Включено в книгата
Оригинално заглавие
Autumn Lover, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 77 гласа)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Елизабет Лоуъл. Есенен любовник

Редактор: Иво Тодоров

Copyright 1996 by Two of a Kind, Inc.


На Майк Грийнстейн

Той знае защо.

Благодаря ти.

Скъпи читателю,

Рубинените планини в Невада винаги са ме привличали. Те представляват един изолиран оазис сред безкрайната пустош на западната пустиня. За този район се пише малко, тъй като е останал настрани от пътищата на миграцията на запад през деветнайсети и двайсети век. Дори изобилните им води не успели да привлекат заселници в планините.

Малцината, навлезли сред безбрежната тишина на Рубиновите планини, са били привлечени от пустинното великолепие на тези земи. Някои от тях са били хора извън закона. Други са били отшелници или златотърсачи. Трети пък са преследвали мечтите си. Всички те открили в планинските извори и потоци достатъчно вода, за да построят своите ранча насред пустошта.

Веднъж видяла Рубиновите планини и удивителното Рубиново блато, аз разбрах, че ще трябва да напиша за тази земя и за онези мъже и жени, които са изградили тази мечта, жива и до днес.

„Есенен любовник“ е моя принос към едно уникално място и към един мъж и една жена, които се оказали достатъчно силни, за да любят. Героите са създания на перото ми, но земята е така истинска, както любовта.

Елизабет Лоуъл

1.

Невада, есента на 1868 година.

— Чух, че ви трябвал надзирател, който да борави добре с оръжието.

Гласът, долетял от мрака, сепна Елиса Сътън. Надяваше се само, че страхът, който я бе пронизал за миг като светкавица, не се бе изписал на лицето й.

Непознатият беше дошъл от нищото, без предупреждение, безшумен като сянка.

Тя вдигна глава към мъжа, който стоеше на края на верандата. Тъмният му силует се очертаваше точно зад златистата светлина на фенера, която се изливаше от прозорците. Изпод периферията на шапката очите му светеха като черни кристали, също тъй лишени от емоции, както изражението му.

Елиса прехапа долната си устна от споходилата я мисъл: сигурно дори зимна буря би изглеждала по-топла от очите на този мъж.

А по петите на тази мисъл вървеше още една: все пак той я привличаше, макар и по един опасен начин. Този мъж наистина беше красив.

Навярно до него другите мъже биха изглеждали като момченца.

Елиса се намръщи. Никога не бе обръщала особено внимание на мъжете. Те бяха просто синовете-прахосници на титулувани англичани, моряци, войници, кравари или говедари, тоест каубои, или просто готвачи.

Или разбойници.

През месеците, откакто Елиса се бе завърнала в Америка по волята на чичо си, тя бе срещнала вече неколцина бели дезертьори. Ладър Ес беше едно самотно ранчо в Рубиновите планини. То привличаше като магнит златотърсачите, испанците-търсачи на съкровища, керваните с изпълнени с надежда заселници и дезертьорите, които грабеха всичко наред.

От всичките бандити най-лошите бяха кланът Кълпепър.

Ако някой изобщо би могъл да спре братята Кълпепър, това е този мъж, кисело си рече Елиса. Въпросът беше по-скоро кой щеше да я отърве от него, след като той прогонеше братята Кълпепър.

— Госпожица Сътън? — обади се с дълбокия си глас непознатия.

Заедно с думите си той пристъпи напред, в светлината на фенера, сякаш бе почувствал, че й причинява безпокойство с това, че не може да го види хубаво.

— Мисля — кратко отвърна тя.

Елиса остави неловкото мълчание да расте и открито се зае да разглежда непознатия. Беше ли готова да поеме предизвикателството, което той й предлагаше?

Мисълта накара устата на Елиса да пресъхне. Облиза устните си и пое дълбоко дъх. След това се съсредоточи върху мъжа, който се бе появил от мрака, вместо да се чуди над собствения си необмислен импулс да се срещне с този човек на негова собствена територия.

Гъстата му черна коса се спускаше права като грива чак до яката на непознатия. Лицето му беше потъмняло от слънцето. Край ъглите на очите му се виждаха няколко едва забележими бръчици, а над добре оформените му устни чернееха грижливо подрязани мустаци.

Черните му панталони и сако бяха чисти. Личеше си, че бяха шити от шивач, но също тъй бяха видели доста носене. Същото се отнасяше за бледосивата му риза, която беше чиста и доста изхабена. Ризата стоеше добре на широките му рамене, които се стесняваха в клин към тесния му кръст. На шията му хлабаво бе привързан пъстроцветен шал.

