Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vom Himmel hoch, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Немски Фантастични разкази от ГДР

Библиотека „Фантастика“

 

Преводач: Емануел Икономов, 1987

Съставители: Любен Дилов и Ерик Симон, 1987

Редактор: Велко Милоев

Редактор на издателството: Асен Милчев

Художник: Евгени Томов

Художествено оформление: Васил Миовски

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6277-8-87

Немска. Първо издание.

Дадена за печат м. април 1987 г.

Подписана за печат м. май 1987 г.

Излязла от печат м. юни 1987 г.

Изд. коли 12,31. Печатни коли 19.

УИК 12,26. Формат 32/70/100.

Цена 1, 91 лв.

 

ДИ „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново

 

Gerhard Branstner. Vom Himmel hoch

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1977 (1974)

 

Rolf Krohn. Der Haltepunkt, In: Begegnung im Licht

Verlag Neues Leben, Berlin, 1976

 

Klaus Möckel. Die gläserne Stadt,

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1980

 

Angela und Kartheinz Steinmüller. Unter schwarzer Sonne, In: Windschiefe Geraden

Verlag Das Neue Berlin, Bertin, 1984

 

Gert Prokop. Wer stiehlt schon Unterschenkel?

Verlag Das Neue Berlin, 197S (1977)

 

Alfred Leman, Hans Taubert. Glas?, In: Das Gastgeschenk der Trunssotaren

Verlag Neues Leben, Berlin, 1973

 

Johanna Braun, Günter Braun. Fa und Cre, In: Lichtjahr 2

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1981

 

Erik Simon. Der Bahnbrecher, In: Fremde Sterne

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1979


Невероятна истории от вида, каквито си разказват четвъртък вечер космическите ветерани в кръчмата „При уморената кранта“

— Значи… — започна Небесния градинар.

Но не успя да продължи. Защото Строганов го прекъсна:

— Началото не е както трябва. Нали искахме да си разправяме лъжливи истории. А лъжливите истории не се започват със „значи“.

— Когато по мое време започвахме със „значи“ — защити се Вирзинг, Небесния градинар, — все нещо трябваше да е лъжа.

— Точно така — потвърди Крафчик, — когато по онова време кажехме „значи“, винаги имаше нещо гнило. „Значи“ беше уговорен сигнал и всички знаеха, че ще последва лъжлива история.

— Е, добре — рече Строганов, — може и да е така, по онова време не съм обърнал внимание на това. Но на мен по би ми харесало, ако Вирзинг започне с нещо друго. Не е задължително то да бъде „Имало едно време…“ или „Няма да повярвате, но…“. Във всеки случай аз започвам историите си с нещо друго.

— Хубаво — отвърна Крафчик, — тогава започни твоя разказ с нещо друго. Всеки постъпва различно. Аз разправям историите си с „веднъж“ в началото. Но моят ред още не е дошъл.

— Съгласен! — каза Строганов. — Всеки започва разказа си по свой начин. Щом за вас не е толкова важно как се подхваща една история.

— Тогава мога да започвам — рече Небесния градинар. — Значи…

Но тук отново бе прекъснат от Крафчик:

— По-добре да изчакаме да дойде и Фонтанели. Когато той пристигне по средата на историята, краят й вече няма да се види. Има истории, които не понасят някой да пристигне по средата им.

— Мислиш ли? — попита Вирзинг.

— Мисля — отвърна Крафчик. — А ти какво мислиш, Строганов?

— И аз мисля.

Рядко се случваше и тримата ветерани на космоса да са на едно мнение, което можеше да трае само за момент, и то ако мълчаха. Така че тримата помълчаха малко, подпрели лакти на масата и глави на ръцете си, като гледаха надолу към Земята. Това не представляваше никаква трудност, тъй като космическата станция „Бамбино“ кръжеше по орбита около земята. По-рано тя беше служила за научни цели, но когато я смениха по-модерните станции, се превърна в старчески дом за космически ветерани. Масата, около която седяха тримата, бе направена от прозрачен материал, както и подът под нея. И понеже „Бамбино“ обръщаше към майката Земя винаги една и съща страна, а именно долната, Старата дама, както я наричаха всички тук, се намираше непрестанно под краката им и който искаше да й хвърли един поглед, трябваше просто да се наведе над масата. Затова пък страничните прозорци гледаха към звездите, а от време на време, според обстоятелствата, и към Слънцето или Луната. В останалата си част помещението бе подредено като средновековна каруцарска кръчма с уютна и задушевна атмосфера. За това допринасяше и названието, което му бяха дали — Кръчма „При уморената кранта“. Дневните и спалните, разположени във външния пръстен на станцията, също бяха обзаведени старомодно. Така бяха поискали старите хорица, които живееха със спомените си. Припомняха си и си разправяха всеки ден едни и същи случки, докато някои от тях прекалено им дотегнаха. Тогава решиха занапред да си разказват само измислени, лъжливи истории. По такъв начин се надяваха да погодят номер на спомените, които все повече ограничаваха мисленето им, а освен това и да направят разговорите си по-приятни. Във всеки случай идеята бе на Крафчик.

Някогашният физик бе висок цели два метра, широк в раменете и тесен в кръста. Имаше възчерни мустаци, които му придаваха нещо страхопочитателно. Обаче с целия си външен вид приличаше по-скоро на даскал по гимнастика от старите училища. Вярно, че понякога го наричаха Привлекателния, но само заради предишните му изследвания върху силите на привличане.

Вирзинг бе висок също два метра, но за разлика от Крафчик — широк в таза и с някак си тромави движения. Косите му, станали жълтеникавобели от старостта, се виеха в непослушни къдри около едно плешиво петно по средата на главата. По професия микробиолог, навремето той бе търсен на всички планети като специалист по изкуствени почви, заради което и днес го наричаха Небесния градинар.

Строганов пък бе работил някога като космически готвач и макар най-млад в компанията със своите сто и четири години, единствен имаше напълно оголен череп. Затова пък бе по-дебел от Вирзинг, а същевременно не по-висок дори от Фонтанели.

Последният бе дребен на ръст, почти джудже, невероятно слаб, с лисичочервена брада на долната челюст, заради която без съмнение биха го нарекли Червения гном, ако не носеше още по-лош прякор — Доктора на автоматите, понеже накрая беше завеждал клиника за откачени работи[1].

Тъй като Фонтанели все още го нямаше, Вирзинг откъсна погледа си от масата, а същевременно и от Земята, като попита:

— Наистина ли днес е четвъртък?

Те се бяха уговорили да се събират веднъж седмично, а именно четвъртък вечер, в „Уморената кранта“ и да си разказват на чашка лъжливи истории. Само че до този момент четвъртият липсваше. Точно тогава Фонтанели влезе забързан и се провикна:

— Все едно дали ще го повярвате или не, го това е самата истина!

— Виждаш ли — каза Строганов на Вирзинг, — точно така се започват небивалици.

— Но аз не искам да разправям никаква история — възпротиви се Фонтанели. — Исках само да обясня закъснението си. Истина е, както ме виждате самия мене, че часовникът ми…

Обаче Строганов махна с ръка.

— Вземи пример от него — рече той на Вирзинг. — Който лъже, трябва постоянно да се кълне в истината и при това да прави ужасно сериозни физиономии.

— По тази логика — извика Вирзинг — трябва да поднасяме истината като лъжа и да си умираме от смях при това.

— Е, достатъчно е да се поусмихнем малко — каза Крафчик.

В това време Фонтанели зае място край масата и извади джобния си часовник, който наистина бе с половин час назад. Иронични усмивки се появиха на лицата на всички с изключение на Фонтанели. След като показа часовника си с почти тържествена сериозност, той го прибра обратно в джоба си и повика обслужващия автомат. Автоматът, приличащ на шевна машина на колела, се приближи с бръмчене и отвори капака си. Фонтанели си взе бутилка червено вино и чаша, която веднага напълни до ръба.

— Наздраве, господин докторе! — изписка автоматът.

— Да не си повреден? — попита Фонтанели. — Гласът ти нещо не е в ред.

— Това изобщо не е моят глас — обясни автоматът. — Гласът ми ръждяса през нощта. Снощи тук се лееше вино и един пиян обърна точно върху мен буре с шампанско и ме измокри целия. А сега ми сложиха глас на детски автомат.

— Тези роботи скоро ще почнат да носят шайбите на коленете си като монокли — обади се Строганов, който обичаше странните сравнения. — Та тук няма никакви детски автомати.

— Именно — продължи автоматът. — Затова имаме достатъчно резервни части за детски автомати в склада.

— Ц-ц-ц — каза Фонтанели.

— Не можете ли да ми помогнете, господин докторе? — попита автоматът. — Нали навремето сте бил известен лекар на автоматите. Този писклив глас наистина ме дразни.

— Като лекар бях специалист по мозъчните заболявания у роботите — рече Фонтанели с известна гордост в гласа си. — Но твоят ум все още изглежда съвсем нормален.

Ако продължа да говоря дълго с този глас — изписка автоматът, — сигурно ще откача.

— Случаят би бил интересен — каза Фонтанели. — Робот, който е полудял от гласа си, не съм срещал в цялата си практика.

Обслужващият автомат затвори капака си и се отдалечи с леко бръмчене, без да продума повече. Фонтанели погледна замислено след него.

— Спомням си една история, която ми се случи още като съвсем млад лекар. И дали ще повярвате, или не…

— Чакай! — извика Небесния градинар. — Така започват лъжливите разкази, а първата история ще разправям аз, както се бяхме разбрали.

— Но моята история не е лъжа — възпротиви се Докторът на автоматите.

— Тогава изобщо не трябва да я разказваш — намеси се Крафчик. — Днес ще се разправят само лъжливи истории.

— Ето, млъкнах вече — рече Фонтанели, който не искаше да се кара с Привлекателния. Докторът на автоматите изпитваше неволно уважение към високите хора. — Ето, вече млъкнах — продължи той, — съвсем бях забравил, че днес искахме да си разправяме лъжливи истории. Кой ще бъде пръв?

— Аз — обади се Вирзинг. Но след като бе започвал вече на няколко пъти без успех, сега не смееше да подхване нищо и гледаше въпросително останалите.

