Иво Андрич
Ex Ponto (2) (Лирична проза)

Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Ex Ponto, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Гларус
Източник
bezmonitor.com

Иво Андрич Ex Ponto

Лирична проза

Превели от сръбски Сийка Рачева и Иван Коларов

Оформление Петър Тончев

Редактор Лилия Рачева

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректор Мая Халачева

Компютърен набор MagHack

Сръбска. Първо издание. Издателство „Златоструй“, София, ул. „Незабравка“, бл. 315

Отпечатано в ДФ „Полиграфически комбинат“ ISВN 954-8158-04-3

История

  1. — Корекция

II

Пътувах вече втори ден (с чувство, което няма име, а болката преминава в безразличие, както нажеженото желязо става бяло), когато в купето ми влезе един свещеник, як и млад мъж. Заговори със спътниците. Аз мълчах. Отговорите им бяха глупави. Той се ядоса и млъкна.

Изведнъж се обърна към мен: „Господине, вас навярно ви гнети голяма мъка!“ Отговорих неопределено с две думи. Млъкнахме и двамата, след малко се разделихме.

Какво ли бе видял този човек на лицето ми? И какво го бе накарало против общоприетата дискретност и учтивост да стори такава грешка?

Положително много хора през целия си живот дори не подозират, че по света има несретници.

Ето вече двайсет и един ден съм свободен и непрекъснато съм сам. Наблюдавам пъпките и цъфтежа и все пак не мога да се освободя от мисълта за хората.

Тази сутрин, на слънцето, цялата човешка история ми се видя като клане на невинни, като черен ковчег, чийто ключ е хвърлен в морето. И първите, които са загинали за същия Христос, са били невинни.

Когато неволята нарасне и страданията се заредят, когато болката почне прекалено много да боли, тогава душата ми се обръща, изпълва ме упорството и безогледното, злобно равнодушие, и клетата гордост на онези които премного страдат.

Не ни удряй прекалено много, Господи, и не ни слагай товар, който не е по силите ни, за да не помръкне в нас Твоето сияние и да не станем пленници на злото.

Леденият вятър от Влашич се въззема черен и огромен като кулисите в трагедия. Днес бях в града и видях едно лице което ме гледаше с такива зверски очи, каквито не съм виждал в най-страшния си сън.

Върнах се потен и уморен. Сега, докато се разхождам из сливака, ме пронизва леденият вятър, а в душата ми непрекъснато пламти брегът с горещия пясък, на който остана моята недостойна мечта.

Мрачнеят теменужените сенки по пътищата, а мен ме е страх и от сенките, и от пътищата, защото не зная какви гости ми водят.

Никнат студени звезди и мисли, които никъде не намират пристан.

Тогава като кървав печат на всички мои съмнения зад планината се показа месецът,червен, кръгъл и зъл.

Жени, вашите бели ръце разчупват душата ми като хляб. Ритъмът на стъпките ви, загадъчният блясък на очите ви възкликват в душата ми, бучат и пищят, объркват мислите ми и не ми дават покой.

Вашите движения и гласове сутрин, докато носите пресните хлябове или стоите облегнати на чешмата, ме омайват, виждам ги и нощем в сънищата си във фантастични форми и измерения.

Жени, вашата сянка лежи в приспаното желание на аскета и в безсънното сладострастие на блудника. Ако сведем всички мисли и блянове на този свят до изначалните им посоки и истински мотиви, мисля, че повече от половината ще се поберат във вашата топла пазва.

Жени, не зная за кого сте били благ утринен дъжд, но в нашия живот навлизате като поройни дъждове, носени от вихри. Над белите ви тела шумно се пени нашият живот, спира във вировете и пада стремглаво.

За подобни чувства мъдростта не е лек и старостта не помага, дори когато всичко замлъкне, вашият глас продължава в пулсирането на кръвта ми.

От какво помътняват очите на мъдреца и бледнеят устните на светеца?

Жено, защо не може ясно да те видим, както прачовекът видя жената на слънцето, а ставаш страшно видение и отрова за нашата кръв, та бягаме от тебе; докато мислим, че си далече, ти бдиш в мислите ни, докато искаме чрез труда да те забравим — виж! — по всички наши дела минават като тънки лъкатушещи нишки следи от твоите невидими пръсти.

