам капитан-лейтенант Калонек и трима оператори, между които и високия дебел Бишон, когото питам за кашлицата му.

— Много съм добре, докторе, благодаря — казва шегаджийски той, — вие ме излекувахте.

— А намятате ли се с пуловер, когато отивате в бюфета?

— Не, но отсега нататък ще го правя, обещавам — отговаря той със същия тон.

Забелязвам, че след като окуражих хората от екипажа, те все повече ме наричат „докторе“, а не „господин докторе“. Дори моите фелдшери се обръщат към мен с „докторе“, а не с „господине“. Предпочитам да е така. И заключавам, че когато оставим човек сам да решава, той проявява естествената склонност към опростяване.

Разменям няколко думи с Калонек. Той е среден на ръст, със сини очи и руси оредяващи на челото коси. Изглежда доволен, че съм дошъл и проявявам интерес към работата му. Не бих казал, че офицерите механици страдат от комплекс за малоценност по отношение на палубните офицери. Дори обратното — „шефовете“, както ги наричат, имат много силно и законно чувство за значението си на кораба: „В края на краищата ние движим подводницата“, усмихнат ми каза тази сутрин Калонек. А вие си спомняте, драга читателко, че механикът Роклор настояваше с цялата си многоречивост, че потапянето (където работи той) е може би „най-важната дейност на борда, защото в края на краищата подводницата плава преди всичко под вода“.

Но някои офицери в машинното нямат право да дават дежурства като командири и следователно не участват в командването на кораба. Те го знаят и го приемат, прекалено горди са, за да се оплакват, но все пак остава едно съжаление, проличаващо например в това „в края на краищата“ на Калонек.

Ако искате да разберете какво представлява командният пункт на енергетичната служба, вземете бордовото табло на един пътнически самолет, умножете го по три и го разположете върху трите стени на едно почти квадратно помещение. Пред тези три табла седят четирима души на четири стола с ниски облегалки: офицерът и тримата оператори. На пръв поглед нищо не правят. Но и пилотът на пътническия самолет също като че ли с нищо не е зает през повечето време. И все пак по понятни причини е по-добре да си седи на мястото.

— Току-що предадох дежурството на Мирмон — казва Калонек. — Сега съм свободен и с удоволствие ще ви разведа из нашето царство.

Достатъчно е да прескочим един праг и се озоваваме в машинния отсек.

— Значи това е заводът — не скривам аз възхищението си. — Обширно и горещо!

— Не завод. Това са няколко завода! — отговаря Калонек. — Нашата енергия е парата, която идва от атомния реактор. Той е в съседния сектор. От парата произвеждаме прясна вода в онези „парни котли“, които всъщност са дестилатори. Тази вода ни служи за две цели. Първо, с нея компенсираме загубите на вторична вода в кожуха на реактора…

— Вторична вода в кожуха на реактора? — повтарям аз почти умолително.

— Мирмон ще ви обясни — разсмива се Калонек. — Той е енергото. Ще бъде много доволен да ви изнесе една лекция. И, второ, прибавяме във водата минерални соли, които й липсват, и я пускаме за пиене и миене.

— Благодаря за водата, началник, чудесна е. Цяло щастие е, че мога да се къпя всеки ден. И както виждам, вашата роля не се ограничава само с движението на подводницата.

— Точно така — отговаря Калонек с едва прикрита гордост. — Ние осигуряваме и цялата електрическа енергия на борда пак благодарение на парата, ей с тези два малки турбогенератора.

— Не са толкова малки!

— Малки са в сравнение с двете главни турбини.

— Така на око са два и петдесет на метър и петдесет в диаметър.

— Горе-долу толкова, но при диаметъра имайте предвид и топлоизолацията.

— Никога ли не сте имали произшествие с топлоизолацията?

— Не, защо?

— На американската подводница „Наутилус“ с капитан Андерсън, която за пръв път прекоси Северния полюс под леда, се е запалила напоената с масло топлоизолация.

— Док, учудвате ме с познанията си!

— Дължа го на нашата библиотека и на желанието си да убия у себе си „слона“. Както се изрази Пикар, „един любопитен слон престава да бъде слон“.

— Добре казано. Вече сте разбрали навярно, че двете главни турбини задвижват валолинията, която пък задвижва витлото, има и две междинни звена: редукторът и амбреажът.

— Предполагам, че амбреажът разделя валолинията от витлото.

— Или я съединява, както при лека кола. Но преди това е редукторът, който намалява скоростта на въртенето от турбините и го нагажда към скоростта на валолинията.

