Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Bradata (2010)
SFB-форматиране и допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Михалаки Георгиев. Меракът на чичо Денчо. Избрани творби

Издателство на БЗНС, София, 1980

История

  1. — Добавяне

Години, години,

усилни, размирни!

Народна песен

— … У зли години се познават добрите хора! Кога напнат беди и неволи от царе и везири, от сеймени и кърсердари, от юшурджии и бегликчии… кога натисне мъката и зулумът, та сиротинята се превива като черв край огън, кога царски хора побеснеят и повилнеят, а пашите и везирите полудеят и пощръклеят от буйност и беснотия, та свето викне из един глас да кълне и проклиня — кога злото толкова натегнее, та и дете у майка прореве от беззакония и неправди, — у такива зли години добрите хора, кадърните хора, ербапите, стават така редко, както що редко се срещат и белите врани!…

Така хортуваше майстор Васил терзията, а това, що речеше майстор Васил, това беше по-макбул, отколкото всека дума, що я има типосана у месецословецо!

— У харно време, у добри години всеки знае да е харен… у баня всеки знае да пее, като му приглашат и държат исо и стените, и кубетата, ама я да го видим на ачик, у равница?! Да не беше да е без стените и кубетата, всеко магаре би станало владишки псалт!…

Слушаш го, слушаш, погледнеш, позамислиш се, свиеш врат, па си речеш:

— Право дума човекът, що е право — право, хак не можеш да му ядеш… Асли така си е, анджак у зли години требват добри хора, а пък тех баш тогаз ги нема… щукнат некъде, па ако си немаш работа, иди ги търси!… Игла у вършище намира ли се, та и те да се намерят!…

Ех, че човек беше майстор Васил; целата чаршия, па и целата касаба го помни!… Много не хортуваше, ама като рече да каже нещо, а он ще го прикове като с теллия пирон!…

Ще мине край Балъкпазар, па ще се спре… къде, къде, та при Мола Мехмед камарашина. При него наседали големци от сарая, па кой наргиле, кой чибук, кой кахве — всеки кому що е кеф, а майстор Васил се опне пред тех с целия си бой, какво що си беше дълг, па хване некоя риба и почне да я мирише откъм опашката. Бейовете и агаларите ще му се засмеят с глас, а баш кятипинът, или кол-агаси, ще му извика:

— Ай-йол, чорбаджи, риба се от главата разваля, а не от опашката!

Майстор Васил ще го изгледа с един особен подемех на устата и ще му отвърне:

— Ех, бей ефенди, на тия зли години ний, сиромасите, гледаме дали барем край опашката е остало нещо читаво, а колко до главата, за нея и не питаме… тя е отдавна вмирисана!…

Бейовете ще опрат поглед у земи, попреглътнат, па си млъкнат, а майстор Васил си отминва със своята усмивка на уста, като да иска да им каже: „Ако вий сте ланшни, аз съм по-ланшен!“

Като член от общината майстор Васил ще обиколи двора на училището и на църквата, ще мине край ливницата, дето правят вощените свещи, ще прегледа работата на Петър клисаря, па оттам, та право у конака, при владиката. Негово преосвещенство се курдисал насред големия миндер, покрит с червена чоха, и ще покани своя гост, след като тоя му се поклони и целуне светата десница, да седне до него. Майстор Васил ще се поиздръпне заднишком, ще свие пешовете на своя кюрк, па ще се сгуши хей — некъде си чак, на самия крайчец на миндера, до самата врата. Владиката ще го изгледа учудено, па ще го покани повторно да седне, по-близо до него. Тогава майстор Васил ще се поклони пак на дедо владика и ще му отвърне:

— Ако седна до тебе, владико свети, па дойде да ме завари кир чорбаджи Цанко, ще постана да се отдръпна, защото местото до тебе нему припада. Таман пак ще седна, ще дойде чорбаджи Николчо, и нему ще се поместя, па ще доде кир Ницул, па кир хаджи Томаки, па кир Севастаки и току погледнеш, че съм си пак тук, където си и сега седя, та, рекох, по-харно отсега да съм си на своето место!… Къде е, що е, топличко да ми е!…

Владиката — владика, ама вижда, че право казва човекът, та нема що, ами крехне, па се изсмее от все сърце.

Като рече свето за некого, че е щур, оно и да не е щур, ще пощурее, а рече ли некому харен — а си отведнъж става от харен, по-харен!

Така би и с майстор Васила.

