Михалаки Георгиев
Така се лъже човек! (Хумореска)

Да е цвете, да речеш да го помиришеш и да го разбереш; да е ябълка, да речеш да я разрежеш и да я опиташ, а оно нито е цвете, пущината, нито пък е ябълка, ами е човек!… Иди, че го узнай. Много пъти през живота си съм се лъгал в хората, но дето съм се излъгал в двама души — това не бих си простил никога.

Едно време беше блажено време; не беше като сега. Сега трябва, ако искаш да получиш длъжност, да се преобличаш по няколко пъти на годината в нови и нови боялии партизански ризи и да се печеш на припек пред вратите на някой министър барем два-три месеца, докато боята ти стане хаз, и пак не можеш да видиш хаир от конкуренти! Та и какъв ли хаир ще видиш, като за всяка служба има по десетина претенденти, и то все предани, заслужили ратници за интересите па партията, по мимо конкурентите, които пристигат от Европа с повече докторски дипломи в джебовете си, отколкото имат копчета по панталоните си, и които още от Цариброд питат с депеши: кои министерски портфейли са свободни или поне проблематични?!…

По ония времена, за които аз говоря, имаше служби, но нямаше хора, а пък сега има хора — легиони, ама пък службите станаха кът!… Какво да му правиш, игра на природата! Както що е природна игра и това чудо, че едно време имахме пари, по нямахме банки и ковчежничества, а пък сега и банки, и ковчежничества боллук, ама за пари хич не питайте!…

В качеството си на ревизор по Министерството на финансите бях натоварен през годините 1878 и 1879 да открия сухопътните митници по границите на Западна България и да въдворя и упътя чиновниците, които трябваше да почнат да функционират в тези митници. Счетоводни книги, формуляри, временни упътвания, декларации, печати, прошнуровки и др., и др. подобни се мъкнеха на коне от място на място, както що се мъкнат катунарите. Помня, че една от тези митници открихме най-напред в Сливница, по-сетне — в Драгоман и след няколко недели — в Цариброд, където е и досега.

Тая работа, първоначалното учреждаване и практическото упътване на чиновниците при тези митници, трая няколко месеца. Доде време да отида да ги проверя и да се уверя в точността на тяхното действие.

През тази именно първа ревизия ми се случи да се излъжа в душевните дарби и способности на двама от тези новопоставени митничари, и то да се излъжа така грозно, щото да вярвам, че черното е бяло, а бялото — черно. Човещина!…

Бях по-преди в Н-ската митница, където за управител беше назначен един млад интелигентен човек, старателен, пъргав, проницателен, точен; въобще качества, които могат само да се желаят в подобно едно учреждение. При преглеждане на писмените дела и на сметките намерих всичко в идеален порядък: всичко заведено внимателно, чисто, даже калиграфически и с такава прецизност, щото бяха указани дори и дроби от стотинките. Не можеше, освен да изкажа своите одобрения и да декларирам съответствената похвала за показаната ревност, а в рапорта си до министерството да го препоръчам като образцов чиновник, на когото стълбата за авансирането вече беше добре закрепена.

От Н… заминах за Д-ската митница, където според известието, което получих от министерството, управителят, когото аз бях упътил, е бил заменен по време на моята обиколка с друг нов. Излишно ще е да забелязвам, че всякога и всякъде пътуванията по тези обиколки ставаха на кон. Преди да се пристигне в тази местност на Д…, където беше зданието на митницата, трябваше да се измине един доста стръмничък бряг, обраснал в трънак. Стражаринът, който ме придружаваше по тази обиколка, беше принуден да отседне своя кон, който беше преуморен, преди да се подеме въз брега, та по тая причина аз стигнах на върха на баира и се спрях пред митницата сам, без стражар — едничкия виден знак за официалността ми, с която бях облечен.

Вместо да видя митницата, очите ми бяха привлечени от една картина, доста интересна. Един човек, средни години, 35 до 40, с потури и с антерия, препасана с морав пояс на кръст, със завратени ръкави и със захапан кървав нож в устата си дереше едно яре, закачено с един ченгел на саръка. По-ясно да се изразя, упражняваше твърде изкусно касапския занаят.

Като нямаше кого да запитам за митничаря, с когото исках да се срещна, и като видях, че никой не обръща внимание на мене, аз се обърнах към яродереца и със запитването ми се възбуди следующият разговор между нас:

— Къде е началникът на митницата бе, байо?

— Ама кой, за гюмрукчията ли питаш?

— Да, да, гюмрукчията зер, къде е, тъдява ли е?

— А що ти е, требва ли ти, стока ли имаш да прекарваш?