— А това какво е?

— Допълнителният електромотор.

— С негова помощ излизате от пристанището, така ли?

Калонек се смее с пълно гърло:

— Разбира се, че не, док! Бъркате подводницата с яхта! Ние излизаме от пристанището по най-обикновения начин! Реакторът дава пара, турбините се въртят, редукторът редуцира и амбреажът зацепва. Не си мислете, че не можем да се движим и съвсем бавно — скоростта от нас зависи.

— А за какво ви е електромоторът?

— За резерв при нужда.

— Например?

— Например установяваме малко изпускане на парата от някой клапан. Веднага прекратяваме подаването на основна енергия, спираме редуктора, изключваме електромотора.

— Често ли се случват такива малки изпускания?

— Не, не често, но са неизбежни, като се има предвид колко време работят машините. Обикновено някое съединение не издържа. Сменяме го и толкова. Работа за пет минути.

— А не е ли много горещо?

— Без ръкавици не може. Щом отстраним повредата, пак пускаме парата.

— А електромоторът работи с тока, който вие произвеждате?

— Не, абсолютно независим е. Работи с акумулатори.

— Сигурно имате доста?

— Не са малко! Искате ли да ги видите! Една част е под вашия лазарет.

— Какво да им гледаме, акумулатори като акумулатори. А не ви ли създава проблеми водородът?

— Питате дали няма опасност от експлозия? Ние вземаме предпазни мерки: непрекъснато контролираме акумулаторите със специални уреди и едновременно ги вентилираме, за да не се образуват водородни мехури, които могат да избухнат при най-малката искра.

— Колко мъдро е постъпил капитан Лузо, че е забранил пушенето на борда!

— О, докторе! Искра може да се получи дори и от обикновен електрически ключ.

— А как преминавате от по-малка на по-голяма скорост?

— Не ние сменяме скоростта, а главният команден пункт.

— И как става това?

— Елате, ще ви покажа.

Връщаме се в командния пункт, който сега изведнъж ми се вижда съвсем тесен с пет човека. Калонек ме настанява пред едно от трите бордови табла, които описах преди малко. По-точно пред дясното от входа.

— Например капитанът иска да минем на предна четвърта.

Калонек уточнява:

— Имаме четири скорости: първа предна, втора, трета и четвърта. Те съответстват на броя на оборотите, както при лека кола. Четвъртата е най-висока. И така искаме да преминем на четвърта. Капитанът дава заповед на вахтения офицер, той я предава на рулевия. Рулевият натиска един бутон, тук се чува звън, означава: „Внимание! Смяна на скоростта!“ Веднага светва лампичката над желаната скорост, значи в нашия случай над четвърта предна. И тогава стоящият тук оператор — посочва той Бишон — дърпа този лост и в турбините нахлува по-голямо количество пара.

— Това ли е всичко?

— Не. Операторът зад Бишон трябва да следи реактора и ако забележи, че парата не достига, натиска тази ръчка, която повдига решетката в реактора: горенето се ускорява, отделя се повече топлина и следователно повече пара.

— А каква е тази решетка, която се вдига в реактора?

— Питайте Мирмон — отговаря Калонек. — Той е женен за реактора. Да не му отнемаме булката.

Засмиваме се. Само да се спомене другият пол на борда, и веднага избухва смях. Струва ми се, че със смеха преодоляваме тъгата, която предизвиква отсъствието на жена в нашия подводничарски живот, макар никога да не говорим за това.

— За всичко ви докладвах, док! — казва Калонек.

Това „докладвах, док!“ му харесва и той се засмива. Щастлив човек, на когото интелектуалните турбини вървят добре, а на жизнеността му никога не липсва пара.

— Сега, докторе, когато вече знаете всичко — казва дебелият Бишон с неговия шегаджийски тон, — не можете ли да поемете дежурството вместо мен?

— А вие ще ме заместите в лазарета. Добра идея! Отивам да кажа на пашата.

* * *

Едва от половин час съм в машинния отсек, а вече плувам в пот. Намятам пуловера на гърба си, връзвам ръкавите около врата и така преминавам в по-хладните части на подводницата. Разликата в температурата е доста осезателна. Когато минавам през ракетния отсек, забелязвам, че едно момче от екипажа се е облегнало на едно от смъртоносните оръжия и мирно свири на китара. Усмихвам му се пътьом и отивам в лазарета, където ме чака един почетен посетител: „стопанинът“, както го наричат, или старшината на старшините, както сам се нарича, човекът, благодарение на когото царуват ред, акуратност и чистота на подводницата.

