Михалаки Георгиев
Тошо

Нема, брате, нема; я съм виждал много аджеиб хора, много такива, какви да ти река… бамбашка, ама като това чудо — у цело село друг не е имало! Право си казва дедо Лико: тѐ, каже, пет ги имам, тия пущини, на ръка — па пак, каже, не са еднакви, камо ли и хората да са?… Па и така си е: колко глави — толкова и табиети; колко крака — толкова и пети!

Че е така — така, и я го знам, ама че като Тошо друг нема — това и вие ще ми признаете.

А да речеш нещо, че е пошавнал в акъла, санким, като фесфесе или такова нещо… йок, йок, брате. Човек като човек; и ръце му — ръце, и крака му — крака, и глава му — глава… божо лице, па това си е! Ама пак Тошо си е Тошо. Имаше у селото, истина, и други Тошовци, ама като Тошо — не беше ни един Тошо.

Ама ще речете: какъв беше тоя Тошо? Па етѐ, харен беше момчето… И вредно беше, и къщовник беше, и мюлчеца си гледаше, а пък що знаеше добиченцата си да гледа! Като упрегнеше ония волове, а сини угоени, тимарени… па вървят, вървят, като едни аслане!…

Етѐ, що да хуля бога… що е право — право; къщовник и половина. Харно, ама кусурът му е, че е темерутин. Все го гледаш нещо начумерен, нещо кисел като… като зелена мушмула.

Върви Тошо по село, па все надолу гледа, като че му е све село криво. Срещне те, па о̀пре очи у земи, намъкне капа на̀ очи, като че си му къщата запалил, яли яз си му пробил, яли… кой знае какво зло си му сторил! Срещне ли женско, да прощавате, етѐ… булка било, мома било, а он намръщи чело, набере ония вежди, па набърчи лице като… като солдашки чизми. Без нищо в ръце не похожда — ни от тук до там: ако не е камшик, а оно ще бъде остен; ако не е остен, а оно некой кол, шу какво и да е, Тошо с голи ръце не ходи. Речеш ли му: „Помагай бог“ или: „Добра среща“, а он ще наведе глава като невпрегано юнѐ, па ще натисне остена или колеца у земи, та припука-припука и божем промънка през зъби нещо, ама и ти му нищо не разбираш!

А що беше силовит, що беше як — еш му нема у девет села!… Камик да хване у ръце, и он ще припука. Веднъж натоварил дърва и кара в село, Ама не натоварил, каквото що се товари, ами надвесил камара, като че сено кара. Таман пред Пунчовата ковачница, а оста — „къррр“! Дойде Пунчо да привърже некоя дъбовица, колко-толко барем до къщи да откара.

— Стоварвай — каже.

— А що?

— Па да подигна колата, та да подвра дървото.

— Йок, не требва — каже.

— Ама не може, човече; докле се не подигне, не мога да наместя колелото.

— Е па ще подигна и така — каже.

И опре гръб над ритлата, подхвана зад гръб с ръце и подигна!

Чуди се Пунчо, чудим е се и ние… бре… дяволска му майка… това не е човек — това е хала!

Веднъж Йото Лалин впрегнал да учи кон у кола. Добиче, знаеш, като добиче… току-що хванато от ергелето, па дѐ, одма у кола. Бре хамове, бре щранкове, бре юзди, бре това, бре онова и оно хелбете… усплахирило се, па като подхване юзда у зъби — па хъргне… та ха̀ бре, та дѐ бре… юри, брате, като бесно през сред село. Наведнъж сво живо, що бе пред колата „пъррр…“ като яребици. Не е и шега, брате, да те докачи, ще ти е като у шише… Майке?!… Таман добичето да завърти около поповия кладенец, а Тошо — насрещу. Ни пет, ни шест, па замахне с колеца — „плюуус“! Добичето се сепна, па се поспре, а Тошо — дръж за юздата. Кон рипа, Тошо стиска… па ха… ни навам, ни натам! Полек-полек, па миряса добиче, а хълбоците му „туп, туп…“ — па кожата му трепери, трепери като лист! Като се поудрами, приидоха и други хора, па и Пунчо привърза каишите, па слезе, а у лицето жълт — като смин. „Ех, Тошо, брате… халал ти вера, каже, хвала ти, брате… да ти е жива и здрава ръка“.

А Тошо?

Тошо: нищо. Понаведе капа на чело, набърчи вежди и колецът му припука у ръка, па си пойде… ни сбогом — ни алилуя!

