Джейн Фийдър
Сребърната роза (1)

Пролог

Лондон, 1689

Зимната нощ беше студена и безлунна. Снегът се сипеше безшумно, стелеше се по мръсния паваж на тесните улички, скриваше струпания по ъглите боклук и създаваше блещукащ бял свят, чиято недокоснатост щеше да трае само до сутринта. Малката таванска стаичка в пекарната на Сам Бег на Дъстъф Лейн се отопляваше от мангал с въглища и беше осветена от дузина восъчни свещи, а във въздуха се носеше замайващ аромат на прясна мая и току-що опечен хляб, който идваше от голямата пещ долу. Първите клиенти на Сам идваха на зазоряване и топлият хрупкав хляб трябваше да бъде готов навреме.

— Вече е пет без десет. — Мъжът, загърнат в обточен с кожи халат, се извърна от малкия прозорец с мътни стъкла, откъдето беше наблюдавал играта на снежинките.

— Кога ще те видя пак? — Жената се обличаше пред мангала и въпреки че той беше пълен с жарава, пръстите й бяха сковани от студ и това я правеше несръчна. Въпросът беше съвсем обикновен, но в гласа й имаше дълбок копнеж, граничещ почти с отчаяние.

— Кога ще се върнете в Ели? — Мъжът пристъпи към нея и улови ръцете й, за да ги стопли. Пръстите му бяха големи и силни, подхождаха на едрата фигура, крехките ръце на жената буквално изчезнаха в шепата му.

— Съпругът ми спомена, че ще тръгнем още утре. — Очите й бяха сиви, ясни, бадемовидни, тъмните ресници — дълги и гъсти, краищата им извити нагоре. Тя издърпа ръцете си и се опита да приглади назад разбърканата си коса с цвят на разтопена мед. — А ти?

— Трябва да се явя отново при краля, за да го моля да ми върне отнетите земи — обясни той, докато нежно милваше бузата и. — Понякога вярвам, че е готов да удовлетвори молбата ми. Друг път обаче… — Той вдигна рамене и тънкият халат се опъна. — За съжаление сега не мога да напусна Уайтхол. Трябва да получа отговор.

— Ако отговорът бъде благоприятен за теб, омразата на Рейвънспиър ще стане още по-страшна.

Мъжът отново вдигна рамене.

— Това не ме плаши, Маргарет. Поне докато притежавам безсмъртната любов на съпругата му. — Той се усмихна, вдигна лицето й към своето и я целуна — дълго, сладостно сливане на устните, свидетелство за страстната нощ, която бяха прекарали и която криеше обещание за още много такива нощи.

— Страхувам се за теб — каза тя и взе наметката си от стола. — Мъжът ми мрази семейство Хоксмур и е много отмъстителен. — Тя потрепери и се загърна в плътната наметка. — Омразата срещу Хоксмурови е заложена дълбоко в кръвта на Рейвънспиърови.

— Съперничеството и омразата между семействата ни продължават вече почти двеста години — отговори съвсем сериозно Джефри Хоксмур.

— Въпреки това е имало и любов — прошепна Маргарет, повече на себе си, отколкото на него. — Любовта между двете семейства е не по-малко могъща от омразата.

През ума на Джефри мина мисълта, че в случаите, когато двата съседски рода са били окриляни от любовта и страстта, крайният резултат винаги е бил насилствен и трагичен като всичко, което се поражда от омразата. Но той запази тази мисъл за себе си, защото напълно осъзнаваше безизходността на ситуацията си.

Не, той и Маргарет можеха да бъдат сигурни за любовта си. Бяха дискретни и предпазливи. Не искаха много, и двамата приемаха границите на страстта си.

Той си заповяда да се отърси от моментната тревога и бръкна в джоба си.

— Донесох ти подарък, любов моя, но ще се наложи да го криеш от съпруга си. — Той протегна ръка към нея и й показа какво стискаше в шепата си. На дланта му лежеше необичайно оформена гривна от масивно злато, украсена с перли, във формата на змия. В отворената уста на змията беше поставена огромна, съвършено шлифована, перла.

— Прекрасна е! — Маргарет взе гривната и я поднесе към пламъчето на свещта, после я завъртя на всички страни, за да улови светлината. — Но е някак странна.

— Напомня ми за теб. — Джефри плъзна пръсти по сложната плетеница. — Олицетворение на Ева в цялата й красота, сила и дяволска изкусителност.

Маргарет потрепери от внезапен студ.