— Нямам стока, но трябва ми да го видя.

— Е, па като немаш стока, що сакаш от гюмрукчията — възрази ми моят събеседник някак остричко, като измъкна в това време бубреците на ярето из лойта и почна да ги нарязва отгоре-отгоре, като за кюлбастия.

Тази опърничавост в отговора на яродереца и невниманието му към мене ме наостриха малко, та му подвикнах с по-висок глас:

— Ако знаеш, казвай къде е, а ако не знаеш, не ме бави; трябва ми, защото съм дошел да му правя ревизия.

Думата „ревизия“, види се, че сетна моя събеседник, защото при голямото внимание, което бе той посветил при дрането на ярето, изведнъж се изправи, разкрачен, с касапския нож в ръка, с разтворени уста и учуден поглед и като ме изгледа някоя и друга минута с недоверчивост, той добави:

— Аз съм гюмрукчията… а ако ти си наистина ревизора, то дай да ти видя фермана от министъра.

Сега пък на мене дойде ред да се стресна учуден и да погледна на моя събеседник с недоверчивост. Да му вярвам ли, да му не вярвам ли? Па и защо да му не вярвам на човека?… Нима за туй, че го видях, че дареше ярето, та да не може зер да бъде митничар?… Що би му пречило това? Аз съм виждал сума хора, които са драли човешки кожи, които са смукали човешка кръв, па не само че били и митничари, и паши, и министри, но са били и украшавани гърдите им с декорации за подобна героическа способност. Помирих се с мисълта да го призная не само за митар, но даже и за фарисей, ако беше изказал подобна претенция.

Не ми оставаше, освен да се съобразя с необходимата формалност, на която той настояваше — да му покажа фермана на министъра. Слязох от коня, разкопчах горната си дреха, та можах да извадя портфейла из джеба си, където бях скрил предметния ферман, който и представих по принадлежност за моя легитимация.

Моят касапски митничар, или митнишки касапин, не намери за потребно да прочете даже съдържанието на „фермана“, а го поизгледа някак напреки, поспря погледа си върху печата и като го сплати набърже, пружи ръка да ми го възвърне. Тази небрежност към съдържанието на фермана ме докачи, та го запитах:

— Нали искаш ферман, ето ти ферман, що го не четеш?

— Що ще го чета, господине, дебелия овен и с око се мери, не е потребно баш, мутлак, да се хване и под опашката.

— Ех, а сега?

— Сега е друга работа вече, етѐ, чиним ти евала, па буюрдисвай.

— Какво ще буюрдисвам?… Нали ти казах, че съм дошел да правя ревизия?

— Е па харно, господине, като сакаш ревизия да правиш, а ти си прави.

— Хайде — думам — да влезем в митницата.

— Сега, господине, само чекай да поръчам на момчето да изкорми хубаво ярето и да му кажа да не пресече жлъчката, че тая работа у касаплъка е най-хаталия; малко да я боднеш само, и угарча всичкото месо!

Що да чиня?… Чаках!… Нали е за хатъра на жлъчката, ще чакам!… Колко други работи на тоя свят са спирани и изхабявани зарад жлъчката — разбира се, не мисля ярешки, а хорски жлъчки. Ех, много данък е плащал светът, а особено сиротинята на тая пуста жлъчка, а кой знае още колко жлъчки има да ужълчят света!…

Помещението, в което се сместваше Д-ската митница, беше една проста, селска кръчма, състояща се от една голяма стая с две малки прозорчета с дървени капаци и със землен под. На срещната стена от входа беше си още прикован кръчмарският тезгях с полиците му и другите му сгоди. До тази стая допираха други две — едната за управителя на митницата, а другата за момчетиите. Една-единствена маса на средата, скована с железни и дървени клинци, имаше предназначение за много цели: и за кълцаше месо за суджуци, и за рязане лук, и за трапеза, па ако станеше потреба някога да се пише нещо, тя послужваше и за писалищна маса. Истина, че колкото за чистота, познаваше се, че е ставало опит да се чисти, а това се виждаше от пясъка, с който е била изтривана и на който зрънцата се бяха загнели по шуплините на разпуканите грапави дупки, където заедно с остатъците от червения пипер, лоени капки от свещ и др.под. беше се образувала една своеобразна мраморовидна покривка, подобна на мозайката.

Едно пейке, приковано на четири криви крака и покрито с един син ян, съставляваше единствената по възможност удобна за седене мебел в това държавно учреждение.

При повторната моя покана да пристъпим към ревизията моят митничар, който се беше завърнал сега без нож в ръцете и със свалени вече ръкави, ме изгледа някак въпросително, като да недоумяваше и той защо ли се бавя!…

— Дайте книгите да видим какъв внос и износ е имала митницата.