Конят на непознатия, пристъпи зад гърба му и тихо изпръхтя. Без да откъсва очи от Елиса, мъжът протегна ръка и поглади с облечената си в ръкавица ръка шията на животното. Бавно и успокоително.

С лявата си ръка. А дясната му ръка — на нея нямаше ръкавица — стоеше все там, близо до револвера, увиснал на бедрото му. Оръжието на непознатия беше досущ дрехите му — чисто и изхабено.

И, подобно на самия мъж, оръжието носеше аурата на дълга и груба употреба.

Елиса забеляза, че въпреки суровите очи и мрачното излъчване, непознатия се отнася нежно с коня си. Това й допадна. Твърде много мъже на запад се отнасяха с животните така, сякаш те не чувстваха болка от камшик или шпора.

„Както Мики. Ако не ми беше нужен всеки чифт ръце отдавна щях да съм разкарала този наперен глупак, каквото и да ми разказва Мак за него. Но ми трябва всеки човек.

Особено сега.“

Конят на непознатия се раздвижи и седлото му попадна в обсега на светлината. В кобура от едната му страна беше мушната пушка, а от другата страна на седлото се виждаше друг кобур, от който стърчеше нещо подобно на ловджийска карабина.

По оръжията или седлото нямаше нито сребро, нито украси, изобщо нищо, което би могло да отрази слънчевата светлина и да издаде присъствието на притежателят им.

Зад седлото, над навитата на руло постеля се виждаше нещо приличащо на офицерски шинел от Конфедерацията. Какъв чин бе имал непознатия оставаше тайна — всички отличителни знаци бяха откъснати от шинела също тъй безпощадно, както и украшенията от седлото.

Самият кон беше едър, дългоног, як, дорест жребец, който сигурно струваше тригодишната надница на обикновен каубой.

Но непознатият несъмнено не беше обикновен каубой. Стоеше и чакаше отговора й със съсредоточената неподвижност на хищник до място за водопой.

Подобна неподвижност действаше изнервящо, особено на някой, който беше тъй податлив към импулсите, както Елиса.

— Имаш ли име? — рязко го попита тя.

— Хънтър.

— Значи Хънтър — повтори бавно Елиса, сякаш се мъчеше да усети вкуса на името му на езика си. — Това името ти ли е или професията[1]?

— Има ли значение?

Елиса стисна устни, за да сдържи острия отговор, който вече беше готов на езика й. Често й казваха, че прилича много на покойната си майка — еднакво импулсивна и разумна, като тези две части понякога влизаха в конфликт.

Пълната неподвижност на мъжа събуди в Елиса безразсъдното желание да разчупи кората от спокойствие, за да достигне до топлината и кипящия под нея живот.

Но животът бе научил Елиса, че безразсъдството понякога се заплаща скъпо.

Елиса предпазливо премери хладната сдържаност в очите на Хънтър. Дълбоко в нея женското й начало се почуди откъде ли идеше този човек и какво ли му се бе случило, че в душата му не бе останало нищо друго, освен лед и сдържаност… и едно далечно ехо от болка, което я проряза като бръснач.

„Защо ли да се интересувам от миналото на този човек? — ядно се запита Елиса. — Успял е да избегне поста, поставен от Кълпепърови в прохода, а това е много повече от всичките ловни умения проявени досега от Мак.

Само от това трябва да се интересувам. От уменията на Хънтър.“

Все пак интересът й към него изобщо не се изчерпваше с уменията му, а тя имаше достатъчно разум, за да го проумее. Този мъж я привличаше така, както никой друг досега.

Тя облиза нервно устни и отново пое дълбоко дъх.

„Би трябвало да му кажа да си върви.“

— Искаш ли работата? — попита го тя, преди гласът на разума да я е накарал да промени решението си.

Черните му вежди се извиха в две еднакви, странно елегантни дъги.

— Толкова бързо? — попита Хънтър. — Никакви ли въпроси няма да ми зададеш за квалификацията ми?

— Имаш единствената квалификация, която ми е нужна.

— Оръжия ли? — насмешливо подхвърли Хънтър.

— Ум — отвърна тя.

Хънтър се задоволи само да я изгледа и запази мълчание в очакване на по-нататъшно обяснение.