От хюкюмата поискаха на еснафа един ербап човек за ааза у меджлиса. Събра се еснафската лонджа и всички из един глас, като че са подоени с една гърда, извикаха, че за тая работа най-макбул човек е майстор Васил.

Като ааза майстор Васил ходи в меджлиса веднъж, ходи два пъти, па отиде и трети път. Иде там, седне в едно кьоше, донесат му чибук, кафе, седи майстор Васил, пуши, пие кафе, а агите си нареждат работите, както що си тем уйдисва на хесапите, па майстор Васила не питат ни черно, ни бело… Наредят си, натъкмят си, нагодят си всичко, какво ще е ним по кефа, па като доде ред за подпис, а они току се обърнат към майстор Васила и му думат: „Чорбаджи, я дай и твоя мухур, да го ударим на това писмо!“ Кара ден, кара два, кара три и майстор Васил друго не правеше, освен да премета и да отметва ширита от мухура на врата си. Четвъртия ден майстор Васил измъкна из пояса си един пирон и един чук, които бе донесъл максус в меджлиса. Когато агите му поискаха пак мухура, а той стана, приближи се до писалищното скемле на баш кятипина, хвана пирона в левицата, чука — в десницата и почна да забива пирона в стената. Агите, учудени от това, що прави, го запитват що му е тоя пирон на стената, а майстор Васил им отговаря мюлехим-мюлехим:

— Ех, агалар-бейлер, а̀ я, а̀ тоя пирон, все едно; и на него ще виси тоя мухур така, както що виси на врата ми… да ви го оставя тук, па когато ви дотребва, нека да ви е подръка, а и да отида да видя моята терзийска игла, докато не ме е забравила!… По-харно да си разваля кафадарлъка с мухура, отколкото с иглата, която ме е хранила толкова години, па и днес ме храни и мене, и децата ми, и калфите ми!…

Агите останаха смаяни от тоя чудноват протест на майстор Васила за погазения ихтибар на неговото мнение, но от тоя ден думата на майстор Васила стана по-макбул в меджлиса.

Един ден се разчу из града, че некои таксирдари и юшурджии чинеле грозни зулуми по селата над раята, за да оплячкат по-големи берии. Едни ги били, други яздили като добичета, трети държали голи на студа, а пък едни измислили да бръснат главите на царските данъкоплатци със секири!… Писък и олелия до бога!… А защо? Крива ли е тая бедна рая, та й пратил господ тази напаст от царски хора!… Зер е неин грехът, че се е родила рая за мъка и неволя?!…

Майстор Васил, като чу за тия зулуми на царските хора, а той, преди да отиде в меджлиса, свърна при Юсуф берберина и с едно седане пред огледалото заповеда да му обръсне главата. Юсуф помисли, че чорбаджията е полудел, та му дума, че е по-харно да го остриже.

Майстор Васил заповеда повторно да бръсне и да не пита.

Когато влезе агата в меджлиса, всичките агаларе и бейове останали слисани от обръснатата му глава и го запитват защо е бегендисал такава промена.

— Ех, знаете, кефовете на царските хора са като ветровете: днес духа отгоре, а утре почне отдолу. Чух, че по казата са се навъдили некои от тия царски хора, дето за еглендже бръснели царски раи с острилото на секирите, та да не би да дочакам и аз некой такъв от новия тертип берберин, рекох да си приготвя с време главата, както що си я знам!…

Целият меджлис се сепна от гоя грозен хабер, що им обади аазата, и на втория ден вече тези царски забити, що са вършили тия зулуми, бидоха докарани навързани като хаирсъзи в хюкюмата да отговарят за злото, що са вършили над раята! Стотина села благославяха майстор Васил за неговата бръсната глава.

* * *

Кога се търкаля колелото на некоя кола, оно, хелбете, като е по земи, некога ще удари на сухо место, некога на кал, некога на сух камък, а пък понекога, да прощавате, и на нещо по-мръсно!… Така е и с живота човешки на тоя свет. Блазе на ония колари, които водят своите кола по чист, изравнен път. Истина е, че както нищо друго на тоя свет нема трайно, така и хорската неволя, така и човешкото патило не е нещо трайно, все ще има край, ама тежко ономува, който го търпи.

