Михалаки Георгиев
Какво беше едно време

(Очерк из политическия живот на нова България)

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Bradata (2010)
SFB-форматиране и допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Михалаки Георгиев. Меракът на чичо Денчо. Избрани творби

Издателство на БЗНС, София, 1980


Който помни годината 1881, който помни борбите, гоненията… — не, лошо захванах. Исках да почна да ви разказвам за ония времена, когато политическите борби у нас кипяха като боб у гърне, когато партизанствата и партизаните се бяха наплодили, както се плодят дървениците по нашите ханища; когато в една къща не само мъжът биваше от една партия, а жената — от друга, но и кокошките, и патките, и котките, и кучетата, па дори и мишките се делиха на либерали и консерватори.

Панчо Кюфтето беше плеснал на сина си един шамар, че счупил оканицата с виното, и синът, като всеки син от младото поколение, тропна на баща си оскърбителното име консерватори избяга по кьошковете на лозето, та три дни не се върна в къщи от — политически съображения. Филчо цинцаринът, що държеше кръчма пред Омеровата налбантница, като искаше да се куртулиса от някой голтак мющерия, а той му препречи път на вратата и му се озъби: „Ойди си море, бекрио, не кабулам я во моята кръчма ваки либерали!“

Разпуснал се свят, всеки провлякъл пояс за кавга, всички пощръклели, повилнели — да седнеш, та да се чудиш и да се маеш: от що се узбуни толкова светът? От водата ли е? От тютюна ли е?… Бабичките, като майсторки от занаята, казваха, че някои от кадъните, които разбирали по нещо от врачуване, нахвърляли в кладенците и в реките от лудото биле, та затова християните, които пиели от такава вода, аздисали, па не могат да се умирят и да си удържат царството, ами им се изплъзвало из ръцете като жив шаран!…

Две неща са, които изпират всяко зло: времето и трудът. Едното е вода, другото е сапун; какво и да е зло — изпират го. Беше и мина. Също като кога дойде силен порой: вода и кал. Иде, па не гледа. Що му е на път — всичко отвлича; па който е майстор, той изплувва, а мнозина има, които повлича и удавя… Мине се време, изтече, па остави сам-там по някое блато и по нещо кал!…

Но да се върнем на приказката си.

Жителите на окръжния град Вр… бяха пощръклели също като пчели, когато се въвре в кошера им някой стършел. Баща със син, брат с брата, сват със свата, ортак с ортака, еснаф с еснафа, чаршия с чаршия, махала с махала… ударило огнило на кремък, па тук подпалят, там подпалят, букнал навсякъде огън — всички горят, а няма кой да гаси! Хора, които с години са яли и пили на една софра — сега да се не видят, да се не срещнат. Синът зарязал бащината си къща; брат не стъпва у сестрини си; кум не сваля шапка на кръстник; бабалък да не чуе името на зетя си!… Обърнало се на… боже, опази! Ортаци от 20–30 години се разортачват; търговии зарязани; имоти захвърлени; сермии забатачени — всичко тръгнало на пустошия! От едната половина премина и на другата: от мъжете, та и на жените. Кака Вена, стопанката на чорбаджи Павлаки, срещнала в черква дъщеря си, що е женена за Косто Кънин, и я пита:

— А що мари, Стано, чедо, не идеш у дома? Не те ли е грех, не ти ли е жал — цели три месеца да не стъпиш у бащината си къща, дето, дума се, си очувана и отгледана от една мръвка месо? Ка̀ можа̀ да се стърпиш мари, чедо?

— Е па, мамо, па и ти не си дошла да видиш щерка си: забравила си ме, занемарила си ме, не се смисляш за мене, па да додеш да речеш: етѐ, чедо ли си, куче ли си, камък ли си… що си и какво си, ами така, минуваш покрай дома и ми отминуваш портите като на чужда.