— Не чух нито един изстрел — продължи Елиса, — значи си минал покрай поста на братята Кълпепър, който е стоял или в началото на долината, или в самия проход.

Хънтър само сви рамене, без да потвърди или да отхвърли думите на Елиса.

— Как успя да се промъкнеш покрай кучетата? — попита го тя.

Заедно с думите си тя се огледа в търсене на черно-белите колита, които обикновено първи предупреждаваха за присъствието на непознати близо до къщата на ранчото.

— Приближих се към тях срещу вятъра — отвърна Хънтър.

— Имал си късмет.

— Така ли? Вятърът от дни духа откъм каньона зад къщата.

Елиса мълчаливо призна, че Хънтър беше прав. Есенният вятър обикновено беше постоянен. През последната седмица се носеше надолу из каньоните на Рубиновите планини и носеше със себе си миризмата на борове и планински височини.

Едва тогава Елиса осъзна, че Хънтър я наблюдава също тъй внимателно, както и тя него.

— Какво те кара да мислиш, че не съм член на бандата на Кълпепърови? — спокойно попита той.

— Прекалено си чист.

Ъгълчетата на очите му се извиха леко, подчертавайки слабите бръчки покрай тях.

Елиса почувства, че мъжът беше толкова близо до усмивка, колкото изобщо можеше да бъде, така че му се усмихна в отговор.

Макар Елиса да не го осъзнаваше, усмивката я преобрази напълно. Лицето й доби одухотворено изражение, което беше направо зашеметяващо.

Докато до преди малко тя беше една симпатична блондинка с големи очи и приятен глас, сега Елиса се бе превърнала в изкусителка с коса като лунна светлина, синьозелени очи, които сияеха от чувствени намеци и тяло, което би накарало всеки мъж да се замисли какво ли би било да преодолее всичките тези копчета и муселинени дрехи, за да стигне до знойната плът под тях.

Хънтър рязко извърна глава.

— Млада госпожице, защо не ми кажеш нещо повече за работата? Така по-лесно ще мога да реша дали я искам.

Гласът му беше стегнат, почти груб. Пръстите му несъзнателно стиснаха здраво юздите на коня. Това движение издаваше един човек, който иска да продължи работата си без повече прекъсвания.

„Нарече ме млада госпожице, сякаш съм дете“, помисли си Елиса.

Обръщението и жеста с юздите не й даваха мира. Напомняха на Елиса за братовчедите й от Англия. Тяхното отношение беше също тъй надменно и пренебрежително към зле възпитаното американско момиче, което по една случайност беше тяхна кръвна роднина.

За съжаление не от подходящата кръв. Ни най-малко.

В очите на братовчедите й нейният баща, роден и израснал сред американската прерия, съвсем слабо се различаваше от който и да е дивак.

— Не съм ти млада госпожица — тросна се Елиса, а на лицето й вече нямаше дори следа от усмивка.

— От тук наистина ми приличаш на млада госпожица — сви рамене Хънтър.

— Ще спиш в къщата на ранчото с нас — рязко рече Елиса.

Той само кимна с абсолютно безразличие.

Елиса се почуди какво ли щеше да направи, ако му беше казала, че ще спи в леглото й. После срещна бдителния му поглед и се усъмни, че изобщо нещо казано от нея би могло да промени реакцията му.

„Млада госпожица!“

Повтореното наум обръщение само раздразни Елиса още повече. Обхвана я неразумното желание да подмами Хънтър извън черупката на мъжката му отчужденост.

Годините, прекарани в Англия, я бяха научили да се справя доста добре с подобен род предизвикателства. Само така успяваше да си отмъсти за това, че се отнасяха с нея като с нещо слабо различно от кухненските слугини, които идваха веднага, щом някой им се усмихнеше.

— За твое сведение, Хънтър — отчетливо заяви Елиса, — аз съм не повече малко момиче, отколкото ти — малко момче. На двайсет години съм.

— Приличаш ми повече на петнайсетгодишна.

— Последният каубой, когото наех, беше застрелян преди три седмици в бараката на ратаите.

Хънтър не показа никаква реакция.

— Тогава изпратих Мак за помощ — добави Елиса.

— Той успя ли да го намери?

— Чухме множество изстрели. Мак не се върна. Дойде си само коня му. По седлото имаше кръв. Все още ли искаш работата?

Хънтър кимна с такова изражение, сякаш съдбата на другия човек нямаше нищо общо с него.

— Взимам си обратно думите, че имаш ум — каза Елиса.

Хънтър я изгледа студено и мрачно.