Кахърите са за хората, ама и хората са за кахърите!…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Откак българите си омаскариха царството, та туриха на него ръка турците, много вода е изтекла низ Дунава: и бистра, и мътна, па и кървава!… Много царски забити се меняваха: харни и лоши, па и по-лоши. Много грозни, много горчиви спомени са оставили на царската рая тези забити: и в душата им, и по кожата им, а най-много по кесиите им… Много, много, ама като дели Омер паша както касабата, така и целата каза не е виждала!… Оно има по некой звер, та изгладнее, па като се понаяде, а он се смиряса, ама има и такива зверове, дето не знаят що е доста; летят на стръв не от глад, а от зверщина, така, само да хапят, да съсипват, да изтребяват! От тая сорта зверове беше и дели Омер паша…

Пашалък голем, рая много, ама гладна, гола, боса… всичко им обрали, само неволята им оставили. На дели Омер паша не му требва гладна, гола и боса рая, той тражи рунтава овца, за да има какво да стриже от нея. Тражи, ама като нема, а он опре яда си на тая царска фукария, па се вдигне една олелия, та — до бога!…

Докриве, домъчне, дотегна на тая нещастна рая от зулумлъците на тоя подивел и повилнел забитин, тъжба им се дотъжи, жалба ги дожалее, та из един глас викнали: „Пущай ни, боже, да рипаме из кожите си!…“

Пашалъкът е плащал досега девет товара пари за берии и вергии, а дели Омер паша събира от раята осемнадесет!… Девет праща у Стамбул, а девет сипва у своята хазна… До негово време женска челяд не е мъчена с вергии и берии, а у негово време се върза вергия и на жени, и на моми, па и на стари баби!… Жив ли си, плащай, ама защо? Ех, така на̀: Обиколи трън, дай пари!

Колкото и да беше лош, колкото и да беше зъл, в душата на дели Омер паша не беше, види се, всичко прогнило, защото понекога го стегне душата, та се сети сам, че зло върши, и тогава нигде го не стърпя, нигде се не смирясва!… Кога светът спи, той се лута по своите конаци като пълтеник: хока, ганади, вика, тропа, па току ще се надигне посред нощ, кога петли не пеят, с все алае, та хайде по гурбет — ту на лов, ту по пустиняците, ту по другите касаби, хеле три дни на едно место не замръкваше!… Излизала, казват, некаква сенка, която му припомнювала патилата на раята, та тая сенка го плашела и му не давала мир и покой… Доде време, та по цели дни никого не вижда, никому дума не продумва; а понекога ще поръча големи теферичи и зайфети, покани своите кятипе, аази, кадии, мюфтии — всичко, що е власт у касабата, — па като се почне един джумбуш с кьочеци и свирджии — с недели върви!… На такива джумбуши по кърищата и пустиняците той обича да слуша понекога, когато заговорят умни, паметни, харни хора.

На такъв един джумбуш падна се сгода и на майстор Васила да каже една приказка на дели Омер паша, която приказка, за чудо невидено, накара лудия паша да се замисли за по-умни работи, и оттогаз се промени, та стана по-харен, а и на раята олекна от зулуми и неволи.

Оно и гръм, що е гръм: треска, блъска, пука, па пак се притаи… Тежко и горко само на тия, що ги е чукнало!

— Ей, Васил чорбаджи — обърне се дели Омер паша към своя ааза от меджлиса, — научих се, че много акъллия човек си, де сега да чуя и от тебе некоя умна приказка!…

— Ех, паша ефенди, я що ще ти кажа, може да не уйдише дип на кефа ти. Лъжа не мога ти каза, а правото… знам ли я, може да стане малко гюч некому, та по-харно да си мълча… Знаеш, думата е сребро, а мълчанието — злато!…

Дели Омер паша го изгледа с изпъкнали очи, хвърли една чаша мастика след мезето, поскриви учудено глава и му отвърне:

— Гюч-мюч нема… От мене изин; де, бакалъм, карай на езика това, що държиш на сърце!…

Майстор Васил му вземе една дълбока темана, па посвие пешовете на кюрка си, подметне петите под седалото си, както що седи облегнат на колената си, и почне:

— Чуден аджеиб е човекът на тоя свет, паша ефенди; всичко е издирил, всичко изпитал, всичко изучил, само едно е останало скрито за човека на тоя свет, а това е — човещината!… Всичко узнал, себе си не познал!… Човек прави тоя свет да прилича или на рай, или на ад. У негова ръка е ключът и от сладостите на живота, и от сълзите на човешкото око. Из една уста пуща и благословии, и проклетии. Всеки знае, че не е вечен на тоя свет, но никой не мисли за смърт!… Една наука е и от Мойсея, и от Христа, и от Мохамеда — щото хората да са хора, а не зверове — и пак гледаш, че по-голем звер нема от човека по целата земя… И библията, и евангелието, и коранът все едно поучават: напред бог па после ти, а хората го обърнали, та станало: напред аз, па после бог!… Оно, истина, хора сме, та затова сме и грешни, но барем този грех да беше по с карар…