Какво означава вълнообразната линия на вашето тяло? И безмълвната, бяла, ведра красота, която палаво улавяме, както децата улавят пеперуда, а тя ни нанася ту болка, ту се превръща — в горчивина?

Жени, в очите ви сияе отломък на едно по-хубаво небе, което е блестяло над създания, по-щастливи от нас, но при някакъв страшен катаклизъм е било разкъсано.

Тук, в черни минути, бе смазана моята корабокрушенска младост. Докато разговарям със себе си и цяла нощ задавам все по-категорични въпроси на Бога, който вечно мълчи, дочувам как отдалече, през тъмата и през мъчителните мисли достигат шумът на свободния, велик живот по света.

Това е шумът на жадувания, свободен, далечен живот, който се чува само нощем в минути на най-горещи молитви и най-смели желания. О, изгубен, хубав, свободен живот, само крачка на изток или далече на запад, о, колко съм нещастен, слушайки твоя далечен шум на сухия злочест чакълест бряг!

Шуми, шуми и напира, за да го чува болното от копнеж ухо като обещание за свобода.

Шуми, шуми и бучи, сякаш милиони вълни на голям прилив устремно идат за мене.

Шуми, шуми и приижда приливът на далечния живот и — всеки път се разбива о твърдия нещастен пясъчен бряг, преди да стигне до моя дом, удрян от ветровете.

Късна нощ. Днес дочух как някой в разговор каза: „… Той не знае какво е истинско щастие.“ Не разбрах за кого бе казано. Ала колко е жалък този, който го изрече!

Аз не зная какво е истинското щастие, но затова пък мълча. Мълча за своето щастие, както и за щастието на другите.

Повечето хора са жалки създания. Градят щастието си върху измами, а със зли очи гледат около себе си.

Книгите са добри, дано и хората да са добри, но много по-приятно ми е да гледам как вали дъждът. В отношението ми към явленията в природата няма нищо от отношенията между хората, ни притеснение, ни съображения, ни дребнавост. Аз потъвам в тях и едновременно ги попивам в себе си.

Всеки гръм има ехо в мен, всяка тишина намира своето място в мен, както всички ветрове — своите поля и всички мъгли — своите проходи.

Тежат ми хората с тяхната суровост и подлост, ветровете са мои приятели, фъртуните — мои радости, слънчевата жега — моя наслада, глухите студени утрини — мои най-тържествени мигове.

Нощите са пълни с тежки сънища. Осъмват утрините в просъница, когато ужасът на действителността се смесва с ужаса от съня.

Красотата гали очите ми, красотата на летните дни с прощални целувки, за да ми домилее за небе без облаци и за далечни планини, за купчини тъмнозелени стебла.

Аз, живият, нощес се вслушвах сам в мъртвата тишина над полята. Ориста, която ми взе всичко, ми дари мълчанието — да ми бъде щит срещу хората утеха във всички беди и изцеление на душата. тишината на мълчанието е всичко, което имам моята вяра, спасена от толкова поражения, моята радост на единак и страдалческата ми надежда.

Последният израз на всички мисли най-делничният облик на всички усилия е мълчанието.

Обикнах го за цял живот, а когато животът си отиде, мълчанието като добра майка ще положи бледите си ръце на очите ми и в тъмата ще потъне цяла замира краткотраен и непонятен звук в тишината.

Днес е Велики петък. Станах рано след безсънната нощ. Отидох на черква, гледах неразбираемите обреди и слушах тъмните слова на Христовата трагедия.

През прозорците на селската черква струеше бялата светлина на априлското утро, чуваше се птичето чуруликане и ехото на хлопатарите на говедата, ала всичко бе тихо, бяло, приглушено, като фон на тъмния глас от Христовата трагедия, която тази сутрин чества своя празник.

Болката в мен се надигна до екстаз,, настъпи светлият миг на облекчението; видях всички велики братя как минават приведени под тежкия огнен ореол; лицата им бяха спокойни от облекчението, което носи голямата болка.