Оттогава Тошо стана Тошо!… Хей, дяволска му майка! Кой смее бре да му път мине? Кой смее лакърдия да му рече? Тошо си е сам сайбия на своя табиет… Никой не може да му съди!…

* * *

Село като село… Както всъде, така и тук. Има брате, и старо, па има и младо. Дойде празник, па ако е благ ден, а оно… що да правят?… Млада кръв, па дай, Пане, кавала. Кавалът свири, а младите, етѐ, мъжко било, женско било, залюлят онова кръшно хоро, па де: „зупа-зуп, зупа-зуп“. Ако ли е празникът у пост, а они се пак сбѐрат, ама хоро — йок! Ех, знаеш, малко хрискянлък се намерило още у ръцете, па дай барем, що е останало, да завардиме. Ама младите пак се еглендисват яли ще се надрипват, яли ще се надфърлят с камъне, яли ще се борят — какво и да е, все е еглендже.

А Тошо? Тошо ни на хоро — ни на еглендже. Тѐ, по горещниците навърши двайсет и четири години, па и досега ни веднъж, ама баш ни веднъж не си го видел на хоро!

Не да речеш, че Тошо не е християнин, та да не варди празник — варди, брате, и он като всеки кръстен: ни оре у празник, ни сее, ни жъне, ни върше, ни нищо — нищо. Ама ни на хоро ходи ни с другари се сбира, ни тая вера!…

Истина, работа не работеше, ама пак празен не стоеше. Та жив човек празен стои ли?! Има си Тошо деветдесет и девет за̀лиси, или градината ще прекопа, или овошките ще поизкастри, или на свинете обора ще постъкми, или плета ще потегне, виното или ракията ще преточи, плуга ще посчука, за лопатата и за мотиката нови държала ще направи… какво и да е, за Тошо все има еглендже. Ако дип-дип нищо нема, а той ще влезне в кокошарника, в яхъра… ще измете, ще изрине, ще почисти, ще натовари тора на колата, па — хайде на нивата. Или ще се случи кошерите от пчелите да подреже, или да си приготви кошници за нови роеве, или грах ще лупи, кукуруз ще рони или ще постъкми на майка си разбоя: я ново кросно, я некой скрипец се пукнал, я стъпалките изхабени; или пък чекрък ще й направи, моталки две-три ще й приготви, хурка ще й изреже, па ще я нашари: ръбеста, ръбеста, с резци, с колелца, а на върха сиврия, сиврия като шило!…

Ама ще речете хоро?! Що му е хоро на Тошо?… Не е мечка, та да играе, па и… защо да става сойтерия на хората?… Да се улови в хорото, па друс, друс — сойтерилък! Или ще речете: другари! Що му са другари? Всека коза за свой крак!…

Тошо такъв, Тошо онакъв, ама чалъшкан беше Тошо: като Тошовата нива — ни една нива у село. Като Тошовото заере — ни едно заере у другите: едро като дренки, па чисто, па се лъска, лъска… да речеш, че е жълтица. От нива, дека друг ще набере една кола — Тошо ще откара три. Ако друг от ливадата събере три кола̀ — Тошо ще събере седем. Като Тошовата ракия и Тошовото вино нема ни у чорбаджи Геле, баш кнезо. Кога дойдеше търговец да купува, а он най-пешин ще пита за Тошо. Ако другиму шестнайсет пари оката вино, на Тошо — двайсет и три, двайсет и четири. Ако другиму сто и дванадесет пари за ракията, на Тошо — три гроша, три и две, па и три и пет пари. Истина, от баща му, дедо Марин, бог да го прости, остана доста имовина: и лозя, и ниви, и стока, и това, и онова, ама Тошо със своя Чалъшканлък направи от парата пет… Хе, колко стари домакини остави Тошо зад гърба си… колко, колко?! Ама етѐ, що е?… Това! Да не беше такъв чудноват, па да не странеше от свето… да се посмеша и он с хора… да се поочовечи, да си намери прилика да се поожени, та и на майка му да поотлекне, и он да се подокара нещо — па що е реч, и он да свие полъг… да подобрува и женска челяд на неговото имане. А че е време, време е. Било и отскочило. Връстниците му, дума се, до един отвързали каиш от колено; па време е да му тропне и нему кьоравата среда на портата — отдавна е време!…

