Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
Издание:
Рада Москова. Тигърчето Спас
Редактор: Кръстьо Станишев
Художник: Надежда Йончева
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Виолета Кръстева
Коректор: Добрина Имова
Издателство „Български писател“, София, 1980
ДПК „Димитър Благоев“, София, 1980
История
- — Добавяне
Малкото слонче веднъж
се огледа от горе до долу,
от долу до горе, че и надлъж
и
промърмори:
— Чудно, станах толкова голямо,
макар че съм на две седмици само,
защото
надминах даже дървото.
И вече къде ще се меря
колко пораснах от вчера?
Тук няма и с кого да се продума —
наоколо ми шума, само шума.
Днес само едно клонче
ми каза: „Добро утро, слонче.“
Я, по-добре да ида
за някой приятел да видя!
И то затананика една лесничка,
съвсем обикновена песничка:
— Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,
тръгнах няма и да спра.
Утре или вчера
приятел ще намеря!
Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,
чака ни, о, чака ни игра!
В туй време някой се провря на пръсти
през шумата и клончетата гъсти,
листата тихичко изохкаха: — Ух, ух! —
А слончето си каза: — Чух или не чух?
Огледа се от своята височина
и забеляза нещо жълто, на петна.
— А, ти ли си? — му каза слончето отгоре.
— Да, аз! — отдолу отговори.
По-точно изръмжа дебело то
(защото беше тигърче): — Защо?
— Здравей,
здравей,
здравей! —
от радост слончето завика,
а после изведнъж затананика:
— Идвам отдалече,
но при теб съм вече,
та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,
чака ни, о, чака ни игра!
— Игра ли? — тигърчето се надвеси.
— С тези крака дебели за къде си,
я гледай, колко са големи!
А слончето, за да не губи време,
подскочи весело и заприлича
на хълмче някое, което тича.
— Елате, хей! Насам насам! —
завика тигърчето и листата
потрепнаха, и оживя гората.
Дотича бързо — хопа, хопа —
една скоклива антилопа,
през клоните към слончето погледна:
— Да скоча с този ръст? Това е вредно!
След нея възмутена зебрата се спусна,
въздъхна три пъти, издаде устна:
— Да бъдеш нещо тъй огромно,
просто не е скромно!
Фламингото наведе врат критично:
— Чак толкова… не е прилично!
И физиономията му каква е!
А слончето си пееше каквото знае:
— Приятели двама,
приятели трима,
даже шестима
приятели слончето има!
Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,
скоро почваме игра!
Поспря за миг, пое си дъх… Тогава
внезапно се ослуша: — Какво става?
— Ти, ха̀-ха, гледай, ха̀-ха… Ах! —
заекваха животните от смях.
— А то вежливо каза: — Може би разбрах
погрешно,
но като че ли има нещо смешно? —
Огледа се насам-натам през рамо,
но те се смееха и сочеха към него само.
Сред този смях стоеше то самотно.
— Да, ясно,
аз съм за беля
прекалено, ужасно,
смешно голямо животно!
А няма как да се смаля,
че и не мога да се скрия…
Но в този миг настана олелия —
дойдоха с вик два пъстри папагала.
— Добре, че цялата гора се е събрала! —
заекна първият, след него втория.
— Да знаете каква история!
Ще има телевизия и тука!
— Как, вярно ли е? — всеки зашушука.
— Антената е с нас, но за да може
да работи, ще трябва да се сложи
на някаква височина.
И изведнаж настана тишина.
Защото нито антилопата, фламингото,
дори самата зебра на раета
не стигаха високите дървета.
Не знам кой пръв посочи слончето с глава,
а зебрата (не вече възмутена) каза: — Това!
Попитайте го иска ли, за бога!
— О — слончето отвърна срамежливо. — Мога!
С хобота си антената прихвана,
на най-високото дърво я закачи,
завърза я добре с една лиана
и мигна радостно с очи.
— Ще можем ли да поиграем вече? —
малкото голямо слонче рече.
Пътечките между дърветата се залюляха,
в небето клоните се завъртяха,
заскача весело и заигра
с приятелите цялата гора.
А слончето
пошепна тихичко на клончето:
— Приятели двама, приятели трима,
даже шестима приятели слончето има.
Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,
ех, каква, каква игра!