— Къщата може да се окаже не по-добро скривалище за теб, отколкото бараката за последния пазач — додаде тя бавно, сякаш говореше на идиот.

— Разбирам.

— Така ли? Не ми приличаш на човек, който е готов да умре.

— Така е.

Колитата със закъснение надушиха чуждата миризма и се разлаяха. Иззад къщата изскочиха три от тях. Други две се спуснаха откъм тъмната ивица върби, опасваща потока зад плевнята.

— Денсър, Пренсър, Виксън, млък! — заповяда им Елиса. — Комит, Донър, това се отнася и за вас!

Петте кучета едновременно спряха да лаят.

Хънтър огледа едрите черно-бели кучета с дълга козина, които се суетяха между него и Елиса.

— Не ми приличат много на северни елени — подхвърли той[2].

— Какво? А, да — усмихна се Елиса, щом разбра шегата му. — Всичките се родиха преди няколко години точно преди Коледа.

— А къде са Дашър и Кюпид?

— Един ястреб грабна Дашър, когато беше едва на няколко седмици. Вече имахме котка, която се казваше Кюпид, така че кръстихме последното кутре Виксън.

Кучетата наобиколиха Хънтър и коня му, като душеха непрестанно. После вдигнаха глави към Елиса. Тя им махна с ръка. Кучетата побягнаха всяко в посоката, от която бе дошло.

— Сигурно ще те лаят още няколко пъти — додаде Елиса, — но не се притеснявай. Няма да нападнат нищо друго, освен четирикрак хищник. Те са овчарски кучета, а не кучета-пазачи.

— От това, което дочух, за кучетата не е останала много работа покрай добитъка в Ладър Ес — сухо рече Хънтър.

Елиса не възрази. Крадците систематично грабеха живата стока на ранчото.

Още един такъв месец и щеше да фалира.

„Хънтър е прав — нещастно си помисли тя. — Наистина ми трябва надзирател на каубоите, който да борави добре с оръжие.“

— Дали ще се намери нещо друго за храна на коня ми, освен сено? — попита Хънтър. — От доста време Бъгъл Бой кара само на трева.

— Разбира се. Последвай ме.

Елиса слезе от верандата.

— Няма нужда — рече Хънтър. — Ще се оправя и сам, стига да ми укажеш накъде да вървя.

— Не знам защо ми се струва, че много по лесно издаваш указания, отколкото ги приемаш.

Черните му вежди отново се вдигнаха.

— Винаги ли си такава палава?

— Разбира се — отвърна Елиса. — Същото ми казваше и чичо Бил, защото още щом започнах да ходя се катерех на коленете му, за да дърпам брадата му.

Хънтър пропусна Елиса пред себе си в мрака. Тя спря за миг, за да каже няколко успокоителни думи на коня му. Тънкият, ясен аромат на жена погали носа на Хънтър и накара гърдите му да се свият така рязко, че едва успя да си поеме дъх.

„Също като огряна от слънцето ливада — помисли си гладно Хънтър. — Ухае на чисто, на сладко и горещо.

Най-вече на горещо.“

С присвити очи Хънтър изгледа момичето, което вече се отдалечаваше от него.

Бедрата на Елиса деликатно се полюляваха на лунната светлина в нежната коприна на роклята, която само допреди две години беше модерна в Англия. Катовете дрехи се повдигаха дори от най-слабия повей на вятъра и разкриваха бледото сияние на чорапите отдолу.

Хънтър се насили да диша дълбоко, въпреки че цялото му тяло се беше напрегнало при вида на стройните й глезени, които лунната светлина и дрехата й галеха на всяка нейна крачка.

„Успокой се, войниче — рязко си каза той. — Тя е само още една празноглава кокетка като Белинда. Само се чуди как да завърти големите си очи или да прекара нежния си розов език по пълната си долна устна.

Трябваше да проявя повече разум и да не захапвам примамката още първия път, когато Белинда ми я показа. Но, уви.

Сега вече знам.

А цената за знанието ми платиха моите деца.“

Хънтър мрачно измести назад в ума си грубата истина, че се бе оженил за неподходящо момиче. Историята вече беше само минало.

Подобно на войната, която му бе отнела всичко, с изключения на неговия живот и този на брат му.

„Мъртви и погребани, всичките. Белинда и Тед, и Ем. Нищо не мога да сторя, освен това, което правя в момента — да открия братята Кълпепър и да им дам правосъдие колкото е възможно по бързо.