Паднала му е пломбата на един от кътниците, както дъвчел една от вкусните шоколадови кифлички, които дължим на нашия пек. И изряден за себе си, както и за другите, същата сутрин се явява при мен. Тъй като зъбът е умъртвен, задачата ми не е трудна: слагам му нова пломба и след това разговаряме.

Главният боцман не е човек, който се отдава на душевните си състояния: духът му е чиста стомана. И тази сила си личи от пръв поглед: истински атлет, около трийсетгодишен, с широки рамене и дълги крака, които стъпват здраво на земята. Правилните черти на лицето му издават широка гама добродетели: здрав разум, контрол над себе си, уравновесеност, спокойствие и авторитет. Свикнал е: той е жандармът на борда, пазителят на подводничарското огнище, на свещените правила на чистенето, четкането и изтупването. Под негово командване са новаците, готвачите, фелдшерите, стюардите, отговорниците за клозетите и пералнята. Благодарение на него масите в бюфета са винаги навреме подредени за първата смяна, а след това веднага раздигнати, почистени, отново заредени за втората смяна и раздигнати след нея.

Всяка сутрин стопанинът е на крак, преди да прозвучи сигналът за ставане. Навремето във флотата този сигнал „койки долу“ е означавал, че моряците трябвало да спуснат надолу койките си и така да освободят пътеките. А това, както за моряците, така и за „слоновете“, винаги е означавало мъчително преминаване от хоризонтално във вертикално положение. От това преминаване са освободени онези, които са били на нощно дежурство и сега могат отново да затворят очи сред всеобщото оживление и с наслада да се отдадат на откраднатата си почивка. А почти едновременното присъствие на стопанина във всички стаи, придружено с пляскане на ръце, много помага на останалите.

Но когато на подводницата се обявява „акция чистота“, подобно на „бойна акция“, стопанинът, все така вездесъщ се превръща в същински Аргус, който със стоте си очи зърва забравената на умивалника четка за зъби, неизхвърленото кошче за боклук, неоправената койка, кофата, оставена не на мястото си.

И ако по време на „акция чистота“ някой забави крачка все още в плен на съня, стопанинът го пришпорва, като повишава глас и пляска два пъти с ръце. Затова един шегаджия го нарече в бордовия вестник „пляс-пляс ръчички“, но не му остана прякор.

Говори бързо с глас, идващ от дъното на гърлото, и произнася малко гърлено р-то, по парижки — той е от Поаси. Сдържан е в приказките, крие чувствата си. Постът му го е научил да се държи любезно и същевременно да държи събеседника си на разстояние. Като главен старшина той е изпълнявал задълженията на вахтен офицер на борда на малка подводница, където е служил, преди да дойде на АРПЛ. Зная, че би могъл да се яви на изпити, за да стане офицер, и го натам дали има такова намерение.

— Не знам, докторе — отговаря ми той кратко, — не съм решил.

Преди три дни зададох същия въпрос на „президента“. Така наричат най-възрастния морски офицер, достигнал най-висок старшински чин. Неговият отговор беше по-категоричен:

— Не, това не ме привлича!

— Защо?

— Имам лични причини — отговори ми той и се затвори в себе си.

Струва ми се, че мога да отгатна причините. „Прези“ (както го нарича екипажът, като съкращава името му и така развенчава в известна степен авторитетния му прякор) е стигнал в своята категория върха на стълбицата и не желае да рискува званието, за да се озове в случай на успех — съмнителен, така или иначе успех — на най-ниското стъпало на стълбицата в една нова категория, макар тя да е по-висша. Гордост или мъдрост — не знам кое от двете. Той предпочита като Юлий Цезар да бъде пръв на село, а не втори в Рим. И както той сам ме уверява, се чувства много добре.

И стопанинът се чувства вече много добре с пломбиран зъб, седнал в странния зъболекарски стол, който не е нищо друго освен преобразената операционна маса.

— Какво според вас кара хората да станат подводничари?

— Преди всичко материалните облаги — отговаря той. Вие ги знаете не по-зле от мен. 50% над заплатата, една година служба в подводницата се взема за три години трудов стаж. А също и 75 франка за всеки ден, прекаран в подводницата, след третия рейс вече по 120. И не е чудно, че всички момчета си купуват къщи или апартаменти.

— И вие имате къща, нали?

— Да. И още едно предимство: на обикновен кораб никога не се знае кога се връщате. А на АРПЛ това е известно с точност до 10 дни. Така човек планира по-добре времето си, особено когато има семейство. А и отпуските са по-дълги.