— Е, Стано, па що ме питаш?… Ти не знаеш ли баща си?… Да чуе, че съм ви прескочила прага, па после къде да се дена? Кои светове да хващам?!… Да се спомене само нещо отдалеко за мъжо ти, а он като се развика: „Оня пангалозин, оня чапкънин, оня рибелар, дека се уйдисал, каже, е голтаците, с хайтите, с къщопалниците… Кръв ми е пред очите, не мога и името му да спомена… Кешки, каже, да съм закопал дъщеря си, негли да съм я женил за човек, дека ще иде да стане тайфа с хъшлаците… да стане рибелар!…“ Това дума баща ти, па я какво можем да му речем напреко?… Нали знаеш: мълчим и търпим.

Така хортува майката, но и дъщерята има що да каже:

— Та що мислиш, мамо, зер мъжо ми ще ме пусне да дода у вас?… Крака ти, каже, ще пречупа, ако чуя, че си стъпила там. Аз не ща, каже, да брои ни за рода, ни за нищо човек, който е станал консерватор, па държи с изедниците и чорбаджиите. Заловили са да турят кьостеци на свободата, да връзват хората като добичета, та да могат по-лесно да ги яздат. Не било харно, казват, свободията, не требвало, казват, да се дава юз на младите, щели да навият некоя беля на народа… ама я знам, каже, защо они така хортуват… Не ги боли них, каже, за народо, нало ги боли за них си, за чорбаджилъка!… Видиш ли консерватор човек, а ти му смажи главата като на змия, па остави народо да си е свободен… да си прави, каже, какво си иска!… Така хортува мъжо ми, а я какво ще речем? Мълчим, па си траем, па само мир в къщи да е; па и мене какво ми е грижа, че щел народо да си има свободия, по-харно, нека бъде свободия!…

Също такива разговори водеха в черква и Тинка Ранчова, снахата на хаджи Куно със свекърва си и двете си етърви, що бяха оженени за чорбаджи Ламбровите синове, и снахата на дядо Стояна със зълва си, и всичките жени, що бяха в черквата. Когато умря майстор Недялко терзибашията, а неговият кумец Тано Плоската не отиде на погребението му, нито пусна жена си, защото майстор Недялко бил консерватор, а пък Тано Плоската е върл либерал. „Грехота е, думаше Тановата тъща, три дечица ти е кръстил, па може да ви дойде некоя беля до глава.“ Но Тано не даваше нито реч да се продума: „Не е грехота, възразяваше, консерватор е черна душа, а господ не гледа хатър на черните души!“

Това чудо беше и по учрежденията, и по обществените заведения, и къде ли не? Окръжният началник — либерал, градският пристав — консерватор; председателят на съда и един от членовете — консерватори, а другите двама членове и секретарят на съда — либерали. Директорът на училището и двама от учителите — консерватори, а другите петима учители и всичките ученици — либерали. Същото беше и в градския съвет, и в окръжната комисия, и в казначейството, и в болницата, и в затвора, и в училищното настоятелство, и между епитропи, и между попове и — навсякъде. Карби, инати, клевети, шпионства, анонимни писма, груби предписания, по-груби рапорти, отчисления, зачисления, побои, арести — писък и олелия до бога. Чиновниците си занемарили работата и се заловили с нечута ревност да издирват грешките на своите противници по партия колеги и съслуживци. Ако намерят муха, а те я правят на бивол. Колко мастило се е изляло, колко хартия се е съсипала, колко труд е полагано само за тоя, що духа — за вятъра…

В града Вр… както и във всеки град по нашенско, има особни заведения за денгуба, за леност, за разврат, за съсипване пари, за предумване, за уговаряне, за клевети, за интриги — за всякакви политически преврати, отврати и разврати. Тия заведения се наричат кафенета. Едното кафене е на мегдана, до голямата чаршия, и в него се събираха консерваторите. Противната партия беше му турила име мюзевирското кафене. Другото кафене е до берберницата на Георги Кьосавия срещу Балък пазар и в него се събират либералите. Противната партия го назова с името: чапкънското кафене. На първото беше стопанин Йово Кюскията, що беше едно време пайтонджия при владиката. Другото държеше Тасо Хъшлака, син на чорбаджи Танчо, който съсипа на баща си сто хиляди гроша сухи пари, а башка пък трите парчета лозе, воденицата на кривата бара, двете ливади до хаджи Исмаиловия мост и шестте дюкяна на пазарчаршия. Хората му се чудеха къде опропасти толкова имот… „И с лъжица да ги е кусал, казваше дядо Предо, па пак не би могъл да ги изкуса.“ И двете кафенета биваха винаги пълни — от зори до среднощ — като мравенища. Свят набит вътре като семе у диня. Димът от тютюна беше гъст, като кога варят шира за петмез; но колкото и да беше гъст, пак не можеше да прикрие и задуши крясъците, подсмиванията, гадните псувни, мръсните шеги и всички други продукти, що се измътват и усъвършенствуват само в тия заведения.