Как ли се справя Кейс? Надявам се, че Бог не му е позволил да намери повече Кълпепърови, отколкото може да застреля наведнъж.“

Но всъщност Хънтър не беше истински загрижен за по-младия си брат. Кейс беше влязъл във войната между Севера и Юга като момче и беше излязъл като мъж, силен и твърд като кремък, и дори още по-безпощаден.

— Хънтър?

Нежният й шепот прозвуча като ласка в мрака. Хънтър почувства, че кръвта му кипва противно на волята му.

— Не си търси белята — отвърна й той.

„Страхотен съвет — язвително си каза наум. — Май ще е добре сам да се възползвам от него.“

Хънтър изруга под нос и последва момичето, което бе влязло под кожата му със скоростта на опарване от коприва.

Хванал юздите на Бъгъл Бой в лявата си ръка, Хънтър следваше Елиса през редуващите се лунна светлина и сянка. Духаше постоянен хладен вятър. Спряха чак когато прекосиха целия прашен двор пред къщата на ранчото.

Сякаш от нищото пред тях израсна разкривената от времето ограда на малката поляна пред конюшнята. На десетина метра по-назад се чернееше стръмния покрив на плевнята. Отвътре се носеше смесената миризма на коне, на сено и прахоляк. От тръбата, която пълнеше коритото за водопой, неспирно се отцеждаха капки. Капките една след друга пускаха по повърхността на водата кръгове, които блестяха на лунната светлина.

Несъмнено стопаните на ранчото не бяха заложили нищо нито на случайността, нито на мързела.

Ладър Ес беше построено от край до край от човек, който бе имал сериозни планове за бъдещето. В добавка към солидната двуетажна къща, направена от цели дървета и дебели дъски, имаше още една неугледна барака за спане на ратаите, плевня с няколко кошари покрай нея, друга голяма оградена площ малко по-встрани, малка овощна градина, голяма зеленчукова градина и дори помещение за опушване на месо.

От кошарите долиташе ритмичния звук на капещата вода, която пълнеше коритата за водопой на животните. Откъм градината се носеше миризмата на пръст и на билки. За Хънтър този смесен мирис беше като парфюм, по-съблазнителен дори от наситена миризма на магнолии, която Белинда много харесваше.

Опитните очи на Хънтър оглеждаха еднакво внимателно сенките и осветените от луната места. Търсеше както скрити опасности, така и доказателства за онова, което беше дочул за ранчото Ладър Ес.

Дотук всичко пасваше с докладваното от Кейс и с информацията, която Хънтър сам бе успял да събере. Ранчото наистина отговаряше на описанието, което един от войниците в Кемп Халък бе дал на Хънтър преди една седмица: „Ладър Ес е неочаквано красиво ранчо в тази скръбна пустош, също както момиче, родено от майка аристократка и баща скитник от прериите.

Армията известно време едва ли ще се весне в ранчото. Майорът постоянно крои планове как да притисне червенокожите, а по това време на годината индианците излизат от блатата.“

Хънтър знаеше също и онова, което войника дискретно пропусна да му каже. Въпросният майор беше един перманентно пиян човек, ожесточен от това, че го бяха изпратили в примитивния Запад, вместо да го оставят в цивилизования Изток или поне да го пратят сред разрушения Юг.

Нямаше никакво съмнение, че Рубиновите планини, част от новосъздадения щат Невада, бяха една пуста област, едва докосната от човека. Освен това родителите на Елиса не бяха избрали да се установят на север от върховете, където керваните от фургони минаваха по пътя за Орегон, следвайки безспирните извивки на река Хумболт.

Вместо това Сътънови се бяха заселили насред дивата, пуста красота на източните склонове на Рубиновите планини. Иззад къщата надничаха стръмните, назъбени върхове на планината. Единственият път отвъд, достъпен за фургоните, оставаше много по на юг.

Имаше два други прохода, но те вършеха работа само за ездачи. Невъзможно беше да се преведе стадо добитък през тях, особено когато хора и животни през цялото време бяха под обстрел от банди като тази на братята Кълпепър.

Проходи, фургони, добитък, престъпници…

Хънтър се беше запознал с всичко това, когато разбра, че бандата на Кълпепърови смята да се установи в Рубиновите планини. Войната и неуспешния брак бяха научили Хънтър да сдържа силните си, скрити дълбоко страсти. Беше се превърнал във внимателен човек. Или, по-скоро, в дисциплиниран човек.