Той се замисля:

— Но не е само това. Момчетата се гордеят, че са подводничари. Ето например отивам на сватба и всички ме разпитват. И на много от момчетата им се иска да бъдат на мое място! Ами помислете, докторе! Всеки може да лети със самолет. Всеки може да си купи билет за ферибота Дувър–Кале! А хората, които плават на подводница? Пресмятал съм ги — някакви си 1360 души на АРПЛ! И може би двойно повече на малките подводници! Малко! Много малко!

— С една дума — казвам аз, — вие сте нещо като елит.

— Не съм казал това — отговаря колебливо той. — Не мислете, че се правя на важен. Но не забравяйте ролята ни в отбраната на страната. Умората! Лишенията! Опасността! Да ни видите само на какво приличаме, когато излизаме от този железен сандък след 75-дневен рейс! Русите са измити като сдъвкана хартия, а мургавите са направо зелени!

Той пак се замисля и смръщва вежди. Мъчи се да намери думи, за да ми обясни какво е животът на подводниците.

— Вече 15 години служа на АРПЛ — казва той накрая. — И до ден-днешен си спомням първото потапяне! Гледайте нашите двама курсанти? Много са запалени, нали? Но никога няма да са колкото бях аз навремето при първия ми рейс.

— Значи за вас е романтично приключение?

— Да, може и така да се каже — отговаря той, недоволен, че сведох до шаблонна фраза целия му уникален и незаменим опит. — Има и нещо друго, докторе, което ценя безкрайно много на борда на една подводница — продължава той. — Тук никой не може да кръшка.

— Какво имате предвид?

— Когато живееш с други, затворен в такава кутия, веднага става ясно с кого си имаш работа. Никой не може да играе скрито. Никой не може да заблуди другите. Измамниците веднага си личат. И не им се разминава току-така.

Слушам стопанина да говори и си мисля, че той самият не се разминава с истината, че с няколко най-обикновени думи успя да каже толкова важни неща.

Намирам се в каюткомпанията с Верду и Вердьоле, пием чай. Нашите двама курсанти са спечелили един тежък конкурс, за да влязат в Института за политически науки, и после още един, за да ги приемат в Националната административна школа. Според жребия изпращат тези щастливци да отбият военната си служба във флота, и то не къде да е, а в подводниците. Този рейс е за тях най-романтичното приключение!

За Вердьоле мога да кажа, че е умен, образован и очарователен. А за Верду се изкушавам да кажа, че е умен, образован и хаплив. Но в действителност неговата острота е само защитна. Сравнен с Вердьоле, той е като лимонов сок пред оранжада — трябва да се свикне с киселия му вкус. И не се покрива с агресивната личност, за каквато се представя, а само я държи пред себе си и така се забавлява.

Обратно на онзи възпитаник на Висшите училища, който според описанието на Кокто „изтънявал интелигентността си, смучейки я като захарна пръчка“, интелигентността на нашите двама възпитаници на Висшата административна школа е по-дълбока, не така изтънчена. Подобно на честния човек на Молиер и те проникват във всичко. „В Националната административна школа — казва Вердьоле — една писмена работа не трябва да бъде нито литературна, нито философска, нито научна.“ Странно е, че култура, изградена изключително върху отрицанието, успява да подготви един елит от твърде компетентни висши функционери.

Аз се разбирам чудесно с тях, тъй като и тримата имаме усет към комичното в нещата и неофициално, но твърдо играем ролята на шегаджиите на компанията: пашата разчита на нас да разсейваме унинието на еднаквите дни и на еднаквите с дните нощи.

Трябва да призная, че задачата не е от най-лесните, защото по-голямата част от офицерите обикновено потъват в мълчание, докато се хранят. Вярно е, че разполагаме с фолклора от предишния рейс и изобщо с подводничарския фолклор. Но шегите от предния рейс се изчерпват още първата седмица, а общите шеги са прекалено добре познати — и на борда, и в Брест, и на Ил Лонг.

И така пашата с основание се опасява от спад в общуването, все по-засилен от умората, и се старае да ни оживи. Той прави каквото е по силите му. А също и жизненият присмехулен помощник-капитан. На нас тримата с курсантите пашата ни е отпуснал юздите в рамките на благоприличието. Както ще спомена по-нататък, случва се да стигнем до границата и дори един път да я преминем.

— Ние сме клоуни — казва Вердьоле.

— Моля, моля, аз съм смешник — отговаря Верду.