Но очевидно никой нямаше намерение да го прекъсва повече. Крафчик сучеше мустак в очакване. Фонтанели бе свил, леко обиден, устни и гледаше в празното пространство, сякаш искаше да хипнотизира някой автомат. А Строганов се бе облегнал удобно назад, скръстил ръце върху гърдите си. Даже обслужващият автомат стоеше притихнал в ъгъла и не издаваше никакво писукане. Нямаше дори муха, която да бръмчи в стаята. Нещо, което би било невъзможно, тъй като, въпреки цялата си автентичност, кръчмата „При уморената кранта“ естествено бе обзаведена без обичайните за времето мухи. Затова сега цареше абсолютна тишина. И след като се увери, че тя ще продължи още известно време, Небесния градинар каза:

— Значи, това се случи на една планета, голяма горе-долу колкото Меркурий, и историята се казва

СПАСЯВАНЕ С НАСТРЪХНАЛА КОСА ОТ СМЪРТНА ОПАСНОСТ,

което преживях, когато още бях доста слабо запознат със свойствата на чуждите нам растения.

На това място Вирзинг се спря, но след като никой не отвори уста, продължи:

— Значи, бях още съвсем неопитен и придружавах професор Залбай[2], който бе световноизвестен по онова време, заедно с още трима асистенти, в една експедиция към споменатата вече планета, приличаща на Меркурий. Тя принадлежеше към единадесетата система и ние й дадохме обозначението 11/А/1, защото имаше атмосфера и бе първата планета, на която стъпихме в тази система. Още не бяхме проникнали надалеч върху въпросната планета, когато се видяхме обкръжени.

— От индианци? — попита Крафчик.

— Не.

— От канибали? — попита Строганов.

— От нещо подобно — обясни Вирзинг, — но отначало още не знаехме това. Околността изглеждаше напълно безопасна, приличаше на горска поляна с бедна растителност, сякаш отдавна не бе валяло, но иначе беше като всяка друга горска поляна. Когато стигнахме средата й, видяхме там нещо като слънчогледи, и то доста големи. Бяха разположени точно в кръг с диаметър около десет метра, като че ли някой нарочно ги бе посадил така, а после бе забравил да ги полива. Понеже нямахме причина да ги заобикаляме, минахме направо през тях. Но щом се озовахме в центъра на кръга, растенията незабавно се изправиха и образуваха около нас стена, по-висока от човешки ръст. Това ни се стори тогава необикновено до известна степен, но все още не мислехме за опасност, а по-скоро за природно чудо. Професор Залбай си сложи пенснето и се приближи до едно от тях, за да го огледа по-подробно. В същия миг гадината се стрелна като змия към него, опитвайки се да лапне главата му с чашката си. Залбай се отдръпна в последния момент назад и по най-бързия начин се озова отново в центъра на кръга. Беше пребледнял като мъртвец и тъй като бе изгубил пенснето си, мигаше безпомощно ту към един, ту към друг от спътниците си.

— Това са, по дяволите, месоядни растения! — каза той, заеквайки.

Ето че бяхме загазили здравата. Никога по-рано не бяхме срещали толкова големи месоядни растения, а за скоростта, с която нападаха, въобще да не говорим. Но постепенно се поуспокоихме, защото растенията си остават растения и все някак си щяхме да изнамерим начин да надхитрим лакомите хищници.

— Отначало трябва да ги наблюдаваме известно време — каза нашият професор, — за да може да определим точно характера им. Само че къде са ми очилата?

Пенснето лежеше на една крачка от гадината, която се бе нахвърлила върху професора, така че не можехме да се приближим, за да го вземем. Обаче един от асистентите, който се занимаваше между другото с лов на пеперуди, взе сака си и издърпа пенснето извън обсега на растението. Залбай веднага си го сложи на носа и се втренчи отново в ужасните издънки, но вече от почтително разстояние. Още преди да достигне до някакво заключение за истинската им същност, на нашия ловец на пеперуди му хрумна друга идея. Той се приближи до едно от растенията, нахлузи му сака върху главата и я дръпна надолу. То започна да се съпротивлява с учудваща сила, но когато го налегнахме всички, успяхме да го притиснем към земята. Гадината се извиваше като побеснял градински маркуч, но това не й помогна — държахме я здраво в примката. Извадих светкавично от екипировката си малка права лопатка, за да отсека главата й. Но трябва да съм се навел сигурно доста напред, защото изведнъж две съседни растения се хвърлиха върху ми. Стоях като парализиран и чувствувах как от ужас ми се изправят косите. И тогава се случи нещо странна. Внезапно двете растения изгубиха интереса си към мен, полюляха се още няколко пъти насам-натам, след което се изправиха отново. В този момент и аз се освободих от вцепенението си и се отдръпнах крачка назад, но за наше нещастие се блъснах в ловеца на пеперуди, който заедно с другите двама асистенти все още притискаше към земята главата на уловеното растение. От своя страна ловецът на пеперуди — в този зад него и така нататък, в резултат на което паднахме и изпуснахме сака. Растението се изправи начаса и изхвърли сака на цели тридесет метра зад себе си. Така загубихме най-доброто си оръжие. Проклинахме страшно и се обиждахме един друг с епитетите глупак и дръвник. Само професор Залбай стоеше настрана, пъхнал замислено пръст в носа си.

— Тук трябва да има някаква определена връзка — мърмореше той. — Предполагам, че е косата.

Странното държане на професора събуди любопитството ни и ние го чакахме с нетърпение да си извади пръста от носа, за да ни посвети в мислите си.

— Това е единственото обяснение — рече той най-накрая. — Косата. Когато на Вирзинг му настръхна от ужас косата, растенията задържаха нападението си. Защо? Защото в този момент той досущ приличаше на тях. Плешивината по средата и венецът от изправени коси отговарят точно на външните белези на чашката на тези растения. Затова те го сметнаха за един от своите и го пощадиха.

Аз, разбира се, с всички сили протестирах срещу това, че в състояние на силна уплаха мога да бъда смятан от отвратителните растителни чудовища за някой от себеподобните им. Но професорът настояваше на своето мнение и асистентите се съгласиха с него. Това веднага ми се стори съмнително, защото обикновено те се отнасяха твърде скептично към изказванията на професора. Съвсем противоположно на моето отношение към него, заради което те отдавна ми бяха дигнали мерника. Ето защо не мина много време, докато ги осени идеята, че трябва да направя още един опит и ла предизвикам някоя от гадините. Аз се съпротивлявах, но в края на краищата не ми оставаше друго и тръгнах към едно от растенията. Но щом то посегна към мен, отскочих назад още преди да са ми се изправили косите. Също и при следващите опити не успях да си наложа да остана на място и да изчакам да бъда обзет от ужас. Просто не можех да го сторя и, изглежда, другите най-сетне разбраха това или поне се направиха, че са разорали. Аз обаче не бях сигурен, че наистина са се отказали от намерението си да ме използуват като опитен заек. Може би смятаха, че поне за момента е вече безсмислено, понеже междувременно се бе свечерило и в тъмнината хапещите създания не биха могли да ме вземат за някой от своите, въпреки настръхналата ми коса. След като разпределихме дежурствата, легнахме да спим по средата на кръга, образуван от растенията. Макар те да не можеха да се помръднат от местата си, достатъчно бе някой от нас да се измести леко в съня си, за да попадне в обсега им. Следователно един трябваше да пази останалите. От преживяната възбуда спах неспокойно. Измъчваха ме ужасни сънища и един от тях ме накара да си отворя очите. Огледах се наоколо, но все още бе тъмна нощ. Вече исках да се излегна отново, когато чух двама от спътниците ми да си шепнат. Напрегнах погледа си и въпреки мрака успях най-накрая да разпозная дежурния асистент и ловеца на пеперуди, които клечаха един до друг и си шушукаха разпалено. Наострих уши и ми се стори, че говореха за мен, във всеки случай дочух името си. Можете да си представите, че до сутринта повече не успях да мигна.

Вирзинг прекъсна на това място разказа, за да отпие една глътка. Фонтанели и Крафчик също вдигнаха чашите си. Тогава Строганов отвори очи и викна:

— Жаден съм като луната през есента! — И след като гаврътна виното си, добави: — Трябва да съм позаспал по някое време. Надявам се, че нашият Небесен градинар няма да ми се разсърди. Какво стана по-нататък?

Строганов отново се отпусна назад със скръстени ръце.

— Значи — продължи Вирзинг, — не мигнах повече цяла нощ. И още преди да се разсъмне, двамата се приближиха до третия асистент, внимателно го разбудиха и пошушнаха нещо и на него. Отново ставаше дума за мене. За съжаление освен името си не можах да разбера нито дума. Реших да си отварям очите на четири през следващите няколко часа, за да разкрия заговора, който явно се кроеше срещу мене. Преди всичко трябваше да използвам срещу тях професора, когото още не бяха привлекли. Но когато станахме на следващата сутрин, те веднага го дръпнаха настрана и тихо му заговориха. Известно време Залбай поклащаше глава, но когато, както този път чух, му пошепнаха нещо за кокошките на вдовицата Болте, той се закиска като луд и оживено закима. Сега и асистентите се кискаха, погледнаха ме многозначително и започнаха да се приближават бавно към мен. Изглежда, бяха загубили ума си. Отдръпнах се назад. След няколко крачки стигнах обсега на растенията, които тутакси посегнаха към мен. Но видът на спътниците ми ме отвращаваше дори повече от растителните канибали. С дяволски усмивки на лицата си ловецът на пеперуди и другите бавно и зловещо протягаха ръце към мен, за да ме хванат за гърлото. Исках да викам, но не можах да издам нито звук. Беше като в кошмарен сън. Представях си страхотни картини, които ме хвърляха в ужас, виждах се разкъсан на четири и хвърлен като примамка на растенията, а с остатъците се гощаваха гладните ми спътници. Но наистина ли тези картини бяха само плод на въображението ми? Възможно бе моите хубостници действително да са решили да ме пожертвуват. Сатанинските им усмивки можеха да са израз само на сатанински намерения. Чувствувах как кожата на главата ми ме засърбява, а косата ми настръхва. Точно тогава спътниците ми скочиха с вълчи вой към мен и останалото бе въпрос на секунди. Рязко се обърнах кръгом и хукнах, без да обръщам внимание на растенията. Когато спрях да бягам далеч извън кръга, дочух неистов смях. Спътниците ми се превиваха от смях, дори професор Залбай не можеше да се сдържи и трябваше да крепи пенснето си, за да не падне от носа му.

— Не изиграхме ли чудесен театър? — викна ми ловецът на пеперуди, след като бандата се поуспокои. — Страхотна комедия — да ти настръхнат косите — и тя постигна целта си, така че даже растенията се хванаха на въдицата.

Въпреки че ужасът още не ме бе напуснал, вече разбрах защо бяха постъпили така и сега и аз трябваше да се посмея над сполучливата шега.

— Което и заслужава всеобщо признание — каза Фонтанели. — След такова преживяване не всеки може да се смее, тъй като ужасът е бил истински, независимо че е бил предизвикан от въображаема опасност.