На една страна Иванчо Логофетина, човек на шейсет и пет години, който проскитал цяло Влашко и Сърбия, разправяше на момчетия от седемнайсет-осемнайсет години за своите успехи в млади години между румънските чокойки и сръбкините в Парачин и Крагуевац. На друга страна Асен Динов, момче на двайсет и една година, контрольор в казначейството, разправяше какви фокуси е правил, за да тури капан на своя началник, който като консерватор трябвало непременно да се омаскари. При тия разговори не се обръщаше внимание нито на възраст, нито на семейно положение, нито на чин — нито на нищо. Партията изравняваше всички; та не беше ли доволно това, че всичките са либерали, и кой по-силен лост можеше да ги тури на такова равенство?…

Не с по-малко отвращение можеше човек да надникне и в кафенето на противната партия. И тука под мантията на партията се криеха всевъзможни калове, на които миризмите задавяха всеки човек — но човек, а не партизанин.

* * *

Беше се изминало повече от един месец, откак гражданите на гр. Вр… бяха предизвестени за настъпающите избори. Обладани от високите понятия за конституционното управление на страната, проникнати от своите свещени длъжности към отечеството, пред такъв един важен факт, партизаните и на двете партии гърмяха по града със своите приготовления — като че се готвеха за най-кръвопроливна революция, а не за мирни избори. Псувните, заканванията, анонимните заплашителни писма, сатирите, лепени нощно време низ града — всичките тези авангарди на изборите бяха изчерпани до последната капка. Едни вярваха в успеха на партията си, като се надяваха на защитата от властта, други на своето множество, трети — на страха, който мислеха да внушат на противниците си: с юмруци, със сопи, па даже и с нож и куршум. Кафенетата — централните клубове на партиите — кипяха от движение. Съвети договаряния, проекти, всичко се вършеше с такава ревност и енергия и тъй с присърце, както в нито едно държавно учреждение никога не се е работило. Шпиони и шпиони за шпионите се разпращаха постоянно от Йово при Тасо и от Тасо при Йово. И двете партии работеха секретно, но и двете знаеха едни на други и слюнките под езика. Всичките учреждения почти бяха спрели една неделя преди изборите своите действия, защото шефовете, па и всичките чиновници бяха заняти с работата на партията. Едни пишеха бюлетини, други съставяха анонимни писма и статии, трети отправяха или получаваха телеграми и писма от своите патрони, и така всеки работеше и много работеше, ама работата на хората стоеше спряна. Пред окръжното управление киснеха по цели дни селяни, дошли по свои работи с управлението, и пак си отиваха, без да видят в лице някой чиновник. Мостове развалени, кории изсечени, пътища отвлечени от порои и други такива дреболии можеха да почакат и след изборите. Тъжители, ответни страни, свидетели, докарани от далечни места, киснеха с дни пред вратата на съдилището, понеже пред вид на изборите съдиите са силно заняти с работи по партията и не могат да разгледват делата им. Болни, докарани в най-опасно положение в болниците, стоят с дни непрегледани, защото докторите са сега силно заняти с услугите на своите партии. Мъртви стоят без опело, деца — некръстени, родилки — без молитви, черквите — без служби — поповете тръгнали по агитации за партията.

