Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die gläserne Stadt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Немски Фантастични разкази от ГДР

Библиотека „Фантастика“

 

Преводач: Емануел Икономов, 1987

Съставители: Любен Дилов и Ерик Симон, 1987

Редактор: Велко Милоев

Редактор на издателството: Асен Милчев

Художник: Евгени Томов

Художествено оформление: Васил Миовски

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6277-8-87

Немска. Първо издание.

Дадена за печат м. април 1987 г.

Подписана за печат м. май 1987 г.

Излязла от печат м. юни 1987 г.

Изд. коли 12,31. Печатни коли 19.

УИК 12,26. Формат 32/70/100.

Цена 1, 91 лв.

 

ДИ „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново

 

Gerhard Branstner. Vom Himmel hoch

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1977 (1974)

 

Rolf Krohn. Der Haltepunkt, In: Begegnung im Licht

Verlag Neues Leben, Berlin, 1976

 

Klaus Möckel. Die gläserne Stadt,

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1980

 

Angela und Kartheinz Steinmüller. Unter schwarzer Sonne, In: Windschiefe Geraden

Verlag Das Neue Berlin, Bertin, 1984

 

Gert Prokop. Wer stiehlt schon Unterschenkel?

Verlag Das Neue Berlin, 197S (1977)

 

Alfred Leman, Hans Taubert. Glas?, In: Das Gastgeschenk der Trunssotaren

Verlag Neues Leben, Berlin, 1973

 

Johanna Braun, Günter Braun. Fa und Cre, In: Lichtjahr 2

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1981

 

Erik Simon. Der Bahnbrecher, In: Fremde Sterne

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1979

История

  1. — Добавяне

1

Утрото представляваше най-красивият момент от целия ден, най-вече ако небето бе ясно или с много малко облачета. Това се дължеше на конструкцията на къщите и на факта, че бяха построени от лъчисто стъкло, което на технически език се наричаше съкратено ЛС. То филтрираше слънчевите лъчи, пречупваше ги и ги разпиляваше в хиляди нюанси на цветовете. И тъй като тези пъстроцветни лъчи се отразяваха отново и отново от стените и покривите, получаваха се наистина фантастични картини. Арки, куполи, дървета, реки, цели дворци и планини от светлина. Човек пресичаше пелени от синьо-бяла мъгла и разкъсваше огнени мрежи. Ако някой се разхождаше из Града при изгрев-слънце, то той вървеше във фокуса на сребърни, оранжеви и бледозелени прожектори. Но не беше заслепен, понеже ЛС смекчаваше остротата на лъчите. По-късно, когато слънцето се издигнеше, светлината се омекотяваше от сенниците. Тогава Градът губеше част от великолепието си.

Затова утрото бе най-хубавото, дори и в самите къщи, които за минути се превръщаха в прозрачни пчелни пити, в трептящи от светлина колони и кубове.

— Сякаш се намираме във вътрешността на диамант — бе казал веднъж мъжът на Дана Дал по времето, когато беше още млад и склонен към поетични сравнения.

Годините бяха отминали, но образът се бе запазил. И Дана изобщо не се смущаваше от факта, че най-късно след четвърт час ще трябва да спусне леките завеси, за да спре нахлуващото море от лъчи. През пердетата бе процеждаше все пак достатъчно светлина, която тъчеше килими и извайваше сталактити. Едва когато навън се спускаха огромните сенници, романтиката изчезваше и всекидневната работа запълваше часовете.

Тази сутрин Дана бе сама и това й позволи да се наслади на пробуждането, на тишината на къщата, на чувството, че не трябва да се грижи или съобразява с никого. Мел-Дирк, съпругът й, бе заминал в чужбина на някакъв конгрес на архитектите, а дъщеря й Гранат бе останала да пренощува у една приятелка. Ако, разбира се, това, което разказа по видеофона, отговаряше на действителността — Гранат се намираше във възрастта, когато някои неща се крият от родителите. Независимо дали бе казала истината, или не, във всеки случай я нямаше в къщи. Както и Ричо, синът, който се бе оженил преди четири седмици и сега живееше в ново жилище на другия край на Града.

Дана се изправи в леглото и докосна с показалеца на дясната си ръка един широк синкав лъч, който веднага се пръсна в светлинно ветрило. Ще окъпя тялото си в син и червен блясък, помисли си тя и начаса стана. Остави бялата си кадифено мека нощница да се свлече на пода и затанцува гола из стаята. На четиридесет и една години съм, на четиридесет и една. А се чувствувам по-скоро на двадесет и една. Но когато застана пред огледалото и разгледа гънките по тялото си, които вече бяха започнали да се появяват тук-там (макар да беше добре запазена за годините си, дори много добре), поотрезня малко. Чувства, чувства, помисли си тя, стените ще се напукат някой ден. Ако Мел-Дирк беше тук, щеше да ме смъмри. Който живееше в Града, не биваше да се поддава на никакви неконтролирани чувства. Каквито и да бяха обстоятелствата, дори и в най-тежките, човек бе длъжен да запази самообладание. Това бе строг закон. Който го нарушеше, трябваше да очаква най-лошото. Започваше се с леки, едва забележими пукнатини в стъклените стени, отначало подобни на драскотини, но при повторно нарушение те се задълбочаваха, разширяваха, разклоняваха. Плетеници от малки резки, които се превръщаха в цепнатини, в зеещи дупки. Докато накрая от стените се откъсваха цели парчета, подът се продънваше, таванът се срутваше и всичко се сгромолясваше. Понякога дори се налагаше къщите изцяло да бъдат построени наново, естествено за други обитатели, тъй като предишните отдавна бяха напуснали Града. Най-често тайно и на пръсти, тъй като освен паричките загуби човек трябваше да понесе и позора, че не е издържал. Въпреки всичко имаше два-три случая на бунтове от страна на хора, които съзнателно нарушаваха нормите, защото, както твърдяха, не виждали смисъла им. Те си тръгваха с високо вдигнати глави и заявяваха, че макар животът извън Града да е по-труден, не така спокоен и осигурен, все пак бе за предпочитане като по-интересен и разнообразен. Но тези примери бяха твърде редки и не ставаха публично достояние. Дана се съмняваше, че хората действително могат да разсъждават така. Самата тя идваше отвън и й бяха необходими много години, докато достигне сегашното си положение. Да се закрепи здраво в Града, където се вземаха решения за цялата страна. Не, онези двама или трима, за които се носеха слухове, съзнателно бяха заложили на карта досегашното си съществуване и само се опитваха да превърнат неволята си в добродетел. Между хилядите жители на Града те не представляваха повече от няколко зрънца пясък, които не интересуваха никого на широкия плаж.