Тая беше и най-големата грижа и на стрина Митра — майка му. „Чудим се, казва сирота, що да чиним. Не ми е, каже, за друго, ама тѐ на̀, нали гледам? Що е от човека?… Днеска жив и здрав, а утре — туп, па — това си е! Оно като има умирачка на средата, не е ни шега! Да се извърнем утре да затворим очи, на какъв хал ще остане? На чии ръце ще падне?… Нали знам: мъж — мъж, ама и женска страна требва у къщи. Най-пешин: кой ще го опере? Кой ще го закърпи? Кой това? Кой онова? Та малко ли има работи у една къща, дека чакат само на женски ръце?“

Мисли си стрина Митра, сирота, мисли, па се залише у мисъл, па почне да хортува нещо — ритам те, дяволе — пет през девет… „Чудим се, каже, дали пък нещо некоя магия некой направи, та — да иде у пусти гори — некой сакатлък му нещо стана, да прощаваш… Ех, знаеш, каже, има некои самодиви, па го — там них да ги убие — вържат, па… па може много да се мине, а он да се не усети… Знаеш, всекакво бива… мъжка страна!

А инак нали го гледаш? Момче, като некоя капка, па израсъл, израсъл: като некоя планина. А на силата му еш нема. Па и за ядене да речеш: яде и за трима; като седне на софрата, а ченетата му: — «пук, пук»… като че орехи чупи със зъби! Всичко друго: все наред… Та майка съм му, да прощаваш, от сърцето ми е, дума се, па ако я не знам, оно кой ще го знае?!… Ама тѐ това… що му и на ум не иде за откъде женска страна… да кандише и он да се задоми, па да видим барем едно унуче, па макар било и женско, па тогава да речем и я един път уф… да отдъхнем!“

— Па що да му не думаш, стрино Митро, казвам, що го не накараш да се задоми?

— Па думам! Какво да му не думам!… Те, и оня ден повечеряхме, па така, изтихо, го подберем:

— Тошо.

А он мълчи!

— Чуеш ли, Тошо?

— Хм?

— Ще те питам нещо…

— Е?…

— Кога щеш бре, синко, кажем, да ми доведеш отмена в къщи?… Нали виждаш?… Те, на, остарела съм… па едва смогвам да те гледам! Друго е, кажем, старо, а друго — младо! Що чакаш, синко? Нали знаеш, че животът е като основа на разбой: днес совалка насам, утре совалка натам, па току видиш, че платното се навие! Ако не ти е мило за твоята майка да се порадва на снаха, а оно барем за себе си… за твоите грижи… Тѐ, утре да се извърнем, а оно нема, дума се, и петелка кой да ти пришие на ризата, та остави всичко друго!… А да си млад още за тая работа, да речеш — не си млад! Па и имане дал господ, на, дума се, къща пълна, препълнена, всичко е божо, па твое, а ти зер един да останеш у къщи като, прости ме, боже, никой никъде?!

А он:

— Ех!

— Ама не е оно баш така, думам, с ех се работа не върши.

— Па що да чиним?

— Па да се ожениш, та какво друго да чиниш?

А он се изчѐрви, изчѐрви, да речеш, боже, прости ме, като че кой знае какво му рекох! Стана, па излезе. Шушна се край яхъра, шушна се край обора, отваря, затваря, клопа, па си простре сено под крушата и — там нощува!…

* * *

На другия ден Тошо натоварил жито за меливо, упрегнал своите аслани, па хайде на воденица.

Кара, кара, а баш срещу портата на дедо Мирчо воловете спират, като че у дедови Мирчови е воденицата.

Тошо се поизвърна̀ да види що се спреха добичетата, па през тех метна поглед у дедо Мирчовия двор. Ама така си току нена̀дано!… Пенка, дедовата Мирчова единица, таман залива босилека у градината, па етѐ, кола се спират, какво да прави — хелбете и она ще погледне. Ама де, кога има да се случи, оно така става!… Погледнала, па видела — Тошо!…

Тошо наведе глава у земи, налупи калпака на чело, па… у лицето червен-червен — божур. Остенът припука у ръцете му, па завърти, та по воловете:

— Дѐеее, Мурджо… дѐеее, Сивчо!

