Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Корекция
NomaD (2011)
Източник
Словото

Издание: сп. „Пламък“, брой 9–10, 01.09.2002


Може би моят спомен за София ще започва винаги така, както видях града онзи следобед, когато пристигнах на летището: потопен в мъгливия пепелявосив сумрак, който подранилата зима бе разгърнала над него.

Сряда, 29 октомври 1997 година. Вън пред прозореца на стаята ми в хотела — голям площад, заобиколен от сгради. В средата на площада паметник, а наоколо му звездообразно паркирани коли, в дъното кула и купол на голяма, високо издигаща се сграда, вероятно катедрала. До купола стълб със знаме. Навсякъде сняг: по покривите на къщите, по колите, по куполите. И паметникът е покрит с дебела покривка от току-що навалял сняг. Под сивото облачно небе още сега следобед всичко е потънало в бледа дрезгавина. Не очаквах тази картина и никога няма да я забравя. Не се надявам пак да дойда тук. На определена възраст започваме да си разпределяме времето, което може би ни остава все още на разположение. Има толкова неща, които ни се ще да видим. Не са ни достатъчни картините, произведени с технически средства, копирани върху хартия или филм. Не ни задоволяват филми, които възпроизвеждат някой пейзаж, някоя област или част от нея, видени от очите на сценариста, а това ще рече, както ги е подбрал и заснел по свой субективен вкус, коментирани от говорител, който прочита също субективно съставен текст. Трябва да поемаме впечатленията сами с всичките си сетива, да опипваме, да слушаме, да вкусваме. Към гледките, възприемани с очите, спадат гласовете на хора и животни, спада усещането върху собствената ни кожа за слънчевата светлина и вятъра, за студа и влагата. Като разбираме, че времето ни е оскъдно, закопняване за картини, преживени от нас самите. Вече не можем да си позволяваме повторения.

Полетът продължава само час и половина — много кратък промеждутък от време за смяната на един облян от слънце ден във Виена през късната есен със забулена от снежни облаци зима. Като че ли моята родина, все още огряна въпреки трудностите и от слънцето на благоденствието, пропаднах в друга страна, изтласкана до ръба, която напразно се е мъчила да се откъсне от този ръб и да попадне в поносими зони. Бяха ми обещали един топъл октомври, бях си представяла дни, осветени от късното есенно слънце. Ще бъде пътуване при зимни температури.

Във всеки случай моята хотелска стая е уютна и затоплена. Все още намирам това за естествено, все още не зная, че в тази страна безброй хора вече студуват и се плашат от идващата зима. Още спадам към онези, които са забравили какво е да седиш в леденостудена стая и да не можеш да си купиш топлина. Да, бях забравила, въпреки че го бях преживяла. Някога знаех що е то — след Втората световна война във Виена, когато хората ходеха из горите да събират дърва и после едвам ги примъкваха вкъщи. Устройваха топли убежища, за да могат мръзнещите да поседят макар и за кратко в помещение с нормална температура. Въпреки това постоянно откриваха измръзнали в ледените жилища. На черния пазар въглищата струваха колкото злато, раздаваното количества не стигаше за всички. Почти всеки ден вестниците съобщаваха броя на умрелите от студ.

… За моето пътуване

не си избирам време…

Докато стоя на прозореца в стаята на хотела и гледам долу заснежения площад, ми идват наум тези думи от „Зимно пътуване“ на Франц Шуберт. Ще ми се да припиша символично значение на избързалото настъпване на зимата. Много от онова, което сме смятали за случайност, е било съдба, както често пъти се оказва по-късно. Трябва да усетя тази страна, казвам си, не разкрасена от мекото време, не да се поддам на нежната измама от пъстроцветните октомврийски дни. Нещастно стечение на обстоятелства, неправилни политически решения, може би липса на насърчение и подтик са причината, че тук отдавна непрекъснато властва зима. Трябва да изживея тази страна такава, каквато е в действителност. Впечатленията ми ще се подсилят от студа, дошъл с времето. Ще предприема пътуване през зима, която не представлява само заснежени улици и заледени пътища.

… Сам посочи ми пътя

през тази тъмнина…

Вилхелм Мюлер, авторът на тези стихове, озвучени от Шуберт, роден през 1794 г. в Десау, починал на трийсет и три години, като студент бил под влияние на „Вълшебния рог на момчето“1 и сборниците на Братя Грим, сетне журналист, пътувал из много страни автор на книги, издател на „Библиотека на немските поети от 17-о столетие“, приятел на Уланд, на Кьорнер и на Густав Шваб, тачен от Хайне (… „трябва да Ви кажа, че освен Гьоте няма друг лирик, който да обичам повече от Вас…“). Споменавам го тук и защото със своите лирически тетрадки „Песни на гърците“, които му донасят прозвището Мюлер-Гърка, показва голямата си ангажираност към освободителната борба на гърците, страдали под турско робство, както българите. Днес вероятно би бил забравен, ако не бе сътворил тези невероятно песенни стихове, станали безсмъртни покрай Шуберт.