— Обикновено е по-лесно да се смееш на някоя шега, отколкото да се сетиш за нея — реши Крафчик. — Затова спътниците на Небесния градинар също заслужават уважение. Още повече че те са се сетили за този майтап, имайки пред себе си действителна опасност. Човек трябва да има освен безстрашно въображение още и чувство за трагичен хумор, за да може да види спасението от такава смъртоносна клопка в една шега.

— Все пак тя е била за сметка на Вирзинг — възрази Доктора на автоматите. — Шегите на чужд гръб не са от най-добрите.

— Забравяш — каза Крафчик, — че по този начин приятелят ни е имал щастието да се спаси пръв.

— Това е — рече Строганов, Космическия готвач, и отвори очи — като запетая в отпуска. — И какво стана по-нататък?

— Това, което бе намислил ловецът на пеперуди — поде отново Вирзинг. — Получих задачата да изтичам в гората и да хвана някакъв дивеч, който да послужи за примамка. Аз се запътих да свърша работата и скоро налових достатъчно животинки. Домъкнах ги на поляната и ги хвърлих, по парабола в кръга, където спътниците ми направиха от тях стръв. След това закрепиха на двата края на едно въже по парче месо. По този начин приготвиха около дузина въжета. Когато свършиха, ловецът на пеперуди пое ръководството и при командата „Три!“ другите асистенти хвърляха двата края на въжето със закачените парчета месо съответно към две срещуположни растения. За по-малко от минута всички растения получиха своя пай и го налапаха лакомо, както змия гълта зайче. Ясно можехме да видим как стеблата им се разтягаха като гумени маркучи и парчетата слизаха надолу, докато накрая изчезнаха под почвата, вероятно стомасите на гадините се намираха в корените им. Така или иначе чудовищните канибали бяха повалени от опънатите въжета на земята със същата скорост, с която погълнаха стръвта. Колкото и да се дърпаха и да се извиваха, когато мръвките стигнаха до предназначените си места, отвратителните растения лежаха притиснати към почвата, изопнати точно както спиците на колело. А ние бяхме спасени.

Вирзинг отпи от виното си и в очакване на аплодисменти, се облегна усмихнат назад. Другите почетоха майсторството му с кратка пауза, след която Фонтанели каза:

— Много хубава история, макар че за щастливия й край да трябва да се благодари на спомена за Макс и Мориц, които погодиха същия номер на кокошките на вдовицата Болте.

— Когато двама правят едно и също нещо — обади се Крафчик Привлекателния, — човек може да сравни постъпките им и да види особеностите, които ги отличават един от друг.

— И какво е особеното в разказа на Вирзинг? — попита Фонтанели.

— Макс и Мориц — обясни Крафчик — показват с шегата си чувство за хумор и нищо повече. Докато със своята спътниците на Вирзинг доказват превъзходството на човешкия дух над природата.

— Мисля, че историята бе лъжлива — не се съгласи Фонтанели. — А лъжливите истории не доказват нищо.

— Напротив, те постигат дори две неща — каза Крафчик. — Излизайки извън границите на възможното, те доказват собствената си нереалност и същевременно това, че ние всъщност не сме преминали тези граници. Добрата измислица винаги представлява парабола на човешките възможности.

— Не сме се разбрали така! — извика Космическия готвач. — Моят разказ е ама напълно невероятен!

— Ще има да се чудиш колко малко са невъзможните неща — рече Привлекателния. — Разправи ни историята си и ние ще ти го докажем.

— Ще я видим ние тази работа — отсече Строганов и отпи една голяма глътка — като през крив макарон! Разказът ми се нарича

СЛЪНЦЕТО В ТРАЛА

и започва така: Имаше едно време един голям и мощен космически кораб… Той бе толкова голям, че човек трябваше да тръгне още като момче, ако искаше да стигне от единия му край до другия, преди да умре от старост. Корабът се движеше по-бързо от светлината, така че стояхме постоянно на тъмно. Светлината изобщо не можеше да ни настигне. Е, какво ще кажеш сега, Крафчик.

Строганов изгледа триумфиращо един по един другарите си и те се разсмяха от все сърце на надутата история на Космическия готвач.

— Карай нататък — рече Крафчик, който се смя най-чистосърдечно от всички, — накрая ще оправим всичко наведнъж.

— Корабът — продължи Строганов леко раздразнен — бе, значи, невероятно бърз и командирът трябваше да го спре, за да може светлината отново да стигне до него. Но вече бе твърде късно, отдавна бяхме изскочили извън пределите на вселената. Докъдето достигаха погледите ни, отвсякъде ни обгръщаше нищото. Командирът заповяда да обърнем кораба и да караме обратно с пълна скорост. Обаче когато отново го спря, пак бяхме изскочили от вселената, само че този път от другата й страна. Просто корабът бе прекалено бърз. Това нямаше да представлява проблем, ако можехме да намалим скоростта. Но нещо се бе развалило и понеже през цялото време стояхме на тъмно, нямаше как да открием повредата. Решихме да си помогнем с една мрежа, която пуснахме отзад като парашут, с надеждата да хванем някаква, пръсната наоколо междузвездна материя и по този начин да забавим движението си. След като хвърлихме трала, се отправихме отново на път. И успяхме: изведнъж почувствувахме мощен тласък, изпопадахме един върху друг и тогава видяхме какъв ни бе късметът. Бяхме хванали една неподвижна звезда. Намирахме се пак извън вселената, но със слънце в мрежата вече нищо не можеше да ни се случи. Сега разполагахме с достатъчно светлина, за да отстраним повредата. Веднага щом извършихме това, се върнахме, без да бързаме, обратно във вселената и съвестно изпълнихме задачата на пътуването си, която в случая не е от значение. Това е моята история — завърши Строганов — и очаквам с трепет да чуя какво ще кажете за нея.

— Кратък и добър разказ — рече Крафчик, — но къде беше лъжата в него?

— Във всичко — отговори Строганов.

— И на мен така ми се струва — обади се Вирзинг. — Аз намирам описаната случка за невероятна.

Доктора на автоматите също смяташе историята за абсолютно невъзможна.

— Бих искал да знам — каза той — къде Привлекателния ще намери слабото й място.

Но Крафчик не направи нищо подобно. Това, което направи, бе да вдигне чашата си и да се чукне с Космическия готвач. Чашите се удариха с добре познатия звън.

— Коя чаша — попита тогава Крафчик — докосна първа другата?

— Що за безсмислица! — извика Строганов. — Те се докоснаха едновременно, как иначе!

— Този ефект на едновременност — обясни Крафчик — прави възможно нещо, което на пръв поглед изглежда невъзможно. Нека да приемем, че едно тяло се движи със скоростта на светлината в една посока, а в обратна посока срещу него идва със същата скорост галактическа система. С каква скорост ще премине тялото през системата?

— Със скорост, два пъти по-голяма от тази на светлината, разбира се — призна Строганов.

— Само ако приемем — добави Фонтанели — дадената галактическа система за неподвижна.

— Че като каква друга трябва да я разглеждаме — обяви Крафчик, — ако я изберем за отправна система? Обикновено се приема, че отправните системи са в покой.

— Но тогава нали и скоростта само се приема за двойно по-голяма от светлинната — не се сдържа Космическия готвач — и следователно съществуването на моя свръхбърз кораб в действителност е невъзможно.

— Ни най-малко — възрази Крафчик. — В случай на сблъскване би ти станала ясна истинската скорост. Когато две коли, всяка от които се движи с петдесет километра в час, се ударят фронтално, повредите и на двете отговарят на сумата от скоростите им. Само че за изчислението е по-лесно едното тяло да се приеме за отправна точка, която е в покой, докато на другото се приписва сумарната скорост.

— Хубаво — отстъпи малко Строганов, — но все пак остава обстоятелството, че сме изскочили извън пределите на вселената. А това не е възможно за нищо на света.

— Както го описа, не — потвърди. Крафчик. — Дори когато сте попаднали в област, в която са липсвали всички познати дотогава форми на материята, вие сте се намирали все пак всред това, което днес е широко известно като субтилна материя, върху която почива гравитацията и която крепи отвътре света. Извън нея всеки предмет би трябвало да се разтвори в безкрая. Но понеже нашият кораб не се е разпаднал на чаркове, това означава, че по време на пътуването си вие нито за миг не сте напускали материалното пространство, което представлява единственият критерий за определяне на вселената.

— Дори и да не са излезли извън вселената, все пак те са се намирали по-надалеч от всички видими галактически системи — философствуваше Вирзинг. — Нима това не е също така невъзможно?

— Не, ако разгледаме сериозно, тоест логически, понятието безкрайност — не се предаваше Крафчик. — Понятието безкрайност е лишено от логически противоречия само тогава, когато то съдържа безкрайни възможности. Следователно, за да бъде вселената безкрайна, тя трябва да обхваща безкрайно много галактически системи. От своя страна междинните пространства, разделящи системите, също трябва да са безкрайно различни.

— Но безкрайно големите междинни пространства — възрази Фонтанели — са изключително редки.

— Именно това представлява трудност при разсъжденията, когато се разглежда безкрайността — засмя се Крафчик. — Никой не оспорва, че хиляда метра правят един километър. Но ако диаметърът на вселената се измерва с безкрайно много метри, то измерен в километри, същият диаметър няма да е хиляда пъти по-малък, ами пак безкрайно голям. И да вземем друг пример — ако съществуват безкрайно пъти повече необитаеми звезди, от колкото са населените, поради която причина ние вероятно няма да срещнем сред цялата безкрайност втора обитавана звездна система, това не пречи да съществуват също толкова населени системи, а именно безкрайно много.

В този момент кожата на главата на Вирзинг започна да го сърби и косата му настръхна от ужас.

— Нека да оставим, за бога — рече той, — безкрайността на спокойствие, а пък на нея да почива каквото си иска!

— Преди нашият Космически готвач да започне разказа си, аз твърдях — оправда се Крафчик, — че не е толкова лесно да се приеме нещо за невъзможно. Затова трябваше да дам също и доказателство, за което ми бе необходима безкрайността.

— Е, добре — каза Фонтанели, — ти доказа като възможни свръхбързия кораб на Строганов и невидимата вселена. Все още остава обаче слънцето в трала.

— Него ще го оставим на нашия Космически готвач — засмя се отново Крафчик. — Без него той не би могъл да разправя историята си — нали навремето то го е спасило. Нека да го спаси и днес.

Събралите се около масата възприеха това като щедър жест от страна на Привлекателния и Космическия готвач цял сияеше.

— Вече се опасявах — рече той, — че няма да ми оставиш нищо от лъжливата история. И макар че пощади само слънцето ми, все пак съм доволен. След всички тези логически фокуси сигурно щеше да ти е лесно да докажеш и неговата реалност. Но тъй като ти ми го остави, аз ти опрощавам доказателството — танто за танто.