Те се чувстват във фотьойлите си в каюткомпанията на АРПЛ като в някой аристократичен парижки салон. И двамата са хубави, единият рус, другият тъмен, и двамата са над метър и осемдесет. Гласовете им са приятни, изразяват се с лекота. Това е залог за успех.

— Док — казва Вердьоле, когато сядам от лявата му страна, — ние ви завиждаме.

— Ти завиждаш — казва Верду.

— Вас ви споменават два пъти в „Подводничарски вести“, а нас само по веднъж.

— Какви са тези „Подводничарски вести“?

— Стенвестникът на борда, който претендира, че е много смешен — продължава Верду.

— Самата му претенция го прави смешен — казва Вердьоле.

— Но в този случай хуморът е случаен — отвръща Верду.

Вердьоле връща топката:

— Какво е хумор?

— О, проблемът е безкраен — измъква се Верду и се подхилва.

— Хуморът е игра на заслепение пред абсурда.

— Добре казано, док! — бърза Вердьоле.

— Кой би помислил, че един специалист по човешките вътрешности ще се издигне някога до такава обобщаваща мисъл? — намесва се Верду.

— Ей, момче — обръщам се към него аз с думите на пашата, — по-добре не идвайте при мен, когато ви боли корем — непременно ще го отворя.

— Дори само за да видите какво има вътре ли? — пита Вердьоле.

— Изпитната комисия в Националната школа вече ми бръкна в червата, но аз се измъкнах жив — казва Верду.

— Верду е светец! — прекъсва го Вердьоле. — Не се спира пред нищо, за да уязви някого. Док, искате ли да видите един брой от вестника?

И ми го подава. Оставям чашата с чая и се зачитам.

— Четете на глас, док! — казва Вердьоле. — Ушите ми жадуват за този гениален текст.

Верду прави пфу, пфу с края на устните си и аз го питам:

— Кой ви го даде?

— Стопанинът. Предполагам, че знаете кой е.

— Кой не го познава. Той е морски офицер.

— Забелязали ли сте — казва Верду, — че флотът проявява голяма перверзия в йерархичните наименования. Морски офицер, това значи старшина. Корабен капитан-лейтенант — капитан. Капитан трети ранг — майор. А капитан първи ранг — полковник.

— Четете, док, моля ви.

„Военен съвет под председателството на доктора в състав: готвачът, пекът и Четката, се събра в бюфета в сряда, 31 юли, в 11 часа сутринта, разглеждайки поведението на четири сьомги, имащи съвсем престъпен вид. Обвиняемите, недостойни да хранят стомасите на подводничарите, са експулсирани извън границите ни.“

— Продължавайте, док — казва Вердьоле. — В следващия параграф вашето име има честта да бъде споменато редом с нашите.

„Двамата курсанти и докторът, за които това е първо плаване, се безпокоят как ще стане тяхното кръщение на средата на рейса. Според нашата информация пашата още не е решил дали то ще се състои в пълно потапяне на 300 метра дълбочина. За всеки случай подготвяме шлюзната камера.“

Аз се засмивам. Вердьоле се усмихва. Верду повдига вежди.

— А! Ето нещо интересно — казвам аз, като обръщам страницата. — Еротична рисунка! Стойте си на мястото, Верду! Такива рисунки не подхождат нито на възрастта, нито на английското ви възпитание.

— Моля ти се, Верду, дръж се прилично! Какво си опулил очи, а и лигата ти тече! — обажда се Вердьоле.

— Земен червей! — отговаря Верду. — Ще ти го върна.

Продължавам нататък:

— Слушайте внимателно, Верду, понеже няма да видите рисунката, ето ви едно списание ad usum delphini^[2]. Заглавието е „Да помечтаем, или ако Адмиралът беше жена!“ Действието се развива в машинното, където двама механици зяпат ококорени една жена адмирал с 4 звезди и с дълги руси коси, показващи се изпод фуражката. Тя се навежда да вземе нещо от земята и понеже е с много къса пола… Погледнете сам, Вердьоле, не съм в състояние да ви опиша останалото.

— Много е бузеста! — отговаря той безстрастно и ми връща броя.

Прелиствам веднага страницата.

— Ето още нещо, което изглежда интересно! „В четвъртък точно в шест часа следобед златното ухо Вилфранк, извикан спешно, намушка с рога хидроакустичната станция, засичайки един товарен кораб в съседство! Журито на коридата реши да бъдат присъдени на Вилфранк ушите и опашката на хидроакустичната станция.“ А, това за мен е тъмна Индия! С риск да дам в ръцете на този похотлив самохвалко оръжие против себе си (и посочвам дискретно с пръст Верду) ще си призная, че не знам какво значи „златно ухо“.