Да речете, че е имал навик да бие своите аслани — не! Друг път Тошо не би ги така ударил, па макар и три пъти да му пи платиш, ама сега, не знам какво би, та се това случи. Па асли и добичетата беха криви. Що тражат да се спират, и то къде-къде, та пред дедови Мирчови. Беха отминали колата и поповия кладенец и Тошо, като се сети некак за Пенка… щех да кажа за дедо Мирчо, а он — не знам защо — изповърте остена още веднъж, та „плюуус“! А немаше защо да бие вече добичетата… харно си вървеха, ама на̀, удари ги и пак им подвикна:

— Дѐеее, Мурджо… дѐеее, Сивчо!

Воловете — като волове: посепнат се, па се спуснат тичешком, макар че колата беха пълни. И това се не хареса на Тошо; той им пак извика:

— Тпруу, Мурджо… стоооо, Сивчо!

И добичетата си тръгнаха мирно. Това се случи на Тошо с воловете, ама той и хабер нема, че и на Пенка се случи нещо: божем да полее босилека, а она изсипа цело ведро на тиквите!… Кога виде що е направила, а она се сама на себе си чуди… не може да разбере какво я е снашло, та така да се сбърка. Нито е да се смее — нито е да се ядосва. Донесе друго ведро за босилека и не знам какво, та й отлете памето нещо за Тошо… исках да река за Тошовите кола и волове… па, божем, босилека, а оно… това пък ведро се изле на слънчогледа!…

Чуди се Пенка и се мае каква е тая работа: при две ведра, а босилекът пак сух. Не е чиста тая работа. А пък аз ще ви кажа — ама между нас да си остане, — думат хората, що са патили, че кога се погледнат мъжко и женско, а оно много често хващало уроки!…

Стрина Митра — що да прави жената — дошло й беля до главата, па требва да му търси колая. Та крива ли е жената? И у грех да влезне, нема що да чини: чедо й е — хелбете, че ще търси цер на болката. Майке?! Да имаш едно-едничко чедо, па това, това чедо да е навършило двадесет и четири години, па да е мъжко, па… да не сака да се задомява, па да не идеш ли да се пукнеш от яд и чемер!? Стане стрина Митра, та право при баба Стойна врачката!…

Па тая била, оная била, па почне стрина Митра:

— Бабо Стойно, каже, я така и така… от големо уфке съм при тебе, па виж, сестро, чини, що знаеш, само тоя товар да ми се свали от душата… Не мога, каже, от кахър и хлеб да ям!… Всичко ми е черно у къщи… на що погледна — все яд и чемер!

Хортува стрина Митра, сирота, хортува, а от очите и на̀: капят, капят! А баба Стойна? Хм, баба Стойна си знае занаята. Бре да знае, че цел-целеничък месеца ще свали у двора си, па пак ще набута цаката!…

— Хич ни грижа да ти не е, Митро, хич касъвет да немаш. Ха те пръст засърбело, ха тоя кахър — все едно!… На това барем е колаят от лесен по-лесен… срамничето му не се пукнало на момчето, па затова се гледа така свенливо. Това е нищо. Ще ти дам неколко стръка вратика, ще ти дам две китки от срамничето, пет-шест зърна от разпукничето, две главички от обичника, едно коренче оман, па ще превържа възел от враниловата трева, па — това си е! Ще ги ушиеш у възглавницата, на която спи, па иди, беля, у гора!…

* * *

На воденица — като на воденица… Знаеш, паша да си, дума се, пак ще ред да чакаш. Стигне ти Тошо на воденицата, кога там: и Лило Паин, и Зоре Колин, па и Неде Лазков. Стегнали се, знаеш, още отвечер, па ха спали дома, ха на воденицата — все едно. Тошо разпрегне волове, па чека ред. Па и след Тошо дойдоха други. Дойде Кънчо Ватов, дойде Миле Събин, па дойде и Младен Котин. И они разпрегнаха, па и они чекат ред. А Тошо? Тошо си пак Тошо!… Откара воловете хе-е чак горе на паша, чак у рътлините, под буката. Пасат Тошовите аслани, а Тошо полегнал у тревата, подвил ръце под глава, пааа гледа! Гледа Тошо у небето, гледа слънцето, гледа как трепти, трепти, па му е нещо чудно! Та не му е първина, да речеш, да гледа у слънцето, ама пак на̀, като сега друг път не го е сапикасал, баш като че сега му се види по-светло, по-ясно, по̀ му трепти!… И гората гледа Тошо, а и она му се види по-весела, по-зелена — по-другояче. Па и живините, и они му се виждат сега бамбашка — нещо като диптен-диптен други!… Тѐ на̀, над главата му прелитне некоя божа кравица, а он гледа, па се чуди, като че не е виждал друг път божа кравица? А що е от нея санким? Какво ми ти е чудо божа кравица? Живинка, буболечица, нищо, ама пак на, нещо му е мило да я гледа, като че му се вижда днеска по-друга, а не божа кравица! Пред него се изпъчили клонищата на един сух орех, а он гледа всичко, па гледа и сухите клонища на ореха. Гледа, гледа, па току: хооп — кацнат два диви гълъба. Ех, знае Тошо що са диви гълъби, виждал е он них и друг път, ама тия като че са по-башка… А гълъбите „гуу, гуу“, па подфъркат от клон на клон, па подскачат, па се ближат с клюнките, боже, да ти е мило да ги гледаш!… Гледа ги Тошо, гледа, па току му щрекне у памето: да е и он гълъб, па да е и Пенка гълъб, па… брецне се наведнъж, като че го оса ужили, па намръщи вежди, набърчи чело, а у лицето — цел божур! До него израсла шипка, а он — ни пет, ни шест — дръпне шипката, та из корен!… А нищо му не е криво дървичето, нищо му не е направило, нито е, да речеш, да го одраска, ни нищо, ама на̀, изскуба го — ни криво, ни длъжно!…

