Рада Москова
Таралежовите цели

През тревата гъста пеш

ходи бавно таралеж

и си мъмре забележки

с глас дебел и таралежки:

 

— Борче, ти си, щеш, не щеш,

със бодли от таралеж!

А полянката-съседка

е направо цяла четка.

Слънцето и то стърчи

с остри шипове-лъчи.

Храстчето пък — ще речеш, че

е зелено таралежче.

Може да се отбележи,

че светът от таралежи

е от край до край направен,

затова е тъй неравен

и отвсякъде стърчи! —

мигна Ежко със очи.

— И сред толкова роднини —

борчета, треви, къпини —

аз по пътя съм поел,

за да търся свойта цел! —

Ежко се провря навън

през един свой чичо — трън.

— А целта ми е да мина

край онази там малина,

първо да я бутна с лапа,

после пък — за я захапя!

Ето, тази цел се свърши. —

Ежко нос в тревата бърше… —

— Друга вече се задава.

Здрасти, мушмулко кафява!

Ах, че сладък аромат —

хем познат, хем непознат,

хем такъв, хем нетакъв,

май че го усетих пръв!

Браво, мушмуло прекрасна! —

Таралежко с лапи плясна:

Беше цел, и то каква!

— О! — поклати той глава.

— Следващата вече крачи.

Нямам мира от задачи.

Ето, първо ще започна

с тази ябълчица сочна. —

Ежко под носа си шепне,

а носът му — той пък лепне.

— Колко круши сладки, гнили

из пръстта бради забили!

Тези цели днеска май

нямат свършване и край…

 

И отново той поема

с много цели във корема.

Бистър въздух се сгъстява

неусетно в нощ лилава.

Във леглото на тревата

легна тихо тъмнината,

а небето се наежи

със звездички-таралежи.

 

Всички ежкови роднини —

борчета, звезди, къпини —

се смълчаха

и заспаха.

По бодлите им полека

се набоде като мека

мушмула нощта голяма.

Сгушен вътре в нея дряма

сладко, сладко таралежко.

Свива се, въздъхва тежко,

а бодлите му потракват.

 

Нови цели го очакват —

крият носове в листата

и приклякват в тъмнината.

Сок събират и жълтеят,

наедряват, бавно зреят…

 

Колко благородни цели

из полята са узрели!