По този случай всички вдигнаха чашите си. А след като ги изпиха и ги напълниха отново, видяха, че бутилката е празна. Повикаха обслужващия автомат и Фонтанели взе от него нова бутилка.

— Как е умът ти — попита той автомата, — още ли е наред?

— Благодаря за вниманието — изписка автоматът, — примирих се, какво друго ми остава.

— Не гледай толкова леко на нещата — забеляза Фонтанели. — Крафчик току-що ни доказа, че почти всичко е възможно. Така че не е изключено и един автомат да полудее от гласа си.

— Вече съм добре — рече автоматът. — Не мисля повече за това. Тъй или иначе по професия не съм идиот, по-скоро съм програмиран да обслужвам масата и прочее.

— Е, тогава изчезвай — извика Доктора на автоматите. — И да те напълнят отново. Останала ти е още само една бутилка вътре.

Вирзинг прекара ръка през косите си, които междувременно се бяха поуспокоили и превърнали отново в къдрици.

— Добре — каза Небесния градинар, — че този път съм си разказал вече историята. След логическите разсъждения на Крафчик човек може да загуби фантазията си.

— Зависи как го възприемаш — обади се Крафчик. — Логиката може да се разглежда също и като лост на въображението, както и обратното. Най-главозамайващите мисли идват тъкмо когато логиката и фантазията взаимно си помагат.

— Въпреки че напълно си противоречат?

— Именно затова.

Косата на Вирзинг започна отново да настръхва. А Строганов го засърбя кожата на главата. Той се почеса ужасен по плешивината си и викна:

— Престанете най-накрая с този логически садизъм! Това е като крем ванилия с подложка за дюстабан, на който му пищят ушите. Фонтанели е на ред.

— С удоволствие — рече Доктора на автоматите. — И тъй като нямам намерение да разправям невъзможна история, Крафчик няма да може да й издърпа чергата изпод краката.

— В такъв случай — намеси се Крафчик и засука развеселен мустака си — ще ти докажа невъзможността на разказа ти.

— Трудно ще ти е — възрази Фонтанели самодоволно, — тъй като историята се е случила в действителност. А това, което е действително, трябва да бъде също и възможно.

— Значи ти твърдиш, че денят и нощта са възможни по едно и също време и на едно и също място? — запита Крафчик.

— Разбира се, че не! — извика Фонтанели.

— И все пак те са възможни — заключи Крафчик.

Като се усмихна, той стана, приближи се до прозореца и издърпа пердето настрана. И понеже обстоятелствата го изискваха така, навън можеше да се види пълната Луна. Обградена от чернотата на вселената, тук, горе тя изглеждаше не само по-голяма, отколкото погледната от Земята, но създаваше и впечатлението, че виси само на няколко крачки зад прозореца.

— Каква хубава гледка — забеляза Небесния градинар.

През това време Крафчик отново бе седнал край масата и посочи надолу към Земята. А на нея, отново поради стечение на обстоятелствата, бе ясен ден и Тихият океан, над който тъкмо прелитаха, блестеше чудно син. И сега именно Небесния градинар бе този, който се възхити от красотата на гледката. Погледът му се прехвърляше от масата към прозореца и после обратно към масата.

— Добре сме се настанили тук горе — рече той, — в целия свят такива великолепни изгледи може да предложи само кръчмата „При уморената кранта.“ Ден и нощ едновременно и при това в целия им блясък.

— Вирзинг го каза: ден и нощ едновременно.

Крафчик отпи от чашата си с видимо задоволство и като я отдръпна от устните си, се обърна с насмешка към Доктора на автоматите:

— Това, което смяташ за невъзможно, е неоспорима действителност и при това в целия й блясък.

— Номерът беше долен — каза Фонтанели — и не разбирам как можах да се хвана на него. Не живея тук горе от вчера, я.

— Навикът прави човека сляп — забеляза Строганов. — Това е като светкавица с майонеза, тогава никой не мисли за коминочистача.

— Правилно — викна Вирзинг.

Задружният смях помогна на Доктора на автоматите да се пребори със смущението си. Недоволен, той измърмори още нещо, след което седна и отскубна косъм от рижата си брадичка.

— Ако ми разрешите — каза той, — сега ще започна разказа си. Той се казва

ГЛУПАКЪТ В ПРИЮТА ЗА СИРАЦИ

и, ако искате — вярвайте, ако не искате — не, всяка дума е самата истина. Това се случи, ако си спомням правилно, през един мрачен зимен ден. Един мъж на около четиридесет и пет години, работил дотогава като счетоводител, бе получил малък, но издайнически дефект на паметта. От време на време възможността му да си спомня изчезваше, и то по съвсем ненадеен начин. Веднъж не можеше да се сети за името си, друг път му се губеше адресът, на който живееше. После си го припомняше, но не знаеше дали има деца и колко са на брой. След като се бе поизмъчил така известно време, лекарят от предприятието го изпрати при специалист в една клиника. Макар по пътя за там да бе забравил улицата и номера на клиниката, все пак си спомняше още точно от какво страда. Така той попита един минувач за заведение, в което се грижат за хора с увреждания на паметта, помоли да му запишат адреса на листче хартия и стигна, този път без да се бави повече, до местоназначението си. Сега обаче бе забравил напълно от какво се оплаква, когато лекарят го попита за това. Доктор Нишел[3], така се казваше лекарят, бе доволен, тъй като от този факт все пак успя да заключи, че човекът бе попаднал точно където трябва. Затова, без да задава повече въпроси, той свърза множество различни кабели, към главата на нашия човек и зачака компютърът да направи диагнозата. Апаратът изхвърли скоро обичайната карта, но за учудване на доктор Нишел тя бе чиста, точно както я бе подал на машината. Изследването бе извършено още веднъж, но все със същия резултат.

— Нещо не е наред — поклати глава доктор Нишел. — Или си нямал никаква загуба на паметта в момента на теста, или компютърът е развален.

— Първо — протестира мъжът, — от часове не мога да си спомня името си и, второ, забранявам да ми се говори на „ти“!

Лекарят заклати глава още по-усилено:

— Сега две неща не са наред. Първо, ако ти наистина не можеш да си припомниш името, компютърът трябваше да покаже този дефект и, второ, тук още никой не се е възмущавал от това, че му се говори на „ти“. Всичко това мога да си обясня само с факта, че апаратът действително е повреден и че ти освен дефекта на паметта имаш и един друг, нещо като непоносимост към обръщението на „ти“. Но и с него ще се справим.

При тези думи лекарят хлопна с длан нашия човек по главата, а нашият човек му отвърна със звучна плесница.

— Чудно — рече доктор Нишел, като потри бузата си, — по този начин често съм поправял телевизора си. Лек удар и той отново почва да работи. Сети ли се за името си?

— Не.

— Е, няма значение, тук тъй или иначе всички са номерирани. Ти получаваш номер 18. А сега марш в килията!

Доктор Нишел повика един санитар, който отведе Номер 18 в неговата болнична стая. Лекарят погледна след новия си пациент и измърмори:

— Странно наистина, досега не съм срещал такъв случай.

От своя страна и Номер 18 се чудеше на лекаря.

— Винаги съм чувал да разправят — каза той на санитаря, — че невролозите са малко луди, но този е съвсем особен — да ме третира като развален телевизор. Странно наистина.

Санитарят го изгледа с каменно лице, бутна го мълчаливо в стаята и заключи вратата след него. С изключение на масата и четирите стола, стаята бе съвсем празна. Обаче на масата седяха двама мъже. Те се бяха задълбочили в игра на дама и не вдигаха очи.

Ужасно предчувствие обхвана постепенно Номер 18.

— На дама ли играете? — попита той и гласът му прозвуча някак особено.

Като не получи отговор, той повтори въпроса си. Но и този път двамата играещи не му отвърнаха. Затова той бавно пристъпи, докато застана на една крачка от масата. Играчите все така не откъсваха поглед от заниманието си. Те придвижваха пуловете насам-натам, правеха от време на време дама, вземаха си взаимно пулове, без изобщо да си кажат дума. Когато свършиха партията, двамата вдигнаха глави и казаха едновременно:

— Да, играем на дама.

Номер 18 се обнадежди. Вече се беше уплашил, че са го затворили в една килия с глухонеми. И ако те освен това не бяха и съвсем с всичкия си, положението му би било много тежко.

— Аз съм Номер 18 — представи се той.

— Аз съм Номер 11 — отвърна единият.

— А аз Номер 15 — рече другият.

— Много ми е приятно — каза Номер 18. — Досега работех като счетоводител, професията не е нещо особено, но все още не е съвсем излишна.

Номер 11 обясни, че е бил главен диспечер на голямо летище, а Номер 15 се бе занимавал с изследване на антиматерията. Така че Номер 18 не се учудваше повече на сдържаното поведение на двамата. И когато те започнаха нова партия, при което пренебрегнаха останалите му въпроси, той седна тихо на един стол и ги загледа мълчаливо. „Едно време тези хора са били важни — каза си той — и затова сега е съвсем естествено да не обръщат особено внимание на такъв обикновен човек като мен. Ако се погледне правилно на нещата, за мен е чест да съм затворен с тях в една и съща килия.“ Но малко по-късно Номер 18 огладня и когато по време на контролната обиколка санитарят отвори вратата, той го попита дали няма да раздават скоро храна. Вместо отговор санитарят блъсна вратата и избяга. Номер 18 се обърна смаян към другарите си по нещастие.

— Санитарят също изглежда малко луд. Просто ми тресна вратата под носа, когато поисках нещо за ядене.

— Тук още никой не е искал нещо за ядене — отвърна Номер 11, — този дефект е съвсем нов.

— Лекарят ще се зарадва — рече Номер 15. — Той винаги се радва, когато някой получи съвсем нов дефект.

Номер 18 бе обзет отново от страшно предчувствие.

— А вие — заекна той, — вие нямате ли този дефект? Никога ли не сте искали нещо за ядене?

— Не — каза Номер 15. — Досега не съм виждал друг робот да иска нещо за ядене. Ти си първият.

Смятам, че може да си представите как тази забележка подействува на нашия човек. Той погледна двамата ужасено и отстъпи в един ъгъл.

— За бога — извика той, — тогава, значи, съм попаднал съвсем не където трябва.

Двата робота се замислиха за момент, след което се приближиха бавно към него. Номер 18 се притисна уплашено в ъгъла и кръстоса ръце над главата си, за да се предпази.

— Повярвайте ми — викна той с пронизителен глас, — аз съм човек! Това не съм го забравял никога. Имам дефект на паметта, но че съм човек, това го знам точно!

