Нелсън Демил
Катедралата (19)

Глава 19

Морийн гледаше как Флин ходеше из катедралата. В движенията му имаше онова чувство за целенасоченост и оживление, което й бе добре познато, и означаваше, че той се чувства пълен с живот и плува в свои води. Гледаше и кардинала, седнал точно срещу нея. Завиждаше му за това, което тя определяше като абсолютна сигурност на положението му, за непоклатимата му вяра, че е невинна жертва и потенциален мъченик. Но по отношение на нея, и може би на Бакстър, не можеше да се каже същото. В техните роли се долавяше присъствието на вина и някакви лоши предчувствия. И тъкмо тези чувства можеха постепенно да подкопаят способността им да устоят на натиска, който идващите часове на деня щяха да донесат.

Тя бързо огледа галериите на двата нефа и балкона на църковния хор. Добре се справяш, Брайън, но нямаш достатъчно бойци. Опита се да си спомни лицата на хората, които бе видяла отблизо и беше почти сигурна, че не познава почти никого, освен Галахър и Дивейн. За Мегън и Педар Фицджералд бе чувала от брат им Томи. Какво се беше случило с всички онези, които някога бе наричала братя и сестри? Бяха отишли в гроба или по лагерите. Тези тук бяха техните роднини, включени в този вечен кръговрат на кърваво отмъщение, типичен за ирландската война. При тази постоянна вендета не виждаше как тя може да спре, преди всички да бъдат изтребени до крак.

Рече на Бакстър:

— Ако изтичаме бързо до вратите на южния неф, ще влезем във вестибюла и ще бъдем скрити за снайперистите, преди да успеят да реагират. Мога да обезвредя почти всяка мина за няколко секунди. Ще минем през външните врати и ще бъдем на улицата, преди някой да стигне до вестибюла.

Бакстър я погледна:

— Какви ги говориш, за Бога?

— Говоря как можем да се измъкнем живи оттук.

— Погледни там горе. Петима снайперисти. И как можем да избягаме и да оставим кардинала и отец Мърфи?

— Могат да дойдат с нас.

— Полудя ли? Не желая даже да чувам за такова нещо.

— Ще правя онова, което реша.

Той усети тялото й да се напряга, протегна се и хвана ръката й:

— Не, няма да го направиш. Слушай, имаме шанс да ни освободят, ако…

— Нямаме абсолютно никакъв шанс. Доколкото разбрах от разговора им, те ще искат освобождаването на затворниците. Смяташ ли, че твоето правителство ще се съгласи?

— Аз… Сигурен съм, че нещо може да се измисли…

— Проклет, глупав дипломат! Познавам тези хора по-добре от теб и знам позицията на твоето правителство по въпроса с ирландските терористи. Никакви преговори. Край на обсъждането.

— … Но трябва да изчакаме благоприятния момент. Трябва да си изработим план.

Тя се опита да издърпа ръката си, обаче той я бе хванал здраво. Каза му:

— Ако ми дадат по един шилинг за всеки затворник, застанал пред наказателната команда, защото е чакал благоприятния момент за бягство, ще стана милионерка. Подходящият момент, според нашия военен наръчник, е колкото е възможно по-скоро след залавянето. Преди врагът да се окопае и да се ориентира в обстановката. Вече чакахме достатъчно дълго. Пусни ме!

— Не, чакай да измисля нещо. Нещо не толкова самоубийствено.

— Чуй ме, Бакстър. Все още не сме завързани по никакъв начин. Трябва да действаме сега. Ти и аз сме мъртви. Кардиналът и отецът може да бъдат пощадени. Но не и ние. Бакстър пое дълбоко дъх:

— Е, може и да си права, че съм мъртъв… Но ти не познаваш ли този човек, Флин? Не сте ли били в ИРА заедно?

— Бяхме любовници. Това е още една причина, поради която не бих останала и секунда повече на неговата милост.

— Разбирам. Е, ако искаш да се самоубиеш, е отделен въпрос. Но не ми казвай, че се опитваш да избягаш. И не очаквай от мен да тръгна с теб, за да ме убият.

— По-късно ще съжаляваш, задето не си предпочел куршума, който е по-бърз. Той отвърна спокойно:

— Ако ми се предостави благоприятна възможност, ще се опитам да избягам — направи пауза. — Ако не, тогава се надявам да умра с достойнство, когато настъпи моментът.

— Аз също се надявам. Сега пусни ръката ми. Ще чакам. Но ако ни вържат или хвърлят в криптата, или направят нещо подобно, тогава влачейки се с пръснати коленни капачки ще се разкайваш, че не си избягал сега. Нали знаеш, така го правят: прострелват коленните капачки, часове преди да те застрелят в сърцето.

Бакстър въздъхна:

— Предполагам, че ми липсва достатъчно живо въображение и не можеш да ме изплашиш достатъчно, за да опитам каквото и да е… Но все пак успя да ми представиш картинката. — Той отдръпна ръката си от нейната и продължи да я гледа с крайчеца на очите си, но тя изглеждаше съгласна да остане там. — Внимавай — каза й той.

— Заври си проклетите британски предупреждения… Бакстър си спомни смелостта, която бе показала на стъпалата отвън и разбра, че част от нея, съзнателно или не, беше предназначена за него, или по-точно за това, на което той бе представител. Разбра също, че оцеляването й беше до известна степен в неговите ръце. Колкото до него, изпитваше възмущение от ситуацията, в която го бяха поставили, но не чувстваше загуба на достойнството си. Разликата между двамата не беше малка и със сигурност щеше да определи начина, по който реагираха на пленничеството си, а ако трябваше да умрат — как щяха да го направят. На глас изрече:

— В момента, когато почувстваш, че си готова… Аз съм с теб.