Смъртоносен човек.

Хънтър огледа очертанията на Рубиновите планини, над които проблясваха звездите на нощното небе. Постара се да запомни силуета им, за да може да се ориентира сред планините по всяко време на деня. Така правеха златотърсачите, а също и хората, свикнали да водят нощни битки.

Хънтър беше и от двете групи.

„Водата поне няма да бъде проблем — помисли си той. — Това място е същински оазис насред ада на пустинята.

Нищо чудно, че Сътънови са го избрали, за да построят тук ранчото си.

И също така не е за чудене, че Кълпепърови искат да го вземат, след като вече някой е превивал гръб години наред, за да издигне ранчо насред пустошта.“

Макар и обградени от пустиня, самите Рубинови планини не бяха безводни. Високите им върхове сбираха влагата на зимните облаци и се освобождаваха от снежния си товар през пролетта и лятото. Всичките ручеи и потоци от източния склон изливаха водите си в Рубиновите блата, пълнейки ги с вода и живот.

А после топенето на снеговете секваше и пустинята тръгваше напред, докато от блатото не останеше нищо, освен километри пожълтели тръстики и малки, скришни поляни, обграждащи малобройните езерца.

Повечето от тези езерца бяха скрити на недостъпно място сред разпрострялата се кал, която беше прекалено дълбока, за да бъде прекосена. Все пак оставаше достатъчно вода за добитъка, а също и изобилна паша. След всеки дъжд, обаче, пътеките сред тръстиките се меняха. Днешната здрава пътека се превръщаше на следващия ден в смъртоносно тресавище.

Дори братята Кълпепър нямаха достатъчно кураж да влязат сред шумолящите потайности на Рубиновото блато.

Блатото пазеше като защитен ров източната страна на земите на Ладър Ес. От запад ранчото се пазеше от планината. Южната страна беше отворена за всеки, готов да направи дългия, безводен преход покрай планината. Същото се отнасяше и за северната страна.

Братята Кълпепър не само бяха готови да изминат този път, но и държаха постоянно на билото на най-близкия връх един човек, който наблюдаваше Ладър Ес.

Не позволяваха на нито едно говедо да напусне ранчото. Не даваха на нито един човек да стигне до ранчото, където имаха отчаяна нужда от работна ръка.

Непривичен звук наруши еднообразното постоянство на вятъра. Преди още да бе успял да определи откъде идва този шум, Хънтър вече се бе обърнал в тази посока с револвер в ръка.

Нищо особено, просто някой кон чешеше шията си в оградата на обора.

Мушна револвера в кобура само с едно движение, преди Елиса дори да е успяла да се обърне към него.

— Какво има? — попита тя.

— Опитвам се да привикна с пейзажа.

— Може би и с шумовете? — иронично добави тя.

Хънтър издаде звук, който можеше да означава всичко.

— Просто ме попитай, ако имаш някакви въпроси — продължи тя. — Трополенето, което се чу преди малко беше от блъскането на Леопард, един от конете, в хлабавите дъски на оградата. Явно е надушил теб и коня ти.

Щом приближиха, Леопард изцвили и се изправи на задните си крака, без да откъсва очи от непознатия жребец, вървящ точно зад оградата.

Ръката на Хънтър отново се плъзна към револвера му. Нищо от чутото за жребеца на Елиса не му вдъхваше особена увереност. Нямаше никакво намерение да остави добре обучения си, породист жребец да бъде изпохапан от един буен кон.

— Значи се казва Леопард? — подхвърли Хънтър, без да прикрива неодобрението в гласа си. — Това ли е петнистия дявол, за който говорят всички в поселището Кемп Халък?

— Онази купчина от накриво нарязани цепеници едва ли може да се нарече поселище — рязко отвърна Елиса. — Все пак предполагам, че жребецът ми може би е тема на празни брътвежи.

— Петнистите коне не са голяма рядкост.

— Леопард обаче е точно такъв. Войниците бяха доста впечатлени от опита на командира им да възседне Леопард.

— Тежка ли беше ездата? — попита Хънтър, макар да знаеше много добре какво се бе случило.

— Онзи надут глупак оживя, но това беше повече, отколкото заслужаваше. Казах на капитана, че Леопард не е от конете, включени в списъка за продажба на армията.

Хънтър безмълвно обърна поглед към жребеца.

— Господинът — натърти презрително Елиса — ми каза, че ще реквизира Леопард и ще ми плати с армейски бонове, а аз трябва да се махна от пътя му и да оставя мъжете да вършат мъжката работа.