Нито се наемам, нито пък желая да ви описвам сцената, която се разигра в деня на изборите. Та и защо ли ви е да ви я описвам, когато всеки от вас е видял по няколко такива сцени: и комедии, и трагедии, и пантомими. Резултатът на тези избори в гр. Вр… този ден беше двояк; от официален характер и от частни характери. Първият, официален резултат беше, че вместо една оказаха се две урни, във всяка една с бюлетини пет пъти повече от числото на всички избиратели — заедно с чираците и учениците. И двете урни съдържаха пълно вишегласие — всяка, разбира се, за своята партия. И двете партии се радваха на пълен успех. И от двата противни центъра се изпратиха еднакви телеграми: „Победата е на наша страна, противниците са поразени окончателно“. Резултатът от частни характери беше по-печален и за двете партии. И едните, и другите имаха хора бити, смазани, сгазени, със счупени глави, с осакатени крака и ръце, с разкървавени носове. Двама бяха мушнати с касапски ножове: Стойчо Пачата в търбуха и Беньо Бръмбара в рамото. Доде ред да си отпочинат мъжете, но затова пък се отвори работа на жените, а особено на бабичките. Едни налагаха студени кърпи на пукнатите глави, други правеха мехлеми, трети разтриваха извехнати шии, ръце, колена, четвърти налагаха сериева вълна, намазана с жълтък от яйце и ракия, на някой пребит гръб и пр., и пр. Подир околийския, който беше консерватор, се беше пуснала една хайка с вили, лопати, сопи — кой каквото докопал, — също като по бесен вълк. Той се скри в тютюнджийницата на хаджи Сали Муратовия зет и оттам, през задните врати, през плетища, през стени и прозорци, та чак в пета една къща — на Мола Исмаил камарашина. Когато хаджи Сали попитал хайката защо гонят мюдюрина, а Станко Пинтата казал, че бил украднал на народо конституцията и искал да избяга с нея у джеб у Влахия. Агата позавъртял зачудено глава и пошепнал: „Аджеиб шей!… На циганин кисело млеко и на гяурин царство…“

Окръжният управител рапортира подробно на централната власт с екстрена депеша за цялото приключение по изборите. Но и по-главните главатари на двете партии не закъсняха да уведомят своите патрони в столицата и техните органи за произшествието. Всяка една партия държала най-коректно поведение, но противната страна си служила с нечути средства, подлости, насилия и побои, но при всичко това народът бил против размириците и затова партията успяла в изборите и спечелила пълно вишегласие. Печатните органи и на двете партии печатеха на втория ден „най-точните“ и най-достоверните известия за произшествията и резултата на изборите в гр. Вр… Третия ден почнаха газетарските полемики и вестниците упрекваха един другиго в изкриввание на фактите, в невярност на сведенията, в лъжливи донесения и пр., и пр.

Централното правителство не можеше да се не заинтересува за важните произшествия в гр. Вр… и за явните противоречия, които се разнасяха по тоя въпрос. То реши да изпрати специално лице да направи анкета и разузнае кои са криви и кои са прави. Изпълнението на това решение се възложи на военния министър.

Арсений Иванич Рибински занимаваше по онова време едно от най-видните места във Военното министерство. Той се отличаваше с прекрасен апетит, особено за английските бифтеци и фаршированите котлети; говореше малко и развлечено, като че пее думите; беше малко ленив, но много наивен; гледаше на всичко с английско хладнокръвие; хвалеше България, че произвеждала хубаво вино; играеше великолепно вист; вземаше по една капа жълтици айлък и облажаваше турците, че измислили думата кеф.

Този Арсений Иванич се изтърси една сряда в гр. Вр… чрезвичаен пратеник на върховното правителство — да разузнае обстоятелствата по произшествията през изборите и да изпита кои са виновните на скръбните приключения.

В двора на окръжното управление се натрупали представителите и от двете партии на два отделни булюка. Едни на други си хвърляха страшни погледи, като че бе отворена помежду им фронтова стрелба — с очи. Арсений Иванич, придружен от окръжния началник и другите по-видни представители на властта, се приближи при двата булюка, застана по средата им и захвана със своя пеещ глас:

— Ну, господа, что это у вас тут, что-то не поладилось? Из-за чего вы ссоритесь?