И моята лична болка, и моето страдание ми се сториха като нещо, което не е безсмислено отделено и усамотено, а живее като малка частица от голямата трагедия на борещото се човечество. И цялото ми неспокойствие, и страхът ми през нощта ми се видяха непонятни и далечни като мъглата, която се бе разстлала по склоновете под мен.

Искам да се вгледам в очите на страха, който ме мъчи в сънищата. Чакам го. Бдя. Но той идва не когато го очаквам, а когато най-малко се надявам; сграбчва ме, пие и гризе и чак на сутринта си отива и ме оставя изтощен и изпълнен с мрак и мъка.

Но успоредно с моите терзания расте и моята злочеста сила; придобивам смелостта на слабите, самочувствието на уединените и гордостта на изстрадалите.

Заобиколен от хора, които са ми чужди и не особено доброжелателни, аз се затварям в себе си и се чувствам сам и изоставен, сам под голямото равнодушно небе, извън каквато и да било цялост, извън каквато и да било среда, както съм живял винаги, незащитен от привилегиите на някаква класа, без професия, без бъдеще, без роднини и приятели, които биха могли да ми помогнат. Сам, прогонен, болен. Ала така е добре.

Злочести са моите братя. Не разбирам порочния блясък в очите ви, мисля, че всички ние нямаме много основание да се смеем.

Прекалено дълго стоях някога, облегнат на затворническия прозорец. Железата врязаха в челото ми дълбока следа, а дългата самота -черна черта в живота ми.

Аз привидно се смея с вас и говоря, но над главите ви протягам ръка на всички нещастни, самотни, сломени, на всички мои братя в страданието.

Спокойни утринни мисли. Сега разбирам: да губим е страшно само дотогава, докато не изгубим всичко, защото, ако изгубим нещо малко, то предизвиква у нас жал и сълзи, и докато чрез останалото можем да мерим големината на изгубеното, все ни е мъчно, ала когато загубим всичко, тогава изпитваме лекота, която няма име, защото това е лекотата на прекалено голямата болка. Лек съм, лек, почти ще полетя.

Всичко изгубено е в съзнанието ми, само че без тежестта на горчилката от земните неща; аз отново имам всичко, което загубих, преобразено в спомен и още по-хубаво. И още: имам голямата свобода на онзи, който няма нищо, спокойствието на този, който е прежалил и окончателно се е разделил с нещо.

Толкова тежко се живее, толкова кратко се живее, а почти половината от нашия тежък и кратък живот минава в омраза и раздори.

Ох, угасете омразата! Хората са ни нужни и без опрощение не може да се живее.

Всички хора са ми много необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към някои гробища.

Вечен покой! Колко добро, велико и красиво е това пожелание! О, незнайни добри човече, благодаря ти за твоето пожелание.

Живейте и се борете както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.

Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.

През ветровитата нощ. Аз, човекът с неспокойно сърце, който живея без спокойствие и радост, горчив живот с чужд хляб, с неспокойно минало, изпълнено с лутания, неумение и страдания, с неспокойно трудно настояще и мрачно бъдеще, брулен от страсти, разтърсван от събития и измъчван от хора, повален и тъпкан при влизането в живота, разяждан от грях и от борбата против греха — аз копнея с цялата си душа за спокойствие и моля тая нощ Бог да ми дари живот, радостен и тих, за да не се измъчвам и лутам по света.

Когато с длан разгърна мократа трева, виждам по влажната и росна земя безброй буболечки, гъсеници и охлювчета; като повдигна камък, под него се разбягва цял един свят от стоножки, червеи и личинки. В началото изпитвах страх и отвращение от този тъмен свят на слузести животинки, които живеят на тъмно и във влага, но сега, изоставен от хората, все повече се сприятелявам с тях.

Крепи ме мисълта, че цялата земя е населена и пълна с форми, твари и зародиши, че животът е по-силен и по-издръжлив от смъртта. Крепи ме и утолява поне за миг силната ми жажда за вечност.

В живота ми нощите са били винаги злочести. В мене са изниквали чудеса и хаос е бучал. Обуздавал съм големи страсти, водил съм битки, търпял поражения и прославял победи.

Кръвта ми са пили сенки, които нощем спохождат духа. Ту съм решавал, ту съм обърквал безброй загадки на живота и въображаеми несъгласия.