По стените в стаята на Дана не личаха никакви пукнатини. Затова бяха необходими по-силни сътресения. С уверени крачки жената се запъти към банята, завъртя крановете на водата и на струята топъл въздух. Жилището, както всички други в Града, беше обзаведено удобно. Повечето мебели и техническото обзавеждане бяха внесени от Ипсилон, страната отвъд планината, чийто обществен ред заслужаваше порицание, но затова пък имаше могъща промишленост. Понякога Дана изпитваше леко раздразнение и даже срам, че използва йонен душ, машина за приготвяне на закуски и няколко малки робота от Ипсилон. Не защото беше против търговията и размяната на стоки, ами защото виждаше, че това увлечение вземаше превес, превръщаше се в мания. Думата по този въпрос можеше да вземе само някой, който притежаваше подобни вещи със съответните им фирмени знаци, и то само в случаите, когато собствените продукти отговаряха на същите изисквания. Но след като всички ги употребяваха, дори и началниците й, Дана винаги отхвърляше подобни мисли. Обзавеждането на къщите бе работа на Комитета по снабдяването. За Града се доставяха необходимите средства и никой от кръга на познатите й не се учудваше как става това. В крайна сметка човек се труди, за да постигне нещо в живота, и има правото да бъде освободен от подобни грижи.

Дана си взе душ, облече се и закуси. Имаше време до девет часа, когато щеше да изкара колата, за да отпътува както всеки ден към университета. Днес обаче не отиваше за лекции и упражнения, ами за Голямото обнародване. Това събитие се случваше само веднъж годишно, и то винаги през третото тримесечие. Осемнайсетистите, или с други думи, всички млади жени и мъже, които бяха завършили осемнадесет триместъра напрегнато учение, узнаваха решението на Комисията по бъдещето относно работните им области отсега нататък. Ставаше дума не толкова за определени професии, а по-скоро за районите, където трябваше да работят. Именно това бе важно в страната Ксентурион. Съществуваха, оформили се от десетилетия, от векове, Градът, Околностите на Града и Окръзите. Което означаваше, че Осемнайсетистите биваха разделяни на три категории. На Избраните, пет от сто, се разрешаваше и занапред да се наслаждават на изгрева и залеза на слънцето в стъклени сгради, да живеят и да се трудят в духовния и културния център на страната, да участвуват в определянето на нормите, на които се подчиняваше животът в Ксентурион. Разпределените в околностите на Града, десет-дванадесет на брой, се намираха на едно стъпало по-долу. Те бяха просто хора за свръзка, стъпили с един крак в Окръзите и протягащи ръце нагоре към Стъклените. Във всеки случай имаха поне някакъв шанс за напредък. Двама-трима от тях успяваха с течение на годините да го реализират — тези, които бяха най-упорити и най-уравновесени. Голямата част от Осемнайсетистите обаче получаваха места в Окръзите и само на малцина от тях им се удаваше след неимоверни усилия да се преместят в Околностите на Града. За самия Град изобщо и дума не можеше да става. Последното бе направо изключено. Дана познаваше един, който трябва да бе работил преди много години в някой Окръг. Но никога не го бе чула да говори за това. Той бе извънредно безстрастен, разсъдлив човек, без жена и деца, без приятели, камо ли приятелки, и работеше като чиновник в Министерството на енергетиката. Именно! Тъкмо там бяха нужни такива хора, които умееха да уреждат спорове, защото винаги запазваха спокойствието си и ясното си съзнание, дори и в най-трудните ситуации.

Самата Дана бе родена и израсла в Околностите на Града, после — както почти всички ръководни личности — бе преминала през редиците на Осемнайсетистите. Но въпреки отличния й успех в училище не я допуснаха веднага в университета. Дори по-късно, вече в Града, си имаше трудности, докато се утвърди. Причината за това бе една юношеска любов, с която дълго не можеше да се справи. Без деликатната възпитателна работа на Мел-Дирк, който бе по-възрастен от нея и заемаше здрави позиции в живота на Града, кой знае дали всичко не би приключило още тогава. В крайна сметка тя все пак беше успяла — стана доцент по педагогика, а после професор и можеше да служи за пример и опора както на децата си, така и на студентите. Фактът, че не винаги й е било лесно да се пребори сама със себе си, я караше да се чувствува особено горда.