И из двете партии се настъпиха доброволци оратори, та почнаха всичките из един глас да говорят. Но Арсений Иванович спря с ръка говорещите и даде знак на едното от либералната партия да продължава. Другите млъкнаха, но всеки един шепнеше: „Чакай, чакай, нека кажат другите, па после ще видят какво ще им кажа и аз“, Ораторът беше почнал така:

— Ваше благородие!… Това, което ще ви кажа, това го казва целият народ чрез моите уста. Виждате ли ги тези тука черни души, тези изедници, тези гробокопатели на българската свобода, те са консерватори, а знаете ли що са консерватори?… Консерватори са… консерватори са… те са хора, от които е писнал цел народ и кански пищи от них, като чръв се превива. Питай народа, нека ти сам каже; целият народ ги мрази, целият народ е против них, а държи с нас, с либералите, защото знае, че ние сме истинските синове на народа, ние му пазим свободата, ние му пазим честта, имота, живота; а тия черни души, тия изедници, тия… — Ораторът се поспря, защото не знаеше какво да говори повече.

От това спиране се възползува един от ораторите на противната партия, изтърси се пред Арсения Иванича и почна с един адвокатски тон:

— Не по думите, а по делата ще познаеш човека, е казал един философ. Обръщам вниманието ви, ваше благородие, на това мъдро изречение, защото то е принципът на всичките фундаментални съждения, базисът на всяка логика!… Милостта му, който принадлежи на една партия, осъдена от всеки здрав разсъдък… партия, която си пробива път с всички позволени и непозволени средства, с лъжа и измама, със заплашвания и побои, с огън и меч… партия, която има дързостта да лъже официално, че народът ще се поведе по голаците, по хъшлаците, по хора, които със сопи и ножове се бият на изборите, по хора, които бяха донесли цяло тенеке да подпалят…

— Лъже, господине, лъже като циганин, не слушай тоя скакалец… Тенекето с газ беха го донесли тия изедници, консерваторите…

— Не е истина, вие лъжете, чапкъне, хайти, тенекето с газ си го бехте вие донесли, прокопцаните либерали, па го бехте скрили под стълбата, за да подпалите… Долу либералите!

— Лъжете, изедници, нам не ни требва тенеке с газ, ние излизаме с отворени гърди, ние не се боим от нищо, народът е с нас… Долу консерваторите, долу черните души!

Повече не можеше нищо да се разбира. Всеки говореше, всеки укоряваше, всеки се мъчеше да надвика противника, всеки се напиняше да му издума по-тежка, по-горчива, по-докачителна дума. И от двата булюка се чуваше само един заглушителен рев, едно виене като от стадо вълци гладници.

Дали Арсений Иванич е разбрал нещо от цялата тая гюрултия, какво разбрал и какво заключение си е съставил — ний не знаем. Като видя обаче, че ораторските гърла се упражняват по 30–40 в едно и също време, той поизгледа наивно спорещите партии и промънка нещо като: „Потом узнаем“ — обърна се към окръжния началник и го попита спокойно:

— Скажите, пожалуйста, есть у вас тут какой нибудь хорошый ресторан? Можно получить хороший бифтек или по крайнем мере какой нибудь порядочный котлет?… А-что жь, вино у вас хорошее? Проголодался, чорт побери…

Хрониката не казва нищо дали е продължавал Арсений Иванич разследванията по анкетата, за която беше изпратен, както не казва нищо и за любимите му бифтеци и котлети.

* * *

Когато съобщили на военния министър, че полковник Рибински се върнал от гр. Вр… той го повикал на устен доклад и то запитал:

— Ну, Арсений Иванич, что там такое наварили опять эти братушки?

— Да, что вам сказать, Ваше превосходительство, в этом деле никакого толку нету… ничего не разберешь… Одни туть либераали, другiе опят консерваатори, третяя какая-то фракцiя тенекесга̀а̀зами… одни кричат гоору, другiе кричат доолу… ничего не разберешь… ей богу, ничего не разберешь!…

Не е чудно, че Арсений Иванич не е нищо разбрал, та как ще разбере той, когато и самите тези, за които беше отишел, не разбираха тогава що правят и за какво правят.

* * *

Лошо е, когато жабата, като види, че коват бивола, вдигне и тя крака, но още по-лошо е, когато налбантите, като нима биволи, те натиснат сиромашките жаби да набиват биволски клинци.

Край