Хилде Домин
Къща ми построй

Вятърът идва.

Вятърът, който реше цветята

и в пеперуди цветовете превръща,

който чак до десети етаж към небето

гълъби вдига от стара хартия

из усойните дебри на Манхатън

и прелетните птици със звън разбива

във кулите на небостъргачите.

 

Вятърът идва, соленият вятър,

който ни носи през морската шир

и запраща на някой бряг

като медузи,

изхвърляни все от водата.

Вятърът идва.

Дръж ме здраво.

* * *

Ах, моето светло пясъчно тяло,

по вечния образ изваяно, само че

от пясък.

Вятърът идва

и си взема един пръст,

водата идва

и улейчета по мен дълбае.

Но вятърът

разкрива сърцето

— чуруликащото червено птиче

зад ребрата —

и пари сърдечната ми кожа

със своя селитрен дъх.

Ах, моето пясъчно тяло!

Дръж ме здраво,

задръж

моето пясъчно тяло.

* * *

Да отидем навътре във сушата,

там где малките билки закотвят земята.

Искам здрава почва,

зелена, завъзлена от корени

като рогозка.

С трион разрежи дървото,

вземи камъни

и къща ми построй.

 

Малка къща

със бяла стена

за вечерното слънце

и кладенец за месеца

да се оглежда,

та да не се

изгуби

както в морето.

Къща

до ябълково

или маслинено дърво,

край което вятърът

минава

като ловец, който

преследва

не нас.