Било, що било — па прошло. Тошовите бръчки на чело се поразкарат, червенината мине, па като че да не е нищо ни било. Лежи Тошо, скрит от гъсталака, а Миле и Младен минават край него, приказват край него, приказват си нещо, приказват, а го и не виждат. Наострил Тошо ухо, па слуша:

— Хе, тебе е колай, мой брайно, лесно е тебе, Миле, да имаш такава севда!… Лина чичова Маркова е друго, а Пенка дедова Мирчова е друго! Барем си знаеш, че Лина си е твоя Лина: ти я бегендисваш, тя те бегендисва, лакърдията ви — лакърдия, речи го — у кърпа ви е вързано, па, хелбете, като ти върви по зейтин, оно е колай… И татовият син да е на твое место, и он че знае тогава да извика: „хеееей!…“ Ама я ела да видиш какво ще правиш на мое место, като пустата Пенка не е като всека мома, а жив дявол, па се метка ту насам, ту натам, като некоя мренка! Ти й речеш пет, а она ти заобърне реч за свети Петка, па иди, та я хвани за лакърдия де. А че ми е подгорила душата — подгорила е, това пред тебе нема и да крия. Па и какво да не подгори, брате, като те погледне с ония очи дяволити, дека й шават, шават — като че по зейтин се трият!… Сега съм сторил ниет… дореда на хорото…

Слуша Тошо, що Младен приказва, па нещо го задуши в гърлото, таман тука на, под кокалчето, па не може плюнката си да погълне. Всичко наведнъж му става криво: и слънцето като че се е замрежило, па хич не трепти вече; и гората по-черна, по-грозна и… гълъбите… иде му да опне сухия орех, па да го изкърти и него из корен, както що изкърти шипката!…

Натовари Тошо колата, впрегна своите аслани, готов да пойде — а не похажда. Миле се изправил край колата, па гледа Тошовите аслани, гледа ги, па им се радва. А Тошо все нещо шушне край колата: ту катраницата привърже, па я пак развърже, за да я притегне на друго место, ту наплат ще почукне, ту жегълът му се види малко крив, па го опне през колено, божем да го оправи, па… току се обърне към Миле:

— Миле!

— Е?

— Хм, що щех да те питам?… Глей какво ми щукна из памет!

Щукнало му!… Къде му е щукнало?… Не му е щукнало, ама така на̀ — Тошо!

— Па?

— Рекох да те питам: с колко клюсета ще вършете летос? — Баяги това ще го пита!! Не е, ама на̀.

— Па все толкова, нали знаеш? Петте; и кобилата една — та шест.

Пак Тошо се шушна около колата, божем чувалите ненаместенн, та ще ги натъкми, и пак така през рамо пита:

— А, Миле.

— Е?

— Това, хъм… рекох да те питам: на хоро ходиш ли?

— Ами? Хелбете!

— А, хъм, това… у неделя ще има ли хоро?

— Ба, хелбете!

Знае и Тошо, че ще има, ама така, пита.

— А ти ще идеш ли у неделя?

— Е па!