— Не биваше да казваш това. Аз не съм изкусителка, Джефри.

— Не, разбира се — засмя се мъжът. — Не е твоя вината, че ме тласкаш към лудости. — Той вдигна накита към светлината. — Виждаш ли висулката, която е закрепена за гривната? — Показа й ярко светещия смарагд, изключително чист, оформен като лебед. — Купих гривната с тази висулка, но имам идеята да отбелязвам всяка нова среща с нова висулка. Така ще имаш траен спомен от любовта ни. Ще я пазиш в тайна, скрита от очите на света, както сме принудени да крием любовта си.

Маргарет не преставаше да се изненадва от романтичната, дори поетична душа на любовника си — мъж, който беше израснал с меча и почти не познаваше перото. Но това беше съществена част от неспокойната и сложна личност, която й беше най-скъпа на света, по-скъпа дори от живота й.

— Да вървим — пошепна настойчиво той, обзет от внезапна тревога. — Крайно време е да излезеш оттук. Брайън те чака на ъгъла с носилката. Преди разсъмване трябва да си отново в собственото си легло.

За момент жената се вкопчи в него с цялото отчаяние на безнадеждната любов, после се изтръгна от прегръдката му и без да го погледне за последен път, забърза надолу по стълбите и притича покрай пекарната, осветена от огромната пещ. Сянката на Сам Бег се очерта като огромен черен силует на фона на бяло варосаната стена. Той не обърна внимание на жената. Никога не я поглеждаше. Плащаха му, за да си мълчи: мъжът, който идваше пръв и си отиваше последен, не говореше много и пекарят считаше за свой дълг също да пази мълчание.

Вратата към улицата не беше заключена и Маргарет отмести без усилие добре смазаното резе. Тя излезе бързо на тихата улица и безшумно затвори вратата след себе си. Насреща й излязоха тъмни фигури, плъзнаха се към нея под сводестия вход от отсрещната страна на улицата. Трима мъже в черни наметки с качулки, дълбоко нахлупени над очите. В ръцете си стискаха ками, които блещукаха в студената бяла светлина на снега, но само един от мъжете се хвърли към скованата фигура на жената, чиито очи, разширени от безименен ужас, блестяха като скъпоценни камъни под бледата светлина на наближаващото утро.

Граф Рейвънспиър прониза собственоръчно жена си, която стоеше неподвижна пред вратата на пекарната. Тя не направи опит да избегне смъртоносното острие на камата и не издаде нито звук, докато се свличаше безсилно на паважа. Ала в последния момент изпищя пронизително, грозен вик, който можеше да събуди и мъртвите, достатъчен да предупреди Джефри Хоксмур в стаята над пекарната.

Кръвта на Маргарет се стичаше по паважа и обагряше снега в червено. Пръстите й се отпуснаха, златната гривна се изплъзна от ръката й и падна на земята до нея. Смарагдът блесна ослепително.

Съпругът й се наведе, за да вдигне любовния подарък. Мушна гривната в джоба си, без да я погледне, изрита трупа с върха на ботуша по-далече от вратата и извади меча си от ножницата.

Джефри имаше достатъчно време да отвори прозореца на таванската стаичка, който гледаше към двора. Достатъчно време, за да се измъкне през него и да избяга по покривите. Вместо това той се втурна по стълбите към входната врата и изскочи на улицата. Знаеше какво ще намери. Маргарет нямаше и най-малкия шанс да оцелее. Той извади меча си и излезе срещу Рейвънспиър.

Само очите им говореха за бездънната омраза, която клокочеше в гърдите им. Джефри вдигна оръжие за поздрав, както се полага преди дуел, ала преди да е изрекъл предизвикателството, предателска кама се заби в гърба му, проникна между ребрата и прониза сърцето му.

Противникът му свали неизползвания си меч. Застана над умиращия си враг и го погледна унищожително.

— Ти опозори дома Рейвънспиър. Ти си един жалък мръсник. Затова умираш в позор. Ножът в гърба е единствената чест, която заслужаваш.

— Вие ли ми говорите за чест, Рейвънспиър? — Умиращият говореше бавно, накъсано, от устата му капеше кръв. Въпреки това в гласа му имаше унищожителен сарказъм. — Спомнете си за Естер и безчестието. — От окървавените устни се изтръгна презрителен смях. Още малко сините му очи останаха остри и преливащи от презрение, после изведнъж помътняха, светлината в зениците угасна и Джефри Хоксмур изпусна последния си дъх редом с любимата си, докато кръвта им се смесваше в снега.