Рада Москова
Месец май

Скакалчето Николай,

се роди през месец май.

Вече бяха нацъфтели

разни маргаритки бели,

сини незабравки. Всички

нарисувани с боички

от художничка, която

хората наричат Лято.

 

И над тези цветове

скочи цели педи две

скакалчето,

после ето —

викна силно на полето:

 

— По-отгоре цяла педя

все по-иначе се гледа —

вижда се кое какво е.

Маргаритко, тези твои

листица стърчат неравно,

подреди ги незабавно!

Ти, глухарче кръгло, стига

над тревите се надига,

търсиш вятърът къде е,

а пък той ще те отвее!

 

А цветята си мълчаха

и усмихнати стояха,

простодушни и спокойни

в цветовете милиони

на картината, която

хората наричат Лято.

 

Вятърът с въздушни длани

клонче някое ще хване.

Мръдва лекичко полето,

пак подскача скакалчето:

 

— Шипко, бабичко бодлива,

розово не ти отива!

Тази твоя цветна кърпа

вятърът ще я издърпа!

 

Кой да чуе? В светлината

дреме шипката клоната,

клонче дребно се подписва,

птиче с песен се залисва.

Кой ще различи гласчето

тъничко на скакалчето?

 

То подскочи към небето

с всички сили — цяла педя

и отново се огледа

над полето цветнооко:

 

— Вижте колко съм високо!

Хей, врабецо, не така!

Хвъркай като мен с крака!

И направо! Туй какво е —

на зигзаги и завои!

Виж му ти акъла птичи,

уж лети, а криволичи! —

 

И с един подскок

висок

скакалчето се отблъсна —

от земята се откъсна.

Вятър изведнаж подскочи,

хвърли се, ръка проточи,

взе го леко, след което

го запрати към небето

със замах висок и бавен.

— Аз съм високопост…тавен

скак…калец и даже май

се нарич…чам Николай!

 

Въртележката въздушна

над ливадата го люшна.

През дърветата се мерна

скакалчето — точка черна,

завъртя се и изчезна

в синята, небесна бездна.

 

По тревистия покой

с пъстри цветове — безброй

кротко лятото рисува,

нито вижда, нито чува.

Над рисунката ливадна

сянката на облак падна

и заплува по вълните

на цветята и тревите.

 

— Ких! — глухарчето от скука

кихна силно и се спука,

а камбанката от страх

се изви и каза: — Ах!