Едно време, преди да падне тая земя в ръцете на султановите войски, в това царство е имало български царе, които беха забравили и ред, и правда, и бога… Техните боляри, големците, първенците по онова време, разградиха царството си, за да си съградят на себе си и на жените си сараи и палати. У църквите с конете си влизаха, нафората с маждраците си вземаха… Бог ги търпе, търпе, па най-после подвикна на дявола: „Ха сега, прибирай си раята!“ И прибра ги дяволът — загубиха и царството си, па и главите си…

Един от тия царе, що е царувал по тия места, е бил по-лош и от звер за своя народ… Мъчил, съсипвал, обирал своя народ, докато го оголил… Свивала се тогавашната рая, шепнела от ухо на ухо злото и неволята, която ги сиашла, та дано се намери некой да ги куртулиса, но никой не смеел нито дума да спомене на царя… Карало така, карало, докато се намерил у тия лоши години един добър човек, който се наел да каже на царя, че раята му съвсем ще оголее, а царството му ще запустее, ако не престане да ги измъчва с големи даждия. Зарадвал се народът, че се е намерил човек да ги спаси, дали му, що е поискал, и чекали да видят как техният спасител ще смее да рече реч на царя. Събрал тоя техен спасител по некоя и друга пара, що е можал още да събере, па се обърнал към хората и им рекъл:

— На тоя наш цар, такъв, какъвто е, само един луд може да му каже умна дума, та затова аз ще му стана лала!…

Обадили царските хора на царя, че имало един лала, който разбирал от езика на животните. Не се минало много, и тоя чуден лала бил между първите хора в царските палати. Един ден тръгнал царят с тоя нов лала и с всичкия си алай да си обиколи царството. Лалата правил, вършил, докато наредил работата, та да минат край една хубава долинка, при една чешма, където той закопал попреди едно гърне с пари, без никой да го усети. Когато седели край чешмата да си отдъхнат, една сврака закрекала над едно дърво, наблизо, а лалата дума на царя: „Царю честити, тая сврака те пита нещо!“ Царят се почудил и му дума: „Какво ме пита?“ „Пита те, царю честити, дали знаеш, че на местото, където седиш, имало закопани пари?…“ Както царят, така и всички около него останали смаяни. По заповед на царя тутакси разкопали земята на това место и за големо чудо на всички изкопали гърнето с парите… Новият лала наведнъж се въздигнал в очите на своя господар и на неговите хора. Такива луди като тоя лала струват за хиляди умни!… Като продължили пътя си и спрели на втора отмора, а над главата на царя се разграчили две врани. Царят поканил тутакси своя лала да му съобщи какво си грачат двете врани над главата му.

— Сватлък правят, царю честити — отговорил лалата, без да се сбуни. — Едната има мъжко, другата женско, па се уговарят да ги оженят, ако се спазарят за прикята!…

— Тъй ли? — запитал царят с любопитство. — Ами защо се не спазарят?

— Майката на мъжкото иска голема прикя — отговорил лалата.

— Глѐ, глѐ, ами какво иска?

— Ех, царю честити, иска три къщи запустели.

— А какво отговаря другата? — запитал царят своя лала.

Като виде големия мерак на царя да разбере отговора на другата врана, лалата се поклони пред своя господар и като пипна с пръст своята протегната шия, той му отвърна:

— Царю честити, нека моята глава да падне пред твоите крака, по тоя отговор не смея да ти кажа, защото е много горчив за тебе…

Тези думи на лалата, както страхът му, що бе изписан на лицето му, раздразниха още повече любопитството на царя, който се обеща на своя лала, че какъвто и да е отговорът на враната, той нема да го наказва само да му каже истината.

— Та, анджак, тая истина е най-горчивата увреда за тебе, царю честити — отвърнал пак лалата със замислен и опрен пред стъпите на своя цар поглед и продължи с треперлив глас: — Втората врана отговори на първата, че… че ако тоя цар ще царува и занапред така, както що е царувал досега, то не само три, а… триста хиляди къщи ще запустеят в неговото царство!…

Край