Педар Фицджералд вдигна поглед към дясното стълбище, по което слизаше сестра му. Стана и прехвърли „Томсън“-а под мишница.

— Как вървят нещата, Мегън?

— Всичко е готово, остават само бомбите — тя погледна надолу през вратата към празната ризница. — Някакво движение?

— Не, всичко е спокойно — той се усмихна пресилено: — Може би не знаят, че сме тук.

Тя се усмихна в отговор:

— Разбира се, че знаят. Знаят, Педар.

Извади пистолета си и заслиза по стълбите, после провери веригата и катинара. Ослуша се, опитвайки се да долови някакъв шум от четирите странични коридора. Нещо помръдна, някой тихичко се изкашля. Обърна се и каза на брат си на висок глас:

— Момчета, когато стреляте, гледайте да уцелвате празното място между железните пръчки. Не повреждайте веригата и катинара. Тези автомати „Томсън“ много разсейват стрелбата.

Педар се засмя:

— Неведнъж сме се оправяли с тях. Ще успеем и сега.

Тя му намигна и отново се качи, като междувременно мушна пистолета в колана на джинсите си. Приближи се до него и леко докосна бузата му:

— Заложили сме всичко, което имаме, в тази игра, Педар. Томи е с доживотна. Нас може да ни убият, или да ни напъхат в някой американски затвор за цял живот. Мама ще умре от притеснение. Ако тази работа свърши зле, никой от нас няма да види другите.

Педар Фицджералд почувства очите му да се изпълват със сълзи, но успя да ги преглътне. Когато възвърна способността си да говори, заяви бодро:

— Поверили сме всичко на Брайън, Мегън. Имаш ли… имаш ли му доверие? Ще може ли да се справи?

Мегън погледна брат си в очите:

— Ако не успее, и ние разберем, че не може да го направи, тогава… Аз и ти ще вземем нещата в свои ръце. Семейството стои над всичко.

Тя се обърна и се качи в светилището, заобиколи олтара и видя Морийн да седи на една скамейка. Очите им се срещнаха и никоя от тях не отмести погледа си.

Флин, който гледаше от покритата вътрешна галерия, извика:

— Мегън, ела да се поразходиш с нас.

Мегън Фицджералд остави Морийн и се присъедини към Флин и Хики. Тримата тръгнаха по централната пътека.

— Има хора в коридорите, които извеждат в ризницата — съобщи тя.

без да спира, Флин кимна:

— Те няма да предприемат нищо, преди да са установили кои сме и какви са намеренията ни. Разполагаме с още малко време.

Когато стигнаха до предния вход, Флин прокара ръцете си по студения бронз на церемониалните двери.

— Великолепни са. Ще ми се да мога да взема една от тях. — Провери мините, после се обърна назад и направи широк жест, като да обхване катедралата: — Организирахме отлично позициите си за смъртоносен кръстосан огън от пет високо разположени гнезда. Стрелците имат за прикритие каменните парапети. Докато държим високите позиции, катедралата е под наш контрол. Но ако ги загубим и се наложи да водим бой долу, ще ни бъде много трудно.

Хики отново запали лулата си:

— Важното е да не се налага да се бием в книжарницата.

Мегън го изгледа ядосано:

— Надявам се да запазиш чувството си за хумор, когато куршумите запищят покрай главата ти.

Той издуха дима в лицето й:

— Моето момиче, по мен са стреляли повече пъти, отколкото ти е идвал месечният цикъл.

Флин ги прекъсна:

— Ако си командир на полицаите, Джон, какво би направил?

Хики размисли малко, после рече:

— Бих направил това, което направи британската армия в центъра на Дъблин през 1916-а. Ще извикам артилерийска част и ще изравня това проклето място със земята. После ще предложа условия за капитулация.

— Но това не е Дъблин, 1916-а — каза Флин. — Хората отвън ще трябва да действат по-сдържано.

— Ти го нарече сдържано. Аз бих казал хитро. В един момент, щом видят, че не могат да ни придумат, ще трябва да атакуват. Ще го направят без мощни оръжия. Повече тактика и по-малко барут… газ, хеликоптери, разтърсващи снаряди, които не разрушават постройки. В наши дни има голямо разнообразие. — Той се огледа. — Но може и да успеем да се задържим.

— Ще се задържим — обади се Мегън. Флин добави:

— По една случайност имаме противогази.

— Имаме ли? Изпипал си всичко от край до край, Брайън. Старата ИРА никога не тръгваше подготвена както трябва, за да успее да стисне Британския лъв за топките — той вдигна глава към галериите, после огледа празното пространство отдолу. — Лошото е обаче, че не си могъл да доведеш повече хора…

Флин го прекъсна:

— Тези са добри момчета. Всеки от тях струва колкото двайсет от някогашните обесници.

— Така ли? И жените ли?

Мегън настръхна и понечи да отговори, Флин я изпревари:

— Няма проблеми с жените, старче. Научих това през всичките тези години. Те са внимателни и лоялни.

Хики кимна с глава към светилището, където седеше Морийн, после престорено бързо извърна поглед настрани:

— Предполагам, че повечето наистина са такива — седна на края на скамейката и се прозя. — Изтощителна работа. Мегън, момичето ми, надявам се разбираш, че това, което казах преди малко за жените, не се отнася за теб.

— Я да вървиш по дяволите! — Тя се обърна и се отдалечи.

Флин изпухтя силно раздразнен:

— Защо я провокираш?

Хики я гледаше да върви към олтара:

— Студена, много студена. Когато си с нея, сигурно е като да чукаш хладилник.

— Виж, Джон…

Телефонът върху органа в западната част на катедралата иззвъня силно и всички впериха очи в него.