Роботите се приближиха на още една крачка, издърпаха му ръцете от лицето и известно време го разглеждаха.

— Ако си човек — каза Номер 15, — тогава лекарят е идиот. Но ако си робот, престани да твърдиш, че си човек. Ако лекарят разбере за това, ще те разглоби целия.

— Но какво да правя тогава! — извика отчаяно Номер 18. — Ако твърдя, че съм човек, лекарят ще ме разглоби, а ако се правя на робот, ще ме умори от глад.

— Да изиграем партия дама — рече Номер 11, — а след това все нещо ще измислим.

— Как мога да играя сега на дама — отговори Номер 18, — като не съм на себе си.

— Именно — каза Номер 15, — точно тогава дамата е най-доброто средство.

— Щом така смятате — съгласи се Номер 18 и излезе колебливо от ъгъла.

На това място Фонтанели отпи една голяма глътка, понеже езикът му беше пресъхнал.

— Хубава история — отбеляза Строганов с полуотворени очи, — само че малко дълга. Моята беше по-кратка.

— Все пак идеята е оригинална — произнесе се Вирзинг. — Човек, който по погрешка попада в клиника за дефектни роботи — от това може да излезе нещо интересно. Само не разбирам защо разказът се казва „Глупакът в приюта за сираци“.

— Роботите не се раждат и следователно нямат родители — обясни Доктора на автоматите, — затова ние, лекарите, наричаме помежду си клиниките за роботи просто „приюти за сираци“.

— Много умно — отсъди Космическия готвач. — Това е като приспивна песничка на ролкови кънки. И какво стана по-нататък с нашия глупак?

— Ако междувременно не му е хрумнало нещо по-добро — обади се Крафчик, — сигурно още седи с роботите и играе на дама.

Фонтанели хвърли убийствен поглед към Крафчик, отпи още една глътка и продължи:

— След като изиграха няколко партии дама, тримата стигнаха до една спасителна, както им се струваше, идея. И когато по обичайното време лекарят пристигна на визитация, и другите двама, освен Номер 18, поискаха също нещо за ядене. Доктор Нишел направи кисела физиономия. Но още преди да успее да каже каквото и да е било, Номер 11 извика:

— Искаме да се отнасят с нас достойно, както с хора! Та ние не сме машини! Искаме легла за през нощта. Омръзна ни да спим прави!

— Точно така — викна Номер 15, — достатъчно дълго се въздържахме, но ако сега не ни пуснат най-накрая до тоалетната, търпението ни ще се изчерпа!

Лекарят се хвана за главата и изскочи от стаята с развяваща се бяла престилка. Когато пристигна в кабинета си, той извика всички санитари, които без изключение бяха роботи, и им заповяда да третират отсега нататък пациентите с номера 11, 15 и 18 като хора. Доктор Нишел бе чувал, че който не иска да възбужда човешките лудости, трябва да се съгласява с тях. И щом роботите искаха в лудостта си да са хора, разсъждаваше лекарят, логически следваше, че трябваше да се отнасят към тях като към такива. Идеята беше наистина налудничава, но доктор Нишел не знаеше как другояче да си помогне и отпрати санитарите да действуват. Те се пръснаха да изпълнят дадените им поръчения. Един санитар донесе на тримата казан със супа, която би била предостатъчна и за десет прегладнели мъжаги, друг докара легла и ги нареди покрай стените, трети пристигна с най-новите вестници и списания, докато четвърти заведе до тоалетната Номер 18 и двата робота.

Когато се върна в стаята, Номер 18 се нахвърли на яденето, а роботите изпробваха леглата. Но след като не откриха нищо интересно в лежането, скоро се изправиха отново и застанаха безцелно по средата на стеснената от леглата стая. Най-накрая единият, чийто дефект се състоеше в това, че постоянно грешеше при пресмятането на съотношението на величините, се зае да качи леглата на масата, така че стаята да стане по-просторна. Тъй като леглата, разбира се, не се събраха върху масата, той се опита да ги пробута през прозорчето на вратата, но и сега също не успя. Другият робот, който бе станал негоден за главен диспечер, защото безсмислено разпределяше резервните материали, взе казана с останалата от Номер 18 супа и я нахлузи на главата на колегата си, който все още се мъчеше да провре леглата през дупката за гледане. Последният обаче не обърна никакво внимание на това. И тъй като в момента бе заслепен от стичащата се в очите му супа, не можеше да види нито прозорчето, нито леглата. Той закрачи из килията с протегнати ръце като сомнамбул, така че Номер 18 се изплаши и извика санитаря. Последният дотича веднага, видя непоправимата бъркотия и хукна да търси лекаря. Доктор Нишел хвърли само един бегъл поглед в стаята, тресна вратата и собственоръчно я залости. След това се запъти към телефона и повика висшестоящите органи на помощ. Те незабавно изпратиха комисия, която се състоеше от един стар професор и асистента му. Доктор Нишел ги заведе в килията, където професорът попита тримата й обитатели.

— Вие твърдите, както ми обясни доктор Нишел, че сте хора?

— Никога не сме твърдели това — отвърна Номер 11. — От известно време доктор Нишел се държи наистина странно. А сега ни представя дори за хора, ето, чувате ли!

— А вие двамата — обърна се професорът към Номер 15 и Номер 18, — не искате ли да сте хора?

— Ни най-малко — рече Номер 15.

А Номер 18 заяви:

— Това е една от налудничавите идеи на доктор Нишел. Когато ме докараха, той ме взе за телевизор.

Професорът погледна доктор Нишел, който почервеня и запъвайки се, каза:

— Но те наистина претендираха, че са хора. А аз наредих да им донесат храна и легла и да ги заведат до тоалетната. Колкото до историята с телевизора, и тя е вярна.

— Е, щом всичко отговаря на истината — рече професорът на доктор Нишел, — значи вашият случай е за психиатър. Аз ще се обадя да ви отведат в съответното лечебно заведение. Дотогава ще трябва да ви затворя тук, иначе ще направите някъде другаде по-голяма беля. В това време моят асистент ще ви замества.

С тези думи той остави доктор Нишел и напусна килията заедно с асистента си. Отвън резето се хлопна.

— Върви като по вода! — обади се Номер 18.

— Какво? — извика доктор Нишел. — Вие сте ме изиграли?

— Нуждата ни накара да излъжем — обясни Номер 18. — Пред вас трябваше да се представим за хора, а после да го отречем пред професора, иначе нямаше да ни паднете в ръцете.

Студена пот потече по гърба на доктор Нишел.

— Да ви падна в ръцете ли? Какво означава това, какво искате да правите с мен?

— Ако препрограмирате един от роботите санитари, нищо няма да ви направим — каза Номер 18.

— И за какво трябва да го препрограмирам?

— Да ме замести — отвърна Номер 18. — Той ще дойде на моето място, а аз ще отида на неговото и така ще изляза оттук. Ако продължа да седя още малко с роботи в една и съща килия, наистина ще откача.

Лекарят притисна ръце към, слепоочията си.

— Нали ти сам преди малко твърдеше, че е било необходимо да лъжеш, като си се представил за човек.

— Лъжата бе необходима, когато заявих на професора, че не съм човек. Докато другите двама — Номер 18 посочи Номер 11 и 15 — излъгаха, когато твърдяха пред вас, че са хора.

В главата на доктор Нишел всичко се въртеше като в мелница и колкото повече въпроси задаваше, толкова повече се объркваше от отговорите, докато най-накрая се сметна сам за луд, без обаче да бъде сигурен дали е умопобъркан човек, или робот. Тогава се предаде. Извикаха санитаря, когото лишеният от воля доктор Нишел препрограмира да замести Номер 18. Веднага щом се преоблече с дрехите на санитаря, Номер 18 се измъкна от стаята, като обаче не забрави да я заключи след себе си. Но затова пък след три крачки забрави всичко. И когато срещна в коридора новия лекар, който го попита накъде е тръгнал, той му отвърна, че отива при жена си. Лекарят помисли, че сега и роботите санитари са откачили, и поиска на шега адреса на съпругата. Във всеки случай смяташе, ако в действителност съществува такъв адрес, да повика жената. Естествено не възнамеряваше да докладва за случката на професора, защото не искаше да го сполети съдбата на предшественика му. Вместо това той закара Номер 18 обратно в килията, където освен останалите намери робота санитар, облечен в дрехите на Номер 18. Но тъй като още не познаваше лицата им, той взе санитаря за Номер 18 и затвори Номер 18 като предполагаемия робот санитар.

Междувременно доктор Нишел се бе съвзел донякъде и бе стигнал до заключението, че умът му е напълно в ред. И тъй като нямаше ни най-малко желание да бъде пратен в лудницата, той предложи на Номер 18 да се остави да го отведат на негово място.

— Там ще се представиш за човек — обясни той, — а после започни да твърдиш, че си робот. След това им кажи, че си ми изиграл същия номер. Тогава ще бъда реабилитиран.

— Готово — рече Номер 18, свали престилката на робота санитар, която още носеше, и навлече дрехите на лекаря. Последният пък се преоблече като санитар. И така, когато се появи съпровождащата група, Номер 18 тръгна с тях. Обаче и този път не успя да излезе навън, защото насреща им изскочи жената на счетоводителя, поканена от новия лекар, и се хвърли на врата на съпруга си. Но от ненадейната среща той получи внезапно нов дефект на паметта и вече не можеше да си спомни коя е. Новият лекар, който все така не беше в състояние да разпознава лицата, се обърна към жената:

— Този тук е лудият лекар. Роботът, който ми даде адреса ви, се намира в килията.

Той поведе двамата по коридора и отключи вратата на стаята.

— Виждате ли — рече той и посочи доктор Нишел, който бе облечен като робот санитар, — това е мъжът ви. Във всеки случай той е роботът, който твърдеше, че вие сте му съпруга.

— За бога — извика жената, — съвсем не е този!

— Вие се заблуждавате от облеклото — каза лекарят. — Тук всички носят болнични дрехи, освен онзи там, той е още нов. — Той посочи към робота санитар.

— Ама как може такова нещо — развика се жената, — този пък е облякъл костюма на мъжа ми!

Лекарят отвори уста, но не успя да каже нищо. Реши, че сега го е прихванало и него и при следващата дума ще откачи.

Доктор Нишел разбра състоянието на приемника си и се намеси, за да му помогне:

— Случаят е съвсем прост. Първо Номер 18 облече дрехите на санитаря, а последният — тези на Номер 18. После аз дадох престилката си на Номер 18 и взех неговото облекло, което обаче бе на санитаря.