— Па и я… — промънка Тошо и замуши ония волове, като че го с куршум некой подгони. Хем ги мушка, хем сам бега, а да речеш да се обърне да погледне Миле — хич! Тая вера! А че му се искаше да чуе какво ще каже Миле — искаше му се, ама не би се обърнал Тошо, па макар не знам що да е!…

Миле се брецна, като чу, че Тошо се кани на хоро; завърте глава учудено, каза:

— Гле! Гле! — па и това бѝ!…

Връща се Тошо от воденица, кара през сред село, па като наближи към дедови Мирчови, а он обиколи от другата страна, па се затули зад колата и примуши воловете:

— Дѐеее, Мурджо! Ха̀ааа, Сивчо!…

Остенът му у ръцете некакво смита; хване го у десната — несгодно, прехване го у левицата — терсене, па се сбърка, па не знае момче къде остен да дене!…

А Пенка да се случи таман на вратнята, па като виде Тошо… щех да река Тошовите кола, а она се залише у вратнята, па се чуди: кога се е свлекла така, та се тътре, като се отваря; гледа я, гледа, па я бутне насам — „тррр“… бутне я натам — „тррр“, па момиче се чуди: що би сега на тая вратня!?…

Дорде Тошо премета у ръце остана, а окото му некак се отдръпне, та у Пенка! Па и Пенка хванала резата, божем да повдигне вратнята, а оно, пусто око — севне, та право у Тошо!…

През тая нощ Тошо се блъска у съня си все с некакъв остен; ту го префърга у левата, ту го прихване у десната — все му смита, все му терсене, все не знае къде да го дене!…

Па и Пенка некакво баш сън я не хваща чак до некое време. Па и като заспа, а она все у съня се тътре с тая пуста вратня: затвори я божем… сънува, че я подхване за резата, па я повдигне и приклопи — харно приклопи, а току видиш, па се отворила… сама се отворила!…

* * *

У неделя хоро. Стрина Митра наготви гозбица, какво що се готви у благ ден, натъкми софрата, па прикани Тоша на ядене. Яде Тошо, яде божем, ама все му се чини, като че залъците ги фърга през рамо. А под сърцето го нещо чопли, чопли, като че е опасал жаба в пояса си!… Стане от софрата, та на кладенеца. Вземе най-големото ведро, па сипва, па сипва — пълно върховато!… Заврати ръкави, па ще се наведе божем да се мие, па се наведе над ведрото и гледа… у водата гледа. Ама да не мислите, че се огледва; гледа момчето да не би нещо да е напрашена водата! Измие се, очеша се, премени се, па… пак на кладенеца! Пак напълни ведрото. Вода му се пие на момчето, па му скефнало от ведро да пие, па това си е!… Като се напи, а он отри с длан уста, на така попоглади и мустаците си. Ех, намокрили се, па, хелбете, нема да тръгне с мокри мустаци я! Позаглади Тошо мустаците, па и петелката от ризата нещо като на терсене привързана, та и нея требва да поправи. Привърже наведнъж и пак я развърже, а петелът се изкокорчнл пред него, па гледа как се дуздисва Тошо за хоро. Съгледа Тошо петела, па… засрами се… от петела се засрами!… „Хъш брѐе… не може човек от вас… не може и вода рахат да се напие!…“

Хорото като хоро. Развъртело се, залюлело се, па отишло, та се не видело. Кое играе, а то си гледа играта; кое е мераклия, а оно он гледа мерака — всеки с по нещо залисан, па никой и не съгледа кога се Тошо присламчил при калабалъка.

А Тошо? Тошо он пак Тошо! Нахлупил калпак над очи, свил вежди, намръщил чело, па ту се заслони зад крушата, ту се наведе край плета, божем нещо търси… ту зайде отсам, ту заобиколи оттатък, също като че е нещо крив некому! А ръцете празни… та не може, знаеш, да дойде на хоро с остен у ръце… па, чисто да речеш, смитат му… Да ги подхване на кръст, не уйдисва, да ги тури у цепките — не прилича!… Къде да ги дене?!… Избие го пот, па от челото капе, капе… а да речеш, че е от жегата — не е!…

Младен се хванал до Пенка. Играе Пенка, па току метне око къде Тошо, па се зачерви — на, като кърмъз… Тошо нещо щрецна у сърце, па го върти, па го върти… да речеш, че със свръдел го промушват! Гледа у Пенка, па… чеше се зад тила… чеше се, а не го сърби нищо!… Пак Пенка играе, па пак метне поглед къде Тошо, а Тошо пак се чеше зад тила!…