Презрението и гнева в гласа на Елиса накараха Хънтър да заподозре, че капитанът не се е разминал само с неприятната езда на петнистия кон.

А после си помисли, че Елиса е същата като Белинда. Разглезена до крайност и без капчица отговорност към другите хора, дори към армията, която я защитаваше.

— Паютите и шошоните постоянно се оглеждат за скалпове — изрече Хънтър. — Армията има нужда от всички хора и коне, които може да събере, за да осигури защитата на заселниците, придвижващите се на запад покрай река Хумболт.

— Същото каза и капитана. Мисля, че хората ще бъдат много по-добре защитени, ако някой намали доставките от уиски и особено дажбите на офицерите.

Хънтър отново огледа силуета на жребеца, който се открояваше в нощния мрак. Ако се вярваше на войниците от Кемп Халък, Леопард не само бе хвърлил капитана от гърба си, но и се бе опитал да го смачка с копитата си.

Бъгъл Бой шумно изпусна въздух през ноздрите си и подръпна юздите си, надушил миризмата на зърно в голямата плевня отсреща.

Хънтър се напрегна. Очакваше Леопард да приеме Бъгъл Бой като предизвикателство и да се нахвърли срещу нестабилната преграда на оградата.

Жребецът, обаче, просто стоеше и дишаше шумно, попивайки непознатите миризми. След това изпръхтя и отново прикова вниманието си към Елиса.

— Чух, че е същински убиец — каза Хънтър.

— Капитанът ли? Съмнявам се. Онзи глупак едва ли може да различи от коя страна стреля пушката.

— Имах предвид коня.

— Леопард е кротък като агънце с мен.

Гласът на Елиса беше нежен и изпълнен с любов към огромния жребец.

Конят изпръхтя и промуши муцуната си през дупките на оградата, опитвайки се да докосне Елиса. Тя се наведе и духна в ноздрите на Леопард. Жребецът наостри уши и потърка муцуна в бузата и брадичката й.

Елиса се разсмя тихо.

Гласът й премина през Хънтър като светкавица в мрака. А след това в мислите му неудържимо нахлу представата как тя го гали и му шепне нежно, как дъхът й се смесва с неговия и накрая сладостта на допира им се разгаря в буен огън.

Хънтър изруга наум и застави вниманието си да се върне отново към големия петнист жребец.

Гривата и опашката на Леопард бяха черни, гъсти и много дълги, издавайки древната испанска жилка в кръвта му. Черната му глава беше изящно оформена и стоеше гордо изправена.

Сред черната козина по мускулестата шия на жребеца прозираха бели овални петна. Големината им нарастваше по широките му гърди и рамене. По тялото му те ставаха толкова големи, че почти изцяло поглъщаха основния черен фон. По хълбоците на жребеца бялото беше преобладаващо. Върху бялата козина, покриваща задницата и задните крака на коня изпъкваха големи черни петна.

Чифт широки, черни, немигащи също като нощта конски очи наблюдаваха Хънтър иззад оградата.

— Използваш ли го за разплод?

— Разбира се.

— Рискована работа — изсумтя Хънтър.

— Кое?

— Да използваш убиец за разплод. Нищо чудно да навъди жребчета със същия злобен нрав като неговия.

— Леопард не е злобен!

— Кажи го на войниците.

— Нямаха право да завързват Леопард и да му слагат качулка на главата, за да може…

— Навярно е могъл, но не е искал да убие ездача, когото е хвърлил от гърба си — хладно завърши Хънтър. — Падането може би е било единственото умно нещо, което капитанът е направил.

При тези думи той извърна поглед от жребеца към Елиса. Тя стоеше сред лунната светлина, а вятърът люлееше полите й като прикован към земята облак. Стиснатите й от нетърпение устни се различаваха дори в сумрака.

— Във всеки случай армията има пълното право да реквизира всеки подходящ кон, без значение какъв е неговия нрав — додаде Хънтър със сдържан глас. — Паютите са били забелязани да яздят покрай Орегонския път.

— Или онази измет, братята Кълпепър, са се били преоблекли като индианци и са яздили покрай пътя.

— И в двата случая армията ще трябва да се хване на работа.

— Тук не сме имали неприятности с индианците.

— Засега.

Хънтър определено дразнеше Елиса. Тя се поддаде на вътрешния си подтик, отблъсна се от оградата и застана предизвикателно пред заплашителния непознат.