— Значи преди малко вие сте били този — попита новият лекар, — който искаше да отиде при жена си, облечен в дрехите на санитаря?

— Не — отвърна доктор Нишел, — това беше Номер 18.

— А вие кой сте?

— Аз съм вашият предшественик.

Но това вече изчерпа търпението на новия лекар. Той искаше да блъсне вратата на килията и да затвори всичките, включително и жената на Номер 18. Но нещо му хрумна и поиска да види ръцете на всекиго един по един. Разгледа внимателно пръстите им и накрая отдели Номер 11 и Номер 15, както и робота санитар на една страна, а доктор Нишел и Номер 18 заедно със съпругата му на друга. По този начин раздели най-напред роботите от хората.

— Досега не знаех — прекъсна Вирзинг разказа на Фонтанели, — че роботите се отличават от хората по пръстите. Нали пръстите на роботите, за които става дума тук, са направени точно до ноктите им като човешките.

— Именно — обади се Крафчик, — до върховете на ноктите.[4]

— Нашият „привлекателен“ другар — отвърна ядосан Фонтанели — отново не може да запази своята мъдрост за себе си. Действително приемникът на доктор Нишел идентифицира предшественика си и Номер 18 по ноктите. Въпреки че ноктите на пръстите на роботите са точно копие на човешките, те са все пак изкуствени и естествено не растат. Ноктите на Номер 18 бяха станали доста дълги, а тези на доктор Нишел се познаваха още по-лесно, защото бяха изгризани — нещо, което един робот никога не би сторил. Така че всичко се изясни. Доктор Нишел се върна на работата си, а нашият счетоводител бе изпратен на лечение. И за да не се обърка отново, този път жена му го придружи дотам. С това свършва и моята напълно правдоподобна и следователно възможна история. Бих искал да знам как Привлекателния ще докаже нейната несъстоятелност.

— Изобщо не възнамерявам да го правя — рече Крафчик с усмивка. — Защото подозирам силно, че зад този доктор Нишел се крие не някой друг, а ти самият. А в такъв случай наистина всичко е възможно.

Около масата се разнесе бурен смях. Доктора на автоматите разярено скубеше рижата си брада.

— Искам да знам какво намирате за толкова смешно!

— Ти си разкрит — рече Космическия готвач, — а когато някой бъде разкрит, винаги е смешно.

Фонтанели се разгневи още повече, но накрая се усмири:

— Признавам — обяви той, — че аз самият бях този доктор Нишел. Но сега Крафчик също трябва да разкрие как е разбрал това.

— През цялата вечер не си си гризал ноктите — обясни Крафчик. — А понеже подобно нещо е против привичката ти, то ми направи впечатление.

— С това исках да постигна тъкмо обратното — каза Фонтанели. — Но успях толкова, колкото щрауса да се скрие, като зарови глава в пясъка.

В това време Небесния градинар бе станал, за да се поразтъпче. И тъй като „Уморената кранта“ не бе особено широка, той се поразходи около масата, като протягаше едрото си тяло, докато накрая отново седна на стола си.

— Паметта е опасна работа — разсъждаваше той. — Познавах един, който се оплакваше точно от обратното на това, от което е страдал Номер 18 на Фонтанели. Той също имаше дефект на паметта, но вместо да забравя много неща, изобщо не можеше да забрави вече нищо, а особено силна бе емоционалната му памет. Скръб, радост, ужас и тям подобни продължаваха да му действуват със същата интензивност, с която ги бе почувствувал в момента на изживяването. И понеже се натрупваха все нови и нови преживявания, без предишните да са утихнали, човекът получи ужасно шевно разстройство. Доколкото знам, с нищо не можеше да му се помогне и той почина от това. Така че е по-добре, когато човек забравя по нещо от време на време, даже ако това е собственото му име.

— Дори от време на време е за препоръчване — обади се Крафчик. — Ако не се забравяхме, никога не бихме били нови за себе си. Не знам кой го е казал, но в това има известна доза истина. Няма нищо по-лошо от това да свикнеш със самия себе си.

Вирзинг кимна с къдравата си глава в знак на съгласие.

— Безспорно е така. Просто се чудя как нашият Космически готвач не направи веднага някое от особените си сравнения.

— През цялото време си блъскам главата над това — рече Строганов, — но ноктите не пасват никъде.

— Какви нокти? — попита Вирзинг.

— Човешките — отвърна Строганов.

— Но за тях отдавна вече никой не говори.

— Аз пък съм човек, в когото всичко още дълго резонира — обясни Космическия готвач. — Не е ли чудно, че един такъв твърд нокът израства от меката плът. През целия живот на хората им растат нокти от меката тъкан, двадесет твърди нокътя, но никой не се замисля над това. А колко много са умрели, без да са си задавали веднъж този въпрос. Бих могъл да размишлявам върху това цял живот.

— Ама че глупост! — извика Фонтанели, който не страхуваше, че заради философията на Строганов ще стане отново прицел на подигравки. — Смятам, че е крайно време да оставим Привлекателния да вземе думата и да ни разкаже историята си, защото стана вече късно.

Крафчик се усмихна:

— Сигурно гориш от нетърпение да обърнеш разказа ми с краката нагоре. Но това няма да ти се удаде.

— Остави тази работа на мене — отвърна Доктора на автоматите.

— За да можеш да ми докажеш обратното — рече Крафчик, — би трябвало да знаеш поне дали историята, която възнамерявам да ви разправя, е възможна или не.

Във възбудата си Фонтанели откъсна още един косъм от брадата си.

— Ще съм готов и за двете.

— Това е добре дошло за мене — каза Крафчик. — Защото всичко, което ще ви разкажа сега, на практика е едновременно и възможно, и невъзможно.

— Пак ли пробутваш някой от измамните си номера — извика Фонтанели. — Но този път няма да се хвана!

— Желая ти успех! — отвърна Крафчик. После засука мустак и започна: — Някога, много отдавна, но не и пък чак толкова, няколко космонавти преживели невероятна случка, заради която ще нарека разказа си

СРЕЩА С ИСТИНСКАТА ЗАБЛУДА

Това стана на един космически кораб, който обикаляше вселената като боклукчийска кола. Както знаете, междузвездното пространство на места е доста замърсено. Метеоритни потоци, остатъци от веществото на някогашни небесни тела, кълба звезден прах и други подобни могат да причинят ужасни затруднения на един космонавт, дори да застрашат живота му. Затова бе изпратена цяла флотилия космически кораби, които да открият опасните места и да ги нанесат на карта. При случай трябваше да се събират и повредени или останали кой знае как във вселената летателни апарати. Тъй като тогава нямах предвид нищо по-добро, аз се присъединих към участниците в акцията и получих място на „Джонката“. Тя представляваше малък, но доста бърз кораб, а екипажът й се състоеше освен от мене от още двама специалисти, пилот и бордови механик. Скоро се сприятелихме. Докато се намирахме в Слънчевата система, летяхме заедно с флотилията и още нямахме никаква работа, защото по това време нашата система бе вече щателно изчистена. Така че ни оставаше достатъчно свободно време за безкрайни професионални приказки на космически теми. Космонавтите са особен народ и обичат да си разправят на борда небивалици, неизчерпаеми източници за които са остарелите теории и доведените до абсурдност хипотези. Понеже тези теории и хипотези се представят не само за чиста монета, а даже за лично преживени случки, от тях се получават най-причудливите и забавни разкази. Единият от двамата специалисти, весел математик и голям шегобиец на име Зателтрой, който между другото трябва като млад да е бил известен цирков колоездач, беше истински майстор на такива истории.[5] Любимата му тема бе забавянето на времето, изпитвано според думите му неведнъж на собствен гръб. И тъй като твърдеше, че имал брат-близнак, стигаше до най-щури хрумвания.

— Ако брат ми бе още жив — заяви той веднъж, — щеше да потвърди всичко, на което се присмивате и не искате да повярвате. Но понеже той не е летял с огромна скорост из космоса като мене, нито изкара курса за подмладяване чрез забавяне на времето, отдавна остаря и почина на деветдесет и осем години, докато аз още нямам петдесет. Случаят с жена ми не е по-добър. Макар че, когато се оженихме, тя нямаше и двадесет, което означава, че бе с десет години по-млада от мене, сега е минала осемдесетте. Въпреки всичко аз й останах верен, защото в крайна сметка тя няма вина за станалото.

Така. Зателтрой се шегуваше със забавеното си остаряване и докато ние се заливахме от смях, си придаваше най-сериозно изражение. Освен него обаче и един друг от нас изглеждаше сериозен. И колкото повече се смеехме, толкова по-сериозен ставаше той. Това бе нашият бордови механик и когато го попитахме за причината, мислейки си, че нещо го измъчва и не му позволява да се смее на разказите на Зателтрой, той ни призна, че тъкмо тези истории го карат да бъде така сериозен. Както обясни, на Земята го чакала съпругата му, която и без това била с една-две години по-възрастна от него. И когато след няколко години се завърне значително подмладен или по-скоро значително по-малко остарял от жена си, бракът им, който и сега не бил особено щастлив, щял да стане непоносим.

В наивността си младежът бе взел на сериозно не комичното в разказа на Зателтрой, ами самата история. Но преди да избухнем в кикот при този неочакван майтап, Зателтрой ни направи знак и ние се вслушахме, затаили дъх, в утешителните му думи.

— Разбирам грижата ти — рече той на механика, — но трябва да погледнеш на нещата и от другата им страна. Щом бракът ти и без това не е щастлив, можеш дори да се радваш, че по този начин той ще се разпадне.

— Вие не познавате жена ми — не се съгласи механикът, — тя е самият дявол. Затова и се записах в корабния персонал, за да мога да се спася за известно време от нея. Все пак е по-добре да съм в боклукчийска кола из вселената, отколкото на Земята под чехъла й. Но за развод не може и да се мисли, добре я познавам.

— Не си блъскай главата над това — каза Зателтрой с тон на безкористен приятел. — Дори и от най-трудното положение има изход, което значи и от твоето. Щом се отделим от флотилията и полетим по нашия специален маршрут, веднага ще ускорим „Джонката“ до максималната й скорост. И когато се завърнем, любимата ти съпруга ще почива вече в Земята. Съгласен ли си?

Нещастникът бе вън от себе си от радост при мисълта за такъв изход, даже още сега изглеждаше значително подмладен.

— Действително ли смятате да направите това за мен? — извика той. — Просто не мога да повярвам!

— Разбира се — отвърна Зателтрой, — как може да си толкова недоверчив. Трябва само да кажем една блага дума на пилота и работата ще стане.