Пане надува кавала, хорото тропа, всичките весели, а Тошо стои отстрани, па гледа. Ех, не знае Тошо да играе, на… и така му е харно! Кога — не щеш ли, вража пакост! Дотътра се на хорото Цеко бекрията с неколко пияни другари, па хоп, та у хорото. Мушка се по хорото: ту насам, ту натам — като всеки бекрия… със зор сака да развали хорото! Кому, кому, ама на Младена хич не е до развала!… Майке?!… Таман му намерил цаката да он поиграе до Пенка, па зор Цеко да му развали кефо?… Обрецне се Младен па Цеко: „Море махни се бре, бекрио… иди бестрага оттука!… Що разваляш хорото?!“ А Цеко ни пет, ни шест — хоп… подметне крак на Младена, та го съпне. Младен се задържа, ама Цеко се простре — колкото си е дълъг, та пух — на земята!… Рипне Цеко отзѐми, та върху Младена! В един миг сграбчат се Цеко и Младен, па дѐ: само ръце и крака! Хорото се развали, момите пръхнаха като стадо яребично, па се спрат, та гледат отдалеч що става. Цековите другари летят да помагат на Цеко, па и Младеновите — на Младена! Доде да изброиш пет — а на земята цел сноп от хора!… Не можеш да разбереш: ни коя глава чия е, ни кои ръце чии са, ни кои крака кому са. Всичко се измешало, на̀, така — на камара! Пищи Младен, сиромахът, отдолу, а не може да се куртулише от беля. Пенка гледа отдалече, гледа уплашено, па току севне око към Тошо. Толко бѝ. Па и какво повече му требва, зер требва тупан да му бият?! Не требва му на Тошо други тупан; Пенкиното око му каза доста!…

Залети се Тошо като сокол между врани, па… Па ги разфърга от камарата: един насам, друг натам — също като че прехфърля лубеници от некой куп! Кого пипне, а он, жална му майка, ще му трае за цел месец! Всеки се утрещил, па ха… ни да шавне, ни да трепне!… Ех, мой брайно, Тошо е Тошо, па… та Пенка го е погледнала!… Измъкне най-отдолу Младена, па го преметне през левото рамо като овча кожа, па го носи накъде село. Та и какво ще го остави там, ще го изпребият ония бекрии! Носи Тошо Младена, а Младен се ококори, па гледа като юне на нови врата. Съгледа Младен Пенка, а главата му клюмне като на заклан овен, па се изчерви, изчерви, а Пенка така дяволски вдигне поглед от Младена, та на Тошо, па нито й е да се смее, нито й е да се чуди. Върви Тошо като некой миралаин, па никой му нищо — ни хък!… Хм, та кой смее да му съди нему бре! Дай го тоя майчин син тука да го видиме! Нема, брате, нема! Сал Тошо он е Тошо, а другото — ситнеж… по две, по три у лъжица!

Таман Тошо при къщи, а стрина Митра на вратнята. Чудно й е на жената: какво така, та и Тошо излезнал веднъж из къщи през празничен ден! Чуди се, па пита:

— А, Тошо?

— Що е, нане?

— Па къде беше, сине?

— Ех, там, на мегданището!

— На кое мегданище, при хорото ли?

— А-а̀!

— Зер на хорото?

— Е па!

— Па игра ли?

— Хм, с кого?!

— Па с момите бре, сине!

— Хъка!

— Е, па що прави там?

— Кой, я ли?

— Па ти, зер!

— Нищо, така… борих се, па ги набих!…

Кръсти се сирота стрина Митра, кръсти, па се чуди: боже, боже, какъв ли срам на моята глава!… Пръв път у хоро, па… да стане резил пред свето̀!… Ех, не знае, сирота, че Пенка го погледнала!

А Тошо?

Иде у яхъра, па рине, сено сваля на воловете, слама им постила, па все начумерено… нещо бъбре:

— Що ми требва, ама на… кешки да не съм ходил, като е щело така да стане! И я един път рекох божем… а оно: резилък!… Ех, та що съм крив, она що ме погледна?… Па и ония бекрии що задеват човека? Мене що ми е?… Я… я си нищо!… — Шушне си Тошо и бъбре, а Мурджо от една страна, Сивчо от друга опнали глави, облизват се с езика, млащат, млащат, па гледат: що би това чудо с нихния Тошо, та се толко шушне и бъбре!… Та друг път никога не са го виждали такъв!… Ех, не знаят они, че Пенка го е погледнала!…