— Докторе, да ви донеса ли още един чай? — пита ме Вилхелм, който се появява на вратата на каюткомпанията.

— Да, благодаря, Вилхелм.

— Вилхелм има слабост към вас — забелязва Верду.

— Така е, той не е неблагодарник.

Верду е готов да се ухили, но се сдържа навреме.

— Отговарям ви като началник на наблюдателната служба — казва Вердьоле. — „Златно ухо“ означава хидроакустик.

— Голямо изясняване, няма що!

— Искам да отбележа — намесва се Верду, — че като шеф на наблюдателната служба той е подчинен на един лейтенант и направляван от един капитан трети ранг.

— Това е само доказателство, че човек има винаги нужда от някой по-голям от себе си. В наблюдението аз сам съм господар на борда, след един лейтенант, един капитан и господ.

— Все още не съм чул дефиницията за хидроакустик. Това очакване започва да става непоносимо.

— И така, док, когато сте се качвали на подводницата, не може да не сте забелязали, че тя е покрита с хидрофони и сонари.

— Освен ако не са го качили с котвата — прекъсва го Верду.

— Продължавайте, Вердьоле! — казвам аз, без да мигна дори.

— Естествено не можем активно да използваме сонарите, т.е. да предаваме заради пресвятата скритост.

Един след друг се появяват младши лейтенант Анжел и капитан-лейтенант Мирмон. Тъй като кожените кресла в каюткомпанията са само четири, Вердьоле, по-възпитаният от двамата курсанти, понечва да стане — само понечва.

— Не се притеснявай! — казва Мирмон. — Само минавам да изпия едно кафе. Застъпвам на вахта.

— И за мен едно кафе, Вилхелм! — обажда се Анжел.

И сяда.

— За какво говорехте? — пита той.

Виждам го всеки ден и всеки път се изненадвам от младежкия му вид. Така е изглеждал на 17 години, така изглежда и сега — пет години по-късно. Имам чувството — явно погрешно, — че това красиво лице никога няма да остарее.

— За задници — отговаря Верду. — Тези двама нещастници се възбуждат от една рисунка.

Давам „Подводничарски вести“ на Анжел, който го отваря точно на въпросната страница и се засмива.

— Tu quoque fili^[3] — протяга Верду ръка, взема му безцеремонно вестника и се зачита в него.

— Я виж ти! — казва Вердьоле.

— Интересува ме от научна гледна точка и ето какъв е изводът ми — му отвръща Верду. — Социологически погледнато, колкото и недодялана да е тази рисунка, тя показва известно стремление на масите към феминизиране на генералния щаб.

Само Мирмон не се присъединява към смеховете, прав, забучил нос в кафето си. Той, така или иначе, е от най-мълчаливите офицери и обикновено не се включва в разговорите на масата.

Мирмон е човекът, за когото Калонек каза, че е женен за реактора. Но колкото по-внимателно разглеждам сериозното му затворено лице, толкова по-трудно го свързвам с някаква жена. И въпреки това при първия удобен случай ще му задам няколко „слонски“ въпроса във връзка с реактора.

— Тъкмо се канех — казва Вердьоле — да изнеса на доктора една лекция за наблюдателната служба.

— Слушам ви с отворени уши — казвам аз.

— Докторът се превзема. Вече две седмици е с нас и все още с никого не е на „ти“ — обажда се Верду.

— Бих говорил с всички на „ти“, до капитан-лейтенант включително. Но при условие, че вие бихте взели инициативата.

— Сега пък се перчи с условно наклонение! — с привидно възмущение възкликва Верду.

— Каква недобронамереност! Ако не го употребявам, ще ме обявите за невежа!

— Аз не смеех да ви говоря на „ти“, защото сте по-възрастен от мен. Все пак сте на 30 години — обажда се Анжел.

— Добре тогава — отговарям аз, — отсега нататък ще съм на „ти“ с абсолютно всички, включително с бебетата и старците. Мирмон, мога ли да ти говоря на „ти“?

— Да, разбира се — отговаря той с известно закъснение.

И понеже ние се засмиваме, той ни поглежда учуден, оставя празната си чаша на масата и си тръгва. Изглежда, нищо не е чул от разговора.

— Вердьоле, слушам те — подканям го аз.