А през това време навън нощите минаваха като божии благословии, летните нощи с разкошна тъма, много луни и зимна ведрина с насълзени звезди.

Лошите мисли и черните предчувствия на един меланхолик имат страшна точност, колкото и да изглеждат на здравия човек абсурдни и неточни.

Меланхолиците са като трепетликата, която трепти и тогава, когато другите стебла не чувстват вятъра. Като актьор, който още зад кулисите хвърля сянка върху сцената, така се появяват случките в сънищата и предчувствията на меланхолика.

За здравия човек център на мисленето е животът и неговите въпроси, а за меланхолиците — смъртта и нейните тайни.

Те боледуват от хипертрофия на душата. Те са като гол охлюв, който, хвърлен от палави деца в тръните, се гърчи и превива, но накъдето и да помръдне, в тръни се блъска. Те са в пълна дисхармония с тази борческа и корава планета.

Знамената не бяха спуснати наполовина, не биеха и барабани, покрити с черна чоха, не ехтяха тръби, изпълнявайки тъжен марш, и камбаната не биеше, защото още от есента нямаше камбана; всичко бе обикновено и спокойно, когато почина селянинът Никола Балта.

Жена му, мълчалива и рано остаряла, като слушаше как рендосват дъските пред къщата, плака цяла нощ и на другия ден до след пладне, а когато вдигнаха и понесоха покойника, тя припадна, две жени останаха при нея да я мажат с ябълков оцет и светена сол.

Погребението вървеше по хълма бавно, защото ковчега носеха немощни старци, а бяха малко и нямаше как да се сменят. Свещеникът, угрижен и болнав човек, трудно влачеше ботушите си, но псалмите пееше хубаво и весело. Жените се молеха.

Носеха го по селския път, край който бяха нацъфтели овошки, надвесили клони еднакво милозливо над всеки минувач.

Погребаха го набързо и се разотидоха, а тутакси след това заваля ситен и обилен пролетен дъжд; пръстта върху гроба, с която той цял живот се бе борил и водил война, се ронеше и слягаше.

Така погребаха селянина Никола Балта. А беше едва на 54 години.

Много чести са нощите, когато вълнението не ти дава да заспиш. Вълнението, което отначало ти е приятно и скъпо, но колкото повече навлиза в нощта, става все по-тежко и по-мъчително.

Тежко е на душата, когато чувствата, свързани със случки от нашия живот, не умират заедно със самите случки. Дори когато изчезне лицето, когато изчезнат местата, които са били основа за тези чувства, те остават живи и свежи, и то не като спомен, а истински и силни като в деня на преживяването. И тъй като са загубили всяка реална основа, те събуждат болка и копнеж, разтърсват душата като незащитено стебло, хранят се с вълненията, крадат настоящето и тровят бъдещето.

И често в нощта се питам: откъде това вълнение?

Всяка затворена врата ми се струва като безмълвна закана. Вижда ми се като коварна уста.

Когато я гледам на луна, за миг ми изглежда, че черната линия, в която се срещат двете крила, бавно се разширява, че вратата полека ще се отвори и от нея ще се подаде нещо страшно и непознато, което се спотайва зад всяка затворена врата и което в края на краищата очаква всички ни.

До умора и до полуда се нагледах на затворената врата на килията.

Затворени са само вратите на гробищата, вратите на магазините на фалирали търговци, на къщите, в които има болест или някое друго нещастие, и на тъмниците.

Свиренето на заминаващия влак носи в себе си много спомени. В него има нещо мъчително, то винаги напомня за нещо и винаги за нещо различно.

В него са и надеждата, и страхът от тръгването по света, в него са болките от не една раздяла и цялата мъка от безцелните пътувания, младежките вълнения и многобройните напразни очаквания.

В неговия глас говори (чрез спомена) бесът На оргиите и лудостта на годините, в които човек още не се е окопитил, гневът на съдбата, отчаянието на изоставеността и самотата, злочестата привързаност и безсилието на хората.

Всеки път ранява душата ми със спомена и ме трови с копнеж този черен влак в равнината под мене, с бялото знаменце дим и протяжното свирене.