Дойде ред и до жетва и Тошо пожена. Настъпи вършитба и Тошо овърша. Берекетец дал бог коджамити, па требва да се прибере. Ех, знаеш, дойдат по некой път кишовни дни, па не знаеш що може да се случи…

Натоварил Тошо пълни кола до ритлите, па кара у къщи берекета. Път един, па зарад Пенка дедова Мирчова зер требва да обикаля чак отвъд селото? Път царски, кому смита? Кара, кара, кога там, Пенка на вратнята. Ех, не е излезла момата максус за него я! И она си гледа работата. Има да си пита нещо Гена Лазковата, па отива да я пита! Па и що му е на Тошо? Нищо! Мина си Тошо от другата страна на колата, примушва воловете: „Дѐее, Мурджо, ха̀а, Сивчо!“ — па си кара момчето, като всеки стопанин! Имот му е, не го е краднал я!…

Къде пладнина, а Тошо кара втори кола, па къде ще мине — пак оттам!… Хелбете, все тоя път е!… Кара Тошо, а Пенка пак там; спрела се, па го чака да отмине, та после да си иде по работа. Зер бива она, мома, път да му мине!? А че е пошла по работа, това се барем знае… нищелките им са у кака Гоца, па отива момата да си ги прибере… А Тошо? Тошо какво ще прави?… Не може да мине като край турски гробища, па да не рече ни „помози бог“!… Поздрави я, какво що дал бог, па он отмине момчето, па си нищо! А Пенка? Зер да стои като нема пред човека?… Хелбете, като й рече човек „помози бог“, а она ще му отвърне, па ще си гледа работата; зер и божото име не бива да се прихване?

Привечер, таман слънцето захожда зад виро, а вир зарудел, зарудел, като на млада булка страните. Тошо кара и третите кола. Кара Тошо, кара, а насреща му таман Пенка излиза из вратнята с котленце, пълно с вино! Е, що санким? Занася го момата у какини Гоцини; работила им жената, па що бива да й занесе едно котле вино? Зер е грех? Не е чуждо, бащино й е!

— Добра среща, Пенке — одъпне Тошо, па се изчерви, изчерви, ама нищо… не се вижда — тъмно е!

— Дал бог добро, Тошо!

— А пълна ли е барем срещата, Пенке? — пита Тошо, па вече не го е страх и да се черви…

— Пълна е, Тошо, пълна — пълна, та върховата!

Зер би Пенка нзлезла с празно на Тошова среща? Майке!… Та не й кукувица изпила мозъка, та да не знае Пенка кога се излиза с пълно и кога с празно!… Пенка е Пенка, ама не е вчерашна!…

— Днес трети път, Пенке, какво се срещаме!

— До три пъти бог помага, Тошо!

— Па ако ми е помогнал, дай да видим… оно, нещо за късмет все ще имаш за мене я!…

— Не знам какво место ще хване, Тошо…

— От харно по-харно, Пенке!

— Е па… знам ли я?

— Знаеш ти, знаеш!…И ти знаеш, па и я знам, Пенке!

Пенка остави котлето на̀земи, сегна, па свали китката от челото си и — на Тошо у ръце!… Тошо с една ръка взема китката, а с другата прихване Пенка през кръста… и нещо плесна у мърчината!… Що беше? Нищо — тъмно беше, — мърчина!…

Идете, та питайте Тошо: какво и що стана, та се това случи, а он, ако може да рече „ба̀“, а я нищо да не знам! Та и какво ще може? Оно кога наближи кьоравата среда, оно си само от себе си иде!… Не Тошо, ами десет пъти да си Тошо, па като ти тропне на портата, а я да те видим, майчин сине, що щеш да правиш, та да не ги отваряш! Море ще ги отвориш и ще подскочиш! Бога ми, ще подскочиш!…

Мурджо и Сивчо си вървят, като че си им е нищо!… Та знаят си они пътьо… Знаяли са си го и по-преди, ама… на, за бадева ги е мушкал Тошо с остена, вервайте бога, че бамбадева… така си, за тоя, що духа…

* * *

На Митровден стана сватбата, а къде Петровден стрина Митра рече: „Ух!…“ Роди й се унуче, па мъжко, па, брате… цел Тошо… цел-целеничък… да речеш, че сам Тошо се смалил!…

Сирота стрина Митра… къде седне, къде стане — все баба Стойна хвали… у девето небе я чак кове! Па и какво да я не хвали, сирота, като от нея виде семселето си… Зер не й вервате?…