— Ама кои книги? — запита ме началникът на учреждението.

— Па всичките книги, които са били водени по операциите на митницата.

— Да ме прощаваш, господине, ама аз не разбирам нито за кои книги думаш, нито пък разбирам какво рече нещо за некакви си раци… Тук наблизо нито реки има, нито пък раци има, та да ги носят хората през гюмрука.

Аз се пак втренчих втори път в този аджеиб-гюмрукчия и учуден малко от тази негова слабичка интелигенция, му казах:

— А бе, джанъм, книгите, тефтерите де, в които сте писали колко и що е минало през митницата, колко сте взели мито и тъй нататък.

— А-а-ах, сега те анаисах, господине; санким демек, ти сакаш тефтер-есап, калем по калем кому що съм пущал да си носи през гюмруко. Ех, хвала ти на тая лакърдия, господине, ама, сполай на бога, не съм си изпил акъла!… Бае ти Наум, господине, си знае работата, е-хей… Не е он от лани!… Зер това е бакалски дукян, та да си му пущим я нему малът, а я да му държим на тефтер хесаб-кетаб?… Море, биттиши го ти него, господине!… Брат да ми е, татко да ми е, па пак с хесап ще бъде!…

— Моля ви се, моля ви се — прекъснах моя събеседник, — аз не се съмнявам във вашата честност по отношение към държавната пара, но аз искам само да прегледам вашите книги, вашите тефтери…

— Ама, господине, защо ми е тефтер бе, джанъм, като не отпущам нито една игла на вересия?… Кой що пренесе, плати си пешин пари: такър-такър, па сбогом със здраве!… Като си плаща човекът, що ще го пишем на тефтер?… Тефтер е за батакчии хора, а гюмрушка пара не батиксва, та да я пишем на тефтер!…

Моето колебание за интелигентността на бая Наума дойде до най-крайния връх. Почнах да се съмнявам вече за бистрината на понятията помежду ни, само че още не можех да установя от чия страна беше мътното: от моя страна ли, или у бая Наума!

— Ама как, думам, нима трябваше на вересия да се отпуска митото, та чак тогаз да се водят книгите?

— Хелбете!… — възрази ми бае Наум с такова самоуверение, като да защищаваше несъмнената вярност на Питагоровата теорема за отношенията между квадратите на хипотенузата и катетите!… — Като си плаща човекът, що ще го пишем на тефтер?

— Ами нали трябва да се знае колко мито е взето, колко пари са се събрали!…

— Па оно си се пак знае бе, господине!

— Как се знае, като не са вписани в касовата книга?

— Не са писани, господине, ама са броени!…

— Как броени, кой ги е броил?

— И тая хубава, па кой други ще ги е броил освен мен.

— Е добре, като сте ги броили, тогава колко мито се е събрало?

Вместо отговор бае Наум вдигна единия край от яна на пейкето, откъдето измъкна едно чевре с две-три шепи пари, сребърни и медни. След това бръкна в пояса си, измъкна една дълбока синя кесия, завързана с дълги черни гайтани, и почна да я развива. Като разви кесията, той изтърси една купчинка със златни монети: и лири, и полуимпериали, и наполеони, и минцове, па се обърна към мене с една тържествено-официална поза и ми продума:

— Ето, господине, па бройте сам и ще видите колко гюмрук се е събрал!… Ако е халеп далеч, аршинът е тук!…

Не ми оставаше, освен да подпра лактите си на масата, да туря длан на чело и да загледам като замаян в бая Наума. Гледах го така дълго време и кроех в ума си деветдесет и девет въпроса, които трябваше да му задам; акта, който трябваше да съставя, а главно хала на бая Наума, който при два занаята рискуваше да остане и без един, тъй като гюмрукчилъка не го е научил и сигурно беше, че няма да го научи, а пък касаплъка ще забрави, дорде да си блъска ангелите да учи гюмрукчилъка. Гледам, гледам, какво да питам, та що да му думам?…

— Добре, бае Науме, думам му, да речем, че преброихме парите и излязоха толкова и толкова, ами откъде да зная аз, че това са тъкмо всичките пари, които са постъпили в митницата, и главно толкова ли е трябвало да постъпят?

Бае Наум се сепна и опна надире главата си, та ме изгледа като ранен лъв и проговори дълбоко обиден:

— Само това нещо, господине, кабул не го сторвам. И я си имам хърз, и я имам сурат, ще ли си подложим я сурата под гьона на кундурата? Та, слава богу, виждал съм я пари, големи пари в моя живот! Кога правихме джелеплък с кир Арсо, море с торби съм ги мъкнал тия пущини, господине; та сега зер, дека съм станал каил за царска служба, та зер сега ще ида да се резиля?