… „Сам да открия пътя си…“, що се отнася до географията, това не е нужно. Както винаги при тези пътувания маршрутът ми е изготвен предварително. Ще ме придружават любезно, ще ме развеждат из непознатите ми градове, ще ме качват на влакове, купили са дори вече билети за тях, ще ми разясняват и ще се опитват по всякакъв начин да улеснят престоя ми в страната. Но с вътрешните пътища ще трябва да се справям сама, независимо че тъкмо туй беше намерението ми. Без съмнение и Вилхелм Мюлер е имал предвид тези пътища, затова неговият стих по особен начин отразява моето настроение.

Заведението, където съм поканена на вечеря, е много уютно. Обслужват ни отлично. Преди главното ядене ни поднасят салата от домати и чушки, лук и маслини, поръсени със сирене, към нея чудесна сливова ракия. До мене седи симпатичната ръководителка на катедрата по германистика, отсреща ме гледа красивото лице, обрамчено с тъмна коса, на преводачката Станислава. Австрийката Криста, лекторка в София, ще ме придружава през цялото пътуване. Тази компания все още ме свързва с моята страна, защото на масата седят и няколко австрийци. Говорът им издава, че са от различни области на федерацията. Намерението е било добро. Искали са да ми спестят усещането, че съм в чужда страна, но ме смущават звуците с роден нюанс, трезво произнесените мисли ме приземяват, защото не ми позволяват сама да усетя и премисля какво съм искала. Така за мене се нарушаваше новото, чуждото, до което ми се щеше да се допра през време на моя престой чрез собственото ми изживяване. Давам ухо на разговори и се опитвам същевременно да се защитя от тях. Ще видите, казва германистката, нашата страна е много хубава. Сетне някакъв архитект от другия край на масата, може би тиролец, заявява, че за него Торино бил най-хубавият град на света. Никога не съм чувала подобно нещо за Торино, но и никога не съм ходила там. Архитектът посочва аргументи за становището си, вероятно добри аргументи, но аз не внимавам, защото разговарям със съседите си на масата, затова не мога да коментирам.

Четвъртък, 30 октомври. След закуската се отправям към катедралата през площада с жълтите керамични плочки, поставени в привлекателна форма, но затова пък много хлъзгави, пазя внимателно равновесие и минавам край паметника, за който вече споменах, а сетне вървя по една къса улица. В малкия ми пътеводител, който си нося, прочитам, че катедралата е построена в памет на загиналите руски воини при освобождението на страната от османско владичество. Патронът на катедралата, чието име тя носи, е руски национален герой. Сградата е вкаменената благодарност за помощта след петстотингодишно чуждо робство, помощта не бива да се забравя. Вътрешността й е разкошно оформена с мрамор и фрески. За много българи от гледна точка на историята тя сигурно изпълнява целта: благородният, щедро използван материал трябва да напомня, да настройва тържествено, да буди страхопочитание, да предупреждава. Ние от европейския „Запад“ сме отвикнали до голяма степен от този вид патос. През годините на ужаса имаше много чествания, напомняше се с величави приказки, предупреждаваше се, а лъжата и измамата всъщност бяха страшни. Ние разглеждаме сградите и тяхната вътрешност главно от художествено-исторически аспект. Съществени са историческите реалии и към тях е насочен интересът ни, чуждо ни е, напротив, тържественото умиление, породено от исторически, та дори от политически причини. Неприемливо ни се струва да се възбужда вътрешно вглъбяване със средствата на разкоша, патосът ни прави подозрителни. За да събудят у нас съчувствие, паметниците или гробниците трябва да са семпли и да вдъхват вяра. Истината е винаги проста и само създаденото от вътрешна необходимост да се изрази, наистина може да породи у нас истински чувства.

Насреща ми идва глутница подивели кучета. Води ги голямо, мършаво куче със сива четинеста козина, високи тънки крака и с глава на вълк. И в Букурещ съм виждала такива кучешки глутници около гарата, та и около университета, да ровят из неприбраните купища отпадъци, да измъкват кокали, да ръмжат и да се зъбят едно на друго, пазейки плячката си. Вчера вечерта ми разказаха, че в София били преброени петдесет хиляди бездомни кучета. Те бродят на глутници из града, хората се пазят от тях, боят се да не са бесни. По-късно, при едно посещение при мене, месеци след завръщането ми у дома, Криста ще ми разкаже, че имало хора, ухапани от такива подивели кучета.

… да вият диви кучета

пред къщата на своя господар!…

Установявам с лека ирония, че в този град двата стиха от Вилхелм Мюлер добиват особено значение.