Нашият пилот, стар космически вълк, готов за всякаква шега, отначало отговори уклончиво и спомена нещо за правилници и неприятности, но накрая, в отговор на все по-настойчивите молби на механика, за когото се застъпи и Зателтрой, обеща да направи каквото зависи от него и веднага, щом останем сами, да подкара „Джонката“ на високи обороти.

Механикът не знаеше как да се отблагодари и оттогава стана най-щастливият човек на света. И когато Зателтрой отново разправи една от най-веселите си истории, той се побърка от смях и ни намигна, като че ли искаше да каже: „Дори и да се смея, сякаш всичко това са явни лъжи, аз най-добре си знам.“

По този начин се забавлявахме и не усещахме скуката. Тъй като Зателтрой бе изготвил алгоритъм, по който нашият механик можеше всеки ден да пресметне нарастващата разлика във възрастта между себе си и жена си, постоянно имахме повод за забавление. А когато се отделихме от флотилията и се понесохме, както твърдеше пилотът, с възможно най-голямо ускорение, механикът не вдигна повече глава от изчисленията. Всяка вечер той ни съобщаваше, сияещ от радост, новото разстояние, което го отделяше от съпругата му. Естествено алгоритъмът, както и можеше да се очаква от Зателтрой, бе така измислен, че механикът получаваше най-невероятните резултати и понеже в престараването си често правеше грешки — веднъж за свой най-голям ужас установи, че отдавна трябваше самият той да е умрял, а друг път, че жена му не беше още родена, — смехът ни нямаше край. От само себе си се разбира, че покрай всичко това изпълнявахме просто между другото същинската си задача — да засичаме и картографираме междузвездните замърсявания. Едва когато започнахме все по-често да срещаме наоколо останки от ракети или други летателни апарати, зарязани на произвола на съдбата, нещо, което представлява несъмнен знак, че се приближаваме към цивилизовани области, според изискванията на правилника насочихме вниманието си към заобикалящия ни свят. Само нашият механик продължи с ненамаляващо усърдие пресмятанията си и един ден ни изненада със съобщението, че можел вече да се смята за вдовец.

— Ако е вярна таблицата ми — обясни той, — жена ми вече не е между живите. За да съм съвсем сигурен, допуснах, че тя ще живее толкова дълго, колкото никой друг не е живял досега. И ето, тя надмина и тази възраст. Значи аз съм вдовец, смъртта ни раздели.

На очите му се появи по една сълза, колкото за приличие, и той потри ръце. При това развитие на нещата ние, останалите, се спогледахме. Бяхме попрекалили с шегата и сега, когато положението бе станало сериозно, се упреквахме. Зателтрой, който се чувствуваше най-виновен, се зае с цялата си убедителност да върне нашият щастлив вдовец обратно в положението му на съпруг. Работата не била толкова сигурна, обясни той, ставало дума само за теория, която досега не е била потвърдена нито веднъж на практика. Още повече неотдавна няколко съвсем сериозни учени са доказали несъстоятелността й. Тъй като самият Зателтрой принадлежеше към въпросните учени, той разполагаше с достатъчно аргументи, за да разколебае вярата на нашия механик, че е вдовец.

— Забавянето и ускоряването на времето — започна той — са възможни единствено като математически процеси, докато на практика това въобще не засяга възрастта на телата. Дори и от гледна точка на математиката работата не е съвсем ясна, защото не само специалната, но и общата теория на относителността, противно на първоначалните схващания, не предоставят достатъчно доказателства за тази цел. Макар и да позволява приемането на абсолютна отправна система, необходима за представяне на промяната на времето, теорията допуска също и заместването на тази система с друга, при която получаваме две различни забавяния на времето, тъй че и едното, и другото стават абсурдни. И дори ако приемем безкрайността за незаменима отправна система като единствената обективно абсолютна, пак не печелим нищо, защото в сравнение с безкрайността всичко става равно или на нула, или на безкрайност. Следователно забавянето на времето не е нищо друго освен фикция. Естествено различните форми на движението оказват специфичното си влияние върху възрастта на телата — завърши Зателтрой да оборва убеждението на нашия механик, че е вдовец, — като това се отнася също така и за движението в космоса, но в съвсем друг аспект. Предполагаемото от теоретиците на временните промени ускорение, неколкократно по-голямо от земното, не само не би забавило остаряването на космонавта, но поради натоварването вероятно би довело по-бързо до смъртта му. Всички организми, и най-вече човешкият, имат в крайна сметка своя собствена отправна система, която не може да бъде намерена нито в специалната, нито в общата теория на относителността.

След тези напълно сериозно изречени слова на нашия шегобиец погледнахме механика, като очаквахме, че ще ни отправи горчиви упреци, задето отначало му създадохме такава илюзия, а после го лишихме от нея. Вместо това той се превиваше от смях. Беше сметнал критичните забележки на Зателтрой относно забавянето на времето за особено духовита шега и въпреки нашите настоявания продължаваше да твърди, че никога през живота си не бе чувал нещо по-забавно. И колкото по-сериозно се опитвахме да го убедим, че това е било недоразумение, толкова повече го разсмивахме чак до сълзи. Той ни смигаше многозначително, за да ни покаже, че не е наивник и добре разбира намеренията ни. За да не го уморим от смях, бяхме принудени да замълчим и да не засягаме по-нататък дори и с намек този въпрос.

Междувременно бутилката бе свършила и Крафчик прекъсна разказа си, за да помоли обслужващия автомат за още една. Последният се бе заредил наново и предложи богат асортимент, като специално похвали едно бургундско вино. Но казано с детинския му глас, това прозвуча доста глуповато. Просто бе необичайно старо бургундско вино да бъде препоръчвано с такъв момчешки гласец. Все пак всички се спряха на бургундското и поблагодариха на автомата за добрия съвет.

— Няма защо — изписка той. — Нали познавам вкуса ви.

— Изглежда, наистина е още с всичкия си — рече Фонтанели.

Автоматът хлопна силно капака си и се отдалечи. През това време Вирзинг вече бе напълнил чашите и вдигна своята.

— Случаят е трагикомичен — каза той. — Действително се чувствувам донякъде развълнуван.

— Това няма да промени пискливия му глас — обади се Строганов.

— Имах предвид механика — обясни Небесния градинар.

— Така ли? — отвърна Строганов. — Е, и на него не може да му се помогне. Който има дявол за жена, би повярвал на всякакви бабини деветини. Даже и в забавяне на времето. Това е като магарешка кашлица с пушена сланина, всичко се свежда до едно. А какво стана после?

— След като механикът не ни упрекна в нищо — поде отново разказа си Крафчик, — ние сами си отправихме по-големи обвинения. Бяхме хвърлили бедния човек в заблуждение, от което никаква истина не можеше да му помогне да се освободи. Колко лесно е да кажеш дума, която не е възможно да бъде поправена никога вече от друга дума. Най-накрая проумяхме тази мъдрост. Така че не споменахме нищо повече за този случай. Независимо от това нашият механик ставаше все повесел и по-весел и един ден ни изненада с решението си, че иска пак да се ожени, и то незабавно.

— Понеже жена ми е мъртва — обясни той, сега се чувствувам като новороден и ще започна всичко отново. В момента тъкмо се намираме в населена област и смятам още тук да се огледам за нова съпруга. Може би ще ми потръгне по-добре, ако си взема жена от чужда звезда.

Сигурно си представяте, че това откровение ни дойде като гръм от ясно небе и ние се замислихме сериозно по какъв начин да осуетим намеренията на механика. Но, изглежда, всичко беше против нас, защото още преди да ни хрумне и най-малката идея, как бихме могли да го изкараме от заблудата му, съвсем неочаквано той повярва още по-силно в мнимата й истинност.

Нашата „Джонка“ се приближаваше до голямо натрупване на останки и скоро установихме, че то представлява гробище на ракети, всред което ни се стори, че пулсира живот. Пилотът ни прекара „Джонката“ по-наблизо, докато успяхме да различим един сравнително малък, но съвсем здрав кораб, който бе попаднал тук вероятно по погрешка и сега отчаяно се опитваше да се измъкне навън. Изглежда нервите на пилота не бяха издържали и той бе направил маневрите толкова неумело, че накрая корабът му се бе оказал безнадеждно заклещен.

— Този ще трябва да го извадим — обяви Зателтрой и му предаде веднага по радиото предложение за помощ. То бе прието и ние се приближихме колкото бе възможно по-близо до попадналия в беда кораб и му хвърлихме аварийната кука. Не след дълго люкът на кораба се отвори и оттам изпълзя човек. Той ни направи знак, че е сам и че няма нищо друго за спасяване. Така че ние начаса го издърпахме на нашия кораб и щом той застана сред нас, бързо уредихме всички формални въпроси — как се казва, откъде идва, какъв въздух диша, на каква сила на тежестта е свикнал и прочее. Името на госта ни бе Швицних или нещо подобно — произношението му бе твърде съскащо и не можехме добре да го разбираме. Работеше в областта на астрофизиката и бе тръгнал да се връща в родната си планета. И тъй като можеше да лиша нашия въздух и земното притегляне бе почти колкото нормалното за него, на първо време нямахме други проблеми. Правеше впечатление на доста уморен човек и затова ние си спестихме останалите въпроси. Задоволихме се само да огледаме външния му вид, но той не ни говореше много, ако не се смята куфарчето. Швицних го стискаше здраво под мишница дори тогава, когато насила го сложихме да си легне. Нашият механик, който летеше за пръв път в космоса, още не бе виждал извънземни хора и сега не скри разочарованието си.

— Ако и жените им имат такива тебеширени лица — каза той, — ще почакам още малко. Не е възможно навсякъде да са като излезли от варница.

Нека небето ни прости, защото поискахме жените в него и във всички други небеса да имат тебеширени лица. Обаче както бихте си помислили, пожеланието ни не се сбъдна. За съжаление това още не бе най-лошото. Когато нашият Швицних, или както се казваше там, дойде на себе си, той ни съобщи с тайнствен глас, че е направил невероятно откритие: забавяне на времето. Не можехме да повярваме на ушите си, но Швицних твърдеше, че носел в чантата си доказателството. Той извади от една папка купчина изписани листа, като ги представи за документация на един фактически завършен експеримент.

— А експериментът — обяви той тържествено — съм самият аз! Отправих се в космоса на средна възраст, пътувайки възможно най-бързо, и сега би трябвало да съм вече много стар, малко преди смъртта си. Но както сами виждате, все още съм мъж в най-хубавите си години.

