Рада Москова
Бръмбарчето Владислав

Бръмбарчето Владислав

с нов костюм на цвят кафяв

сви по острия завой

със крачетата шест на брой.

 

Сто пътечки из тревите

чакат под стеблата скрити,

помежду им се провират,

криволичат, път избират.

 

Владислав върви безшумно

и си мисли нещо умно,

нещо като: — Да, обаче,

въобще. И пак задачи!

Може би. И тъй нататък.

О, животът е тъй кратък.

 

— Хей, ти, ходещ допотоп,

хайде с мен на аутостоп! —

Заек пътя му препречи.

 

— Виж, покана, значи, вече?

Да, да, много е любезно,

но пеша е по-полезно,

Владислав избръщолеви.

— Тръгвайте, три крака леви!

 

И потегли той полека

все по същата пътека.

Хълмчетата катери цели,

работи си мисли смели,

нещо като: — Те ще видят!

Нека! И да се обидят!

Свади, шум и бъркотия,

ако трябва, ще се бия!

 

Спъна се в една тревица

под носа му — я, къртица!

 

— Здрасти, бръмбарче добро!

Аз къртица съм метро,

под земята съм готова

цял тунел да ти изровя,

хайде с мен! — И тя се втурна,

в рохкавата пръст се гмурна

също като във басейн.

(Беше туй стар навик неин.)

 

— Този начин е отличен,

но „на въздух“ по̀ обичам,

ровиш ти тунели тесни.

Тръгвайте, три крака десни! —

на краката си поръча.

— С превоз само ще се мъча. —

И през гъстата поляна

пак пътечката си хвана.

 

Из цветята уж се мае,

а си мисли: — Ах, каква е

дребничка на вид и бледа,

накъм мене само гледа

тази мила добродушка!

Май се казва Теменужка?

 

Скакалец един го блъсна,

мислите му пак прекъсна:

— Хей ти, бръмбар старомоден,

има начин по-удобен,

самолет съм, стига пеш,

ще те водя, дето щеш!

 

— Да, да, много е любезно,

но пеша е по-полезно!

 

И в тревата резедава

песен той запя тогава:

— По земята ходя пеш

с разни мисли свои,

пътища каквито щеш,

всякакви завои.

Весели цветя-очи

гледат право в мене.

Птиче някакво хвърчи

в клоните зелени.

Маргаритка „да и не“

със листа гадае —

иска, мъчи се поне

нещо да узнае.

Из дълбоката трева

пътя си избирам,

ходя сам и пеш вървя,

дето искам, спирам!

 

— Хайде, времето добро е,

тръгвайте, шест крака мои! —

тръгна Владислав без шум

мъмреше си пак наум

с думи свои — „Хъм-бър, лъм-бър“ —

кротки работи на бръмбар.