Конрад Лоренц твърди, че на воля кучетата не могли да живеят дълго, не защото не успяват да намерят храна, а защото малките рядко могат да пораснат на свобода. Според него почти всички кучета на възраст между пет и десет месеца измират, защото липсва „социалната мрежа“ на глутницата. Продължителният съвместен живот с човека прави животните трайно зависими от тази защитна мрежа. Ако приемем тезата на този изследовател за вярна, в София биха могли да изчакат измирането на скитащите се кучета и въпросът би се решил от само себе си. На практика обаче теорията не се потвърждава. Причината, смята Криста, е тази, че и в градовете кучетата са образували глутници, следователно „социалната мрежа“ на Лоренц е вече налице и за тях. Разказват ми за някакъв немски автор, който бил на работно посещение в Пловдив и написал много заядливо стихотворение под наслов „Кучетата на Пловдив“. Много му се разсърдили за това. Скоро ще забравя името на автора, за когото никога не бях чувала, но където и да отида през време на моето пътуване, ще ми говорят за това стихотворение, ще се изказват със съжаление, та понякога и с отвращение. Значи, намирам се в страна, където все още придават значение на думите на един поет. В моята страна, ако не е от много известен автор, биха споменали такова стихотворение само между другото или въобще не биха му обърнали внимание.

Идете в България, беше казал доктор К., и ще видите, че е чудна страна, няма да съжалявате.

Тук-там по някоя къща, каквато може да се види във Виена, но и в Будапеща, в Букурещ или в Прага. От периода на бурното развитие на капитализма, но и с нюанси на сецесиона. Навсякъде в големите европейски градове към края на 19-и век заможни граждани и търговци са си строили такива къщи. Доволните клиенти препоръчвали добрите майстори строители: Фелнер и Хелмер, Фридрих Грюнангер, синагоги, гари и театри, навсякъде изграждани според един и същ проект, различаващи се само по големината си. И тукашният Народен театър след многобройни утвърдени планове е бил построен от Фелнер и Хелмер.

Комунистическите диктатори са се опитвали да заличат в своите страни нежеланите следи от благосъстоянието на една класа, изпаднала в немилост. Цели квартали, оставени на разрухата, сетне доразрушени, старите къщи отстъпват място на жилищни блокове, издигнати по шаблон. Уеднаквените хора в еднакво оформена жизнена среда, съставна част от маса, където единият се различава от другия, се управлява по-лесно, по-лесно биват командвани и в крайна сметка потискани. Отнемали са на градовете техния исторически оформен лик, за щастие не навсякъде това се е удало в желания размер.

Пребродила съм на два пъти Букурещ. Първият път още имаше хубави улици и малки православни църкви, във вътрешността си тъмни, където позлатена украса блещукаше в светлината на безброй свещи, а красивото сериозно лице на Божията майка гледаше с тъмен поглед от иконите. Втория път, преди две години, не намерих много от видяното някога, от забележителното. Спомням си, когато бях първия път, за една компания от осем души, седнали на маса. „Отпуснали“ им бяха да изпият само една бутилка с минерална вода, и то в страна, прочута още в древността с минералните си извори. Попитахме за причината и ни казаха, естествено вода имало достатъчно, прочутите извори не са пресъхнали и бутилки имало в изобилие, но липсвали малките метални запушалки за тях, имало дефицит в производството. При второто си посещение ядох превъзходна пица в един италиански локал, а в градинския ресторант на маса с бяла покривка ни сервираха сьомга. Имаше достатъчно минерална вода и други напитки, но вътрешността на града се бе променила отчайващо. Много от онова, което търсих, бе изчезнало.

И така, сега в София. В една малка градина с дебела капа от сняг между кръглите си уши стои почернял бронзов лъв. Весела картина сред подранилата зима.

Сетне, няколко улици по-нататък, нещо неочаквано хубаво: малка църква с позлатени кубенца върху кули — четири малки, а в средата една по-голяма. Слънцето е пробило облаците, кулите блестят лъчистобяло, куполите с издигащите се нагоре златни кръстове бляскаво светят. Моят пътеводител ме осведомява: това е църквата „Свети Николай“, построена по същото време като катедралата „Александър Невски“. Отново в памет на руснаците, загинали при освобождението от османско робство. И през Втората световна война помощта не е забравена. Макар и съюзник на Германия, България отказва да участва в похода на Хитлер срещу Русия. Тя отказва и да предаде своите граждани евреи. Наистина те са заставени да работят, да носят еврейски значки, както в Германия, но по-малки. Повечето от тях са останали живи.

(Върнала се у дома, ще потърся във Виенската национална библиотека книги, за да прочета историята на страната, из която бях пътувала. Между малкото на немски език ще намеря една със заглавие „В служба на две култури, доклад от миналото на немско-българското сътрудничество в областта на образованието“ от някакъв автор на име Волф Ошлис. България, ще прочета там, гледаше винаги собствените си интереси — не позволи да я включат в германския поход срещу Съветския съюз и се възпротиви също така категорично и дългосрочно на немските планове за депортиране на българските евреи…)

Край