— Не, не — отговаря ми Вердьоле. — Кой би разяснил по-добре въпроса от младши лейтенант Анжел, началник на наблюдателната служба и мой много уважаван началник.

— А, не! Давай ти, синко! Аз ще те поправям, когато започнеш да ръсиш глупости.

„Синко“^[4]! Какво нахалство само — да наричаш синко един възпитаник на Висшата административна школа!

— Хайде, Вердьоле, така никога няма да свършим! — подканям го аз.

— Добре. Хидрофоните, с които е покрита подводницата, ни препредават звуците от морето. Ние ги приемаме и интерпретираме по два независими един от друг начина: с компютърен анализ, но и един човек извършва занаятчийски същата работа. Когато шумовете изглеждат особени или тревожни, викат на помощ хидроакустика, надарен с рядък талант! Той именно е „златното ухо“.

— Много ласкателен прякор!

— И напълно заслужен! — казва въодушевено Вердьоле. — Трябва да имате предвид, док, че всеки кораб издава характерен шум, когато плава. Шумовете са характерни не само за типовете кораби. В една и съща категория всеки кораб има собствена акустична характеристика. И така товарният се различава от рибарския или танкера, военният от подводницата.

— Дори и съветската подводница ли може да се различи?

— Да, и съветската подводница, стига вече да сме я срещали и засичали. Защото естествено всичко се записва на магнетофони, прослушва се отново в базата и се класифицира.

— Но това предполага, че „златното ухо“ е надарен с изключителна памет! — казвам аз.

— И изключителна дарба! Тази дарба се открива чрез тестове и се подлага на тренировка ad hoc^[5]. Така се подготвя анализатор, който притежава необикновен усет към звуците, умее да ги запаметява, да ги сравнява с другите и да ги преценява. Това е повече от занаят, това е изкуство! Нерядко електрониката не е на тази висота.

— Радвам се — заявявам аз. — Веднъж и човекът да се окаже по-ценен от машината.

— Много сте ретрограден — отвръща Верду. — Вие ми напомняте Жан Жионо, който съжалявал, че плуговете били сменени с трактор.

— Да не забравяме все пак, че и плугът е вид машина — обажда се Анжел със съкрушително здравомислие.

Верду мълчи, а ние с Вердьоле си разменяме ликуващи усмивки.

— Много ти благодаря, Вердьоле! А аз тръгвам, защото в лазарета ме чакат моите бумаги.

* * *

— Вие ли сте, докторе? — подава глава Льогийу от изолационното. — Имате ли нужда от мен?

— Не!

Той се скрива, а аз разхвърлям книжата си върху операционната маса и надавам ухо за доста объркана история за някакво светско, после за някакво католическо училище, която Морван се мъчи да разкаже в изолационното на Льогийу. Казвам мъчи се, защото той сумти, издава междуметия и отделни срички, които така и биха си останали неразбираеми без изкуството, което влага Льогийу, за да изтръгне някакъв смисъл от тях. Или, подемайки друга метафора, ще кажа, че разказът на Морван е затворен в неговата безсловесност, подобно на статуята в каменния блок, преди скулпторът да я освободи от него.

От чутото разбирам, че Морван с напуснал светското училище заради разпуснатото поведение на директорката и нейната заместничка, които той зърнал през прозореца на една класна стая след часовете.

— А ти какво правеше там, след като всички са си отишли? — пита Льогийу.

Тишина, сумтене и вероятно някаква мимика.

— Шапката ли си беше забравил?

— Ъхъ! — казва Морван.

— И ти ги видя двете?

— Ъхъ!

— Те бяха в стаята, така ли?

— Ъхъ!

— В стаята, където си забравил шапката?

— Ъхъ!

— И тогава?

Мълчание, сумтене, мимики.

— Наистина ли? — пита Льогийу.

— Ъхъ!

Льогийу се засмива, но от републиканска лоялност добавя след кратко мълчание:

— Но пък, от друга страна, вашето отче не може да не е щипало слугинята.

— Ъъ! — казва Морван, като този път изразява енергично отрицание.

— Виж какво — тактично продължава Льогийу, — аз не познавам твоето отче. — Може и да си прав. Но така или иначе и свещениците ги правят тия работи.

Дълго мълчание следва това помирително заявление, след което Льогийу се появява в лазарета.

— А, докторе, още ли сте тук?

— Да — отговарям аз — и моля да ме извините, че чух разговора ви. Но пък ако бях затворил вратата, щях да ви прекъсна и щеше да бъде много жалко — добавям усмихнат.