— Изненадана съм, че заставаш на страната на армията.

— Защо?

— До неотдавна те бяха наши врагове. А може би шинелът навит зад седлото ти — необмислено добави тя — е принадлежал на някой офицер от Конфедерацията, чийто късмет му е изневерил?

— Не съм мародер.

Гласът на Хънтър беше спокоен и тих, което го правеше още по-заплашителен.

— Нямах предвид това — отвърна Елиса.

— Тогава какво искаше да кажеш?

Не беше въпрос, а заповед.

— Че си купил шинела по същия начин, по който майка и татко се сдобиха с мебели и добитък от заселниците, които пътуваха на запад.

Хънтър просто я изгледа.

— Често се случва — продължи Елиса. — Повечето от хората, пътуващи на запад, не могат дори да си представят какво представлява Невада. Братовчедите ми в Англия мислеха, че ги лъжех, когато им разказвах за реките, които пресъхват много преди да достигнат до морето и за езерата, от които през лятото остават само кристали сол.

Хънтър най-сетне кимна рязко, приемайки, че Елиса не бе искала да го обвини в мародерство.

Все пак му се наложи да прикрие гнева, който го бе обзел от описанието, дадено му от Елиса, според което той с нищо не беше по-добър от гарваните и лешоядите, които се спускаха след битка по бойните полета, за да се ровят в останките на мъртвите.

Както правеха братята Кълпепър, които бяха по-зли от змии и два пъти по-отвратителни. Създания, които трудно можеха да се нарекат хора.

Не, трудно не беше точната дума. Та те бяха дяволски изчадия, покварени чак до сърцевината на черните си души.

Кое друго създание би постъпило като тях с беззащитните жени? И кой друг после би продал ужасените им деца на команчите само за една украсена с ресни риза?

Безмълвният въпрос на Хънтър остана без отговор.

Нямаше отговор още от мига, в който се бе върнал от война, само за да открие, че всичко, заради което се бе бил, е било насилено, избито и напълно унищожено от разбунтували се дезертьори.

Братята Кълпепър!

Южняци по произход, както и самия Хънтър. Ето това беше най-лошото. Предателство върху предателство.

Той бавно и безшумно изпусна въздуха от дробовете си. Не бе чувствал такъв силен гняв откакто бе научил съдбата на децата си. Но мислите за тях едва ли щяха да помогнат. Просто трябваше да следва хода на събитията към онова, което се налагаше да направи.

Да залови братята Кълпепър и да ги предаде на правосъдието.

Живи или мъртви!

Не трябваше да позволява на нищо да застава на пътя му. На нищо. Нито на спомените си, нито на яростта, нито на мъката.

Още по-малко на една разглезена, безсрамна девойка като тази, която сега стоеше пред него. Още една Белинда, която само мислеше за собствените си желания, а всичко останало пращаше да върви по дяволите.

— Добре, госпожице Елиса Сътън — безлично изрече Хънтър, — значи нямаш неприятности с паютите или шошоните. Засега. Тогава какви са ти проблемите?

— Братята Кълпепър.

— Братята Кълпепър ли? — провлечено повтори Хънтър. — Чух за тях. Изглежда, че имат по-голяма рода дори от руското царско семейство.

— Царско семейство ли? — начумерено отвърна Елиса. — Не бих казала. Те са по-зле възпитани дори от въшки.

— Дори ада има своята йерархия. Кой дявол стои начело?

— Мак каза, че е най-стария. Абнър.

Хънтър в миг се напрегна.

Следваше Аб Кълпепър и родата му от главорези от две години и през повече от хиляда и петстотин километра. Въпреки това, всеки път, когато Хънтър успееше да ги доближи, Аб се измъкваше като дим през пръстите на Хънтър.

А после се отправяше да напада, да насилва и да убива още и още нищо неподозиращи заселници.

Краят ще бъде тук, в Рубиновата долина, закле се мислено той.

Съвсем скоро.

Хънтър нарочно прекара юздите на Бъгъл Бой през пръстите си, за да успокои нетърпението, което се надигаше в него от самата мисъл за близостта на човека, който бе продал Тед и малката Ем на команчите.

— Госпожице Сътън — тихо каза Хънтър, — току-що си наехте пазач.

Бележки

[1] Игра на думи. На английски Хънтър значи ловец — Б. пр.

[2] Денсър, Пренсър, Комит, Донър, Дашър и Кюпид — елените на дядо Коледа — Б. пр.