— Добре бе, джанъм, бае Науме, сега как ще хванем сметка колко пари са, като не са водени книги, като не е записвано от що колко се е взело?

— От що колко се е взело!… Па колко ще се вземе, освен що е било право да се вземе: прехесапим му стоката, па от сто гроша вземеш му осем и — това си му е молитвата, а пък колкото за хващаме хесап, и на това има колайлък: изброй колко лири има, колко пола, колко кърменци, па пиши лирата по 117 гроша, пола по 103, кърменеца по 60 гроша, удари ги на събиране, па — що е, да е, оно ще е на ачик — ракамът ще го покаже.

— Добре, ами от тези пари не е ли харчено за нещо?

— Как да не е харчено? Харчено е! Що-годе е требвало за масраф — давано е. Те, на момчетата хайлък съм платил; сегиз-тогиз малко пишерме, я малко яхнийка, я гювеч, я винце, я кахвенце за мющериите!… Хелбете, като дохожда човек, па прави алъш-вериш, санким, плаща си гюмрука, оно не е кабил да го не поугостиш, или пък да го подканиш барем с чаша вино, или филчан кахве — ех, знаеш, човещина! Това са ситни работи, от това царщината нема да осиромашее, а мющерията ще остане благодарен и ще каже: „Халал да е!“

— Добре бе, бае Науме, ами нали имаше предписания от министерството за водене митнишка отчетност, нали имаше инструкции, упътвания, наставления, формуляри зер тях ти не си получил?…

— Ех, има некакви хартии там и показа с нос накъде кръчмарския тезгях, — едни със зелени, други с червени корици, ама кому е дошло на памет да ги чете, па и за четене ли е при тоя хал, кога цел ден все работа; един мине, други доде… То се чете на времето си… чете се и пише се у школото, а тука — тука требва човек да е дикат на царската работа пешин, па за друго — то е башка работа…

* * *

Ще ме питате как се е свършила моята ревизия!… Излишно е да питате: като видите левче, вий и сами се сещате, че това са пет гроша.

Съставих нужните актове, изпратих си рапорта, в който изказах без всяко стеснение мнението си, че е необходимо да се упъти бае Наум към стария си занаят.

По случайно щастливо или нещастно съвпадение моят бае Наум си имал една твърде яка протекция в министерството, та затова моят рапорт се е взел само наполовин във внимание, а именно: бае Наум си останал по-нататък началник на митницата, а за водене писмената част му се изпрати специален човек!

Аз се много учудих по онова време на тази необяснима за мене протекция, но днес, вярвайте ме, не бих се чудил нито колко за нокът! Та на що и да се чудя, когато виждам, че днешната протекция е взела такива размери, щото тогавашната не би смеяла нито „стрино“ да й каже!… Разбира се, като прогресът върви паралелно във всичко, зер протекцията трябва да остане надире? Кой би кандисал на подобно ретроградство?

* * *

Бях отдавна забравил за тази моя едновремешна ревизия, когато лятос при едно мое пътуване намерих моя бае Наум нещо като магазинер в една от нашите митници! Питам, разпитвам как е, що е… и моят бае Наум свива рамена и жаловито процежда през зъби:

— Ех, слава богу, живеем!…

— Ами нещо като бяла пара за чер ден?…

— Ох, господине, къде у нас такъв късмет, нали виждаш годините какви са станали харчлии, та не само че не завързахме, ами и борчец ни тежи на рамената!

Замислих се, па си го представих едно време бая Наума как отвиваше и как изтърсваше синята кесия с жълтиците, та ми даде на ума да разпитам и за началника на Н-ската митница, който се отличаваше с голямата точност. Казаха ми, че той служил 7–8 години с по около 120 лева месечна заплата и сетне се оттеглил на частна работа с един капитал от 70–80 хиляди лева!…

Тези сведения дойдоха да ме убедят колко съм се лъгал, като съм писал онези двата мои разновидни рапорта за шефовете на Н-ската и на Д-ската митница!…

Да ми е сега да пиша рапорти… ама да, зная, че ще кажете: сега и баба знае!… И право е. Тоя грях ми много тежи, та рекох да си го кажа, че да ми поотлекне!

Както и да е, но откато узнах как съм бил излъган с онзи примерен чиновник в Н-ската митница, оттогава все се боя от хора, които са много точни в сметките си и които са извънредно добри книговодци! Може и да се лъжа, ама де, пусто сърце — иди го раздумвай!…