Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wer stiehlt schon Unterschenkel?, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Немски Фантастични разкази от ГДР

Библиотека „Фантастика“

 

Преводач: Емануел Икономов, 1987

Съставители: Любен Дилов и Ерик Симон, 1987

Редактор: Велко Милоев

Редактор на издателството: Асен Милчев

Художник: Евгени Томов

Художествено оформление: Васил Миовски

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6277-8-87

Немска. Първо издание.

Дадена за печат м. април 1987 г.

Подписана за печат м. май 1987 г.

Излязла от печат м. юни 1987 г.

Изд. коли 12,31. Печатни коли 19.

УИК 12,26. Формат 32/70/100.

Цена 1, 91 лв.

 

ДИ „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново

 

Gerhard Branstner. Vom Himmel hoch

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1977 (1974)

 

Rolf Krohn. Der Haltepunkt, In: Begegnung im Licht

Verlag Neues Leben, Berlin, 1976

 

Klaus Möckel. Die gläserne Stadt,

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1980

 

Angela und Kartheinz Steinmüller. Unter schwarzer Sonne, In: Windschiefe Geraden

Verlag Das Neue Berlin, Bertin, 1984

 

Gert Prokop. Wer stiehlt schon Unterschenkel?

Verlag Das Neue Berlin, 197S (1977)

 

Alfred Leman, Hans Taubert. Glas?, In: Das Gastgeschenk der Trunssotaren

Verlag Neues Leben, Berlin, 1973

 

Johanna Braun, Günter Braun. Fa und Cre, In: Lichtjahr 2

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1981

 

Erik Simon. Der Bahnbrecher, In: Fremde Sterne

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1979


1

Когато Тимоти излезе от банята, комуникаторът светеше.

Тимоти се подвоуми — вече бе обезцветил косите си и бе наметнал сиво-синия си копринен халат, чиято нежна бродерия издаваше, че е оригинален Ченг-Ли. Затова изключи изображението преди да пусне комуникатора.

— Здравейте, Тини[1], там ли сте? Нищо не виждам! — От високоговорителя изписка гласът на Падингтон, който не можеше да бъде сбъркан. На млади години професорът бе изгубил ларинкса си, като изпробвал върху себе си лекарство против рака.

— Здравейте, Едуард! Изглежда, видеоапаратът ми пак стачкува. Аз ви виждам добре.

Тимоти познаваше професора само като студен мислител, управляван от неумолима логика, чието спокойствие нищо не можеше да наруши. Сега Падингтон се бе изпотил. Нервно потрепващото му лице и падналият на челото кичур коса представляваха пълна противоположност на строгата елегантност на високата яка и украсената с перли папийонка, която Падингтон носеше, за да скрие изкуствената си адамова ябълка.

— Елате колкото се може по-бързо — помоли той. — Трябва да ми помогнете.

— Вече е полунощ, Едуард!

— В клиниката е извършена кражба, и то за трети път.

Тимоти преглътна надигащия се гняв и успя да се покаже само учуден.

— И затова викате мен?

— Не става дума за обикновена кражба, Тини, напротив, нещо тъкмо за вас. Тук, в клиниката…

— Слушайте, Едуард — прекъсна го Тимоти, — от години почти не излизам от „Небраска“, а особено нощем — никога.

— Моля ви! — Падингтон изглеждаше толкова отчаян, че Тимоти трябваше да го утеши.

— Добре, разказвайте.

— Не по телефона. Боя се. Всичко е толкова страшно.

Тимоти се замисли.

— Спомняте ли си, че преди една година ми предавахте секретни материали. Смятате ли, че все още имате някъде честотата?

Падингтон кимна утвърдително.

— Веднага ще запиша най-важното върху кристала.

Тимоти извика едно кресло пред комуникатора и нагласи честотата. Малко след това синкава светлина показа, че професорът предаваше.

Тимоти не бе в състояние да си представи какво толкова тайнствено можеше да има в обира на една клиника на Общественото здравеопазване, но каквото и да представляваше то, никой не би успял да дешифрира тази честота освен естествено Централният компютър на правителството, който я бе разрешил. Дори специалистите от концерните щяха доста да се поизмъчат, докато разберат какво фазово отместване използваше Тимоти. Ако изобщо им хрумнеше, че в епохата на свръхкъсите вълни някой работеше все още на принципа на добрия стар Морз.

Разбира се, Тимоти разполагаше също и с модерен честотен модулатор. Да, ако някой разглобеше умивалника в мавзолея[2], който дори един познавач не би отличил от оригинален майсенски порцеланов леген от XIX век, щеше да намери в изолационните порцеланови слоеве странно преплетени елементи на електронна система, а в коляното на отточната тръба — квазерно ядро, но само в случай, че вграденият анихилатор откаже и не вдигне цялата инсталация във въздуха. За това обаче знаеха само Тимоти и Големия брат[3], дори Националната сигурност нямаше ни най-малко представа, че бе станало възможно да се предават разговори посредством квазерен трептящ кварц.

Слаб удар на гонг отбеляза края на предаването. Професорът се появи на екрана.

— Сега ще го чуя — каза Тимоти — и ще ви се обадя пак.

— Предпочитам да почакам.

— Какво си мислите, Едуард? — поклати глава Тимоти. — Ако ще прослушвам записа при включен апарат, можехте направо да ми кажете всичко, без да го кодирате.

Падингтон почервеня като момиче, което за пръв път гледа порно.

— Естествено, извинявайте, съвсем съм се объркал.

Тимоти се изключи и заедно с креслото се изтъркаля в мавзолея.

Това е вече трети случай — чу той гласа на Падингтон. — Първата кражба бе извършена предишната събота и я открих съвсем случайно. Втората бе в понеделник, а третата днес. Няма следи от взлом и полицията смята, че това е студентска шега, но аз знам какво твърдя: кражба е. Що за шега е тази, която човек ще открие едва след седмици! От друга страна, кой краде крака? Най-странното в историята е, че изчезналият в събота екземпляр в понеделник бе върнат там, затова пък изчезна друг. Днес намерих и него отново на мястото му, само че сега липсва трети. А тъкмо този искахме да трансплантираме вдругиден. На Лайонел Маккол. Вероятно сте чули за катастрофата с него. Така се радвахме, че случайността ни прати Маккол за пациент. Много би ни помогнало, ако той остане доволен. Откъде да вземем толкова бързо нов крак? Мъжки крака с такива размери се намират рядко. Моля ви, елате и огледайте всичко. Рано сутринта клиниката ще е пълна с хора.

Тимоти се върна в работния си кабинет. Професорът седеше нетърпеливо пред апарата си.

— Е, какво ще кажеш, Тини?

— Сега няма да дойда в никакъв случай. Но проблемът ме заинтересува. И никакви следи, казвате? Кой извърши огледа?

— Инспектор Хопкинс.

— Хопкинс го бива. Ако той не открие нищо, значи наистина няма следи. Обадете му се и нека да продължи да търси. А утре елате при мен. Лека нощ!

Бележки

[1] Тини (англ.) — мъничък, дребен. В уводния разказ към цикъла „Кой краде крака?“ се споменава, че на ръст Тимоти едва достига метър и петдесет и че всички го наричат Тини (б.пр.).

[2] Така Тимоти нарича своята малка звукоизолирана стая, предназначена за поверителни разговори без опасност от подслушване (б.пр.).

[3] Шеф на нелегална организация, за която, както се разбира едва в последния разказ от цикъла, Тимоти работи като разузнавач (б.пр.).