Райнер Мария Рилке
Великата нощ

Често от теб удивен стоях на моя прозорец

разтворен от вчера… И сякаш забрана висеше

над новия град. Пейзажът помръкваше тихо —

 

все едно, че ме няма. Предметите гордо отказваха

познанство и близост с мен. Към фенера нагоре

се притискаше уличка. Виждах — бе чужда. Над нея

стая прогледна, съчувствено осветена от лампа.

Вече имах участие. Развълнувани щори заключиха блясъка.

Стоях. И проплака дете. Знаех: майката

тича из близките къщи — какво ли те могат!

И на целия плач безутешния повод разбирах.

Или се запяваше нейде: и гласът се простираше

в частица от мойто очакване. Или старческа кашлица долу

изпълнена с упреци спореше с цялата нежност.

Удари някакъв час. Закъснях да броя и той падна край мен.

Като чуждо момче, най-сетне допуснато, но непипало топка

и не знае играта, с която тъй леко занимават се другите,

гледа учудено: а сега, накъде? — Тъй стоях аз и ето —

неочаквано проумях, че ти обикаляш с мен и играеш

о, възрастна нощ! Удивих ти се. Там, където

кули се мръщеха над града с участта неразкрита,

и планини непознати лежаха, и в близката околност

отчужденост поглъщаше всички случайни проблясъци

на сетивата ми: Ти, Величие, бе това!

За теб не бе срамно, че ти ме познаваш. Дъхът ти

премина над мен. И твойта усмивка разпръсната

широко над мрачната строгост,

навлезе в мен.

 

1913 г.