Льогийу се усмихва на свой ред, после се засмива с пълно гърло и ми казва:

— Знаете ли какво прави сега Морван? Спи. Говоренето го изтощава. Не съм виждал такъв поспалан като него. — И целият обхванат от угризения добавя: — Но когато има нещо да се свърши, го събуждам и той го прави. Нали се убедихте, докторе, в работата няма грешка.

— Та аз не се оплаквам! Нито от него, нито от старшия фелдшер.

И отново се захващам с книжата. Зад гърба ми Льогийу прибира нещо. Или по-точно прережда нещата, които и така са си подредени. При него това е израз на съсредоточаване.

— Докторе — казва той след малко.

— Кажете, Льогийу!

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Вярвате ли в бога?

— А вие? — връщам въпроса му аз.

— По принцип не. Но откакто служа на АРПЛ, имам известни съмнения.

С това вече Льогийу ме учудва. Той е самият тип на бретонеца атеист, антиклерикал и републиканец (в левичарското разбиране). И самата поява на метафизичен въпрос от такова значение в дълбините на океана наистина е за чудене.

Аз отново питам.

— Откакто служите на АРПЛ ли?

— Ами да — отговаря той. — Вижте, аз съм съгласен, че възпиращата сила ни е необходима. Без това не може. Но, от друга страна, всичките тези френски, английски, американски и съветски подводници, които кръстосват непрекъснато океаните, готови за няколко минути да унищожат цели страни, а с тях и половината планета — та това е чисто безумие.

— И вие мислите, че ако съществуваше господ, нещата нямаше да са толкова абсурдни?

— Не знам — отговаря ми той. — Може би. Вие какво мислите?

— Ако имаше бог, положението според мен нямаше да е по-малко нелепо. Това означава, че бог би приел хората да разрушат планетата, която той е сътворил.

— Точно така. Ако имаше бог, той би трябвало да спре тази лудост.

— О, Льогийу, и разочароващо да звучи, ще ви напомня, че човешката история е пълна с безброй кланета, които никаква небесна намеса не е спряла. Напротив, често тези масови избивания са се извършвали в божието име.

За миг млъкваме, после Льогийу подхваща пак:

— Значи не вярвате в бога, докторе?

— Не става дума за вяра. Въпросът е да се знае. А ако нещо не знаем, то е именно това.

— Защо тогава пускате лейтенант Бекер в лазарета неделя сутрин? — леко настръхва Льогийу.

Дотук с метафизиката! А също и с възвишените размишления! Какво падение! Връщаме се при заклетия антиклерикализъм на бретонския „републиканец“, който за нищо на света няма да отстъпи пред селския свещеник!

— А защо да не го пускам? Лейтенант Бекер ми е симпатичен. А и моят предшественик, доктор Мьорио, е постъпвал така.

— Но вие не си давате сметка, докторе! Те са едва десетина души, а предават молитвите навсякъде.

— И какво от това?

— Докторе! А момчетата, които са били нощна смяна? За тях неделя сутрин е като всяка друга сутрин! Те искат да си отспят!

Какво да отговаря на това, освен че който иска да поспи, не е длъжен да включва слушалките до койката. Но не ми се спори и затова се връщам към моите книжа.

След малко, вече приключил с тежкото си задължение, казвам на Льогийу, който се върти из лазарета:

— Какво става с лавката? Върви ли?

— О, и още как! Златна мина! И най-важното е, че се виждам с много народ. Тъкмо исках да ви кажа, докторе. Има едно момче от клиентите ми, с което нещо не е наред. Казва се Бруар. Механик е, старшина втора степен.

— Оплакал ли ви се е?

— Не, там е работата.

— Тогава как разбрахте, че не е наред?

— Всеки ден си купува по 100 грама бонбони.

— И какво доказва това?

— Как да ви кажа… Ако има нужда от бонбони, за да му е по-лесно да не пуши, защо не си вземе едно-две кила наведнъж, а идва всеки ден само за 100 грама? Не, не, докторе, това момче иска да поговори с някого.

— Но вие ми казахте, че не си отваря устата.

— Е, не е точно така. Само, че говори все за незначителни неща. Не смее да изплюе камъчето. Трябва да го видите. Може пък на вас да каже какво му е.

— Но не мога да го извикам просто така. Трябва някакъв повод.

— Поводът е, че кашля.

— Добре, кажете му да дойде в приемния час. Ще видя какво му е. Как се казваше?

— Бруар. Висок и слаб, с хлътнали гърди. И гледа като пребито псе, нали разбирате.