Въпреки необичайно бледото му лице, последното бе неоспоримо. Останахме като попарени. Когато се посвестихме малко от удара, Зателтрой се задълбочи върху книжата, за да провери достоверността им. Той просто не можеше да повярва и смяташе този Швицних за долен шарлатанин. За разлика от него нашият механик начаса забрави антипатията си към госта, потупа го приятелски по рамото и го обсипа с въпроси. Естествено при първа възможност той насочи разговора към жените в тези райони и поиска да узнае как изглеждат. Вместо отговор Швицних бръкна в един джоб на гърдите си и извади снимка на съпругата си, която, както всички трябваше да признаем, беше изключително красива.

— В тази част на вселената жените са една от друга по-хубави — обясни Швицних, — напълно противоположно на мъжете.

Самопризнанието му го направи по-симпатичен в очите ни, но ни най-малко не намали затруднението ни. А когато след доста дълго време Зателтрой отстрани купчината листове и отпусна глава в ръцете си, разбрахме, че не е могъл да открие никаква грешка. Швицних, или приблизително така нареченият, представляваше живото доказателство за забавяне на времето, каквото и да правехме.

Докато Зателтрой се занимаваше с преглеждане на документацията, останалите се разбрахме с натрапения ни гост относно по-нататъшните му планове и се споразумяхме да го откараме до родната му планета. Тъй като трябваше да се отклоним само на един хвърлей от предначертания ни маршрут, това не представляваше никакъв проблем за нас.

Швицних се разприказва от благодарност и за наше неудоволствие ни затрупа с всички подробности относно преживяното от него забавяне на времето.

— Без вас — обясняваше той за стотен път — никой на този свят не би научил, че експериментът ми е излязъл успешен. В ракетното гробище щеше да е и моят гроб. И то тъкмо в момента, когато смятах да пристъпя към втората част от доказателството си, а именно обратния полет. Но по пътя искам още веднъж да удължа живота си със същия период от време, който спечелих през първата част от пътуването.

Все още не можехме да повярваме във всичко това, макар да разполагахме с живото доказателство пред нас и с документите, които Зателтрой трябваше да признае за напълно достоверни. Един ден, след като вече няколко седмици пътувахме с неочаквания си гост към родната му планета, той направи една забележка, която ни накара да наострим уши. От известно време бяхме установили, че този Швицних страда от типичната за учените суетност, която при него бе особено силно изявена. Той ни призна, че се е подложил на забавянето на времето не заради самата теория, а по лични причини. Смяташе се за неразбран от своите съвременници на планетата и затова искаше да ги надживее и да представи великите си открития на следващото по-благородно поколение. Гениалното му откритие било, както се изрази той, разделянето на материята и движението.

— По този начин — твърдеше той — получаваме несвързана с материята, чиста и следователно лишена от загуби енергия, от която до перпетуум-мобиле има само една крачка.

Това представляваше още по-голяма безсмислица и от забавянето на времето и ние отново взехме да се съмняваме в този човек. Зателтрой седна пак над книжата му, докато останалите започнахме да следим внимателно Швицних. У него сякаш нещо не бе наред и трябваше да решим загадката още преди да сме пристигнали на родната му планета. Иначе нямаше да можем да попречим на нашия механик, който ставаше все по-нетърпелив, да си доведе от странство втора жена, подобно на граф фон Глайхен.[6] Но при характера на първата му съпруга надали щеше да се отърве толкова леко, колкото легендарният му предшественик. Зателтрой пъшкаше като роб на галера, за да открие грешка в документацията, докато ние с изключение на механика не изпускахме от очи непризнатия гений. И още преди Зателтрой да успее да намери някакъв пропуск, със самия Швицних се случи нещо много странно. Отначало почти нищо не се забелязваше, но от ден на ден ставаше все по-очевидно, че човекът остарява с растяща скорост. Накрая този процес протичаше толкова бързо, че можехме да го наблюдаваме на практика. Тъмните му коси ставаха с всяка минута по-сиви и по-сиви, а после съвсем бели, лицето му се набръчка, а тялото му измършавя и се преви под бързо нарастващото бреме на годините. Явлението бе колкото ужасно, толкова и смешно. Тъй като дрехите вече не отговаряха на възрастта на този, който ги носеше, видът му бе като на дядо в костюм на юноша. Можете да си представите какви смесени чувства предизвика това у нас. От една страна, се избавихме от безпокойството за нашия механик, който така бе поразен от стопяването на Швицних, че повече и не помисли за извънбрачна връзка. От друга страна, необикновеното явление ни потискаше ужасно. Накрая непрекъснато се раздвоявахме между естественото съжаление към нещастния човек и комичната карикатура, която той представляваше. Обаче, преди да можем да доведем до поносимо съотношение тези две противоречиви чувства, вехнещият Швицних се довлече до масата, избута Зателтрой и седна на неговото място над книжата. От изчисленията зависеше животът му, но всичко бе вече безполезно. Той ставаше все по-слаб и немощен и когато последните искрици на живота му се канеха да го напуснат, събра сетните си сили и написа на края на обширните си записки две кратки думи. След това писалката се изплъзна от ръката му и той се отпусна бавно напред, докато гърдите му погребаха под него листата, съдържащи доказателството за удължения му живот. Швицних бе мъртъв.

Чувствувахме се потиснати. Един човек кръстоса житейския си път с нашия и като живо доказателство на абсолютно невъзможното ни напусна отново по също така невъзможен начин.

— Той умря в дан на справедливостта — рече Зателтрой. — Трябваше да заплати още приживе за този период от живота, който бе отскубнал от смъртта. Въжето не става по-дълго, когато на единия му край се привърже парчето, отрязано от другия.

Сега положението стана донякъде по-поносимо и ние отнесохме страшно олекналото тяло на странния човек в задната кабина, където криво-ляво го положихме на смъртния му одър. Едва тогава почувствувахме особената метафизична миризма. Издаваха я тленните останки и тя ни удари в носа. Но след всички необичайни произшествия не се учудихме много на това и решихме да се върнем обратно на Земята, без да се бавим повече. Не виждахме никакъв смисъл да отнасяме трупа на Швицних на родната му планета. А при неговата суетност сигурно не би му било приятно да се върне при поколението на съвременниците си, които така презираше, и то със самопризнанието, че те с право са отказвали да го зачитат. Защото последните две думи, които бе написал, гласяха: „Заблудих се.“

— С това — каза Крафчик — почти завършва моят разказ. Остава ми само да добавя, че когато се върнахме на Земята, предадохме тялото на Швицних в Космическия музей, където бе балсамирано внимателно и поставено на пиедестал. И днес то все още може да се види там като единствен човешки експонат.

— Спомням си, че май съм го виждал в музея — обади се Небесния градинар, — и името му бе нещо подобно на Швицних. Само че на табелката върху пиедестала пишеше, че става дума за конструктора на първата фотонна ракета, който през целия си живот не е направил и крачка в космоса.

— Възможно е и да е така — отвърна Крафчик.

Останалите го погледнаха изумени, но на Крафчик дори окото му не мигна. Той изпи предизвикателно чашата си и бавно я постави обратно на масата.

— Това е прекалено! — извика Фонтанели. — Първо ни възпяваш възможното с цяла една история, в която заклеймяваш всичко невъзможно, а накрая, без да ти мигне окото, я изоставяш като невъзможна.

— Ето ти двете в едно: възможното в невъзможното или обратното, избирай, което ти харесва повече — рече Крафчик и най-накрая мигна.

А понеже трепнаха ъгълчетата на устата му и краищата на мустаците му се поклатиха весело, Вирзинг и Строганов също се усмихнаха. Но все пак се опитаха да потиснат смеха си, за да не дразнят Фонтанели. Но както всеки знае, това е най-сигурното средство да ти стане още по-смешно. И като не можаха да се въздържат повече, избухнаха в луд кикот.

— Е, тогава, лека нощ! — каза Доктора на автоматите и стана. — Тъй като изглежда, че днес сте изгубили ума си, трябва да вървим да си лягаме. Дано поне до следващия четвъртък си го намерите отново.

Фонтанели вдигна чашата си, за да пие според обичая за здравето на Земята. Всички до един трябваше да се присъединят към него, защото ритуалът да се завърши денят с наздравица за Земята бе свещен и толкова стар, колкото кръчмата „При уморената кранта“. Строганов и Небесния градинар с усилие вдигнаха чашите си, понеже все още се хилеха. Крафчик, който бе причинил смеха, извика на помощ чувството си за вина, колкото и нищожно да бе то, и направи почти сериозна физиономия.

— Да пием за Старата дама! — каза той.

— За Старата дама! — рекоха и останалите.

След това се приготвиха да се сбогуват и този път с „Уморената кранта“. Като излизаха, Небесния градинар напомни на обслужващия автомат да резервира заведението за следващия четвъртък. Понеже автоматът не издаде никакво писукане, Вирзинг го попита дали сега му няма нещо и на слуха.

— Явно хората никога няма да се отучат — изписка автоматът — да ни третират като себеподобните си. На нас може да се има доверие, ние винаги чуваме и никога не забравяме нищо, както и това, че искате всеки четвъртък да ви бъде запазвана „Уморената кранта“.

— Извинявай тогава — рече Вирзинг, — помислих, че вече ти е станало нещо и на ушите.

— В такъв случай — обади се Космическия готвач — щяха да му заменят и слуха с детски. Бих искал да знам как би му повлияло. От такова нещо на един равнобедрен триъгълник могат да му ръждясат и мазолите, ако преди това не умре от носталгия. Е, значи до следващия четвъртък.

Това бяха последните думи, които се казаха през този ден в кръчмата „При уморената кранта“.

Бележки

[1] Може би към тези описания на героите трябва да се добави и играта на думи, използувана от автора във фамилните имена, които са свързани с външния им вид, професиите или други техни черти: Вирзинг (нем.) — къдраво зеле. Крафчик („крафтшик“ — нем.) — омоним на разговорния израз „силно готин“.

Строганов — асоциация с ястието „бифтек Строганов“.

Фонтанели (от „фонтанела“ — лат.) — мека част на черепа у новородено, където костите още не са се затворили (б.пр.).

[2] Залбай (нем.) — градински чай (б.пр.).

[3] Нишел (нем.) — глава, кратуна (б.пр.).

[4] Игра на думи: на немски изразът „еднакъв до върха на ноктите“ означава „напълно еднакъв, до косъм“ (б.пр.).

[5] Зателтрой (нем.) — името на героя означава буквално „обигран в езда“, а преносно „добре подкован“ (със знания) (б.пр.).

[6] През първата половина на XIII в. граф Лудвиг фон Глайхен попаднал в плен на турците и за да бъде освободен, трябвало да вземе за жена дъщерята на султана. Графът имал вече съпруга и две деца, но все пак папата му разрешил двубрачие, така че той живял с двете си жени в Тюрингия до смъртта си. (б.пр.).

Край
Читателите на „От небето нагоре или от космично по-космично“ са прочели и: